"Самоличността на Борн" - читать интересную книгу автора (Лъдлъм Робърт)

3.

Френският бряг тънеше в пълен мрак. Само лъчите на залязващата луна очертаваха скалистия бряг. До сушата имаше около два километра. Рибарската лодка пърпореше приглушено, застанала неподвижно сред вълните на прилива. Капитанът посочи нататък.

— Между онези два скалисти носа има нещо като малък плаж. Не е далеч. Ще стигнеш дотам, ако плуваш все надясно. Мога да вляза навътре още сто, сто и двайсет метра, не повече. Но за минута-две.

— Правиш повече, отколкото очаквах. Благодаря ти!

— Няма нужда. Плащам си дълговете.

— Чрез мен?

— Ами да. След оная отвратителна нощ преди пет месеца докторът в Пор Ноар закърпи трима от моя екипаж. Не мисли, че беше единственият, изваден от морето.

— Бурята? Ти познаваш ли ме?

— Лежеше на масата бял като тебешир. Но не те знам и не искам да те знам. Тогава нямах нито пари, нито улов. Докторът каза, че мога да му платя, когато си оправя положението. Ти си моята такса.

— Трябват ми документи — каза мъжът, усещайки, че капитанът няма нищо против да му помогне. — Да ми се подправи един паспорт.

— Защо се обръщаш към мен? — попита капитанът. — Обещах да откарам нещо на брега, на север от Ла Сиота. Това е всичко.

— Не би поел ангажимент, ако не можеш да направиш и други неща.

— Няма да те закарам до Марсилия. Няма да рискувам с патрулиращите катери. Сюрте имат бригади навсякъде по пристанищата. А хората им за борба с наркотиците са направо маниаци. Или им плащаш, или отиваш зад решетките за двайсет години.

— Което значи, че мога да се сдобия с документи в Марсилия. И че ти ще ми помогнеш.

— Не съм казал подобно нещо.

— Каза го. Имам нужда от услуга и тази услуга е на мястото, където ти няма да ме закараш, но, така или иначе, тя е там. И ти го каза.

— Казах какво?

— Че ще говориш с мен в Марсилия, ако успея да се добера дотам без теб. Само ми кажи къде.

Капитанът на рибарската лодка млъкна, изучавайки лицето на пациента. Не му беше лесно да се реши, но накрая го направи.

— Има едно кафене на Рю Саразен, южно от Старото пристанище, Le Bouc de mer. Ще бъда там довечера между девет и единайсет. Ще ти трябват пари, включително и за предплата.

— Колко?

— Това ще се уреди между теб и човека, с когото ще говориш.

— Трябва да имам някаква представа.

— Ще ти излезе по-евтино, ако разполагаш с разрешително за работа. Иначе ще трябва да се краде отнякъде.

— Казах ти. Имам.

Капитанът повдигна рамене.

— Петнайсет стотарки, две хиляди франка. Губим ли си времето?

Пациентът помисли за промазания пакет, овързан около кръста му. Щеше да остане без пари в Марсилия, но фалшивият паспорт му беше крайно необходим. Паспорт за Цюрих.

— Съгласен съм. — Каза го, без сам да знае защо е толкова уверен. — Тогава довечера.

Капитанът хвърли поглед към слабо осветената брегова линия.

— Не можем да влезем там, вътре. Оттук нататък ще се оправяш сам. И запомни — ако не се срещнем в Марсилия, ти никога не си ме виждал, нито пък аз теб. От моя екипаж също никой никога не те е виждал.

— Ще дойда. Le Bouc de mer, Рю Саразен, южно от Старото пристанище.

— С божията помощ! — каза шкиперът, давайки знак на моряка на кормилото; боботенето на моторите на лодката се усили. — Между другото, клиентелата на Le Bouc не е привикнала към парижкия диалект. На твое място щях малко да го позагрубя.

— Благодаря за съвета — каза пациентът, докато прехвърляше краката си през борда и се потапяше във водата. Държеше торбата си над повърхността и махаше с крака, за да не потъне. — Ще се видим довечера — добави високо, като погледна гърба на тъмния корпус на лодката.

Там нямаше никой. Капитанът се беше отдръпнал от рейлинга. Единствените звуци бяха плискането на вълните по дървената повърхност и приглушеният шум на моторите.

Сега си сам!

Той потрепера и се потопи в студената вода. Насочи тялото си по посока към брега, без да забравя да поглежда надясно, за да се ориентира по купчината скали. Ако капитанът беше прав, течението трябваше да го отнесе към невидимия плаж.

Така и стана; той усети как подводното течение забива изтръпналите му крака в пясъка, правейки последните трийсетина метра най-трудни. Важното беше, че брезентовата торба, която все още се държеше над разбиващите се вълни, бе сравнително суха.

Няколко минути по-късно той вече седеше на една обрасла с трева дюна. Високите растящи на туфи бурени се поклащаха ведно с бриза откъм морето; първите лъчи на утрото розовееха на нощното небе. Слънцето щеше да се покаже след не повече от час и той трябваше да тръгне заедно с него.

Отвори торбата и извади чифт ботуши, дебели чорапи, панталон с навити крачоли и груба дънкова риза. Някога в миналото си се беше научил да опакова вещи, пестейки пространство — в торбата имаше много повече неща, отколкото човек можеше да си представи. Къде го беше научил това? Защо? Въпросите не спираха.

Той се изправи и свали шортите, които беше взел от Уошбърн. Просна ги върху тревата да се сушат — не можеше да оставя нищо след себе си. След това си махна фланелката и направи същото и с нея.

Докато стоеше гол на дюната, почувства странно задоволство, примесено с неясна болка в средата на стомаха. Болката беше страх, знаеше го. Разбираше също така и задоволството.

Беше издържал първия си тест. Беше се доверил на инстинкта си и знаеше какво да каже и как да отвърне. Преди час нямаше непосредствена цел, съзнавайки само, че крайната е Цюрих. Но също така разбираше, че трябва да се минават граници и да се задоволяват очи на официални лица. Осемгодишният паспорт толкова очевидно не беше негов, че и най-тъпият емиграционен чиновник щеше да отбележи този факт. Дори да успееше да се добере до Швейцария, след това щеше да му се наложи и да излезе оттам. А с всяко негово движение възможността да го задържат се увеличаваше. Не можеше да си го позволи. Не сега, не преди да узнае нещо повече. Отговорите бяха в Цюрих, а той трябваше да пътува свободно и се надяваше, че капитанът на рибарската лодка ще направи това възможно.

Не си безпомощен. Ще намериш своя път.

Преди края на деня трябваше да се свърже с професионалист, който да преобрази паспорта на Уошбърн, напълно годен за пътуване. Това беше първата конкретна стъпка, но преди да я предприеме, трябваше да се замисли по въпроса за парите. Двете хиляди франка от доктора бяха съвършено недостатъчни; едва ли щяха да стигнат и за паспорта. А и каква работа му вършеше документ за пътуване, без средства да го осъществи. Пари. Трябваше да намери пари. Налагаше се да помисли за това.

Той изтръска дрехите, които извади от торбата, облече ги и напъха краката си в ботушите. След това полегна на пясъка, взирайки се в небето, което постепенно просветляваше. Денят се раждаше, той също.

Разхождаше се по тесните улички на Ла Сиота, влизаше в магазините по-скоро за да се поразговори с продавачите, отколкото за друго. Усещането, че е част от човешкия поток, а не някакво измъкнато от морето изкопаемо, беше ново и необикновено. Спомни си съвета на капитана и се постара френският му да е по-гърлен, което пък го правеше обикновен пътешественик, скитащ се из града.

Парите!

В Ла Сиота имаше район, където явно пазаруваше по-заможна клиентела. Магазините бяха по-чисти, цените по-високи, рибата по-прясна и месото далеч по-хубаво от останалата търговска част. Даже зеленчуците бяха излъскани, а имаше и екзотични плодове, внесени от Северна Африка и от Средния изток. Тази част на града представляваше смесица от Париж или Ница в атмосферата на средната класа от крайбрежието. Малко кафене с калдъръмена пътека до входа стоеше отделно от другите магазини в края на добре гледана морава.

Парите!

Той влезе в една месарница с ясното съзнание, че впечатлението на собственика от него не е положително и че погледът му не е никак дружелюбен. Месарят обслужваше съпружеска двойка на средна възраст, по чиито маниери и начин на говорене личеше, че са прислужници в някое от тукашните имения. Бяха педантични, лаконични и взискателни.

— Миналата седмица свежестта на месото беше под всякаква критика — каза жената. — Погрижи се този път или ще бъда принудена да го поръчвам от Марсилия.

— Да — прибави съпругът, — а миналата вечер маркизът ми спомена, че агнешките флейки са прекалено тънки. Повтарям ти — точно три сантиметра.

Месарят въздъхна и вдигна рамене, мънкайки какви ли не извинения и уверения, че това повече няма да се повтори. Жената се обърна към съпруга си и вече с не чак толкова заповеднически тон каза:

— Изчакай да ти ги опакова и ги сложи в колата. Аз отивам в магазина за зеленчуци. Ще те чакам там.

— Разбира се, скъпа.

Жената излезе. В походката й напираше желание да измисля все нови и нови поводи за скандали. В мига, в който тя напусна месарницата, съпругът й се обърна към собственика със съвършено различна физиономия. Арогантността бе заменена с усмивка.

— Един от обичайните ти дни, а, Марсел? — изрече и извади пакет цигари от джоба си.

— Виждали сме и по-добри, и по-лоши. А флейките наистина ли бяха тънки?

— О, господи, не. Той кога ли е бил в състояние да забележи. Но жена ми се чувства по-добре, ако се оплаква, и ти много добре го знаеш.

— А къде е в момента маркизът на Дънгийп?

— Пиян, в съседната къща, в очакване на оная проститутка от Тулон. По-късно следобед ще се върна да го взема и после ще го крепя по стълбите за пред маркизата. Дотогава сигурно още няма да може да кара колата. Използва стаята на Жан-Пиер над кухнята, нали знаеш?

— Чувал съм.

При споменаването на името Жан-Пиер пациентът на Уошбърн отмести погледа си от витрината и се обърна. Беше автоматичен рефлекс, но движението напомни на собственика за присъствието му.

— Какво има? Какво желаете?

Беше време да преправи френския си.

— Бяхте ми препоръчан от мои приятели в Ница — каза пациентът с акцент, по-подходящ за Ке д’Орсе, отколкото за Le Bouc de mer.

— О! — Собственикът направи незабавна преоценка. Измежду клиентите му, особено сред по-младите, имаше и такива, които предпочитаха да се обличат в разрез със социалното си положение. Обикновените дънкови ризи даже бяха модерни напоследък. — Вие сте отскоро тук, сър?

— Лодката ми е на ремонт. Няма да успеем да стигнем до Марсилия днес следобед.

— С какво мога да ви бъда полезен?

Мъжът се засмя.

— Не на мене, а на готвача ми; аз не смея да му се бъркам в работата. Той ще намине по-късно, ще му кажа откъде да пазарува.

Месарят и приятелят му също се засмяха.

— Надявам се, сър — каза собственикът.

— Засега ми трябват дузина млади патици и, да кажем, единайсет шатобриана.

— Разбира се.

— Добре, ще изпратя готвача на яхтата направо при вас. — Пациентът се обърна към мъжа на средна възраст. — Между другото, без да искам ви подслах…, не, моля ви, не се притеснявайте. Маркизът не е онзи глупак Д’Амбоа, нали? Струва ми се, споменаха ми, че живее някъде наблизо.

— О, не, сър — отговори прислужникът. — Не познавам маркиз Д’Амбоа. Ставаше дума за маркиз Дьо Шамбо. Свестен джентълмен, сър, но си има проблеми. Несполучлив брак. Съвсем несполучлив. Това не е тайна.

— Шамбо? Да, мисля, че сме се срещали. Той е доста нисък, нали?

— Не, сър. Даже е доста висок. Почти като вас, бих казал.

— Така ли?

Пациентът разучи всевъзможните входове и вътрешните стълби на двуетажното кафене много бързо — неуверен посетител, който се е заблудил в непознато място. Имаше две стълби към втория етаж, една откъм кухнята и една от малкото фоайе точно до предния вход. Тъкмо нея използваха собствениците, за да отидат до банята на горния етаж. Имаше и прозорец, през който някой любопитен можеше да погледне кой използва тази вътрешна стълба. Пациентът беше сигурен, че ако почака достатъчно дълго, ще види двама души да го правят. Те несъмнено щяха да се качат поотделно, като, естествено, нямаше да се отправят към банята, а към спалнята над кухнята. Пациентът се чудеше коя ли от скъпите коли, паркирани в тихата улица, принадлежеше на маркиз Дьо Шамбо. Която и да беше, прислужникът в месарския магазин можеше да не се безпокои, тъй като работодателят му нямаше да я кара.

Парите!

Жената пристигна малко преди един часа. Беше зашеметяваща блондинка. Големият й бюст опъваше синята коприна на блузата й, дългите й загорели крака грациозно се полюшваха върху високите токчета, бедрата и закръгленият й ханш се очертаваха под плътно прилепналата бяла пола. Шамбо можеше и да има проблеми, но имаше и вкус.

Двайсет минути по-късно видя бялата пола през прозорчето; момичето се качваше по стълбата. След не повече от шейсет секунди друга фигура изпълни рамката на прозореца. Тъмни панталони и блейзер под бледото лице забързаха нетърпеливо нагоре. Пациентът преброи минутите. Надяваше се, че маркиз Дьо Шамбо има часовник. Пациентът тръгна по калдъръмената пътека към входа на ресторанта, като носеше брезентовия си сак колкото се може по-дискретно. Влезе във фоайето и сви наляво, измърморвайки някакво извинение, докато задминаваше възрастен мъж, който се изкачваше с усилие по стълбите. След това се качи на първия етаж и отново сви наляво по дългия коридор към задната част на сградата над кухнята. Мина покрай банята и стигна до една затворена врата в края на тясно антре. Там застина с прилепен до стената гръб. Обърна главата си и изчака възрастния мъж, който разкопчаваше панталоните си, да стигне до вратата на банята.

Пациентът — инстинктивно, без да мисли — вдигна меката торба и я опря до вратата. Протегнатите му ръце я наместиха уверено в самата среда. Той отстъпи назад и с рязко движение стовари лявото си рамо върху брезента, а с дясната си ръка прихвана края на отлитащата врата, за да не се тресне тя в стената. Не беше възможно никой долу, в ресторанта, да е чул звук от приглушеното насилствено отваряне.

— Nom de Dieu!2

— Mére du Christ!3

— Qui est ce?4…

— Silence!5

Маркиз Дьо Шамбо се претърколи по голото тяло на русата жена и рухна през ръба на леглото на пода. Беше досущ като персонаж от комична опера, все още с кремава риза и завързана съвсем намясто вратовръзка. На краката му имаше чорапи, дълги до коленете чорапи, но това всъщност беше цялото му облекло. Жената сграбчи завивките, правейки всичко възможно да разсее конфузното положение.

Командите на пациента бяха ясни и кратки:

— Нито звук! Никой няма да пострада, ако правите каквото ви казвам.

— Жена ми ви е наела! — изкрещя Шамбо. Езикът му се плетеше, а очите му с мъка се фокусираха. — Аз ще ви платя повече.

— Това е само началото — отговори пациентът на доктор Уошбърн. — Свалете си ризата и вратовръзката. И чорапите. — После съзря блестящата златна верижка около китката на маркиза. — И часовника.

Няколко минути по-късно преобразяването беше пълно. Костюмът на маркиза не му прилягаше идеално, но никой не можеше да отрече качеството на ушитите по поръчка дрехи. А и часовникът беше Жерар-Пережо, а портмонето на Шамбо съдържаше над трийсет хиляди франка — монограмът на маркиза и фамилният герб бяха изработени от масивно сребро.

— За бога, дайте ми вашите дрехи! — каза маркизът. Сериозността на положението явно взе връх над алкохолното му опиянение.

— Съжалявам, но не мога да го направя — отговори нашественикът, прибирайки и своите, и дрехите на русата жена.

— Не можете да вземете и моите! — извика тя.

— Казах ви да не вдигате шум!

— Добре, добре — продължи жената, — но вие не можете…

— Мога! — Пациентът огледа стаята; на писалището до прозореца имаше телефон. Отиде до него и изскубна кабела. — Сега никой няма да ви безпокои — добави, грабвайки торбата си.

— Това няма да ви се размине! Няма да се измъкнете толкова лесно! Полицията ще ви открие.

— Полицията ли? — попита нашественикът. — Мислите ли, че наистина ще извикате полиция? Ще е необходим официален рапорт, описание на обстоятелствата. Не съм сигурен, че идеята ви е толкова добра. Струва ми се, че ще е по-добре да изчакате прислужника да ви прибере малко по-късно следобед. Чух го да казва, че обикновено ви крепи по стълбите за пред маркизата. Всичко съвпада и затова искрено вярвам, че ще направите точно така. Както съм сигурен, че ще измислите нещо по-добро, за да оправдаете това, което всъщност се случи. Няма да ви досаждам със съвети.

Непознатият крадец напусна стаята, затваряйки разбитата врата зад себе си.

Ти не си безпомощен. Ти ще намериш своя път.

Засега успяваше и това малко го плашеше. Какво бе казал Уошбърн? Че способностите и уменията му ще се възвърнат… Но не мисля, че някога ще можеш да ги свържеш с нещо от миналото си. Миналото! Какво беше това минало, свързано с уменията, които беше демонстрирал през последните двайсет и четири часа? Къде се бе научил да парализира и осакатява противниците си с крака и пръсти, превърнали се в чукове? Откъде знаеше къде точно да насочи ударите? Кой го бе учил да намира общ език с криминални типове, да ги провокира и да изтръгва неохотни признания? Как успяваше да се ориентира по бегли впечатления, като при това вярваше, че инстинктите му го насочват правилно? Откъде се бе научил да извлича ценна информация от обикновен разговор в някакъв си месарски магазин? Най-изненадващото беше решението му да извърши престъпление. Боже мой, как бе могъл!

Колкото повече се бориш с това и колкото повече се разпъваш на кръст, толкова по-зле ще е.

Той се съсредоточи върху пътя и върху махагоновото табло на ягуара на маркиз Дьо Шамбо. Наборът от уреди върху него не му беше добре познат. Значи в миналото му не влизаха подробни познания за такъв вид коли. Според него това трябваше да означава нещо.

След по-малко от час прекоси мост над голям канал и разбра, че е стигнал Марсилия. Малки квадратни къщи от камък, изникнали сякаш от морето, тесни улици и навсякъде стени — предградията на Старото пристанище. Познаваше го и въпреки това не го познаваше. В далечината, на фона на един от околните хълмове, лежеше силуетът на огромна катедрала със статуя на Девата, очертаваща се отчетливо върху камбанарията. Нотр Дам дьо ла Гард. Името изплува в съзнанието му. Беше я виждал преди и все пак не я беше виждал.

О, боже! Спри това!

Няколко минути по-късно беше в пулсиращия център на града на оживената Рю Канебиер — непрекъсната редица от скъпи магазини. Лъчите на следобедното слънце се отразяваха в кафеникавите стъкла на витрините от двете страни. Навсякъде имаше огромни кафенета, построени от големи дялани камъни. Той зави наляво към пристанището и мина покрай складове, малки фабрики и заградени пространства с приготвени за транспортиране към витрините на Сент Етиен, Лион и Париж коли. И към разни точки на юг от Средиземно море.

Инстинкт. Следвай инстинкта си! Нищо не бе за пренебрегване. Всеки източник трябваше да се използва незабавно. И камъкът има стойност, ако го хвърлиш по цел, а превозното средство — ако някой го иска. Избра паркинг, на който имаше и нови, и употребявани коли, обединени от общ признак — всички бяха скъпи. Паркира и излезе от колата. Зад оградата имаше малък гараж-работилница, наоколо се движеха монтьори в работни дрехи и с инструменти в ръце. Поразходи се наоколо с безразличен вид, докато забеляза мъж в летен костюм на райета. Инстинктът му го посъветва да се обърне към него.

Всичко приключи за по-малко от десет минути, обясненията бяха сведени до минимум. Изчезването на ягуара към Северна Африка беше гарантирано. Номерата на двигателя щяха да бъдат сменени.

Ключовете със сребърен монограм бяха заменени срещу шест хиляди франка — приблизително една пета от цената на колата на Шамбо. След това пациентът на доктор Уошбърн взе такси и помоли да го закарат до някоя заложна къща, но не и солидна фирма, където задават много въпроси. Посланието беше ясно: тук бе Марсилия. Половин час по-късно златният „Жерар-Пережо“ вече не беше на китката му, а сменен със „Сейко“ хронометър и деветстотин франка. Всяко нещо си имаше своята стойност, както и своята практичност, хронометърът беше устойчив на удар.

Следващата спирка беше средно голям универсален магазин в югоизточната част на Рю Канебиер. Там дрехите се избираха от рафтовете и палетите, плащаха се и се обличаха в пробните. Зле прилягащите панталони и тъмният блейзер останаха в магазина.

От един щанд си избра куфар от мека кожа, в който прехвърли някои неща от брезентовата торба. После пациентът погледна новия си часовник — беше почти пет часът, време да си намери някой добър хотел! През последните няколко дни не беше мигнал и трябваше да си отпочине преди срещата на Рю Саразен, в кафенето на име Le Bouc de mer, където можеха да се направят приготовления за една по-важна среща в Цюрих.

Опъна се в леглото и се втренчи в тавана. Светлината на уличните лампи играеше върху гладката бяла повърхност и рисуваше причудливи форми. Нощта се бе спуснала бързо над Марсилия и ведно с нея го завладя особено чувство за свобода. Сякаш тъмнината беше гигантски чаршаф, препречващ ослепителната дневна светлина, която осветяваше и разголваше само за миг прекалено много неща. Ето че научи още нещо за себе си — чувстваше се по-удобно през нощта. Както полугладен котарак ловува най-добре на тъмно. Все пак имаше и едно противоречие и той го забеляза. През всичките месеци в Пор Ноар жадуваше за слънчева светлина, радваше й се, очакваше с нетърпение всеки изгрев, искаше само едно — да си отиде мракът.

С него се случваха разни неща; той се променяше.

С него се бяха случили разни неща. Събития, които несъмнено доказваха убедително, че ловът е по-успешен нощем. Преди двайсет и четири часа се намираше в рибарска лодка в Средиземно море с необременено съзнание и две хиляди франка, привързани около кръста му. Две хиляди франка или малко по-малко от петстотин щатски долара според курса на таблото над гишето за обмяна в хотела. Сега разполагаше с няколко комплекта прилично облекло, лежеше на легло в доста скъп хотел и имаше малко повече от двайсет и три хиляди франка в портмоне „Луи Вютон“, принадлежащо преди време на маркиз Дьо Шамбо. Двайсет и три хиляди франка… приблизително шест хиляди щатски долара.

Какъв беше и откъде идваше, че беше способен на всичко, което извърши.

Стига!

Рю Саразен беше толкова древна, че в някой друг град щяха да я обявят за забележителност. Алея от широки теракотени плочки свързваше прокарани векове по-късно улици. Но това беше в Марсилия — древното съжителстваше с по-малко древното, а двете заедно еднакво не се разбираха с новото. Рю Саразен не беше по-дълга от двеста метра, замръзнала във времето между каменните стени на крайбрежните сгради, неосветена, улавяща мъглата, която прииждаше на вълма от пристанището. Беше задна улица, подходяща за кратки срещи между хора, които не държаха да бъдат наблюдавани.

Единственият звук и светлина идваха откъм Le Bouc de mer. Кафенето бе почти в центъра на алеята и се помещаваше в административна сграда от деветнайсети век. Някои от стените й явно бяха съборени, за да се образува голямо помещение, в което всъщност бяха повечето маси. Също толкова стени бяха оставени, за да оформят помещения за по-дискретни срещи. Представляваха крайбрежния аналог на сепаретата в ресторантите по Рю Канебиер, само че в съответствие с нивото си имаха завеси, а не врати.

Пациентът се отправи навътре между заетите до краен предел маси, като си проправяше път през пластовете цигарен дим и се извиняваше, когато разбутваше рибари, пияни войници и проститутки с пламнали лица, които търсеха легло да отпочинат, както и малко франкове, естествено. Надникна в няколко сепарета — моряк, издирващ компанията си — докато намери капитана на рибарската лодка. На масата му седеше един мъж. Слаб, с бледо лице и тесни, любопитни очи на невестулка.

— Седни — каза капитанът. — Мислех, че ще дойдеш по-рано.

— Ти каза между девет и единайсет. Сега е единайсет без четвърт.

— Задържа ни и ще платиш уискито.

— Нямай грижа. Поръчай нещо по-свястно, ако им се намира.

Слабият бледолик мъж се усмихна. Всичко щеше да е наред.

Така и излезе. Проблемът беше с паспорта — един от най-трудните за подправяне в света. Но с повече внимание, инструменти и въображение можеше да се справи с него човек.

— Колко?

— Моят талант — и инструменти — няма да ви излязат евтино. Двайсет и пет стотарки.

— Кога мога да го получа?

— Прецизността, въображението… те искат време. Три или четири дни. Ще означава да подложа художника на голямо натоварване. Той ще ми се разкрещи.

— Още една хилядарка, ако стане за утре.

— Към десет сутринта — каза бързо бледият, — ще се прежаля.

— И хилядарката — прекъсна го намръщеният капитан. — Ти какво си домъкнал от Пор Ноар? Диаманти?

— Талант — отвърна пациентът, като не знаеше какво точно има предвид, но беше уверен, че е прав.

— Ще ми трябва снимка — каза посредникът.

— Спрях в една аркада и си направих ето тази — отговори пациентът и извади малка квадратна снимка от джоба на ризата си. — С всичките ви прехвалени инструменти съм сигурен, че ще я изчистите прилично.

— Хубави дрехи — каза капитанът, докато я подаваше на бледия мъж.

— И добре ушити — съгласи се пациентът.

Уточниха срещата за другата сутрин, платиха питиетата и капитанът пусна петстотин франка под масата. Конференцията беше свършила. Купувачът напусна сепарето и се отправи към вратата, пробивайки си път през пълната с всевъзможна сбирщина и цигарен дим кръчма.

Сблъсъкът беше тъй светкавичен и внезапен, че не му остана време да мисли. А и да реагира.

Вниманието му бе привлечено от нещо съвсем обикновено и незабележимо, но вторачилите се в него очи не бяха никак обикновени. Бяха сякаш готови да изскочат от орбитите си, разширени в безгранично недоумение и като че отказваха да повярват на това, което виждат. Бяха на границата на истерията.

— Не! О, господи, не! Не мога…. — Мъжът се шмугна в тълпата.

Пациентът се втурна след него и го сграбчи за рамото.

— Почакай малко!

Мъжът се опита да се измъкне, отблъсквайки ръката на пациента със сгърчени пръсти.

— Ти! Ти си мъртъв! Невъзможно е да си оживял!

— Оживях! Ти какво знаеш?

Сега лицето се сгърчи, превърна се в маса от нечовешки ужас, очите побеляха, устата се раззина, дишайки на пресекулки. Жълтите зъби наподобяваха животински. Изведнъж мъжът измъкна нож. Свистенето на излитащото от ножницата острие се открои от околната врява. Ръката се стрелна напред. Острието бе продължение на китката, която го стискаше. И двете се насочиха към корема на пациента.

— Крайно време е да те довърша! — изсъска мъжът.

Пациентът замахна с дясната си ръка като махало, помитайки всичко в обсега си. Той се завъртя, стрелвайки левия си крак нагоре. Петата му се заби в таза на нападателя.

— Чи-са. — Екотът в ушите му беше оглушителен.

Мъжът се стовари заднишком върху трима души от съседната маса. Ножът му падна на пода. Всички видяха оръжието; последваха викове, хора започнаха да се обръщат, ръце и юмруци разделиха биещите се.

— Махай се оттук!

— Отивайте да се карате другаде!

— Не щем полиция тук, пияни копелета такива!

Ядосаните гласове с марсилски диалект надвиха какофонията на Le Bouc de mer. Пациентът се оказа заобиколен отвред; можеше само да наблюдава как неговият кандидат-убиец се изплъзва в тълпата с ръце на слабините, пробивайки си път към изхода. Тежката врата се отвори и мъжът потъна в тъмнината на Рю Саразен.

Някой, който го мислеше за умрял — който искаше да го убие — знаеше, че е жив.