"Самоличността на Борн" - читать интересную книгу автора (Лъдлъм Робърт)

13.

Борн я прихвана в тясното пространство на стъклената кабина и я положи нежно на тясната седалка, подаваща се от стената. Мари трепереше и дишаше на пресекулки. Очите й, вперени в него, бавно се проясняваха.

— Убили са го. Те са го убили! Боже господи, какво направих! Питър!

— Не си го направила ти! Ако го е направил някой, това съм аз. Не ти. Проумей го.

— Джейсън, страх ме е. Той беше на другия край на света… и те го убиха!

— „Тредстоун“?

— А кой друг? Имало е две телефонни обаждания. Вашингтон… Ню Йорк. Отишъл е на летището да посрещне някого и е бил убит.

— Как?

— О, Исусе Христе… — В очите на Мари се появиха сълзи. — Бил е прострелян. В гърлото — прошепна тя.

Борн почувства внезапна тъпа болка. Не можеше да я локализира, но тя беше тук и не му даваше да диша.

— Карлос — изрече, без да знае защо.

— Какво? — Мари се втренчи в него. — Какво каза?

— Карлос — повтори той бавно. — Куршум в гърлото. Карлос.

— Какво искаш да кажеш?

— Не знам. — Той хвана ръката й. — Хайде да се махаме оттук. Добре ли си? Можеш ли да вървиш?

Тя кимна, притвори очи и пое дълбоко въздух.

— Да.

— Ще спрем някъде да пийнем нещо. И двамата имаме нужда. След това ще я намерим.

— Кое?

— Книжарницата на Сен Жермен.

Под индекса Карлос имаше три стари списания. Един „Тайм“ отпреди четири години и две парижки издания на „Льо Глоб“. Двамата не четоха списанията в магазина, а купиха и трите и взеха такси до хотела си на Монпарнас. Там се заловиха за тях, Мари на леглото, Джейсън на стола си до прозореца. Изминаха няколко минути и Мари възкликна.

— Ето го. — В лицето и гласа й прозираше страх.

— Прочети ми.

— „Казват, че Карлос и/или неговата малка армия прилагат изключително жестока форма на наказание. Смърт от куршум в гърлото, при което жертвата често умира в нечовешки болки. Наказанието е запазено за нарушителите на мълчанието или лоялността, която наемният убиец изисква, или за отказалите се да издадат информация…“ — Мари млъкна, неспособна да продължи. Легна и притвори очи. — Той не им е казал и затова са го убили. О, господи…

— Не би могъл да им каже това, което не е знаел — каза Борн.

— Но ти знаеше! — Мари седна отново. — Ти знаеше за куршума в гърлото! Ти го каза!

— Казах го! Знаех го. Това е всичко, което мога да ти кажа.

— По какъв начин?

— Много ми се иска да ти отговоря. Но не мога.

— Би ли ми сипал нещо за пиене?

— Разбира се. — Джейсън стана и отиде до бюрото. Наля в две чаши малко уиски и погледна към Мари. — Искаш ли да позвъня за лед? Жерве е на смяна, ще го донесе бързо.

— Не, няма да е достатъчно бързо. — Тя затвори списанието и го хвърли на пода, след което се обърна към него. — Полудявам!

— Ще станем двама.

— Искам да ти вярвам. Наистина ти вярвам. Но аз… аз…

— Не можеш да си сигурна — довърши Борн. — Аз още повече. — Той й занесе чашата. — Какво искаш от мен да ти кажа? Какво мога да кажа? Дали съм един от войниците на Карлос? Дали съм нарушил мълчанието или клетвата за лоялност? Дали затова знам метода на екзекуцията?

— Стига!

— Знаеш ли колко често повтарям това? „Стига“. Не мисли; опитвам се да си спомня, но нещо в далечината ме спира. Не отивай твърде надалеч, не се задълбочавай. Една лъжа може да излезе наяве само за да породи десет други въпроса, свързани с нея. Прилича ми на събуждане след дълго и тежко пиянство. Не си сигурен с кого си се бил или си легнал, или… по дяволите… си убил.

— Не!… — Мари натърти думата. — Ти си си ти. Не ми отнемай поне това.

— И аз не искам. Не желая да го отнемам от самия себе си. — Джейсън се върна при стола си и седна с лице към прозореца. — Ти откри… метода на екзекуция. Аз открих още нещо.. Знаех го, точно така както знаех за Хауърд Леланд. Дори не ми беше необходимо да го чета.

— Какво да четеш?

Борн се пресегна и взе изданието на „Тайм“ отпреди четири години. Списанието беше отворено на страница със скицирания портрет на брадат мъж. Линиите бяха груби и неясни, като че портретът бе рисуван по бегли описания. Подаде й списанието.

— Прочети го — каза. — Започва от лявата страна под заглавието, „Мит или Чудовище“. След това искам да изиграем една игра.

— Игра?

— Да. Прочел съм само първите два абзаца. Ще трябва да повярваш на честната ми дума.

— Добре. — Мари го погледна озадачено. Сложи списанието под светлината на лампата и се зачете.

МИТ ИЛИ ЧУДОВИЩЕ

Вече повече от десетилетие името Карлос се шепне в задните улици на такива различни по характер градове като Париж, Техеран, Бейрут, Лондон, Кайро и Амстердам. Твърди се, че той е най-съвършеният терорист, в смисъл, че призванието му е в убийството — политическо или обикновено, само по себе си, без да се обвързва с някаква определена политическа идеология. Все пак съществуват доказателства, че е припечелил добри пари, приемайки да извърши няколко екзекуции в услуга на радикални групировки като Организацията за освобождение на Палестина и „Баадер-Майнхоф“, като в случая е бил едновременно инструктор и изпълнител. Смята се, че благодарение на вътрешните конфликти в такива терористични организации и редките му контакти с тях започва да се дооформя една по-ясна картина на образа на Карлос. От кървавата тъмнина излизат информатори и те говорят.

Противоречивите разкази на бившите и настоящите му служители създават образа на един свят на насилие и конспирация, висококачествени експлозиви и заплетени интриги, бързи коли и още по-бързи жени, както и сюжети, достойни и за Адам Смит и Ян Флеминг. Карлос се свива до напълно човешки измерения и като цяло пред нас на фокус изниква крайно ужасяващ човек. Садистично-романтичният мит се превръща в завършено и пропито с кръв чудовище, което борави с политическите убийства с вещината на първокласен брокер, познаващ прекрасно заплатите, цените, доставките и организацията на работната сила в подземния свят. Това е сложен бизнес и Карлос е господарят на доларовата му равностойност.

Портретът започва с едно предполагаемо име, толкова странно, колкото и професията на притежателя му. Илич Рамирес Санчес. Твърди се, че е родом от Венецуела и е син на фанатично предан, но не много известен адвокат марксист (Илич е в чест на Владимир Илич Ленин и това обяснява донякъде влечението на Карлос към екстремизма и тероризма). Бащата изпраща младежа в Русия, за да получи там професионална подготовка в съветската школа за шпиони в Новгород. На това място обаче портретът се замъглява за момент, поддържан жив единствено от клюки и спекулации. Според тях съответният комитет в Кремъл, ангажиран с чуждестранните студенти, подходящи за бъдещо проникване, прозрял с какво разполага в лицето на Илич Рамирес Санчес и отказал да има занапред нещо общо с него. Той бил съвършен параноик, който виждал решенията на проблемите само в добре поставена бомба или куршум в гърлото. Последвала препоръка младежът да се върне в Каракас и всякакви връзки със семейството му да бъдат прекъснати. Така, отхвърлен от Москва и с възгледи, дълбоко контрастиращи на западното общество, Санчес започва да строи собствен свят, такъв, в който той е върховен лидер. Какъв по-добър начин от този да станеш аполитичен наемен убиец, от чиито услуги се ползват клиенти с какви ли не политически и философски възгледи?

Портретът се прояснява отново. Освен отличните си познания по различни езици, включващи родния му испански, както и руски, френски и английски, Карлос използва и обучението си в Съюза като трамплин за по-нататъшно усъвършенстване на техниката си. Експулсирането му от Москва е последвано от месеци на усилено обучение, за което някои казват, че е протекло под закрилата на Куба, и по-специално на Че Гевара. Усъвършенствал се в теорията и практиката на всички видове оръжия и експлозиви. Няма оръжие, което да не е способен да разглоби и сглоби отново със завързани очи; нито експлозив, който да не може да анализира само по миризмата и опипом и който да детонира по дузина различни начини. Подготвен окончателно, той избира Париж за база за операциите си и мълвата тръгва. Съществува човек, който можел да бъде нает да извърши убийство там, където никой друг не смеел.

Още веднъж портретът се размива поради липса на документи, както и поради още една причина. На колко години е Карлос? Колко жертви могат да му бъдат приписани и колко са мит — самореклама или нещо друго? Наши кореспонденти, ангажирани със случая Карлос, не успяха да открият никъде кръщелно свидетелство на Илич Рамирес Санчес. От друга страна, във Венецуела живеят хиляди и хиляди на име Санчес, както и стотици с името Рамирес в добавка. Но нито един Илич като второ име. Дали е прибавено по-късно, или тази липса е просто още едно доказателство за прецизността на Карлос? Всеобщото мнение е, че наемният убиец е между трийсет и пет и четирийсетгодишен. Никой не знае със сигурност.

ТРЕВИСТ ХЪЛМ В ДАЛАС?

Факт, който никога не е бил разискван, е, че парите, получени за първите няколко убийства, дават възможност на наемния убиец да създаде организация, на която биха завидели и в Дженерал Мотърс. Това е нагледен пример за капитализъм в най-ефективна форма, основан на ефикасност и лоялност, постигнати чрез умело дозиране и смесване на страх и награди. Последствията от нарушаване на лоялността са много жестоки — смърт — но също така неизменни са наградите за добра служба — огромни премии и възможност за охолен живот. Изглежда, организацията притежава наемни екзекутори навсякъде; и тази твърде добре разпространена мълва навежда на очебийния въпрос: Откъде всъщност е началният капитал? Кои са истинските убийства на Карлос?

Едно, с което се спекулира особено често, бе извършено преди тринайсет години в Далас. Безброй пъти е обсъждано убийството на Джон Ф. Кенеди, но все още никой не е дал що-годе задоволително обяснение на облачето дим, издигнало се зад тревистия хълм на триста метра от колата на президента. Този дим е заснет на камера; радиоапаратите на два полицейски мотоциклета са записали шум(ове). Въпреки всичко не са намерени нито гилзи от куршуми, нито отпечатъци от обувки. Фактически се приема, че единствената информация относно така наречения тревист хълм няма никакво отношение към случая и бива погребана при разследването на ФБР — Далас. Тя изобщо не е включена в доклада на сенатската комисия. Въпросната камера е собственост на очевидец на събитието, К. М. Райт от Северен Далас, който при разпита твърди следното:

„По дяволите, единственото копеле наблизо бе старият Били Брезента, и то на около деветстотин ярда.“

Въпросният Били е възрастен скитник от Далас, когото често виждали да обикаля туристическите места. Прякорът „Брезентовия“ произлиза от навика му да увива обувките си в стари парцали, за да предизвика съчувствието на минувачите. Според нашите кореспонденти твърдението на Райт никога не е било огласявано.

Преди шест седмици в Тел Авив задържан ливански терорист се огънал при разпита. Молейки да бъде отменено смъртното му наказание, той заявил, че притежава много ценна информация за наемния убиец Карлос. Израелското разузнаване изпратило протокола от разпита във Вашингтон. Нашите кореспонденти в Белия дом успели да се доберат до него.

Свидетелско показание: Карлос е бил в Далас през ноември 1963 г. Представял се е за кубинец и той е съчинил плана на Осуалд. Той е зад цялата работа. Това е негова операция.

Въпрос: Какви доказателства имате?

Показание: Чух да го казва. Бил е на затревена площ зад някакво възвишение. Пушката му е била с мрежа за събиране на гилзите.

Въпрос: Няма съобщение за подобно нещо. Защо не са го видели?

Показание: Може и да са го видели, но никой не е можел да го познае. Бил е преоблечен като старец с износено палто, а обувките му са били увити в парцали, за да не оставят отпечатъци.

Информацията, получена от един терорист, разбира се, не може да се счита за доказателство, но също така не бива да се пренебрегва. Особено щом се отнася до такъв терорист, известен като цар на дегизировката. Още по-изненадващо е поразителното съвпадение с непознатото и непубликувано твърдение относно един момент на национална криза, което никога не е било разследвано. Това вече наистина трябва да се възприеме сериозно. Както и много други, свързани по един или друг начин — дори косвено — със събитията в Далас. Брезентовият Били е намерен мъртъв няколко дни по-късно. Диагнозата — свръхдоза наркотици. Бил е известен като любител на евтиното вино, но никога не е вземал наркотици. Просто не е можел да си го позволи.

Е ли Карлос човекът на тревистия хълм? Какво изключително начало на една изключителна кариера? Ако Далас е наистина негова „операция“, колко ли милиона долара са му били заплатени? При всички положения повече от достатъчно, за да си създаде мрежа от информатори и войници, които сами по себе си са една огромна корпорация.

Този мит е прекалено материален. Не е изключено Карлос да е чудовище от плът и твърде много кръв.

Мари сложи списанието на пода.

— Каква е играта?

— Свърши ли? — Джейсън се извърна от прозореца.

— Да.

— Има, предполагам, какви ли не твърдения. Теории, предположения, субективни преценки.

— Субективни преценки ли?

— Ако нещо се е случило тук или там и ефектът се появява на трето място, това не е случайно.

— Имаш предвид, че са взаимно свързани?

— Добре, да речем, взаимно свързани. Всичко е налице, нали?

— Донякъде си прав. Това едва ли е юридическо досие; има много хипотези, слухове и информация от втора ръка.

— Но все пак има и факти.

— Данни.

— Добре. Данни. Отлично.

— Каква е играта? — повтори Мари.

— Заглавието й е просто. Нарича се „Капан“.

— За кого?

— За мен. — Борн се наведе напред. — Искам да ми задаваш въпроси. За всичко, написано там. Фраза, името на град, мълва, фрагмент от … данни. Всичко. Хайде да чуем какви ще бъдат отговорите ми. Слепите ми отговори.

— Скъпи, това не е никакво доказателство за…

— Направи го! — нареди Джейсън.

— Добре. — Мари вдигна изданието на „Тайм“. — Бейрут — изрече тя.

— Посолство — отговори той. — Резидентът на ЦРУ е аташе. Застрелян на улицата. Триста хиляди долара.

Мари го погледна.

— Спомням си — започна тя.

— Аз не! — прекъсна я Джейсън. — Продължавай.

Тя отмести поглед и взе отново списанието.

— Баадер-Майнхоф.

— Щутгарт. Регенсбург. Мюнхен. Две убийства и едно отвличане. Баадер поема отговорност. Парите са от… — Борн млъкна и след това прошепна изненадващо: — САЩ, Детройт… Вашингтон, Делауеър.

— Джейсън, какви са…

— Продължавай. Моля те!

— Името Санчес.

— Името е Илич Рамирес Санчес — отвърна Джейсън. — Той е… Карлос.

— Защо Илич?

Борн млъкна с озадачен поглед.

— Не знам.

— Името е руско, а не испанско. Майка му рускиня ли е била?

— Не… да. Майка му. Трябва да е майка му… така мисля. Не съм сигурен.

— Новгород.

— Школа по шпионаж. Връзки, шифри, честоти. Санчес е завършил тази школа.

— Джейсън, това си го прочел тук!

— Не съм го прочел! Моля те. Продължавай!

Погледът на Мари пробягна по началото на статията.

— Техеран.

— Осем убийства. Отговорността е поделена между Хомейни и Организацията за освобождение на Палестина. Награда — два милиона. Източник: Югоизточния съветски сектор.

— Париж — каза бързо Мари.

— Всички споразумения ще минават през Париж.

— Какви споразумения?

— Споразуменията… убийствата.

— Чии убийства? Чии споразумения?

— Санчес… Карлос.

— Карлос? Значи това са споразуменията на Карлос, неговите убийства. Ти нямаш нищо общо с тях.

— Контактите с Карлос — изрече като в просъница. — Нищо общо с… мен. — Повтори, почти шепнешком.

— Ти току-що го каза, Джейсън. Всичко това няма нищо общо с теб!

— Не! Не е вярно! — изкрещя той, скочи от стола и се втренчи в нея. — Нашите споразумения — добави тихо.

— Ти чуваш ли се какво говориш?

— Отговарям: Сляпо! Ето затова трябваше да дойда в Париж!

Стана, обърна се, отиде до прозореца и се вкопчи в рамката.

— Ето каква е играта — продължи. — Ако си спомняш, този път не търсим лъжи, а истината. Май я отрихме и играта го разбули.

— Този тест е невалиден. Болезнено упражнение със случайно подбрани факти. Щом като списание като „Тайм“ го е отпечатало, значи го е имало в половината вестници по света. Може да си го прочел другаде.

— Но е факт, че си го спомням отлично.

— Не съвсем. Не знаеше, че е Илич, защото баща му е бил комунистически адвокат във Венецуела. Струва ми се, че това не е маловажно. Не спомена и абсолютно нищо за Куба. В противен случай щеше да се сетиш за най-шокиращата хипотеза в статията. Не каза и думичка за това.

— За какво говориш?

— Далас. Ноември 1963-та.

— Кенеди — отвърна Борн.

— Точно така. Кенеди?

— Когато и се случи. — Джейсън остана неподвижен.

— Да. Само че не те питам за това.

— Знам. — Гласът му отново заглъхна като във вакуум. — Тревист хълм… Брезентовия Били.

— Прочете го!

— Не.

— Тогава си го чувал преди, чел си го преди!

— Възможно е, но няма връзка, нали?

— Спри, Джейсън!

— Пак същото. Бих искал да мога.

— Какво се опитваш да ми кажеш? Че ти си Карлос?

— Господи, не. Карлос иска да ме убие, а и аз не говоря руски. Сигурен съм.

— А какво тогава?

— Същото, което ти казах в началото. Играта. Играта се нарича „Капан за войника“.

— Войник?

— Да. Дезертирал съм от армията на Карлос. Това е единственото обяснение, единствената причина, поради която бих могъл да знам това, което знам. Всичко.

— Защо каза „дезертирал“?

— Защото той наистина иска да ме убие. Така и трябва; Карлос мисли, че знам за него повече от всеки друг на света.

Мари седеше на леглото с кръстосани крака под себе си.

— Това е резултат от бягството ти. А каква е причината? Ако това, което казваш, е вярно, значи си го направил, станал си… станал си… — тя млъкна.

— Всичко съвпада и е малко късно да търсиш морално оправдание — заяви Борн при вида на болката от осъзнатата истина върху лицето на жената, която обичаше. — Сещам се за куп причини, клишета. Какво ще кажеш за падение сред крадци… убийци?

— Глупости! — извика Мари. — Няма и капка доказателство!

— Има, и то цели кофи, и ти го знаеш. Може да съм се продал за по-висока цена на други или да съм откраднал от парите му. Което и обяснява сметката в Цюрих. — Той млъкна за момент, взирайки се в стената над леглото, без да вижда и да усеща. — Както обяснява и Хауърд Лелънд, Марсилия, Бейрут, Щутгарт… Мюнхен. Всичко. Всички факти, които не помня, но които искат да излязат наяве. И по-специално един. Защо избягвах името му, защо никога не го споменах. Страх ме е. Страх ме е от него.

Възцари се тишина. Бяха казали повече, повече от страха. Мари кимна.

— Сигурна съм, че си вярваш — каза тя. — И по някаква причина ми се иска да си прав. Но не мисля, че е така. Искаш да вярваш, защото това подкрепя тезата ти. Дава ти отговор… самоличност. Може би не точно тази, която ти се иска, но бог е свидетел, че е по-добре, отколкото да се луташ слепешком в този ужасяващ лабиринт всеки ден. Предполагам, че всичко друго е по-добро. — Тя направи пауза. — И аз бих желала да е истина, защото тогава нямаше да сме тук в момента.

— Какво?

— Ето го несъответствието, скъпи. Броят на символите, които не прилягат в твоето уравнение. Ако беше човекът, който твърдиш, че си и ако се страхуваше от Карлос — един господ знае защо — Париж щеше да е последното място на света, в което да ти се иска да се намираш. Щяхме да сме някъде другаде; ти сам го каза. Щеше да избягаш; щеше да вземеш парите от Цюрих и да изчезнеш. Но не го правиш. Вместо това се пъхаш направо в бърлогата на Карлос. Това не е постъпка на човек, който се чувства виновен или се страхува.

— Няма такова нещо. Дойдох в Париж, за да разбера. Просто и ясно.

— Тогава бягай. Утре сутринта ще имаме парите. Нищо не те спира — нищо не ни спира. И това е просто и ясно. — Мари се приближи и се взря в очите му.

Джейсън я погледна и се обърна. Отиде до бюрото и напълни чашата си.

— Все още не бива да изключваме „Тредстоун“ от сметката — каза той, отбранявайки се.

— Те по-важни ли са от Карлос? Ето го истинското уравнение. Карлос и „Тредстоун“. Един човек, когото някога обичах много, бе убит от „Тредстоун“. Още една причина да избягаме, за да оцелеем.

— Мислех, че искаш да откриеш убийците му. И да ги накараш да платят за това.

— Искам. И то много. Но други ще го направят. Аз имам по-важни задължения и не поставям отмъщението на първо място. Ние сме на първо място. Ти и аз. Или може би това е само мое мнение? Мое чувство?

— Знаеш много добре. — Той стисна чашата в ръката си и погледна към Мари. — Обичам те — прошепна.

— Тогава да бягаме! — повиши тя глас почти несъзнателно и пристъпи крачка към него. — Нека забравим всичко това, наистина да го забравим и да избягаме с възможно най-голяма скорост и възможно най-далеч оттук! Нека го направим!

— Аз… аз — Джейсън заекна — мъглата отново го обгръщаше и вбесяваше. — Има… неща.

— Какви неща? Ние се обичаме! Намерихме се! Можем да отидем където пожелаем, да бъдем които пожелаем! Нищо не ни спира, нали?

Борн почувства как по челото му избива пот и в гърлото му застава буца.

— Нищо не ни спира — едва чуваше гласа си. — Трябва да помисля.

— Какво има да се мисли? — продължи да настоява Мари, като се приближи още по-близо до него и го принуди да я погледне. — Съществуваме само ти и аз, нали?

— Само ти и аз — повтори той бавно. Мъглата ставаше все по-плътна и го задушаваше. — Знам. Знам. Но трябва да помисля. Има толкова неща, които трябва да разбера. Толкова много, което трябва да излезе наяве.

— Защо са така важни?

— Просто… е така.

— Не знаеш ли?

— Да… Не, не съм сигурен. Не ме питай сега.

— Ако не сега, кога? Кога мога да те попитам? Кога ще ти мине? Ще мине ли някога?

— Стига! — Той внезапно изкрещя и тръшна чашата на дървената полица. — Не мога да избягам! Няма да избягам! Трябва да остана тук! Трябва да разбера!

Мари се хвърли към него, сложи ръце на раменете му, после на лицето му и избърса капките пот.

— Ето сега го каза. Чуваш ли се, скъпи? Не можеш да избягаш, защото колкото повече се приближаваш, толкова повече това те влудява. А ако наистина избягаш, ще стане само още по-зле. Това не ще е живот, а кошмар. Сигурна съм.

Той се пресегна и докосна лицето й, без да сваля очи от нея.

— Наистина ли?

— Разбира се. Но трябваше да го кажеш ти, а не аз. — Мари го прегърна и сложи глава на гърдите му. — Трябваше да те принудя… Смешното е, че бихме могли да избягаме. Да се качим още тази нощ на някой самолет и да отидем където пожелаеш, да изчезнем и да не поглеждаме повече назад. Бих била по-щастлива от всякога в живота си. Но ти не можеш да го направиш. Това, което е — или не е — тук в Париж, щеше да те разяжда отвътре и накрая нямаше да издържиш. Ето това е налудничавата ирония на ситуацията, любими мой. Аз бих могла да живея с това, но не и ти.

— И щеше просто да изчезнеш? — попита Джейсън. — Ами семейството, работата, всичките ти познати?

— Не съм нито дете, нито глупачка — отговори бързо Мари. — Щях да измисля как да се прикрия, но не мисля, че бих го взела особено насериозно. Щях да помоля за дълга отпуска по здравословни и лични причини. Емоционален стрес, срив; мога винаги да се върна, в министерството щяха да ме разберат.

— Питър?

— Да. — Тя замълча за момент. — С него сме минали от един етап в отношенията си към друг, като мисля, че този, вторият, беше по-важен и за двама ни. Питър бе за мен нещо като брат и аз исках той да преуспее, защото въпреки всичките си недостатъци беше много добър.

— Съжалявам. Наистина съжалявам.

Тя го погледна.

— Ти също си много добър. Когато човек упражнява професия като моята, подобни качества са особено важни. За съжаление не скромните и добри хора ще наследят света, а корумпираните, Джейсън. А аз мисля, че от корупцията до убийството има само една крачка.

— „Тредстоун Седемдесет и едно“?

— Да. И двамата имаме право. Аз искам да ги открия и да ги накарам да платят за това, което направиха… А ти не можеш да избягаш.

Той прекара устни по бузата й, след това по косата й и я прегърна.

— Би трябвало да те изхвърля оттук. Би трябвало да ти кажа да се махнеш от живота ми. Не мога, но, по дяволите, знам, че би трябвало да го направя.

— И да го беше направил, нямаше да има особена полза. Аз не бих си отишла, любов моя.

Адвокатската кантора се намираше на булевард Дьо ла Шапел, отрупаната с книги приемна приличаше повече на архив, отколкото на офис, всичко бе подредено и на мястото си. Тук се сключваха сделки, а не договори. Самият адвокат бе величествен мъж с побеляла козя брадица и сребърно пенсне, кацнало на орлов нос, но тези атрибути не можеха да скрият естествената му лукавост. Той дори настоя да разговарят на развален английски, с който впоследствие би могъл евентуално да се оправдае, че е бил разбран погрешно.

По-голямата част от разговора проведе Мари, Борн изчакваше — клиент със съветника си. Тя изложи исканията си кратко и ясно, като наблегна на замяната на чековете с бонове на приносителя, платими в долари, с деноминации, вариращи от максимум двайсет хиляди до минимум пет. Даде също така инструкции на адвоката да изиска от банката сериите на боновете да нямат повече от три поредни номера и всеки пети да е осигурен със сертификат за международна валидност. Адвокатът разбра целта й. Нейните условия за издаването на боновете бяха толкова сложни, че правеха проследяването им невъзможно за по-голяма част от банките и брокерските къщи. От друга страна гарантираха, че банки или брокерски къщи не биха могли да създадат допълнителни трудности при изплащането. Беше гарантирано.

Когато развълнуваният и обезпокоен адвокат с козята брадичка почти приключи телефонния си разговор с почти също толкова обезпокоения Антоан д’Амакур, Мари повдигна ръка.

— Извинете ме, но мосю Борн настоява мосю Д’Амакур да включи също така и двеста хиляди франка в брой, от които сто хиляди да останат при боновете, а други сто хиляди да задържи мосю Д’Амакур. Той предлага вторите сто хиляди да се разделят както следва: седемдесет и пет хиляди за мосю Д’Амакур и двайсет и пет хиляди за вас. Мосю Борн ви е дълбоко благодарен за тъй ценните съвети, както и за допълнителните трудности, които ви причини. Не е нужно да ви казвам, че тази сделка може и да се документира.

При тези нейни думи загрижеността и безпокойството изчезнаха, заменени от услужливост и сервилност, каквато сигурно не демонстрираше и прислугата във Версайския дворец. Направени бяха приготовления в съответствие с необичайните — но напълно разбираеми — изисквания на мосю Борн и изпечената му съветничка.

Мосю Борн бе донесъл за парите и боновете кожено дипломатическо куфарче; трябваше да го носи въоръжен куриер, който да напусне банката в два и половина следобед и да се срещне с мосю Борн в три часа на Пон Ньоф. Непознатият клиент щеше да удостовери самоличността си с малко парче кожа, изрязано от куфара. Същото трябваше да пасне на мястото, от което беше изрязано. В допълнение с думите: „Хер Кьониг. Поздрави от Цюрих“.

Толкова по отношение на детайлите. С изключение на един, както поясни съветничката на мосю Борн.

— Ние много добре знаем, че изискванията на фиша трябва да бъдат изпълнени стриктно и очакваме мосю Д’Амакур да го направи — заяви Мари Сен-Жак. — Но също така знаем, че мосю Борн се надява да му бъде предоставено известно предимство във времето и не очаква нищо друго освен това предимство. Ако не го получи, страхувам се, че аз в качеството си на член на Интернационалната банкова комисия — макар за момента да съм анонимна — ще се почувствам задължена да докладвам за някои отклонения от легалните банкови процедури, така както съм ги видяла. Сигурна съм, че няма да е необходимо; всички сме доволни от възнаграждението си, нали така, мосю?

— Разбира се, мадам! В банковото дело и в правната дейност… както всъщност и в самия живот… времето е всичко. Няма защо да се безпокоите.

— Знам — каза Мари.

Борн изучаваше дупките на заглушителя, доволен, че го е почистил от праха и смазката, наслоили се върху оръжието поради дълго бездействие. Направи последен оглед, подхвърли го леко, натисна и освободи пълнителя и провери и него. Оставаха шест патрона. Беше готов. Пъхна оръжието в колана и си закопча сакото.

Мари не го беше видяла как почиства пистолета. Тя седеше на бюрото с гръб към него и разговаряше по телефона с аташето в канадското посолство, Дьони Корбелие. От пепелника до бележника й се извиваше цигарен дим. Мари записваше информацията, която Корбелие й диктуваше. Накрая му благодари и затвори телефона. Остана неподвижна две-три секунди, все така с молив в ръка.

— Не знае за Питър — каза тя, обръщайки се към Джейсън. — Странно.

— Доста — съгласи се Борн. — Мислех, че е един от първите, които са научили. Нали каза, че колегите от офиса са разглеждали тефтерче с телефоните на Питър. А Питър е звънял в Париж на Корбелие. Мислиш ли, че не са го забелязали?

— Даже не ми беше дошло на ум. Мислех за вестниците, за телефоните. Питър е бил… намерен преди осемнайсет часа и колкото и банално да звучи, той бе важна личност в канадското правителство. Самата му смърт е сензация, а убийството му — да не говорим… Но не бе съобщено.

— Обади се довечера в Отава и попитай защо.

— Ще го направя.

— Какво ти каза Корбелие?

— О, да. — Мари погледна в тефтера си. — Номерът на колата на Рю Мадлен е напълно безсмислен, колата е била наета на летище Дьо Гол от някой си Жан-Пиер Ларуш…

— Джон Смит — прекъсна я Борн.

— Точно. Имал е по-голям късмет с номера, който ти е дал Д’Амакур, но не вижда какво общо има той с цялата тази работа. Нито пък аз.

— Толкова ли е странно?

— Така си мисля. Телефонът е частен и принадлежи на една модна къща на Сент Оноре. Ле Класик.

— Модна къща? Имаш предвид ателие?

— Може и ателие да имат, но предполагам, че е магазин за изключително елегантни облекла. Нещо като къща „Диор“ или „Живанши“. Висша мода. Корбелие казва, че е известна сред клиентите си като „Къщата на Рьоне“. Това е Бержерон.

— Кой?

— Рьоне Бержерон. Моделиер. Работи от години и все е на гребена на модната вълна. Знам за него, защото моята шивачка копира някои от моделите му.

— Взе ли адреса?

Мари кимна.

— Интересно защо Корбелие не знаеше за Питър? Защо никой не е разбрал?

— Сигурно ще научиш, като се обадиш. Може би се дължи на различните часови зони; било е твърде късно за сутрешните парижки издания. Отивам да взема един следобеден вестник. — Борн тръгна към гардероба за палтото, усещайки скритата тежест в колана си. — Ще отида пак до банката. Смятам да проследя куриера до Пон Ньоф. — Облече си палтото и разбра, че Мари не го слуша. — Исках да те попитам, тези момчета носят ли униформа?

— Кои?

— Банковите куриери.

— Разликата във времето е обяснима за вестниците, но какво прави тя на телеграфната връзка!

— Моля?

— Разликата във времето. Вестниците може да не са успели да го публикуват, но по телеграфа би могло да се предаде. А всички посолства имат телекси. Щяха да научат. Изобщо не е било съобщено, Джейсън.

— Обади се довечера — каза той. — Аз тръгвам.

— Нали ме попита за куриерите. Дали носят униформи?

— Чудех се.

— През повечето време, да. И карат бронирани микробуси, но аз се погрижих за това. В случай че изпратят такъв микробус, трябва да го паркират на пресечка преди моста, а куриерът да продължи.

— Чух, но не разбрах какво имаше предвид. Защо?

— Куриерът с боновете е необходимо зло, но системата за сигурност на банката го изисква. Докато микробусът прекалено бие на очи и лесно може да бъде проследен. Няма ли да промениш решението си и да ми разрешиш да дойда с теб?

— Не.

— Повярвай ми, нищо няма да се обърка. Онези двама мошеници ще се погрижат за това.

— Тогава изобщо не виждам причина да идваш.

— Ще ме побъркаш.

— Бързам.

— Знам. И без мен се придвижваш по-бързо. — Мари стана и го приближи. — Наистина те разбирам. — Прислони се до него, целуна го по устните и внезапно усети оръжието в колана му. Погледна го в очите. — Безпокоиш се, нали?

— Просто съм предпазлив. — Той се усмихна и докосна брадичката й. — Това са страшно много пари. Може да се наложи да изкараме с тях доста време.

— Радвам се да го чуя.

— За парите ли?

— Не, за нас. — Мари смръщи вежди. — Сейф.

— Продължаваш да говориш несвързано.

— Не можеш просто така да оставиш в стаята на парижки хотел ценни книжа на стойност над един милион долара. Трябва да намериш сейф.

— Може да се уреди и утре. — Пусна я и тръгна към вратата. — В мое отсъствие можеш да потърсиш „Ле Класик“ в телефонния указател и да се обадиш. Разбери какво е работното време. — И излезе бързо.

Борн се облегна на задната седалка в спрялото такси и продължи да наблюдава през предното стъкло входа на банката. Шофьорът си подсвирваше някаква неопределима мелодия и четеше вестник, успокоен от петдесетфранковата банкнота, която беше получил в аванс. Моторът на колата обаче работеше; така бе настоял клиентът.

Бронираният микробус се появи в предното стъкло, от покрива му се подаваше радиоантена, стесняваща се към върха, точно като нос на кораб. Паркира на мястото за служебни коли пред таксито на Джейсън. Зад защитеното от куршуми стъкло на задната врата се появиха две малки червени светлини. Сигналната система се включи.

Борн се наклони напред, с поглед, прикован в униформения мъж, който излезе от страничната врата и започна да си проправя път през тълпите на тротоара към входа на банката. Почувства известно облекчение; мъжът не беше един от тримата добре облечени, дошли вчера във Валоа.

Петнайсет минути по-късно куриерът излезе от банката с коженото дипломатическо куфарче в ръка, а дясната лежеше върху невидим кобур. Мястото с изрязаната кожа на куфарчето се виждаше съвсем ясно. Джейсън напипа парчето кожа в джоба на ризата си. Ако не друго, тази елементарна комбинация му осигуряваше живот далеч от Париж, далеч от Карлос по възможност. Ако такъв живот изобщо съществуваше и ако той бе способен да го приеме без ужасния лабиринт, от който не намираше изход.

Но имаше и нещо повече. В този сътворен от човешки ръце лабиринт, в който продължаваше да се движи, тича и блъска глава в стените, всеки контакт бе сам по себе си форма на успех, дори да се осъществеше слепешком. Собственият му лабиринт нямаше стени, нито определени коридори, в които да тича. Само пусто пространство и сгъстяваща се в мрака мъгла, която виждаше толкова ясно, когато отваряше нощем очи, с лице плувнало в пот. Защо имаше винаги само празно пространство и мрак във ветровитите висини? Защо винаги пропадаше главоломно нощем? Парашут. Защо? Тогава в съзнанието му изплуваха и други думи; нямаше понятие откъде идваха, но те бяха там и той ги чуваше.

Какво остава, когато си е отишла паметта ви? И вашата самоличност, а, мистър Смит?

Стига!

Бронираният микробус се впусна в уличното движение по Рю Мадлен. Борн потупа шофьора по рамото.

— Следвайте онова камионче, но се дръжте поне на две коли разстояние — каза той на френски.

Шофьорът се обърна обезпокоен:

— Мисля, че сте наели грешно такси, мосю. Ето ви парите.

— Не виждаш ли, че съм от компанията, глупако. Това е специална операция.

— Извинете, мосю. Няма да го изпуснем. — Шофьорът се гмурна диагонално в натовареното движение.

Микробусът избра най-краткия път към Сена, минавайки по странични улички, и на Ке дьо ла Рапе зави наляво в посока на Пон Ньоф. След това само на три сгради от моста — поне доколкото Джейсън прецени разстоянието — забави ход, сякаш куриерът бе решил, че е пристигнал прекалено рано на срещата. Но според Борн той, напротив, закъсняваше. Беше три без шест минути, оставаше точно толкова време, колкото да паркира пред определената сграда близо до моста. Защо тогава микробусът се бавеше? Бавеше? Не, той вече беше спрял и изобщо не се движеше! Защо?

Трафикът?… Благословени боже, разбира се, че беше трафикът!

— Спри тук — каза Борн на шофьора. — Скрий се в онзи паркинг. Бързо!

— Какво има, мосю?

— Ти си страхотен късметлия — обясни Джейсън. — Моята компания ще ти плати с радост още сто франка отгоре, ако просто отидеш до предното стъкло на онзи микробус и кажеш няколко думи на шофьора. Искаш ли стотарката?

— Какво говорите, мосю?

— Откровено казано, просто го проверяваме. Той е новак. Искаш ли стотарката?

— Само да отида до прозореца и да му кажа няколко думи?

— Точно така. Това е всичко. Най-много пет секунди и после ще се върнеш и ще си подкараш таксито.

— Без неприятности? Не искам неприятности.

— Моята фирма е една от най-уважаваните във Франция. Виждал си камионите й навсякъде.

— Не знам…

— Забрави го! — Борн посегна към дръжката на вратата.

— Какви са думите?

Джейсън протегна стоте франка.

— „Хер Кьониг. Поздрави от Цюрих.“ Ще ги запомниш ли?

— Хер Кьониг. Поздрави от Цюрих. Какво толкова трудно има?

— Хубаво. Хайде тръгвай. Аз ще бъда точно зад теб.

— Вие? Зад мен?

— Точно така.

Те тръгнаха бързо към микробуса, заел дясната част на платното, докато колите от уличното движение спираха и ги заобикаляха отляво. Микробусът е капан на Карлос, разсъждаваше Борн. Наемният убиец си е обезпечил начин да проникне и сред въоръжените куриери. Едно име и място на среща, изговорени по радиовръзка с определена честота, можеха да донесат на нископлатения куриер доста голяма сума пари. Борн. Пон Ньоф. Беше толкова просто. Куриерът явно не бе чак толкова загрижен да е точен за срещата, колкото да се увери, че войниците на Карлос са стигнали до Пон Ньоф навреме. Движението по улиците на Париж беше пословично; на всекиго можеше да се случи да закъснее. Джейсън спря шофьора на таксито и пъхна в ръката му още две двестафранкови банкноти: очите на мъжа се приковаха в него.

— Мосю?

— Моята компания е много щедра. Този човек трябва да бъде приучен към дисциплина и да не прави груби нарушения на правилата. След като кажеш: „Хер Кьониг. Поздрави от Цюрих“, просто добави „Уговорката се променя. В колата ми има клиент, който трябва да ви види“. Запомни ли?

Очите на шофьора се преместиха отново върху банкнотите.

— Не виждам нищо трудно — и взе парите.

Приближиха до микробуса откъм лявата му страна. Джейсън бе опрял гръб в стоманената ламарина и с дясната ръка под палтото държеше оръжието в колана си. Шофьорът се приближи до стъклото, надникна вътре и почука с пръсти по него.

— Хей, вие вътре! Хер Кьониг. Поздрави от Цюрих! — извика.

Стъклото се смъкна на не повече от два-три сантиметра.

— Какво значи това? — извика в отговор някой отвътре. — Вие трябваше да сте на Пон Ньоф, мосю!

Шофьорът не беше идиот, а и нямаше търпение да потегли колкото се може по-бързо.

— Не мен, тъпако! — изкрещя той, надвиквайки шума от уличното движение наоколо. — Предавам ти това, което ми поръчаха! Уговорката е променена. Ей там отзад има един човек, който иска да те види!

— Кажи му да побърза — нареди Джейсън, като вдигна пред очите му последната петдесетфранкова банкнота, но така, че да не го видят от прозореца.

Шофьорът погледна към парите, после отново към прозореца.

— Размърдай се малко! Ако не отидеш веднага да го видиш, ще си изгубиш работата!

— А сега изчезвай! — каза Борн.

Шофьорът се обърна, притича край Джейсън, грабна банкнотата и хукна към таксито си.

Борн зае мястото му, внезапно обезпокоен от това, което дочу през какофонията от свирещи клаксони и бучащи мотори на претоварената улица. От вътрешността на микробуса долитаха гласове. Не един човек крещеше по радиото, а двама си крещяха взаимно. Куриерът не беше сам. При него имаше още някой.

— Това бяха думите! Нали ги чу?

— Той трябваше да дойде при теб. Трябваше да се покаже.

— Което и ще направи. И ще ми представи парче кожа, което трябва да съвпада идеално! Ти да не мислиш, че ще го направи по средата на улицата в това движение?

— Не ми харесва!

— Плати ми, за да помогна на теб и на хората ти да намерите някого. А не за да си загубя работата. Отивам!

— Той трябва да е на Пон Ньоф!

— Я си гледай работата.

Чу се шум от тежки стъпки върху металния под.

— Идвам с теб!

Бронираната врата се отвори; Джейсън се извъртя зад нея, ръката му все още лежеше под сакото. В някаква кола срещу него едно дете беше притиснало лице в страничното стъкло с облещени очи. Детските черти бяха разкривени в грозна маска — детето просто се забавляваше. Пронизителни звуци от нервни клаксони, допълващи се взаимно, изпълниха пространството наоколо; беше се получило задръстване.

Куриерът прекрачи металния праг; дипломатическото куфарче беше в лявата му ръка. Борн чакаше и в мига, когато куриерът стъпи на земята, той затръшна вратата в тялото на втория, като стовари тежката стомана върху показалите се навън коляно и протегната ръка. Мъжът изкрещя и политна назад към вътрешността на микробуса. Джейсън изкрещя на куриера, размахвайки отрязаното парче кожа.

— Аз съм Борн! Ето го парчето! И дръж този пистолет в кобура си или ще загубиш не само работата си, а и живота си, мръсно копеле такова!

— Не съм искал да ви нараня, мосю! Те искаха да ви открият! Те не искаха да ви го дам, честна дума!

Вратата се отвори със сила; Джейсън отново я затръшна с рамо и след това я отвори, за да види лицето на войника на Карлос. Без, разбира се, да сваля ръка от оръжието в колана си.

Това, което видя, бе дулото на пистолет — черния отвор го гледаше право в очите. Той се извърна бързо назад и осъзна, че забавянето на изстрела с няколко стотни от секундата бе причинено от пронизително звънене, избухнало внезапно от вътрешността на микробуса. Задействала се бе алармената система, звукът й оглушаваше и надвиваше какофонията на уличния шум; в сравнение с него този на изстрела отекна съвсем слабо, а шумът от взривяването на асфалта отдолу изобщо не се чу.

Джейсън още веднъж стовари вратата върху нападателя си и чу удар на метал в метал; беше пресрещнал пистолета на убиеца. Извади своя от колана си, коленичи на улицата и отвори рязко вратата.

Видя лицето от Цюрих, убиеца на име Йохан, същия, когото бяха извикали в Париж, за да го разпознае. Борн стреля два пъти; мъжът се изви назад и от челото му потече кръв.

Куриерът! Дипломатическото куфарче!

Джейсън го видя; беше се прикрил зад вратата на гърба на микробуса с пистолет в ръка и крещеше за помощ. Борн се изправи на крака и се хвърли към протегнатия пистолет, сграбчи цевта и го измъкна от ръката на куриера. После се вкопчи в куфарчето и изкрещя.

— Няма да те докосна! Дай ми това, негоднико! — Хвърли пистолета му под микробуса, изправи се и се впусна в истеричната тълпа на тротоара.

Тичаше като луд, без да вижда нищо около себе си, телата пред него образуваха подвижните стени на неговия лабиринт. Но между този и другия, в който живееше всеки ден, имаше съществена разлика. Тук нямаше мрак, следобедното слънце бе ярко и толкова заслепяващо, колкото и маратонът му в лабиринта.