"Самоличността на Борн" - читать интересную книгу автора (Лъдлъм Робърт)

14.

— Всичко е тук — каза Мари. Беше подредила сертификатите по стойност. Пачките бонове и банкноти лежаха на бюрото. — Казах ти, че всичко ще бъде наред.

— За една бройка да не бъде.

— Какво?

— Онзи, на име Йохан, мъжът от Цюрих. Мъртъв е. Аз го убих.

— Джейсън, какво се е случило?

Той й разказа.

— Разчитали са на Пон Ньоф — каза. — Мисля, че втората кола е попаднала в улично задръстване, включила се е в честотата на радиото на куриера и са му казали да се забави. Сигурен съм.

— О, боже, те са навсякъде!

— Но не знаят аз къде съм! — каза Борн и докато слагаше очилата с рогови рамки, се вгледа в огледалото над бюрото, изучавайки русата си коса. — И последното място, на което очакват да ме намерят — ако въобще имат и слаба представа, че ми е известно — е модната къща на Сент Оноре.

— Ле Класик? — попита учудено Мари.

— Точно така. Ти обади ли им се?

— Да. Но това е лудост!

— Защо? — Джейсън се извърна от огледалото. — Помисли малко. Преди двайсет минути капанът им блокира; трябва да има объркване, оправдания, взаимни обвинения в некомпетентност, ако не и по-лоши неща. Точно сега, в този момент, те са по-загрижени за себе си, отколкото за мен; никой не иска куршум в гърлото. Няма да продължи много; бързо ще се прегрупират. Карлос ще се погрижи за това. Но час, час и нещо, докато се опитват да разберат какво точно се е случило, единственото място, на което няма да ме търсят, е командният им пункт, който мислят, че не знам.

— Някой ще те разпознае!

— Кой? Нали бяха извикали човек чак от Цюрих, за да го направи. Той е мъртъв. Те не са сигурни как изглеждам.

— Куриера. Те ще вземат него, той те е виждал.

— През следващите няколко часа човекът ще е зает с полицията.

— Д’Амакур. Адвоката!

— Подозирам, че вече са на половината път към Нормандия или Марсилия, а с малко повече късмет, може и да са извън страната.

— А ако са ги спрели, ако са ги заловили?

— Може. Но мислиш ли, че Карлос ще ги закара точно на мястото, където получава посланията си? За нищо на света.

— Джейсън, страх ме е.

— Мен също. Но не от това, че ме познават. — Борн пак се обърна към огледалото. — Мога да изнеса цяла лекция по въпросите на класификацията на лицата и смекчаването на чертите, но няма да го направя.

— За следите от пластичната хирургия ли говориш? Пор Ноар. Казвал си ми.

— Не всичко. — Борн се наведе през бюрото, вглеждайки се в лицето си. — Какъв цвят са очите ми?

— Какво?

— Не, не поглеждай към мен. Кажи ми сега, какъв цвят са очите ми? Твоите са кафяви с петънца от зелено; какво ще кажеш за моите?

— Сини… синкави. Или май са сиви… — Мари млъкна. — Не съм сигурна. Предполагам, че е ужасно от моя страна.

— Не се безпокой, съвсем нормално е. По принцип са лешникови, но не през цялото време. Даже аз го забелязвам. Когато нося синя риза или вратовръзка, стават по-сини. С кафяво палто или сако стават сиви. Когато съм гол, са просто неопределими.

— Това не е толкова необичайно. Сигурна съм, че милиони други хора имат същите очи.

— Разбира се. Но колко от тях носят контактни лещи, когато зрението им е напълно нормално?

— Контактни…

— Точно това казах — прекъсна я Джейсън. — Някои видове контактни лещи се носят, за да се промени цветът на очите. Те са най-ефективни, когато очите са лешникови… Когато ме е преглеждал за пръв път, Уошбърн открил следи от продължителна употреба. Това също е едно от онези парчета, нали?

— Можеш да го интерпретираш както си искаш — каза Мари. — Ако е истина.

— Защо да не е?

— Защото въпросният доктор е бил по-често пиян, отколкото трезвен. Ти си го казвал. Трупал е предположение върху предположение и един господ знае кое е било рожба на алкохола и кое не. Той никога не е бил специалист. Не би могъл да бъде.

— Да, но в едно отношение беше прав. Аз съм хамелеон, програмиран да се приспособява в променлива среда. Искам да разбера чия е тази среда. Може би сега ще успея. Благодарение на теб имам един адрес. Някой там може да знае истината. Поне един човек, това е всичко, което ми е необходимо. Един, с когото да се сблъскам, да пречупя, ако е необходимо…

— Не мога да те спра, но за бога, бъди внимателен. Ако те познаят, ще те убият.

— Не там. Ще им се компрометира бизнесът. Това е Париж.

— Въобще не се шегувам, Джейсън.

— Аз също. Гледам на въпроса съвсем сериозно.

— Какво се каниш да правиш? Имам предвид как?

— Ще преценя на място. Ще видя дали някой обикаля наоколо с нервна и тревожна физиономия или пък очаква телефонът да звънне, като че животът му зависи от това.

— И после?

— Ще действам както с Д’Амакур. Ще изчакам отвън и ще го последвам, който и да е. Вече съм толкова близо, че няма начин да ми се изплъзне. И ще внимавам.

— Ще ми се обадиш ли?

— Ще се опитам.

— Ще откача, докато те чакам, без да знам нищо.

— Не чакай. Можеш ли да депозираш някъде тези бонове?

— Банките са вече затворени.

— Виж някой голям хотел. Там имат сейфове.

— Трябва да си гост на хотела.

— Наеми стая. В „Морис“ или в „Крал Джордж“. Остави куфарчето на рецепцията, но се върни тук.

Мари кимна.

— Поне ще има какво да правя.

— След това се обади в Отава да разбереш какво е станало.

— Ще се обадя.

Борн отиде до нощното шкафче и взе няколко банкноти от пет хиляди франка.

— С подкуп е по-лесно — каза. — Не мисля, че ще се наложи, но за всеки случай.

— Да — съгласи се Мари и продължи фразата си на един дъх. — Ти чу ли се? Току-що ми изреди имената на два хотела.

— Чух. — Той се обърна и застана с лице към нея. — Бил съм тук и преди. Много пъти. Живял съм тук, но не в тези хотели. Не на централните улици, поне така мисля. На такива, които не се откриват много лесно.

Моментът премина в мълчание, наелектризиран със страх.

— Обичам те, Джейсън.

— И аз те обичам — каза Борн.

— Върни се. Каквото и да стане, върни се при мен.

Осветлението на малки кръгли осветителни тела, монтирани в тъмнокафявия таван, меко и артистично обливаше с жълти петна манекените, облечени в скъпи рокли. Щандовете за бижутерия и аксесоари бяха покрити с черно кадифе, яркочервена и зелена коприна допълваше с вкус тази среднощна феерия, златото и среброто хвърляха отблясъци под дискретните лъчи на лампите. Ложите оформяха грациозни полукръгове и създаваха илюзия за допълнително пространство. „Ле Класик“ не бе малък, но не можеше и да се нарече голям търговски център. Представляваше просто красиво аранжиран магазин в една от най-скъпите търговски части на Париж. Пробните с врати и стени от матирано стъкло бяха в задната част, под балконите, където се намираха административните офиси. Покрита с мокет стълба тръгваше от дясната страна на нещо средно между приемна и малка телефонна централа, зад която седеше мъж на средна възраст. Видът му бе странен на фона на обстановката — той носеше старомоден официален костюм. Мъжът превключваше нещо по централата и говореше в микрофон — продължение на слушалката на ухото му.

Персоналът беше изцяло от жени, високи, слаби, с елегантни лица и тела, живи образци на съвременната мода, чиито вкус и интелигентност ги поставяха едно стъпало над посестримите им на свободния пазар и им осигуряваха тази добра работа. Малкото мъже, които се мяркаха наоколо, също бяха много слаби и елегантни, прилични на тръстики. Фигурите им се подчертаваха от добре ушити дрехи, жестикулираха бързо и отривисто и заемаха балетни пози при разговор.

От тъмния таван се разнасяше лека романтична музика, тихото кресчендо се подчертаваше абстрактно от лъчите на миниатюрните лампи. Джейсън започна да се разхожда между ложите — оглеждаше манекените, опипваше материята на дрехите и правеше одобрителни гримаси. Те скриваха естественото му озадачение. Къде бяха объркването и загрижеността, които очакваше да намери в сърцето на съобщителния център на Карлос? Погледна нагоре към отворените врати на офисите и малкия прав коридор, разделящ комплекса на две части. Там се разхождаха спокойно мъже и жени, точно така, както и на първия етаж, спираха от време на време един при друг и си разменяха любезности и откъслеци от никого неинтересуваща, но интересна за тях информация. Клюки. Не се забелязваха и най-леки признаци на тревога, никакъв намек, че жизненоважен капан е избухнал в лицата им, че един доведен от друга страна убиец — единственият човек в Париж, който работеше за Карлос и беше в състояние да разпознае мишената — е бил застрелян в главата и сега лежи мъртъв в задната част на брониран микробус на Ке дьо ла Рапе.

Просто невероятно, дори само поради общата атмосфера, противоречаща на всичките му очаквания. Естествено, не разчиташе да намери пълен хаос, бе далеч от тази мисъл. Войниците на Карлос бяха много добре обиграни. Но все пак очакваше нещо. Но не съзираше нито обтегнати лица, нито шарещи очи, нито внезапни, издаващи тревога движения. Дотук нямаше нищо необичайно; елегантният свят на висшата мода продължаваше да се върти в елегантната си орбита и нехаеше за събитията, които можеха да изхвърлят оста на въртене извън баланса.

Все пак тук някъде имаше един личен телефон и някой, който не само говореше по него от името на Карлос, но и разполагаше с властта да пусне в хайката трима убийци. Жена…

Видя я; това трябваше да е тя. По средата на застланата с мокет стълба. Висока и величествена жена, с лице, превърнато от възрастта и козметиката в студена маска. Тръстикоподобен служител с папка в ръка я спря и я попита нещо. Тя го погледна, след това хвърли поглед надолу към първия етаж — към нервен мъж на средна възраст до най-близкия щанд за бижута. Погледът беше кратък и лаконичен, посланието беше съвършено ясно. Добре, мон ами, вземай си дрънкулките, но плащай по-скоро. Ако не, следващият път ще се почувстваш доста неудобно. Или по-лошо. Може да се обадя на жена ти. Този разговор приключи за няколко хилядни от секундата; усмивка, толкова фалшива, колкото и широка, разчупи маската и жената кимна и разписа с решително движение листа, който й подаваше служителят. Продължи надолу по стълбите и момчето я последва, накланяйки се към нея в опит да продължи разговора. Личеше, че й досажда; на последното стъпало тя се извърна, докосна короната си от тупирана тъмна коса и го потупа по китката с жест на благодарност.

В очите на тази жена имаше много студенина. Бяха най-самоуверените очи, които Борн беше виждал, с изключение може би на онези в Цюрих зад очилата с позлатените рамки.

Инстинкт. Тя беше неговият обект; оставаше само да стигне до нея. Първите стъпки от танца трябваше да бъдат незабележими, нито много големи, нито прекалено малки, но достатъчни да привлекат вниманието. Тя трябваше да дойде при него.

Следващите няколко минути изненадаха Джейсън, или по-точно казано, той изненада самия себе си. Терминът беше „вживяване в ролята“, той го разбираше, но това, което го шокира, бе лекотата, с която се впусна в характер, напълно различен от неговия — доколкото се познаваше. Само преди минута преценяваше трескаво, а ето че сега оглеждаше внимателно, като вадеше тоалетите от индивидуалните им рафтове и се взираше в материята на светлината. Надничаше отблизо в шевовете, изучаваше копчетата и илиците, прекарваше пръсти по яките, сгъваше дрехите и ги оставяше да се разгънат от тежестта си. Беше ценител на хубавите дрехи, школуван купувач, който знае какво иска и веднага отхвърляше онова, което не съответстваше на вкуса му. Единствените детайли от дрехите, които пропускаше, бяха етикетите с цените; явно не проявяваше никакъв интерес към тях.

Този факт възбуди интереса на величествената жена, която продължаваше да наблюдава клиента. Една източена и слаба служителка долетя, едва докосвайки килима до него, той й се усмихна любезно, но заяви, че предпочита да разглежда сам изложените модели. Трийсет секунди по-късно бе вече зад три манекена, облечени в най-скъпите модели на „Ле Класик“. Той вдигна вежди и отвори уста от ням възторг, докато се провираше между пластмасовите фигури към жената зад щанда. Тя прошепна нещо на току-що разговарялата с него и бившата манекенка поклати глава и вдигна рамене.

Борн сложи ръце на кръста, изду бузи и бавно изпусна дъх, докато очите му се местеха от един манекен на друг; имаше вид на човек, който се колебае какво решение да вземе. А в подобна ситуация потенциален клиент, който на всичко отгоре не гледа цените, се нуждае от помощта на най-компетентната личност в йерархията. Беше неотразим. Царствената жена докосна косата си и грациозно преодоля ложите на път към него. Паваната свърши, танцьорите се поклониха, готвейки се за гавота.

— Виждам, че ви привличат нашите най-добри модели, мосю — каза жената на английски. Предположението й явно се базираше на преценката на тренираното й око.

— Имам пълно доверие — отговори Джейсън. — Колекцията ви е много интересна, но човек трябва да се поразрови малко, нали?

— Вечната и неизбежна скала на ценностите, мосю. Все пак, всичките ни модели са изключителни.

— D’accord, Madame.44

— Ah, vous parlez français?45

— Un peu. Поносимо.

— Вие сте американец?

— Рядко съм там — отвърна Борн. — Казвате, че тези са шити за самите вас?

— О, да. Нашият моделиер е изключителен. Сигурна съм, че сте чували за него. Рьоне Бержерон.

Джейсън сбърчи вежди.

— Да, чувал съм. Доста уважаван, но никога не е правил голям удар, нали така?

— Ще го направи, мосю; това е неизбежно, репутацията му нараства с всеки изминал сезон. Преди няколко години работеше за „Сен Лоран“, а след това за „Живанши“. Казват, че вършил повече, отколкото само да изрязва кройки, ако разбирате какво имам предвид.

— Не е трудно да се схване.

— А сега тези лъвове се опитват да му създават проблеми! Това е непочтено! Само защото обожава жените; глези ги и не ги прави на малки момчета, vous comprenez?46

— Facilement.47

— Един ден, и то скоро, той ще се появи на световната сцена и те няма да могат да докоснат дори подгъвите на творенията му. Мислете за тези модели като за произведения на изгряващ творец, мосю.

— Много сте убедителна. Ще взема тези трите. Предполагам, че са дванайсети размер.

— Наистина са, мосю. Ако се наложи, ще ги дооформим, разбира се.

— Може и да не са съвсем по мярка, но съм сигурен, че и в Кап Фера има добри шивачи.

— Naturelemen48 — съгласи се бързо жената.

— А също… — Борн изчака и пак вдигна вежди. — Щом така и така сте тук, а и за да спестим време, бихте ли подбрали, ако обичате, няколко модела лично за мен. В различни десени и с различна кройка, но да си подхождат, разбирате ли?

— Да, мосю, напълно.

— Благодаря, много сте любезна. Полетът ми от Бахамските острови бе доста дълъг и съм много изтощен.

— Ще бъде ли мосю тогава така любезен да седне тук?

— Откровено казано, мосю не би отказал едно питие.

— Ще направим нещо, разбира се… Колкото до начина на плащане, мосю?…

— В брой, мадам — каза Джейсън, съзнавайки, че разплащането в суха пара ще допадне на шефката на „Ле Класик“. — Чековете и сметките са умряла работа, нали?

— Вие сте толкова мъдър, колкото и любезен. — Неизменната усмивка отново разчупи маската, но очите не вземаха участие в нея. — Колкото до питието, защо не отидем в офиса ми? Там е доста спокойно; можете да отдъхнете, докато ви донеса моделите да ги одобрите.

— Чудесно.

— Нещо за цените, мосю?

— Les meilleurs, madame.49

— Naturelemen. — Протегна се една тънка бяла ръка. — Аз съм Жаклин Лавие, организационен партньор на „Ле Класик“.

— Благодаря. — Борн пое протегнатата ръка, без да каже име в отговор. Това можеше да стане при по-интимни обстоятелства, говореше изражението му, но не сега. В настоящия момент парите бяха визитната му картичка. — В офиса ви? А моят е на няколко хиляди мили оттук.

— Оттук, мосю. — Усмивката се появи още веднъж, разчупвайки маската на лицето, подобно на разпукващ се лед. Мадам Лавие посочи стълбата. Светът на висшата мода продължаваше да се върти и орбитата му не се нарушаваше от провал или смърт на Ке дьо Рап.

Тази липса на реакция озадачаваше Джейсън и го безпокоеше. Беше убеден, че жената, която вървеше пред него, е същата, която препредаваше смъртоносните команди, завършили с пистолетен изстрел преди час и издавани от човек без лице, изискващ подчинение или смърт. Но на идеално сресаната й прическа нямаше и косъм, разместен от нервни пръсти, а бледността на изваяната й маска не беше резултат от страх. Въпреки това в „Ле Класик“ нямаше по-висшестоящ човек, никой друг не би могъл да разполага с персонален телефон в много частен офис. Част от уравнението липсваше… но друга се потвърди с обезпокояваща точност.

Той самият. Хамелеонът. Шарадата сработи; намираше се в лагера на врага, убеден напълно, че не е разпознат. Целият този епизод бе за него déjà vu. Беше правил такива неща и преди, беше изпитвал чувството на подобно съвършенство и преди. Беше човек, който тича през непозната джунгла, но намира инстинктивно пътя си, знаеше къде са заложени капаните и ги избягваше. Хамелеонът беше наистина съвършен.

Стигнаха до стълбата и се заизкачваха. Долу вдясно старомодно облеченият мъж на средна възраст говореше тихо в микрофона пред устните си и кимаше с побелялата си глава по-скоро уморено, отколкото за да увери събеседника си от другата страна на линията, че техният малък свят е спокоен, какъвто и би трябвало да е.

Борн спря неволно на седмото стъпало. Тилът на мъжа, извивката на скулата, видът на изтъняващата сива коса — начинът, по който тя се спускаше леко над ухото; беше виждал този мъж преди! Някъде. В миналото, в миналото, което не помнеше, но което сега изплуваше от време на време от мрака… придружено от силни отблясъци. Експлозии, мъгла; шибащи ветрове, последвани от изпълнена с напрежение тишина. Какво беше това? Къде? Защо отново го боляха очите? Мъжът с прошарената коса започна да се завърта на подвижния стол; Джейсън извърна глава, преди очите им да се срещнат.

— Виждам, че мосю е впечатлен от уникалната ни централа — каза мадам Лавие. — Тази наша придобивка, мисля, ни поставя далеч пред останалите магазини на Сент Оноре.

— В какво отношение — попита Борн, докато продължаваха да се изкачват. Болката в очите го накара да примижи.

— Когато някой клиент се обади в „Ле Класик“, не му отговаря женски глас, а културен джентълмен, информиран за всичко.

— Интересно хрумване.

— И други джентълмени мислят така — добави тя. — Особено ако правят по телефона покупки, които предпочитат да запазят в тайна. При нас няма провали, мосю.

Стигнаха до просторния кабинет на Жаклин Лавие. Това беше леговище на особен и експедитивен изпълнител — на бюрото лежаха подредени изрезки от вестници, по стените висяха акварелни скици на модели, някои с инициали, други без, явно неприемливи. Останалата част от стените беше покрита със снимки на красиви хора, чиято красота нерядко отиваше по дяволите при вида на глупаво разтворените им уста или на фалшивите им усмивки като на самата обитателка на офиса. В напарфюмирания въздух витаеше нещо неприятно и порочно, леговище на застаряваща, бавно пристъпваща тигрица, готова да нападне всеки, посегнал на имуществото й и не успял да задоволи апетита й. Но тя беше дисциплинирана; всичко го потвърждаваше — неоценима свръзка на Карлос.

Кой беше този човек при централата? Къде го беше виждал?

Предложиха му питие от цяла колекция бутилки; избра бренди.

— Седнете, мосю. Отивам да потърся помощта на самия Рьоне, ако го открия.

— Много мило, но аз съм убеден, че всичко, което изберете, ще е подходящо. Имам нюх за добрия вкус, вашият се усеща в целия офис. Удовлетворен съм от видяното.

— Вие сте много великодушен.

— Говоря това, което мисля — рече Джейсън, застанал неподвижно в средата на стаята. — Все пак бих желал да разгледам снимките. Виждам тук някои познати, ако не и приятели. Някои от тези физиономии могат да се видят в Бахамските банки доста често.

— Не се учудвам — съгласи се Лавие с тон на уважение към света на финансите. — Няма много да се бавя, мосю.

Така си мислеше и Борн, докато партньорката на „Ле Класик“ излизаше от офиса. Мадам Лавие нямаше да остави на изморения богаташ много време за размисъл. Щеше да се върне с най-скъпите дрехи, които можеше да събере с възможно най-голяма бързина. Ето защо, ако в стаята имаше нещо, което я уличаваше като посредница на Карлос — или на операциите му — трябваше да се намери много бързо. А ако беше тук, трябваше да е някъде на бюрото или около него.

Джейсън мина зад масивния стол до стената, изобразявайки на лицето си жив интерес към снимките, но се съсредоточи върху бюрото. Там имаше най-различни бележки, неизплатени сметки и документи, чакащи подписа на Лавие. Бележник с адреси лежеше отворен и на страницата имаше четири имена; той се приближи, за да ги види по-ясно. Бяха имена на компании, в скоби бяха записани имената на хората, а постовете им бяха подчертани. Борн се почуди дали да запомни всичките. Тъкмо да го направи, когато погледът му попадна на ръба на едно картонче. Само ръб, защото останалата част беше под самия телефонен апарат. Имаше и още нещо — неясно, едва забележимо. Ръбът на картончето беше прикрепен към бюрото с прозрачна лента, за да не мърда. Самата лента беше относително нова, залепена съвсем неотдавна върху коравия картон и блестящото дърво; беше чиста, по нея нито личаха петна, нито краищата й бяха подвити — никакви следи от дълга употреба.

Инстинкт.

Борн понечи да отмести телефона. Той иззвъня, вибрирайки в ръката му. Резкият звук го стресна. Борн го върна на мястото му, отстъпи на крачка встрани и в същия момент през отворената врата от коридора връхлетя мъж по риза с къс ръкав. Мъжът спря, втренчен в Борн. В очите му имаше тревога, но погледът му беше уклончив. Телефонът иззвъня втори път. Мъжът отиде бързо до бюрото и вдигна слушалката.

— Ало? — Настъпи тишина, докато нахълталият слушаше с наведена глава, съсредоточавайки се върху това, което му говореха. Беше загорял мускулест мъж на неопределена възраст, тенът скриваше годините. Лицето му беше опънато, устните тънки, а късо подстриганата му коса — гъста, черна и добре сресана. Мускулите му играеха и изпъкваха, докато прехвърляше телефона от едната си ръка в другата и говореше с рязък тон.

— Pas ici maintenant. Je ne sais pas la réponse. Appelez encore.50

Той затвори и погледна към Джейсън.

— Ou est Jaqueline?51

— Малко по-бавно, ако обичате — каза Борн, изричайки на английски лъжата. — Френският ми е беден.

— Извинете — отвърна бронзовият мъж. — Търся мадам Лавие.

— Собственичката?

— Може и така да се каже. Къде е?

— Изпразва джоба ми. — Джейсън се усмихна и вдигна чашата към устните си.

— О? А кой сте вие, мосю?

— Вие кой сте?

Мъжът го погледна изучаващо.

— Рьоне Бержерон.

— О, боже! — възкликна Борн. — Ами че тя търси точно вас. Вие сте много добър моделиер, мосю Бержерон. Тя ми каза да гледам на работите ви като на творби на изгряващ творец. — Борн отново се усмихна. — Може да се окажете причината да позвъня на Бахамските острови за още пари.

— Много сте любезен, мосю. И извинявам се, че нахълтах по такъв безобразен начин.

— По-добре, че вие вдигнахте телефона, а не аз. Според Берлиц52 съм пълен провал.

— Купувачи, доставчици, всички крещят като ненормални. С кого, мосю, имам честта да разговарям?

— Бригс — каза Джейсън, без да проумява откъде му хрумна това име, изненадан, че се е появило в главата му толкова бързо и естествено. — Чарлз Бригс.

— Радвам се да се запозная с вас. — Бержерон протегна ръка; ръкостискането му беше силно. — Казахте, че Жаклин ме търси?

— Боя се, че причината съм аз.

— Ще я намеря. — Моделиерът напусна припряно.

Борн се приближи бързо до бюрото, без да изпуска от очи вратата, и с ръка върху телефона. Отмести го и откри цялото картонче. Имаше два телефонни номера, разпозна първия като цюрихски, вторият явно беше в Париж.

Инстинкт. Беше прав, че късчето прозрачна лепенка се оказа единственият знак, който му трябваше. Вгледа се в номерата, запомняйки ги, остави телефона на мястото му и отстъпи встрани.

Едва успя да се отдръпне от бюрото, когато мадам Лавие се върна в стаята с половин дузина дрехи, преметнати през ръка.

— Срещнах Рьоне на стълбата. Той одобри избора ми най-ентусиазирано. И ми съобщи, че името ви е Бригс, мосю.

— Щях сам да ви кажа — усмихна се в отговор Борн, като отчете нотката на недоволство в гласа на Лавие. — Но не си спомням да сте ме попитали.

— Няма значение, мосю. Ето, донесох ви няколко прекрасни неща. — Тя раздели дрехите и положи внимателно всяка на определен стол. — Искрено вярвам, че Рьоне ни е донесъл едни от най-хубавите си творения.

— Донесъл ли? — отговори Джейсън. — Значи той не работи тук?

— Просто се изразявам образно: ателието му е в дъното на коридора, но представлява нещо като олтар. Дори аз потръпвам, когато влизам там.

— Великолепни са — продължи Борн, спирайки се пред всяка дреха. — Не искам да я затрупвам от глава до пети, а просто да я залъжа — добави той, посочвайки три рокли. — Ще взема тези.

— Добър избор, мосю Бригс!

— Опаковайте ги с другите, ако обичате.

— Разбира се. Тя наистина е много щастлива лейди.

— Не е лоша за компания, но е дете. И то, страхувам се, покварено дете. Все пак дълго не съм бил при нея и не съм й обръщал много внимание, затова имам чувството, че ще трябва да умиротворявам обстановката. Това е една от причините да я пратя в Кап Фера. — Той се усмихна и извади портфейла Луи Вютон. — L’addition, s’il vous plaît!53

— Ще накарам едно от момичетата да експедира всичко. — Мадам Лавие натисна бутон на комуникативната уредба до телефона. Борн беше нащрек, готов да направи коментар за разговора с Бержерон, в случай че преместения апарат направи впечатление на жената.

— Envoyez Janine ici avec les vêtements sur comptoir cinq. Aussi les additions.54

Тя остана права.

— Още едно бренди, мосю Бригс?

— Merci bien. — Борн протегна чашата си; тя я взе и отиде към барчето. Джейсън знаеше, че още не е дошло време за това, което беше намислил; скоро щеше да дойде — веднага щом платеше сметката — но не сега. Все пак можеше да продължи да изгражда сътрудничеството си с организационния партньор на „Ле Класик“. — Този момък Бержерон — каза, — споменахте, че работи при вас на договор, нали?

Мадам Лавие се обърна с чашата в ръка.

— О, да. Ние тук сме като едно задружно семейство.

Борн взе чашата, благодари с кимане и седна в едно кресло пред бюрото.

— Много е конструктивно — каза, без да влага някакъв смисъл в думите си.

Високата скелетоподобна служителка, с която бе говорил в началото, влезе в офиса с папка в ръка. Последваха бързи инструкции, вписване на цифри и моделите бяха отделени, докато папката минаваше от ръка в ръка. Лавие я подаде на Джейсън, за да прочете.

— L’addition55 — каза.

Борн поклати глава, без дори да провери.

— Combien?56 — попита.

— Vingt mille soixante francs, monsieur57 — отговори партньорката на „Ле Класик“, наблюдавайки реакцията му с изражението на голяма хищна птица.

Нямаше такава. Джейсън просто извади от джоба си шест банкноти от по пет хиляди франка и й ги подаде. Тя кимна и от своя страна ги подаде на кльощавата продавачка, която излезе от стаята със скована походка и дрехите в ръка.

— Всичко ще бъде опаковано и донесено тук заедно с рестото — Лавие отиде до бюрото си и седна. — Значи сте на път за Фера. Това е много хубаво.

Беше платил и моментът дойде.

— Последна нощ в Париж, преди да се върна в детската градина — каза Джейсън и вдигна чашата си с жест на насмешка над самия себе си.

— Да, вие споменахте, че приятелката ви е доста млада.

— Казах, че е дете, и това е самата истина. Тя е чудесна, но мисля, че предпочитам компанията на по-зрели жени.

— Сигурно сте много влюбен в нея — забеляза Лавие и приемайки ласкателството, докосна съвършената си фризура. — Вие й купувате такива красиви — и честно казано — скъпи неща.

— Цената е нищожна в сравнение с онова, което може да се опита да ми измъкне.

— Сериозно?

— Тя ми е съпруга, третата, ако трябва да бъда точен, а на Бахамите все пак трябва да се спазват някакви норми на поведение, но това не ми е толкова необходимо; животът ми е съвсем обикновен.

— Сигурна съм, че е така, мосю.

— И понеже стана дума за Бахамските острови, преди няколко минути ми хрумна една мисъл. Затова ви попитах за Бержерон.

— И каква е тя?

— Вероятно ще си помислите, че действам много прибързано, но ви уверявам, че не съм такъв. Но когато в главата ми се роди нещо, обичам да експериментирам… Щом, както казвате, Бержерон е обвързан с вас, мислили ли сте някога да откриете клон на островите?

— На Бахамските ли?

— Да. И пу на юг. Към Карибско море, евентуално.

— О, мосю, самата Сент Оноре често се оказва повече от това, което можем да поемем! Както се казва, само ще изорем земята, без да я засеем.

— Този процес не трябва да се насилва или поне не по начина, по който си мислите. Концесия тук, друга там, модели със запазена марка, частична собственост върху търговската база. Просто един-два бутика, с тенденция за разширение.

— Това изисква значителен капитал, мосю Бригс.

— Да, първоначални инвестиции. Можете да ги наречете такси за участие. Те са високи, но не са недостижими. Обикновено зависи от това колко хора от клиентелата на по-добрите хотели и клубове познавате.

— А вие познавате ли ги?

— Прекалено добре. Както ви казах, аз просто доразвивам идеята си, но мисля, че си струва. Етикетите ви вече ще имат друг вид. „Ле Класик“, Париж, Гранд Бахама… Кенил Бей може би. — Борн погълна останалата част от брендито. — Но вие сигурно мислите, че съм луд. Приемете всичко това като обикновен разговор… Въпреки че досега съм натрупал някой и друг долар точно от такива рисковани начинания, които първоначално са изненадвали дори и мен.

— Рисковани начинания? — Жаклин Лавие докосна отново косата си.

— Аз не изоставям идеите си, мадам. Обикновено отново се връщам към тях.

— Да, разбирам ви. Както казвате, в идеята наистина има нещо привлекателно.

— Така мисля. Естествено, бих желал да знам в какво точно се състои споразумението ви с Бержерон.

— Това може да се уреди, мосю.

— Вижте какво, защо не поговорим по този въпрос на маса и с чаша в ръка, ако сте свободна. Това е единствената ми нощ в Париж.

— И предпочитате компанията на по-зрели жени — довърши Жаклин Лавие. Маската отново се разчупи в усмивка, белият лед отново се показа в очите, но вече по-заинтересуван.

— D’accord, madame.

— Може да се уреди — каза тя и посегна към телефона.

Телефонът. Карлос.

Ще я пречупя, помисли си Борн. Ще я убия, ако се наложи. Щеше да научи истината.

Мари си пробиваше път през тълпите към телефонната кабина в комплекса на Рю Вожирар. Беше наела стая в „Морис“. Остави куфарчето на съхранение на рецепцията и поседя сама в стаята точно двайсет и две минути. Докато накрая не издържа. Седеше на един стол, взираше се в голата стена и размишляваше за Джейсън и за лудостта на последните осем дни, която надхвърляше психическите й възможности. Джейсън. Човеколюбивият, плашещ и озадачаващ Джейсън Борн. Човекът, който носеше в душата си прекалено много насилие, но колкото и странно да бе, и много жалост. И който доста добре се оправяше в света, за който останалите не знаеха нищо. Откъде се беше появила тази нейна любов? Кой го беше научил да намира пътя си в тъмните задни улици на Париж, Марсилия и Цюрих… а може би и далеч в Ориента? Какво означаваше за него Далечният изток? Откъде знаеше езиците? Какви бяха тези езици? Или език?

Тао.

Che-sah.

Tam Quan.

Друг свят, за който тя не знаеше нищо. Но познаваше Джейсън Борн, или мъжа на име Джейсън Борн, и знаеше, че той е много добър. О, господи, колко го обичаше!

Илич Рамирес Санчес. Карлос. Какво означаваше той за Джейсън Борн?

Стига! Беше изкрещяла сама на себе си в празната стая. И след това беше направила същото, което беше виждала да прави Джейсън толкова пъти: беше скочила от стола, сякаш физическото движение щеше да разкъса мъглата — или да й позволи да се измъкне от нея.

Канада. Трябваше да се свърже с Отава и да разбере защо смъртта на Питър — убийството му — беше забулено с такава секретност и липса на всякаква информация. Нямаше никакъв смисъл; чувстваше го с цялото си сърце. Защото Питър също беше добър човек, а го бяха убили лоши хора. Или щяха да й кажат защо, или щеше да разгласи тази смърт — това убийство — сама. Щеше да изкрещи високо на целия свят, че знае, и да настои: „Направете нещо“!

Така че беше напуснала „Морис“, беше взела такси до Рю Вожирар и бе поръчала разговор с Отава. Сега чакаше извън кабината, гневът й се увеличаваше с всяка изминала секунда и между пръстите й стърчеше незапалена цигара. Нямаше да има време да я изгаси, когато чуеше звъна на телефона.

Той иззвъня. Тя отвори стъклената врата и влезе в кабината.

— Ти ли си Алън?

— Да — бе краткият отговор.

— Алън, какво става, по дяволите? Убиха Питър, а не се появи нито думичка в нито един вестник или в новините по телевизията и радиото! Мисля, че дори в посолството не знаят! Като че ли на никого не му пука! Какво правите, бе, хора?

— Каквото ни е наредено. И ти също ще изпълняваш.

— Какво? Това беше Питър! Бяхте приятели! Чуй ме, Алън…

— Не! — Той я прекъсна рязко и грубо. — Ти ще слушаш. Махай се от Париж. Веднага! Вземи първия директен полет дотук. Ако имаш някакви проблеми, от посолството ще се погрижат, но ще говориш само лично с посланика, ясно ли е?

— Не! — изкрещя Мари Сен-Жак. — Не ми е ясно. Убиха Питър, а на никого не му пука! Дрънкаш ми бюрократични глупости! „Не се замесвай; в името на бога, не се замесвай за нищо на света!“

— Стой настрана от това, Мари!

— От кое? Нали точно това не ми казваш? Е, мисля, че ще е по-добре ти…

— Не мога! — Алън снижи глас. — Не знам. Казвам ти само това, което ми наредиха да кажа.

— Кой?

— Не ме питай.

— Питам те!

— Слушай внимателно, Мари, не съм се прибирал вкъщи през последните двайсет и четири часа. През последните дванайсет стоях тук и чаках да ми се обадиш. Опитай се да ме разбереш — не ти предлагам да се върнеш. Това е заповед от твоето правителство.

— Заповед? Без обяснения?

— Това е положението… Ще ти кажа още нещо. Те искат да се махнеш оттам; искат да го оставят в изолация… Това е положението.

— Съжалявам, Алън. Не е това положението! Дочуване! — Тя затръшна слушалката и сплете пръсти, за да спре треперенето. О, господи, толкова го обичаше… а те се опитваха да го убият. Джейсън, мой Джейсън. Те всички искат да си мъртъв. Защо?

Старомодно облеченият мъж при централата включи червения бутон, блокиращ линиите, и сведе всички външни обаждания до нисък бръмчащ звук. Правеше го по един-два пъти на час, за да освободи поне за малко мозъка и устата си от всички празни глупости, изречени през последните минути. Необходимостта да изключи всички разговори обикновено се появяваше след някой особено досаден; току-що бе провел един такъв. Съпругата на депутат се опитваше да намали прекалено високата цена на някаква покупка, направена от съпруга й, като молеше заплащането да стане на части. Стига! Искаше няколко минути, за да си поеме дъх.

Иронията на ситуацията го порази. Не бяха минали много години от времето, когато други седяха на неговото място и му се подчиняваха. В компанията му в Сайгон и в стаята за свръзка в обширната му плантация до делтата на Меконг. А сега той стоеше зад нечия друга централа в парфюмираното обкръжение на Сент Оноре. Английският поет го беше казал по-добре: В живота ставаха повече неочаквани обрати на съдбата, отколкото една философия бе в състояние да обхване.

Дочу откъм стълбата смях и погледна нагоре. Жаклин си тръгваше рано, без съмнение с някой от избраниците си с претъпкани портфейли. По този въпрос нямаше две мнения, Жаклин притежаваше истински талант да измъква злато от добре охранявани мини, понякога дори диаманти. Не виждаше мъжа с нея, той бе от другата й страна и главата му беше обърната неестествено настрани.

И тогава за част от секундата го видя. Очите им се срещнаха. Контактът беше бърз и експлозивен. Сивокосият оператор на централата почувства, че се задушава; за миг застина от удивление при вида на едно лице, което не бе виждал от години! А и тогава почти винаги на тъмно, защото работеха през нощта… умираха през нощта.

О, господи, това беше той! Излязъл от живите и мъртвите кошмари на хиляди мили оттук. Това беше той!

Сивокосият мъж се надигна от мястото си като в транс. Махна от главата си микрофона и слушалките и ги остави да паднат на земята. Те изтракаха на пода, докато на пулта пламнаха светлини, множество позвънявания отвън, единственият отговор на които бе нестроен шум. Възрастният мъж слезе от платформата и пристъпи бързо към страничната ложа, за да види по-добре Жаклин Лавие и призрака, който я съпровождаше. Призракът убиец — повече убиец от всички хора, които познаваше. Бяха му казали, че това може да се случи, но той никога не им беше повярвал; сега им вярваше! Беше той.

Видя ясно и двамата. Видя него. Минаваха покрай ложата в центъра на път към изхода. Трябваше да ги спре. Да спре нея! Но да изтича към тях и да изкрещи, означаваше смърт. Мигновен куршум в главата.

Стигнаха до вратите; той ги отвори, пропускайки пред себе си Жаклин. Сивокосият се надигна от скривалището си зад полукръглата ложа и погледна през прозореца. Навън, на улицата, той бе спрял такси. Отваряше вратата и приканваше Жаклин да влезе вътре. О, боже! Тя тръгваше.

Възрастният мъж се обърна и хукна нагоре по стълбата с възможно най-голяма бързина. Сблъска се с двама служители и една продавачка, които го изгледаха изненадано. Изблъска ги грубо от пътя си. Изкачи стълбата, мина покрай балконите и се втурна към отворената врата в дъното на коридора.

— Рьоне! Рьоне! — изкрещя, изгаряйки отвътре.

Бержерон вдигна учудено глава от статива си.

— Какво има?

— Този мъж с Жаклин! Кой беше? Колко време стоя тук?

— О, май че е американец — отговори моделиерът. — Името му е Бригс. Тлъста овца. Във всеки случай увеличи доста приходите ни за днес.

— Къде отидоха?

— Нямах понятие, че са отишли някъде.

— Тя излезе с него!

— Нашата Жаклин е все още много чаровна, нали? И има добър усет.

— Намери ги! Трябва да я спрем!

— Защо?

— Той знае! Той ще я убие!

— Какво?

— Това е той! Кълна се! Този човек е Каин!