"Самоличността на Борн" - читать интересную книгу автора (Лъдлъм Робърт)

4.

Салонът за туристическа класа на полета на Ер Франс за Цюрих беше претъпкан до последното място. Турбуленцията, разтърсваща самолета, правеше тесните седалки още по-неудобни. Бебе пищеше в ръцете на майка си, други деца хленчеха и преглъщаха писъците на ужас, а родителите се усмихваха с фалшива самоувереност, каквато, естествено, не изпитваха. Повечето от останалите пътници седяха кротко. Някои пиеха уискито си по-бързо от обикновено. Други изкарваха от пресъхналите си гърла неестествен смях, по-скоро подчертаващ, отколкото прикриващ неувереността им. Полет като този означаваше много неща за много хора, но никой не беше в състояние да избегне ужасните мисли, бидейки затворен в метална туба на десет хиляди метра над земята. Това беше неизбежно. Едно-единствено продължително гмуркане, и всичко можеше да се устреми с писък към земята. В такъв момент редица фундаментални въпроси съпътстваха неподправения ужас. Какви мисли биха могли да минат през главата на човек в подобен миг? Как би реагирал?

Пациентът се опита да си представи — беше важно за него. Седна до прозореца и се загледа в крилото на самолета. То вибрираше и се огъваше под бруталните напори на ветровете. Стихийните въздушни маси се блъскаха една в друга, подмятайки творението на човешките ръце с величайше пренебрежение, и напомняха на създателите му, че не са равностойни противници на природата. Един натиск върху крилото, по-голям от допустимия толеранс на огъване, и то щеше да се счупи, а поддържащият елемент да се откъсне от овалното тяло, подхванат от ветровете. Дори един нит да не издържеше, щеше да се получи експлозия и да последва дълго финално спускане.

Какво щеше да направи? За какво щеше да мисли? Щеше ли да има нещо друго, освен неконтролиран страх и ужас от вечната забрава? Ето върху това трябваше да се съсредоточи; това беше проектирането, върху което Уошбърн непрекъснато наблягаше в Пор Ноар. Думите на доктора изникнаха в съзнанието му.

Когато си в стресова ситуация — и имаш време — положи всички усилия да проектираш себе си в нея. Асоциирай толкова свободно, колкото ти е възможно; нека думите и образите изпълват съзнанието ти. В тях може да откриеш връзка.

Пациентът продължи да се взира в прозореца, опитвайки се да извика подсъзнателното съзнателно, фиксирайки погледа си върху развилнялата се стихия зад стъклото, улавяйки движението й, „полагайки всички усилия“ да позволи на реакциите си да извикат думи и образи.

Те дойдоха. Бавно. Отново имаше мрак, звукът на вятъра беше непрекъснат и пронизващ, увеличаващ се с всяка изминала секунда, докато накрая той усети, че главата му ще се пръсне. Главата му… Ветровете брулеха лявата страна на главата и лицето му, изгаряха кожата, принуждаваха го да вдигне лявото си рамо, за да се прикрие… Лявото рамо. Лявата му ръка беше вдигната, пръстите в ръкавица се държаха за вертикален метален ръб, дясната държеше… държеше въже; той се държеше за въжето и чакаше нещо. Сигнал… мигаща светлина или потупване по рамото, или и двете. Сигнал. Ето го. Той скочи. Надолу в мрака, в пустотата. Тялото му се премяташе и преобръщаше, пометено в нощното небе. Той… беше скачал с парашут!

— Etes-vous malade?6

Влудяващият транс на спомените бе прекъснат. Нервният пътник вляво от него бе докоснал ръката му, вдигната като за защита, с разперени пръсти, които не беше възможно да пречупиш. Дясната му ръка се притискаше до гърдите, пръстите му бяха сграбчили реверите на сакото и мачкаха плата. На челото му беше избила пот: да, беше се случило. Нещото, другото, беше дошло много бързо — влудяващо — на фокус.

— Pardon7 — каза той, отдръпвайки ръцете си, — un rêve8 — добави, без да се замисли.

Времето се пооправи и полетът на Каравела се стабилизира. Усмивките върху притеснените лица на стюардесите отново станаха естествени. Обслужването на пътниците се възобнови, докато те обаче се гледаха един друг притеснено. Пациентът погледна отново навън, но не можа да се потопи отново в миналото си. Беше погълнат от образите и звуците, които долови толкова ясно с вътрешните си очи и уши. Беше скачал от самолет… през нощта… въжетата и металът бяха нещо естествено при скока. Беше скачал с парашут. Къде? Защо?

Спри да се разкъсваш!

Не по друга причина, а за да прогони влудяващите го мисли, той бръкна във вътрешния си джоб, извади подправения паспорт и го разтвори. Както можеше да се очаква, името Уошбърн не беше пипано, понеже бе достатъчно разпространено, и, както му беше обяснил неговият притежател, за него не беше обявено издирване. Джефри Р. обаче бе сменено с Джордж П. Промяната на буквите и разстоянието между тях бяха изработени изключително професионално. Фотографията също бе идеална; вече нямаше вид на евтина снимка от панаирджийско фото.

Идентификационният номер, естествено, беше променен изцяло с гаранция, че няма да предизвика аларма в нито един имиграционен компютър. Или поне до момента, когато купувачът го изпробва за първи път. Оттам нататък поемаше лично цялата отговорност. Солидната сума, както и майсторската изработка и професионалното оборудване осигуряваше тази гаранция. Изискваха се връзки в Интерпол и имиграционните бюра. За тази жизненоважна информация се заплащаше върху определена основна цена на граничните служби, на компютърните специалисти и чиновниците от цялата европейска гранична мрежа. Те рядко правеха грешки. Ако това все пак се случеше, не се изключваше загубата на око или ръка. Същото заплашваше и брокерите на фалшиви документи.

Джордж П. Уошбърн. Не се чувстваше удобно с това име. Притежателят на оригинала му беше преподал много добре основите на проекцията и асоциацията. Джордж П. беше крачка встрани от Джефри Р. — личност, отпаднала от класацията под натиск, чиито корени се криеха в бягството — бягство от самоличност. А това беше последното, което неговият пациент искаше: цената на това, да узнае кой е, беше по-голяма от тази на собствения му живот.

А може би не?

Няма значение. Отговорът беше в Цюрих. В Цюрих имаше…

— Mesdames et messieurs! Nous commensons notre descents a l’aéroport de Zürich.9

Знаеше името на хотела. „Карийон де Лак“. Даде го на шофьора на таксито, без да се замисли. Беше ли го прочел някъде? Беше ли написано в някоя от дипляните „Добре дошли в Цюрих“, мушната в джобовете на креслата в самолета?

Не. Той познаваше фоайето — това тежко, тъмно, полирано дърво му беше познато…. Някак си. Също и огромните армирани прозорци с изглед към Цюрихското езеро. Беше идвал тук и преди. Беше стоял, където стоеше сега — пред покрития с мрамор плот на рецепцията — преди много време.

Всичко това се потвърди от думите, изречени от служителя зад гишето. Те имаха върху него зашеметяващо въздействие.

— Радвам се да ви видя отново, сър. Доста време мина от последното ви посещение.

Наистина ли? Колко? Защо не ме наричаш по име? За бога. Аз не те познавам! Не знам кой съм! Помогни ми! Моля те, помогни ми!

— Да, и аз така мисля — изрече. — Бихте ли ми направили услуга? Изкълчил съм си ръката и ми е много трудно да пиша. Бихте ли попълнили регистрацията, а аз ще се помъча да се подпиша. — Пациентът си пое дълбоко въздух. Ами ако любезният служител зад гишето го помолеше да повтори името си или го попиташе как точно се пише?

— Разбира се. — Онзи обърна картата към себе си и я попълни. — Желаете ли да ви види лекарят на хотела?

— Може би по-късно. Не сега.

Администраторът попълни картата, вдигна я и я подаде на госта за подпис.

Мистър Дж. Борн. Ню Йорк, щата Ню Йорк, САЩ.

Той се втренчи в нея, парализиран и хипнотизиран от буквите. Имаше си име — част от име. Както и държава и град, в които живееше.

Дж. Борн. Джон? Джеймс? Джоузеф? Какво означаваше това Дж.?

— Някаква грешка ли, хер Борн? — попита администраторът.

— Грешка? Не, съвсем не. — Взе химикалката, помнейки, че трябва да показва, че му е трудно да пише. Дали следваше да изпише цялото си име? Не — щеше да се подпише точно така, както го беше записал администраторът.

Мистър Дж. Борн.

Изписа името възможно най-естествено, като освободи съзнанието си и позволи на всеки образ или мисъл, които биха се породили, да излязат наяве. Нищо не се появи. Той просто подписваше едно непознато име. Не усети нищо.

— Накарахте ме да се притесня, майн хер — каза администраторът. — Помислих, че съм объркал нещо. Седмицата ни беше много напрегната, а денят — още повече. Но все пак бях абсолютно сигурен.

Ами ако беше сбъркал? Мистър Дж. Борн от Ню Йорк Сити, САЩ, не си даде труд да помисли върху тази възможност.

— Никога не ми е хрумвало да изпитвам паметта ви… хер Щозел — отговори пациентът, поглеждайки табелата за дежурство от лявата страна на гишето. Мъжът зад гишето беше администраторът на хотел „Карийон дю Лак“, Лайтер.

— Много сте любезен. — Служителят се отдръпна. — Струва ми се, че както винаги, когато отсядате при нас, ще желаете обичайните условия.

— Може да променя нещо. Какво ви бях казал преди?

— Който и да се обади по телефона или пита за вас на рецепцията — вие сте извън хотела, след което трябва да ви уведомим незабавно. Единственото изключение е вашата фирма в Ню Йорк. Корпорацията „Тредстоун Седемдесет и едно“, ако си спомням правилно.

Още едно име! С което можеш да се свържеш през океана. Парчета от мозайката попадаха на мястото си. Чувството на задоволство започна да се възвръща.

— Така е добре. Няма да забравя усърдието ви.

— Тук е Цюрих — отговори любезният мъж, вдигайки рамене. — Вие сте винаги изключително щедър, хер Борн.

Докато вървеше след пиколото към асансьора, някои неща вече му бяха ясни. Имаше си име и разбираше защо администраторът на „Карийон дю Лак“ толкова лесно се сети за него. Имаше също държава и град, и фирма, за която работеше — беше работил по някакъв начин. И при всяко негово идване в Цюрих са правени известни приготовления, които да го предпазят от нещо неочаквано или от нежелани посетители. Точно това не можеше да разбере. Ако някой се предпазва от нещо, или го прави старателно, или въобще не си дава труд да го прави, какви бяха реалните предимства на подобен процес на наблюдение, който беше толкова несигурен и толкова незащитен от пробив? Това го учуди, но не особено, защото беше от второстепенно значение, без голяма стойност. Като че дете играе на криеница. Къде съм? Намери ме. Аз ще кажа нещо на висок глас и ти ще се ориентираш.

Не беше професионално. Ако през последните четирийсет и осем часа научи нещо за себе си, то беше, че е професионалист. Нямаше понятие в какво, но положението му не подлежеше на разискване.

Гласът на телефонистката в Ню Йорк заглъхваше от време на време. Но заключението й беше вбесяващо ясно. И окончателно.

— Такава компания не е регистрирана при нас, сър. Проверих и последните списъци, а и частните телефони. Няма „Тредстоун“ Корпорейшън — даже нищо подобно на „Тредстоун“ с цифри след името.

— Да не би да са написани съкратено…

— Няма компания с такова име, сър. Повтарям ви, ако имате първото или второто име или поне характера на бизнеса, с който се занимава, бих могла да ви помогна с нещо.

— Нямам. Само името, „Тредстоун Седемдесет и едно“, Ню Йорк Сити.

— Това е необичайно име, сър. Сигурна съм, че ако го имаше в нашите списъци, щях да го намеря. Съжалявам.

— Много ви благодаря. Извинете за затруднението — каза Дж. Борн и затвори. Нямаше смисъл да продължава. Името беше някакъв код, думи, позволяващи на онзи, който се обажда, да получи достъп до не толкова леснодостъпния гост на хотела. Тези думи биха могли да послужат на всеки независимо откъде се обажда. Ето защо използването на името Ню Йорк беше безсмислено. Според телефонистката на пет хиляди мили оттук беше точно така.

Пациентът отиде към бюрото, където беше оставил портфейла „Луи Вютон“ и „Сейко“ хронометъра. Пъхна портфейла в джоба си, а часовника на ръката си, хвърли поглед в огледалото и изрече тихо:

— Ти си Дж. Борн, гражданин на Съединените щати, жител на Ню Йорк и е напълно възможно числата „нула — седем — седемнайсет — двайсет — нула — четиринайсет — двайсет и шест — нула“ да се окажат най-важното нещо в живота му.

Слънцето грееше ярко. Лъчите му се процеждаха през короните на дърветата по елегантната Банхофщрасе, отразяваха се от витрините на магазините и образуваха сенчести петна, където вирееха най-големите банки в света. Беше улица, където солидността и парите, сигурността и арогантността, традицията и полъхът на фриволността съществуваха съвместно. Пациентът на д-р Уошбърн беше вървял по нейните павета и преди.

Той се разходи по Бюрклиплац, площада, излизащ от Цюрихщрасе с неговите многобройни пристанища покрай брега, отделени едно от друго с градини, които пред лятната жега се превръщаха в избуяли цветни кръгове. Можеше да нарисува всичко това в съзнанието си; появяваха се образи. Но никакви мисли, никакви спомени.

Върна се отново на Банхофщрасе. Инстинктът му подсказваше, че Гемайншафтбанк е следващата сграда от бял камък. При предишната му разходка по улицата тя оставаше от другата страна. Беше я отминал напълно съзнателно. Приближи тежките стъклени врати и побутна средната част. Дясното крило се отвори с лекота и той вече се намираше на партерния етаж, облицован с кафяв мрамор. Беше стоял тук и преди, но образът в съзнанието му не беше толкова силен като останалите. Имаше неприятното усещане, че трябваше да се държи настрана от Гемайншафт.

Но сега нямаше как да го избегне.

— Puis-je vous aider, monsieur?10 — мъжът, който му зададе въпроса, беше облечен във фрак. Червеното цвете в бутониерата му бе символ на пълномощия. Това, че въпросът беше зададен на френски, се обясняваше от облеклото на клиента. Всички, дори най-нисшите обслужващи гномове в Цюрих, бяха наблюдателни.

— Имам да обсъждам личен и поверителен бизнес — отговори Дж. Борн на английски, леко учуден от думите, които изговори с такава лекота. Причината да използва английски език бяха две: искаше да види физиономията на гнома, като разбере, че е сгрешил, втората и по-важната беше, че не искаше нищо от това, което каже през следващия един час, да бъде разбрано неправилно.

— Извинете ме, сър — каза мъжът, повдигайки леко вежди и оглеждайки връхната дреха на клиента. — Асансьорът вляво, първи етаж. Администраторът ще ви упъти.

Въпросният администратор беше мъж на средна възраст с късо подстригана коса и очила с рогови рамки. Изглеждаше заинтригуван, а очите му бяха пълни с неприкрито любопитство.

— Вие често ли имате личен и поверителен бизнес с нас, сър? — попита той, повтаряйки думите на новопристигналия.

— Да.

— Вашият подпис, моля — каза служителят, подавайки бланка с фирмения знак на Гемайншафт, в средата на която имаше два празни реда.

Клиентът разбра. Никакво име не се изискваше. Цифрите, написани на ръка, са вместо име… те заместват подписа на притежателя на сметката. Стандартна процедура. Уошбърн.

Пациентът изписа цифрите с отпусната ръка, така че почеркът да е непринуден. Подаде бланката на администратора, който я разгледа, надигна се от стола и посочи към редица от тесни врати с матови стъкла.

— Бъдете добър да почакате в четвъртата стая, сър. След малко при вас ще дойде наш служител.

— Четвъртата стая?

— Четвъртата врата отляво. Ще се заключи автоматично.

— Необходимо ли е?

Администраторът се вгледа в него с учудване.

— Това е в съгласие с вашите собствени изисквания, сър — каза той любезно, а в куртоазния му глас се долавяха обертонове на изненада. — Това е сметка „три нули“. В Гемайншафт е прието притежателите на подобна сметка да се обаждат предварително, за да им се осигури отделен вход.

— Знам — излъга пациентът на Уошбърн с увереност, която не изпитваше. — Просто много бързам.

— Ще отнеса това за потвърждение, сър.

— Потвърждение? — мистър Дж. Борн от Ню Йорк Сити, САЩ се почувства в клопка: думата звучеше като предупредителен сигнал.

— Потвърждение на автентичността на почерка, сър. — Мъжът намести очилата си, като с това движение прикри крачката назад, по-близо до бюрото си. — Предполагам, че ще изчакате в стая четири, сър. — Предположението не беше молба, а заповед, команда в очите на преторианеца.

— Защо не? Само им кажете, ако обичате, да побързат. — Пациентът отиде към четвъртата врата, отвори я и влезе.

Вратата се затвори автоматично; той чу прищракването на ключалката. Дж. Борн погледна към матовото стъкло. Те беше обикновена стъклена плоскост — в нея беше вградена мрежа от фини проводници. Ако се разбиеше, несъмнено щеше да се задейства алармата. Той беше в клетка, очаквайки да го извикат.

Останалата част от малката стая беше облицована и обзаведена с вкус — две поставени едно до друго кожени кресла стояха срещу миниатюрно канапе, и всичко това допълнено от старинни масички. В другия й край имаше втора врата, поразяваща с контраста си. Беше направена изцяло от сива стомана. На масичките имаше нови списания и вестници на три езика. Пациентът седна и взе парижкото издание на „Херълд Трибюн“. Погледът му се движеше по редовете, но мозъкът му не възприемаше нищо. Щяха да го извикат всеки момент. Съзнанието му бе заето с предстоящата маневра. Маневра без памет, само по инстинкт.

Най-сетне стоманената врата се отвори и пропусна висок и елегантен мъж с орлови черти и старателно поддържана сива коса. Лицето му беше патрицианско, на него личеше желание да услужи на равен на себе си, който се нуждае от експертизата му. Мъжът протегна ръка и заговори на изискан и мелодичен английски с швейцарска интонация.

— Много се радвам да се запознаем. Извинете, че се забавих. Всъщност беше твърде забавно.

— В какво отношение?

— Страхувам се, че доста сте озадачили хер Кьониг. Не се случва често сметка „три нули“ да пристигне без предварително обаждане. Той е доста улегнал човек, нали разбирате? Необичайното отравя целия му ден. От друга страна, прави моя по-приятен. Аз съм Валтер Апфел. Моля, заповядайте вътре.

Банковият служител пусна ръката на пациента и посочи към стоманената врата. Стаята зад нея беше оформена като V-образно продължение на клетката. Тъмна облицовка, тежка и удобна мебелировка и широко бюро, поставено под още по-широк прозорец с изглед към Банхофщрасе.

— Съжалявам, че съм го притеснил. Причината е, че разполагам с много малко време.

— Да, той ми предаде. — Апфел заобиколи бюрото и кимна към коженото кресло пред него. — Седнете, ако обичате. Още една-две формалности и можем да разискваме работата по същество.

Двамата мъже седнаха. След това банковият служител извади папка и се пресегна през бюрото, за да я подаде на клиента на Гемайншафт. Вътре беше закрепена друга бланка, но вместо два бели реда имаше десет, започващи след напечатаното отгоре и завършващи почти на сантиметър от долния край.

— Вашият подпис, моля. Пет ще свършат работа, не повече.

— Не разбирам защо. Нали преди малко го направих.

— И то много успешно. Проверката го потвърди.

— Тогава защо пак?

— Един подпис може да се упражнява до такава степен, че едно изписване да е съвсем приемливо. Но ако не е автентичен, в следващите опити ще се проявят незабележими флуктуации. Графологичният скенер ще ги улови незабавно; но аз съм уверен, че това не ви безпокои. — Апфел се усмихна, докато подаваше химикалката през бюрото. — Откровено казано, мен също, но Кьониг настоява.

— Той е предпазлив човек — каза пациентът, взе химикалката и започна да пише. Беше на четвъртата група цифри, когато банкерът го спря.

— Достатъчно; по-нататък наистина е загуба на време. — Апфел се пресегна за папката. — От Потвърждението казаха, че във вашия случай даже не е необходимо да попълвате до края. След като получим резултата, веднага ще отворим сметката. — Той пъхна листа в процепа на металната каса на бюрото и натисна бутон. Една лампа премигна ярко и угасна. — Това прехвърля подписите директно към скенера — продължи банкерът. — Който, разбира се, е програмиран. Още веднъж ви казвам откровено, всичко това изглежда малко глупаво. Никой, запознат с нашите осигуровки, не би изисквал на негово място допълнителни подписи.

— Защо не? Ако човек стигне чак дотук, защо да не се пробва?

— Към този офис има само един вход и респективно само един изход. Сигурен съм, че чухте как се заключва вратата в чакалнята.

— Видях и плетеницата от проводници в стъклото — добави пациентът.

— Значи разбирате какво искам да кажа. Всеки самозванец ще бъде хванат в капан.

— Представете си, че е въоръжен?

— Вие не сте.

— Никой не ме претърси.

— Асансьорът е извършил тази полезна работа. От четири различни ъгъла. Ако бяхте въоръжен, машината щеше да спре между първия и втория етаж.

— Предвидили сте всичко.

— Вършим си работата.

Телефонът иззвъня. Апфел вдигна слушалката.

— Да?… Влезте. — Банкерът погледна клиента си. — Данните на вашата сметка са тук.

— Това се казва експедитивност.

— Хер Кьониг я е подписал преди няколко минути. Той просто чакаше резултата от скенера. — Апфел отвори чекмедже и извади връзка ключове. — Сигурен съм, че е разочарован. Беше абсолютно уверен, че нещо не е наред.

Стоманената врата се отвори и банкерът влезе с черен метален контейнер. Постави го на бюрото до една полица с бутилка перие и две чаши.

— Приятно ли прекарвате в Цюрих? — попита той, явно за да запълни мълчанието.

— Да, доста. Стаята ми е с изглед към езерото. Гледката е хубава, много тиха, спокойна.

— Прекрасно — каза Апфел, наливайки чаша перие за клиента си. Хер Кьониг излезе. Вратата се затвори и банкерът се върна към работата си.

— Вашата сметка, сър — каза той, подбирайки един ключ от връзката. — Мога ли да отключа сейфа или предпочитате да го направите сам?

— Продължавайте. Отворете го.

Банкерът го погледна.

— Казах да отключа, не да отворя. Това нито е моя привилегия, нито мога да поема отговорността.

— Защо?

— В случай че вашата самоличност е отбелязана, в работата ми не влиза да съм осведомен кой сте.

— Ами ако поискам да прехвърля бизнеса си? Да прехвърля пари или да ги изпратя някому?

— Това може да се уреди само с вашия подпис в цифри върху нареждане за изтегляне на парите.

— Или да ги прехвърля в друга банка — извън Швейцария? За свое лично ползване.

— Тогава ще е необходимо име. При тези обстоятелства ще бъде моя привилегия, както и отговорност да знам вашата самоличност.

— Отворете го.

Служителят го направи. Пациентът на д-р Уошбърн пое дълбоко въздух и остра болка прониза стомаха му. Апфел извади няколко изписани листа, подвързани в папка с нестандартен размер. Очите му на банкер пробягаха по дясната колона в горната страница, банкерското изражение на лицето му остана непроменено, но не съвсем. Долната му устна се издаде леко напред, почти незабележимо увеличавайки ъгълчето на устата му. Той се наведе напред и подаде страниците на притежателя им.

След фирмения знак на Гемайншафт напечатаните на машина думи бяха на английски, очевидно на езика на клиента:

Сметка: нула — седем — седемнайсет — двайсет — нула — четиринайсет — двайсет и шест — нула.

Име: Тайна според официални инструкции на притежателя: Съхранява се запечатано отделно.

Текущи фондове на депозит… 11 850 000 франка.

Пациентът издиша бавно, взирайки се в буквите. Мислеше, че е подготвен за всякакви изненади. Това беше по-страшно от всичко, което беше изпитал през последните пет месеца. По груба сметка сумата надхвърляше четири милиона щатски долара.

$ 4 000 000,00!

Как? Защо?

Контролирайки започващото треперене на ръцете, той разлисти разписките. Бяха много, сумите необичайни, нито една по-малка от 300 000 франка. Депозитите влизаха на всеки пет до осем седмици от двайсет и три месеца насам. Той стигна до разписката на дъното, първата. Беше трансфер от банка в Сингапур и най-голямата единична вноска. Два милиона и седемстотин хиляди малайзийски долара, обърнати в 5 175 000 швейцарски франка.

Под последната разписка видя ръба на отделен плик, доста по-малък от самата страница. Вдигна хартията. Пликът беше обрамчен с черна лента, отгоре имаше напечатани думи.

Самоличност: Тайна на притежателя.

Съгласно ограниченията: Достъп — регистриран служител, „Тредстоун Седемдесет и едно“.

Приносител ще представи писмени инструкции от притежателя. Подлежи на проверка.

— Бих желал да отворя това — каза клиентът.

— То е ваша собственост — отговори Апфел. — Мога да ви уверя, че не е докосвано.

Пациентът извади плика и го обърна. Беше запечатан с фирмения знак на Гемайншафт на няколко места. Никоя от буквите не беше разместена. Разпечата го, извади картата и прочете:

Притежател: Джейсън Чарлс Борн

Адрес: Нерегистриран

Гражданство: Съединени американски щати

Джейсън Чарлс Борн

Джейсън

Дж. означаваше Джейсън! Името му беше Джейсън Борн, Борн не означаваше нищо, Дж. Борн също не му говореше нищо, но комбинацията Джейсън и Борн бе на мястото си в някакъв неясен механизъм. Можеше да го приеме. Беше го приел. Той беше Джейсън Чарлс Борн, американец. Почувства гърдите си да пулсират, вибрацията в ушите му беше оглушаваща, болката в стомаха още по-остра. Какво беше това? Защо имаше чувството, че отново се гмурва в мрака, отново в черните води?

— Нещо не е наред ли? — попита Валтер Апфел.

Нещо не е наред ли, хер Борн?

— Не, всичко е наред. Моето име е Борн. Джейсън Борн.

Крещеше ли? Или шепнеше? Не можеше да каже.

— Привилегия е за мен да го знам, мистър Борн. Вашата самоличност ще остане в тайна. Имате думата на служител от Гемайншафтбанк.

— Благодаря ви. Сега, страхувам се, ще трябва да прехвърля доста голяма част от тези пари и ще ми е необходима вашата помощ.

— Отново моя привилегия. Ще бъда щастлив да ви помогна с всякакъв съвет или услуга.

Борн протегна ръка към чашата с перие.

Стоманената врата на офиса на Апфел се затвори зад него. След няколко секунди той щеше да излезе от обзаведената с вкус чакалня-клетка към приемната и оттам към асансьорите. След няколко минути щеше да бъде на Банхофщрасе с име, много пари и с нещо малко повече, освен страх и объркване.

Беше го направил. На д-р Уошбърн беше заплатено предостатъчно в сравнение с цената на живота, който беше спасил. Телеграфен трансфер на сумата от 3 000 000 швейцарски франка беше изпратена на банка в Марсилия, депозиран в кодирана сметка, която щеше да намери пътя си към единствения доктор на Ил дю Пор Ноар. Името Уошбърн изобщо нямаше да се използва или споменава. Това, което Уошбърн трябваше да направи, беше да отиде до Марсилия, да съобщи кода и парите щяха да са негови. Борн се усмихна на себе си, като си представи изражението на лицето на Уошбърн при получаването на парите. Ексцентричният алкохолизиран доктор щеше безкрайно много да се зарадва на десет-петнайсет хиляди лири стерлинги; а притежаваше повече от един милион щатски долара. Това щеше да осигури възстановяването му или окончателното му пропадане. Изборът беше негов, негов проблем.

Втори трансфер от 4 000 000 франка беше изпратен в една банка в Париж, на Рю Мадлен, депозиран на името на Джейсън Ч. Борн. Този трансфер щеше да се експедира от куриера на Гемайншафт, който пътуваше два пъти седмично, карти с подпис в три екземпляра щяха да придружават документите. Хер Кьониг беше уверил шефа и клиента си, че документите ще пристигнат в Париж до три дни.

Последното прехвърляне бе съвсем малко в сравнение с останалите. Сто хиляди франка бяха заплатени на офиса на Апфел с нареждане за изтегляне, подписано с цифри от притежателя на сметката.

На депозит в Гемайншафтбанк останаха 3 215 000 швейцарски франка, сума, която не беше за пренебрегване по какъвто и да е стандарт.

Как? Защо? Откъде?

Цялата работа бе отнела час и двайсет минути. В гладката процедура имаше само един акорд на дисхармония и той беше внесен от Кьониг, на лицето на когото имаше смесица от погребална сериозност и прикрит триумф. Беше позвънил на Апфел, той го покани вътре и банкерът донесе на шефа си малък, обрамчен в черно плик.

— Une fiche — беше казал на френски Кьониг.

Банкерът отвори плика, извади от него карта, изучи съдържанието й и върна и двете на Кьониг.

— Процедурите ще бъдат изпълнени по реда — беше казал.

После излезе.

— Това мен ли засяга? — беше попитал Борн.

— Само при условие че се освобождават такива големи суми. Просто наша банкерска политика. — Апфел се бе усмихнал окуражаващо.

Ключалката щракна. Борн отвори вратата от матово стъкло и излезе от персоналния кабинет на хер Кьониг. Тук бяха пристигнали други двама, които седяха в отделните краища на приемната. Не бяха в отделни клетки с непрозрачно стъкло и Борн реши, че никой от тях няма сметка „три нули“. Зачуди се дали са подписвали имената си, или са изписвали поредица от цифри, но спря да се чуди в момента, когато стигна асансьора и натисна бутона.

С периферното си зрение долови движение — Кьониг бе кимнал на двамата мъже. Те се надигнаха в мига, когато вратата на асансьора се отвори. Борн се обърна, мъжът отляво бе извадил от джоба на връхната си дреха малко радио и говореше в него — бързо и кратко.

Другият отляво бе скрил дясната си ръка под ревера на шлифера. Когато я извади, държеше оръжие — черен трийсет и осем калибров автоматичен пистолет със закрепен на дулото перфориран цилиндър. Заглушител.

И двамата мъже тръгнаха към Борн, докато той отстъпваше назад в безлюдния асансьор.

Ужасът започна.