"Самоличността на Борн" - читать интересную книгу автора (Лъдлъм Робърт)

5.

Вратите на асансьора започнаха да се затварят; мъжът с радиото в ръка вече беше вътре, а раменете на въоръжения му спътник се провираха между движещите се плоскости, с насочено в главата на Борн оръжие.

Джейсън залитна надясно — внезапен жест на уплаха — после изведнъж, без предупреждение, вдигна стремително левия си крак и се завъртя, удряйки с пета ръката на въоръжения. Пистолетът отскочи нагоре, а притежателят му изхвърча от затварящата се кабина. Два приглушени изстрела съпътстваха притварянето на вратите, а куршумите заседнаха в масивната ламперия на тавана. Борн довърши завъртането, забивайки рамото си в стомаха на втория. Дясната му ръка удари гърдите на нападателя, а лявата — ръката с радиото. Той запрати мъжа към стената. Радиото хвръкна през кабината; при падането от говорителя му се чуха думите:

— Henri! Ça va? Maintenant, l’élévateur?11

В съзнанието на Борн се появи образът на друг французин. Мъж на ръба на истерията, невярващ на това, което виждат очите му, неговият кандидат-убиец, избягал от Le Bouc de mer в сенките на Рю Саразен преди по-малко от двайсет и четири часа. Онзи не си беше губил времето и бе изпратил послание в Цюрих. Човекът, когото мислеха за мъртъв, беше жив. Съвсем жив. Убийте го!

Борн сграбчи французина пред себе си. Лявата му ръка се уви около гърлото му, а дясната късаше лявото му ухо.

— Колко? — попита той на френски. — Колко са там долу? Къде са?

— Познай, свиньо!

Асансьорът беше на половината път към приземното фоайе.

Борн наведе лицето на мъжа и като откъсна почти наполовина ухото му, удари главата му в стената. Французинът изпищя и се свлече на пода. Джейсън заби коляното си в гърдите му. Усети кобура под дрехите му. Бръкна под шлифера и извади револвер със скъсена цев. За миг му мина през ума, че някой е прекъснал алармената сигнализация на асансьора. Кьониг. Нямаше да забрави; нямаше да изпадне в амнезия по отношение на това, в което беше замесен хер Кьониг. Пъхна револвера в отворената уста на французина.

— Кажи ми или ще ти пръсна черепа!

Мъжът измуча. Оръжието бе извън кобура и дулото докосваше бузата му.

— Двама. Единият при асансьорите и един на улицата, при колата.

— Каква кола?

— Пежо.

— Цвят? — Асансьорът забави движението си, готвейки се да спре.

— Кафява.

— Мъжът във фоайето. Как е облечен?

— Не знам…

Джейсън одраска слепоочието му с револвера.

— Съветвам те да си спомниш!

— Черно палто.

Асансьорът спря. Борн вдигна мъжа на крака. Вратата се отвори. Стоящият отляво в тъмен шлифер и старомодни очила с позлатени рамки пристъпи напред. Очите зад стъклата бързо прецениха обстановката; по бузата на французина се стичаше кръв. Той вдигна ръка, скрита в широкия джоб на шлифера и още един пистолет със заглушител се насочи в мишената от Марсилия.

Джейсън избута пред себе си французина. Чуха се три леки изпуквания; французинът изкрещя, ръцете му се вдигнаха във финален приглушен протест. Той се огъна и падна върху мраморния под. Една жена вляво от мъжа с позлатените очила изпищя, няколко души й пригласяха, крещейки към никого и към всички едновременно за помощ, за полиция.

Борн знаеше, че не може да използва револвера, който беше взел от французина. Нямаше заглушител; звукът от изстрела щеше да го издаде. Той го плъзна в джоба на шлифера си, отстъпи настрана от пищящата жена и сграбчи униформените рамене на обслужващия асансьора, като го завъртя и бутна върху убиеца в тъмен шлифер.

Паниката във фоайето нарастваше, докато Джейсън изтича към остъклените врати на изхода. Портиерът с бутониерата, който преди час и половина беше объркал езика му, крещеше в един телефон на стената, а до него беше застанал униформен пазач с извадено оръжие. Пазачът препречваше изхода с очи, вперени в хаоса. Те внезапно се спряха на него. Измъкването наистина бе трудно. Борн избегна очите на пазача и насочи думите си към началника му при телефона.

— Мъжът с позлатените рамки на очилата! — извика той. — Той! Видях го!

— Какво? Кой сте вие?

— Аз съм приятел на Валтер Апфел. Слушайте какво ви говоря! Мъжът с очилата с позлатените рамки и черния шлифер. Ей там!

Бюрократичният манталитет не се е променил от хилядолетия. При споменаването на името на началника той вече беше готов да възприема заповеди.

— Хер Апфел! — обърна се към пазача портиерът на Гемайншафт. — Нали чухте! Мъжът с очилата. С позлатените рамки!

— Да, сър! — пазачът отиде нататък.

Джейсън се промъкна към вратата покрай портиера. Бутна дясното крило и го отвори, като хвърли бърз поглед зад себе си. Знаеше, че пак трябва да бяга, но не знаеше дали този, който го чакаше отвън до кафявото пежо, няма да го разпознае и изстреля куршум в главата му.

Пазачът току-що беше изтичал покрай мъж в черен шлифер, мъж, който вървеше по-бавно от паникьосаните фигури наоколо, мъж, който изобщо не носеше очила. Той ускори крачката си към изхода, към Борн.

Увеличаващият се хаос вън на улицата беше най-добрата защита на Джейсън. Беше се разчуло какво става в банката; полицейските коли се задаваха по Банхофщрасе с виещи сирени. Той повървя няколко метра надясно, после внезапно се затича, пробивайки си път през любопитната тълпа, и се скри във входа на магазин, а погледът му остана прикован в колите на паркинга. Видя пежото, видя и мъжа до него, с ръка, пъхната застрашително в джоба на шлифера. След не повече от петнайсет секунди към шофьора се присъедини и мъжът с тъмния шлифер, който сега наместваше очилата си и приспособяваше очите си към възстановеното зрение. Двамата проведоха бърз диалог, като междувременно очите им обхождаха Банхофщрасе.

Борн разбра объркването им. Беше излязъл през стъклените врати на Гемайншафт без всякаква паника навън в тълпата. Беше готов да бяга, но изчакваше, докато не се разчисти напълно пътят му към изхода, защото се страхуваше да не го спрат. На никой друг не беше разрешено да го стори — и шофьорът на пежото не беше направил връзката. Не беше разпознал мишената, идентифицирана и белязана за екзекуция в Марсилия.

Първата полицейска кола се появи на сцената, когато мъжът с очилата с позлатени рамки съблече шлифера си и го метна през отворения прозорец на пежото. Той кимна на шофьора, който седна зад кормилото и запали двигателя. Убиецът свали деликатните си очила и направи най-неочакваното нещо, което Джейсън можеше да си представи. Върна се бързо към вратите на банката и се присъедини към полицаите, които нахълтваха вътре.

Борн изгледа пежото, което се изниза от паркинга и се понесе надолу по Банхофщрасе. Тълпата отпред започна да се разпръсва. Много хора се бяха струпали до стъклените врати, въртяха глави един към друг и надничаха вътре, повдигайки се на пръсти. От банката излезе един полицай, разблъска любопитните и разчисти пътека към паркинга. Докато крещеше, откъм северозападния ъгъл дофуча линейка. Сирената и острата пронизваща светлина на покрива предупреждаваха всички да се махнат от пътя й. Шофьорът насочи извънгабаритното си превозно средство към мястото, освободено от изчезналото пежо. Джейсън не можеше да наблюдава повече. Трябваше да отиде до „Карийон дю Лак“, да събере нещата си и да се измъкне от Цюрих и от Швейцария. Към Париж.

Защо Париж? Защо беше настоял сумите да бъдат изпратени в Париж? Това не му беше хрумвало, преди да седне в кабинета на Валтер Апфел, зашеметен от предоставените му необичайни цифри. Надминаваха всичко, което би могъл да си представи — толкова големи, че можеше да реагира само сляпо, инстинктивно. Някакъв инстинкт беше извикал в съзнанието му Париж. Като нещо жизненоважно. Защо?

Отново нямаше време… Видя как персоналът на линейката изнася през вратата на банката носилка. На нея имаше тяло, чиято глава беше покрита — белег на смъртта. Този белег не остана без значение за Борн; без способностите си, които не можеше да свърже с нещо понятно, самият той щеше да е мъртвецът на носилката.

Видя свободно такси на ъгъла и се затича срещу него. Трябваше да се измъкне от Цюрих; от Марсилия бе дошло послание, че мъртвият е все още жив. Джейсън Борн е жив. Убийте го. Убийте Джейсън Борн!

Господи, който си на небето, защо?

Надяваше се да види администратора на „Карийон дю Лак“ на мястото му, но него го нямаше. Тогава съобрази, че една кратка бележка до служителя — как му беше името? Щозел? Да, Щозел — ще е достатъчна. За внезапното му заминаване не се изискваха обяснения и петстотин франка щяха напълно да покрият няколкочасовото гостоприемство на „Карийон дю Лак“ — и услугата, която щеше да иска от хер Щозел.

Вече в стаята, той хвърли бръснарските си принадлежности в куфара, провери пистолета, който беше отнел от французина, остави го в джоба на връхната си дреха и седна на бюрото да напише бележка на хер Щозел, адм. В нея той употреби изречение, което дойде лесно — почти съвсем лесно.

… Мога да контактувам с вас по повод на известия, които очаквам да получа. Вярвам, че ще бъдете така добър да се погрижите за тях и да ги приемете от мое име.

Ако се получеше известие от неуловимата „Тредстоун Седемдесет и едно“, той искаше да е в течение. Това беше Цюрих; той щеше да узнае.

Пъхна петстотинфранкова банкнота между сгънатата бланка и запечата плика. След това грабна куфара, излезе от стаята и тръгна към фоайето с асансьорите. Бяха четири. Натисна бутона и погледна зад себе си, помнейки Гемайншафт. Нямаше никого. Чу се звън и червената лампа над третия асансьор светна. Беше уцелил слизаща машина. Добре. Трябваше да стигне до летището по възможно най-бързия начин. Налагаше се да изчезне от Цюрих, от Швейцария. Посланието беше дошло.

Вратите на асансьора се отвориха. Двама мъже стояха от двете страни на червенокоса жена. Те прекъснаха разговора си и кимнаха към новодошлия, като се отдръпнаха, щом забелязаха куфара му. После, след като вратите се затвориха, продължиха да разговарят. Бяха около трийсетте и говореха бърз и мелодичен френски. Жената гледаше сериозно, усмихваше се и кимаше в отговор. Разговорът беше съвсем обикновен. Смехът се преплиташе с полусериозни въпроси.

— Тръгваш си утре след обзорните доклади, нали? — попита мъжът отляво.

— Не съм сигурна. Чакам да ми се обадят от Отава — отговори жената. — Освен това имам роднини в Лион; няма да е лошо да ида да ги видя.

— Организационният комитет — каза този отдясно — не е в състояние да намери десет души, проявяващи желание да обобщят за един ден тази забравена от бога конференция. Ще трябва да прекараме тук още една седмица.

— В Брюксел няма да се съгласят — каза първият, хилейки се. — Хотелът е прекалено скъп.

— Тогава непременно ще се преместиш — рече вторият и изгледа цинично жената. — Ние точно това и очакваме да направиш, нали?

— Ти си лунатик — каза жената. — Вие и двамата сте лунатици. Това е моето заключение.

— Нали ти не си, Мари — вметна първият. — Лунатичка, имам предвид. Твоето представяне вчера беше изумително.

— Нищо подобно — отвърна тя. — Съвсем шаблонно и доста скучно.

— Не, не! — изрази несъгласие вторият. — Беше превъзходно, така и трябваше. Аз не разбрах нито една думичка. Но пък си имам други таланти.

— Лунатични….

Асансьорът вече спираше. Първият заговори отново.

— Хайде да седнем на последния ред в залата. Така и така сме закъснели и Бертинели вече говори — с много малък ефект, предполагам. Неговите теории за ускорената циклична флуктуация са излезли от мода още по времето на Борджиите.

— По-рано — каза, смеейки се, червенокосата. — Данъците на Цезар. — Тя спря и после добави: — Ако не и от времето на Пуническите войни.

— Значи на последния ред — каза вторият, подавайки ръка на жената. — Можем да поспим. Той използва диаскопен прожектор и ще е тъмно.

— Не, вие двамата вървете, аз ще дойда след няколко минути. Наистина трябва да изпратя няколко телекса и нямам никакво доверие на телефонистите, че няма да ги объркат.

Вратите се отвориха и тримата излязоха от асансьора. Двамата мъже продължиха заедно по диагонал през фоайето, а жената се отправи към рецепцията. Борн я последва на крачка, като четеше с отсъстващ поглед съобщението на триъгълната поставка на няколко метра по-нататък.

Добре дошли на:

Членовете на шестата световна икономическа конференция

Програмата за днес:

1. 00 следобед: проф. Джеймс Фрейзър, М. П. Обединено кралство, зала 12

6. 00 следобед: д-р Еуженио Бертинели, Унив. на Милано, Италия, зала 7

9. 00 вечерта: Прощална вечеря на Председателството, Тържествена зала.

— Стая пет — нула — седем. Телефонистката каза, че за мен има телекс.

Англичанка. Червенокосата жена на гишето пред него говореше английски. Но беше казала, че очаква да й се обадят от Отава. Канадка.

Служителката провери в кутиите и се върна с телекса.

— Доктор Сен-Жак? — попита я, подавайки плика.

— Да. Много ви благодаря.

Жената се обърна, отваряйки телекса. Служителката застана пред Борн.

— Да, сър?

— Бих желал да оставя бележка на хер Щозел. — Той остави плика със знака на „Карийон дю Лак“ на плота.

— Хер Щозел ще бъде тук в шест часа утре сутринта. Тръгва си в четири часа следобед. Мога ли да ви бъда от полза?

— Не, благодаря. Просто искам да съм сигурен, че ще го получи, моля ви. — Джейсън си спомни: тук беше Цюрих. — Не е спешно — добави, — но ми трябва отговор. Ще му се обадя утре сутринта.

— Разбира се, сър.

Борн взе куфара и тръгна през фоайето към изхода на хотела — редица врати от дебело стъкло, които извеждаха към кръговата улица, обикаляща езерото. Забеляза няколко таксита, които чакаха под светлините на козирката на хотела. Слънцето се беше скрило; в Цюрих беше нощ. Все още имаше полети до всички точки на Европа, чак до след полунощ…

Спря и затаи дъх, обзет от особена парализа. Очите му не можеха да повярват на другото, което виждаха през стъклените врати. Кафявото пежо стоеше на кръговата улица пред първото такси. Вратата му се отвори и от него излезе мъж — убиец в черен шлифер, с очила с тънки позлатени рамки. След това от другата врата се появи втора фигура, но това не беше шофьорът от паркинга на Банхофщрасе, очакващ мишената, която не успя да разпознае. Вместо него тук беше друг убиец с друг черен шлифер, чиито широки джобове прикриваха мощни оръжия. Беше мъжът от приемната на първия етаж в Гемайншафтбанк, същият, който беше извадил трийсет и осем калибров пистолет от кобура под сакото си. Пистолет с перфориран цилиндър на дулото, заглушил два изстрела, предназначени за жертвата, която беше последвал към асансьора.

Как? Как са успели да го намерят?… Тогава си спомни и му прилоша. Беше толкова глупаво и тривиално!

Харесвате ли престоя си в Цюрих? — го бе попитал Валтер Апфел, докато чакаха обслужващия да напусне и да ги остави сами отново.

Да, доста. Стаята ми е с изглед към езерото. Гледката е приятна, много спокойна, тиха.

Кьониг! Кьониг го беше чул да казва, че стаята му е с изглед към езерото? Колко хотели имаха стаи с изглед към езерото. И по-специално хотели, в които би отседнал човек със сметка „три нули“. Два? Три?… От празната му памет изплуваха имена: Карийон дю Лак, Боор о Лак, Еден о Лак. Имаше ли още? Не се появиха други имена. Колко лесно е било да се ограничи изборът. Колко лесно бе изрекъл думите! Колко глупаво!

Нямаше време. Беше прекалено късно. Виждаше през редицата стъклени врати, така че същото можеха и убийците. Вторият мъж го беше забелязал. През покрива на пежото се размениха няколко фрази, очилата с позлатени рамки бяха наместени, ръцете — пъхнати в извънмерните джобове, невидимите оръжия — хванати за дръжките. Двамата мъже тръгнаха към входа, разделяйки се в последния момент, по един от всеки край на редицата от прозрачни стъклени панели. Всички страни бяха покрити, капанът — заложен; не можеше да се измъкне навън.

Нима наистина мислеха, че могат да нахълтат в препълненото фоайе на хотела и просто да убият човек?

Разбира се, че можеха! Тълпите и шумът бяха тяхното прикритие. Два, три, четири приглушени изстрела, отправени отблизо, щяха да бъдат толкова ефикасни, колкото и засада на препълнен площад денем, а последвалият хаос щеше да помогне за лесното изчезване след това.

Не биваше да им позволи да го доближат! Отстъпи назад, мислите препускаха през главата му с невероятна бързина. Как смееха? Какво ги караше да мислят, че няма да се разтича за помощ, да закрещи за полиция? Отговорът беше ясен, толкова парализиращ, колкото и самият въпрос. Убийците знаеха със сигурност това, за което той само се досещаше. Не можеше да търси такава закрила, не можеше да търси полицията. Джейсън Борн трябваше да избягва всички официални власти… Защо? Издирваха ли го?

Исусе Христе, защо?

Двете, намиращи се една до друга врати бяха отворени от протегнати ръце, другите две ръце бяха скрити — около стомана. Борн се обърна; имаше асансьори, врати, коридори, покрив и мазета; трябваше да има поне дузина начини за излизане от хотела.

Или може би не беше така? Дали убийците, които в момента си проправяха път през тълпата, знаеха още нещо, за което той може само да се досеща? Само два-три изхода ли имаше „Карийон дю Лак“? Изходи, които лесно биха могли да се прикрият и още по-лесно да бъдат превърнати в капан за бягащия самотник.

Самотен човек; самотният човек беше отлична мишена. Но ако предположим, че не е сам? Ако предположим, че с него има още някой? Двама не са един, но за самотния вторият бе просто прикритие — особено в тълпата и особено през нощта. А сега беше нощ. Професионалните убийци избягваха да отнемат невинен живот. Не от милосърдие, а от чиста практичност — във всяка последвала паника истинската мишена можеше да избяга.

Той почувства тежестта на револвера в джоба си, но не изпита никакво успокоение от това. Както и в банката, да го използва — дори само да го извади — това означаваше да бъде белязан. Но все пак беше там. Тръгна обратно към центъра на фоайето и след това зави надясно, където се бяха струпали повече хора. Беше върхов вечерен час по време на международна конференция, уговаряха се хиляди планове за вечерта, из фоайето се мотаеха луксозни проститутки, съпровождани от погледи на одобрение или възмущение, навред имаше всевъзможни групички от хора.

До стената имаше мраморен плот, зад който служител проверяваше, с молив в ръка, лист жълта хартия. Беше вдигнал молива като четка за рисуване. Телекси. Пред гишето стояха двама души — дебел възрастен мъж и жена в тъмночервена рокля. Дълбокият цвят на коприната допълваше този на дългата й тицианова коса. Червена коса. Беше жената от асансьора, която се шегуваше за данъците на Цезар и Пуническите войни, докторката, която стоеше пред него на рецепцията и питаше за телекс за нея. Борн погледна зад себе си. Убийците използваха отлично тълпата. Пробиваха си път, извинявайки се учтиво, но твърдо, единият отдясно, другият отляво. Приближаваха се като два края на клещи, готови да го хванат. Не го изпускаха от погледа си и го принуждаваха да бяга сляпо, без посока, без да знае коя пътека води към смърт и къде ще намери задънена улица. А сетне щяха да последват приглушени изстрели, а джобовете им щяха да почернеят от обгаряне…

Докато не го изпускаха от погледа си.

Значи на последния ред… Можем да поспим. Той използва диаскопен прожектор: ще е тъмно.

Джейсън се обърна отново и погледна към червенокосата жена. Беше свършила с телексите си и благодареше на служителя, докато сваляше очилата си с тънки рогови рамки и ги прибираше в чантата си. Стоеше на не повече от два метра от него.

Бертинели вече говори — с много малък ефект, предполагам.

Нямаше време за друго, освен инстинктивни решения. Борн премести куфара в лявата си ръка, отиде бързо до жената при мраморния плот и я докосна по лакътя леко, с колкото е възможно по-малко паника.

— Докторе….

— Моля?

— Вие сте доктор…. — Той отдръпна ръката си смутено.

— Сен-Жак — допълни тя, използвайки френското senh за Сен. — Вие сте онзи от асансьора.

— Не ви познах в първия момент — изрече той. — Казаха ми, че знаете къде говори този Бертинели.

— Вдясно от рецепцията. Седма зала.

— Страхувам се, че няма да мога да я намеря. Имате ли нещо против да ми я покажете? Закъснял съм, а много държа да си направя бележки по изказването му.

— На Бертинели? Защо? Да не сте от някой марксистки вестник?

— Неутрален наблюдател — каза Джейсън, чудейки се как му дойде тази фраза наум. — Тук съм от името на група хора. Те мислят, че той не струва.

— Може би, но трябва да го чуете. Има някои доста брутални неща в това, което говори.

— Не бях прав, така че трябва да ги чуя. Може би ще ми ги посочите.

— Страхувам се, че няма да стане. Ще ви покажа залата, но трябва да се обадя по телефона. — Тя щракна закопчалката на кожената си чанта.

— Моля ви. Побързайте!

— Какво?

— Съжалявам, но много бързам. — Той хвърли поглед вдясно от себе си. Двамата бяха на не повече от пет-шест метра от тях.

— Вие сте грубиян — каза Сен-Жак студено.

— Моля ви! — Той потисна силното си желание да я избута напред, встрани от приближаващия капан, започнал вече да се затваря.

— Ето там. — Жената се запъти към широк коридор, извиващ се откъм лявата част на задната стена. Тук потокът от хора бе по-тънък, но пък бе по-трудно да забележиш някого в тъмната част на фоайето. Стигнаха до нещо, наподобяващо тунел, облицован в тъмночервено кадифе, с врати от двете страни, над които светеха надписи: Зала за конференции едно, Зала за конференции две. В края на коридора имаше двойна врата, отдясно на която златни букви удостоверяваха, че това е входът на Зала седем.

— Ето, моля — каза Мари Сен-Жак. — Внимавайте, като влизате, защото по всяка вероятност е тъмно. Бертинели илюстрира лекциите си с диапозитиви.

— Като на кино — коментира Борн, поглеждайки към тълпата зад тях в далечния край на коридора. Онзи беше там. Мъжът с очилата с позлатени рамки се извиняваше на трима, покрай които минаваше във фоайето. Влизаше в коридора, спътникът му го следваше непосредствено.

— … значителна разлика. Седи до подиума и говори с чувство на абсолютна непогрешимост. — Сен-Жак беше казала нещо и сега го напускаше.

— Какво казахте? Подиум?

— Добре де, издигната платформа. Използва се за представления.

— Трябва да влизат отнякъде — каза той.

— Кой?

— Тези от представленията. Тук има ли друг изход? Друга врата?

— Нямам понятие. Наистина трябва да се обадя по телефона. Приятно прекарване с il professore. — Тя се обърна.

Той изтърва куфара и хвана ръката й. При докосването жената се обърна и го изгледа ядосано.

— Махнете, ако обичате, ръката си от мен!

— Не искам да ви плаша, но просто нямам друг избор.

Каза това тихо, с очи вперени над рамото й. Убийците бяха забавили крачка, капанът беше сигурен и щеше да се затвори всеки момент.

— Не ставайте смешен.

Той затегна хватката около ръката й, дръпвайки жената пред себе си. След това извади револвера от джоба си, като предварително се увери, че тялото й го прикрива от мъжете, вече на десет метра от тях.

— Не искам да използвам това. Не искам да ви наранявам, но ще направя и двете, ако ми се наложи.

— О, господи…

— По-тихо. Правете каквото ви казвам и всичко ще е наред. Трябва да се измъкна от този хотел и вие ще ми помогнете. Изляза ли веднъж, ще ви пусна. Но не и преди това. Хайде. Ще влезем тук.

— Вие не можете…

— Мога. — Той притисна дулото на пистолета в стомаха й, в тъмната коприна, която се нагъна под въздействието му. Жената млъкна ужасена.

— Да тръгваме.

Мина от лявата й страна, все още стискайки ръката й, като държеше пистолета до гърдите си и на сантиметри от нейните. Очите й бяха приковани в него, устните й — разтворени, а дишането спазматично. Борн отвори вратата, избутвайки я вътре пред себе си. Чу как откъм коридора извикаха една-единствена дума.

— Schnell!12

Бяха в тъмнина, но не пълна. Широк сноп светлина пресичаше залата над редиците от столове, осветявайки главите на присъстващите. На екрана в другия й край се прожектираше графика върху координатна система. Дебела черна линия започваше от долния й край, преминаваше през линиите, образувайки модел, и завършваше горе вдясно. Чуваше се глас със силен акцент, увеличен от усилвател.

— Ще забележите това през годините седемдесета и седемдесет и първа, когато някои специфични групи производство се самообложиха с данъци — повтарям, самообложиха се — тези водещи индустриалци, за които последвалата икономическа рецесия се оказа по-малко жестока, отколкото в — диапозитив дванайсет, моля — така нареченото патерналистично регулиране на пазара с намеса на правителството. Следващият диапозитив, моля.

В залата отново стана тъмно. Прожекционният апарат не беше съвсем наред, никакъв сноп светлина не се появи след първия.

— Диапозитив дванайсет, моля!

Джейсън избута жената напред покрай фигурите до черната стена зад последния ред столове. Опита се да прецени размерите на залата, оглеждайки същевременно за червена лампичка, която да обозначава изхода. Видя я! Слаба червеникава светлина в далечната. На подиума, зад екрана. Нямаше никакви други изходи, никакви други врати, освен входа към Зала седем. Трябваше да се добере до него; трябваше да стигнат този изход. На този подиум.

— Marie! Ici! — Шепотът долетя отляво, откъм кресло от последния ред.

— Non, ma chérie! Je suis avec vous?13 — Вторият шепот се дочу от засенчената фигура на един мъж, стоящ точно пред Мари Сен-Жак. Той се отлепи от стената, пресрещайки я. — Nous séparons. Les chaises.14

Борн притисна силно пистолета в ребрата на жената, посланието му беше съвършено ясно. Тя прошепна, останала без дъх, Джейсън беше благодарен, че лицето й не се вижда добре.

— Моля те, пусни ни да минем — каза тя на френски. — Моля те!

— Какво е това. Той ли е телексът ти, скъпа?

— Стар приятел — прошепна Борн.

Над увеличаващата се глъчка в аудиторията се понесе крясък:

— Ще мога ли да получа диапозитив дванайсет!Per cortesia!15

— Трябва да отидем при един човек в края на реда — продължи Джейсън, поглеждайки зад себе си. Дясната част на двойната врата се отвори: позлатените рамки в средата на засенченото лице отразиха слабата светлина от коридора. Борн поведе момичето покрай озадачения й приятел и го избута отново до стената, измърморвайки:

— Извинете, но бързаме.

— Вие сте абсолютен грубиян!

— Да, знам.

— Диапозитив дванайсет! Che chosa? Impossible!16

Снопът светлина блесна внезапно, вибрирайки под нервната ръка на оператора. На екрана се появи друга графика. Междувременно Джейсън и жената стигнаха до отсрещната страна — до тесния проход, водещ по дължината на залата към подиума. Той я избута в ъгъла, притискайки я с тялото си. Лицето му беше срещу нейното.

— Ще викам — прошепна тя.

— Ще стрелям — отвърна той.

Промъкна се покрай долепените до стената фигури. И двамата убийци вече бяха вътре, и двамата се озъртаха, въртейки главите си като подплашени гризачи и опитвайки се да забележат жертвата си в редиците от лица.

Гласът на лектора се извиси като дрънчене на счупена камбана и изсипа бърз и ядосан словесен водопад.

— Ecco! На скептиците тук посвещавам тази вечер — а те са повечето от вас — ето го статистическото доказателство! Идентично по същество със стотици други анализи, които съм подготвил. Оставете пазара на тези, които живеят там. Винаги могат да се намерят слаби ексцеси. Но те са твърде малка цена за общото благо.

Дочуха се слаби ръкопляскания, израз на одобрение от явното малцинство. Бертинели превключи на нормална интонация и продължи да говори монотонно, като сочеше с дългата си показалка към екрана и наблягаше на очевидното — неговото очевидно. Джейсън отново се изви назад; позлатените рамки проблясваха на светлината на прожектора, убиецът — техният притежател, докосна рамото на спътника си и кимна наляво, за да даде на подчинения си нареждане да продължи търсенето в лявата страна на залата; той щеше да поеме дясната. Което и започна. Докато се приближаваше крачка по крачка към правостоящите, изучавайки всяко отделно лице, златните рамки ставаха все по-ярки. Щеше да достигне ъгъла, да стигне до тях. Само след няколко секунди. Да спре убиеца с изстрел, друго не му оставаше. И ако някой от редицата правостоящи до стената помръднеше, или жената, която беше притиснал до стената, изпаднеше в паника и го блъснеше… или ако не уцелеше по каквато и да е причина убиеца, беше загубен. А и да го уцелеше, в залата имаше още един, който със сигурност беше снайперист.

— Диапозитив тринайсет, ако обичате.

Ето това! Сега!

Снопът светлина изчезна. В мрака Джейсън издърпа жената от стената, завъртя я на място и доближи лицето си до нейното.

— Ако издадеш и звук, ще те убия!

— Вярвам ти — прошепна тя ужасено. — Ти си маниак.

— Тръгвай! — Той я побутна по тесния проход надолу към подиума на петнайсет метра по-нататък. Светлината на прожектора отново се появи; той сграбчи момичето за врата и я принуди да коленичи, след което и той се отпусна на колене зад нея. Телата на редиците седящи хора ги прикриваха от убийците. Той притисна плътта й с пръстите си — беше сигнал да продължава да се движи, да пълзи… бавно, ниско, но движейки се. Тя разбра; започна да пълзи на колене, треперейки.

— Заключенията на тази фаза са неоспорими — изрева лекторът. — Мотивът за печалба е неразделен от продуктивността и това е окуражаващо, но ролята на конкурентите никога не е еднаква. Както е проумял още Сократ, стойността на ценностите никога не е равна, но съотношението е постоянно. Златото не е бронз или желязо. Кой от вас ще го отрече? Диапозитив четиринайсет, ако обичате!

Отново тъмнина. Сега.

Той отново бутна жената, насочвайки я напред към подиума. Бяха на по-малко от метър от ръба.

— Che cosa? Какво става, моля? Диапозитив четиринайсет!

Беше се случило! Прожекторът отново заяде, отново се възцари тъмнина. А тук, на подиума пред тях, над тях, беше червената светлина, обозначаваща изхода. Борн сграбчи ръката на момичето и я стисна като в клещи.

— Качи се на подиума и бягай към изхода! Аз съм точно зад теб. Ако спреш или извикаш, ще стрелям.

— За бога, пусни ме!

— Още не. — Той имаше нещо предвид; там някъде имаше още един изход, където други хора причакваха отвън мишената от Марсилия.

— Продължавай! Сега.

Сен-Жак се изправи и хукна към подиума. Борн я повдигна от пода, прехвърли я през ръба. Залитна леко, докато го правеше. След това отново я дръпна на пода.

Ослепяващата светлина на прожектора рукна и заля подиума. При вида на двете фигури от аудиторията се понесоха викове на изненада и смях.

Имаше и други звуци — три — смъртоносни, остри, внезапни. Изстрели на оръжие със заглушител — оръжия. От арката над сцената се посипаха парчета дърво. Джейсън повали момичето на пода и се хвърли към сянката на тясното крило встрани, влачейки я след себе си.

— Der Projektionsapparat!17

Откъм централния проход в залата се дочу писък и светлината на лъча заля страничните крила. Но не изцяло. Завесата, спускаща се от горния край на сцената, препречваше частично пътя й. Светлина, сянка — светлина, сянка. А в края на завесата, на гърба на сцената, беше изходът. Висока и широка метална врата, залостена напряко със здрав метален прът.

Посипа се стъкло; червената лампичка се пръсна, куршумът на снайпериста бе взривил табелката над вратата. Това нямаше значение; той виждаше бронзовите отблясъци на металния прът съвсем отчетливо.

Залата за лекции бе в паника. Борн сграбчи жената за горната част на роклята, издърпа я зад завесите към вратата. За миг тя се съпротиви, но той я плесна през лицето и я повлече след себе си. Металният прът се оказа над главите им.

В стената вдясно от тях се забиха куршуми. Убийците тичаха надолу по прохода към сцената, за да заемат по-добра позиция за стрелба. Щяха да стигнат до тях след секунди и след секунди други куршуми или един-единствен щеше да намери целта си. В пълнителите бяха останали достатъчно. Той нямаше понятие как или защо го знаеше, но знаеше. Само по звука можеше да си представи ясно оръжията, да ги види отчетливо и да преброи оставащите патрони.

Блъсна напречния прът с рамо. Вратата се отвори и той се хвърли към отвора, влачейки ритащата Сен-Жак след себе си.

— Стига! — изкрещя тя. — Няма да отида по-нататък! Ти си луд! Това бяха изстрели от пистолет!

Джейсън затръшна масивната метална врата и я подпря с крак.

— Ставай!

— Няма!

Той прекара обратната страна на ръката си по лицето й.

— Съжалявам, но идваш с мен. Ставай! Веднъж да излезем навън, и ти обещавам, че ще те пусна.

Но къде беше тръгнал сега? Намираха се в друг тесен тунел, но тук нямаше нито мокет, нито полирани врати със светещи надписи над тях. Двамата бяха…. в изоставен товарен изход. Подът бе от бетон. Срещу стената до него имаше две метални товарни платформи. Той беше прав — декорите и експозициите, представяни в Зала седем, трябваше да се докарват с камион, а вратата на изхода беше достатъчно широка и висока, за да е пригодна за големи предмети.

Вратата! Трябваше да залости вратата! Мари Сен-Жак се изправи. Той я хвана, като междувременно издърпваше за рамката една от платформите. След това подпря с рамо и коляно тежката метална конструкция и я долепи до вратата, така че да не може да се отвори. Погледна надолу. Над дебелия дървен праг имаше метални пръти за залостване. Удари с пета предния и след това задния.

Момичето се дръпна, за да се измъкне от хватката му, докато той протягаше крак към ръба на платформата. Плъзна ръката си надолу по нейната, хвана я за китката и я изви. Тя изпищя, в очите й се появиха сълзи и устните й затрепераха. Той я дръпна към себе си и я завъртя наляво, след което отново хукна. Според пресмятанията му посоката бе към задната част на „Карийон дю Лак“ и се надяваше да намери изхода. Защото там и само там щеше да има нужда от жената. В първите няколко секунди трябваше да се появи двойка, а не самотен тичащ мъж.

Дочу се серия от силни удари. Убийците се опитваха да насилят вратата на сцената, но залостената метална платформа бе доста тежка бариера.

Той повлече момичето по циментовия под. Тя се опита да се измъкне, ритайки и извивайки тялото си на всички страни. Беше на ръба на истерията. Той нямаше друг избор. Хвана я за лакътя с палец откъм меката част и натисна толкова силно, колкото можа. Дъхът й секна, болката бе така внезапна и пронизваща, че тя се присви, дишайки на пресекулки, и го остави да я избута напред.

Стигнаха до циментово стълбище. Четирите поръбени със стомана стъпала водеха към метални врати отдолу. Зад тях на гърба на „Карийон дю Лак“ бе паркингът. Почти стигнаха. Всичко вече бе въпрос на добро изпълнение.

— Слушай сега — каза той на изплашената и неподвижна жена. — Искаш ли да те пусна да си вървиш?

— О, боже, да! Моля те!

— Тогава прави каквото ти казвам. Сега ще минем по тези стълби и ще излезем през тези врати като двама съвършено нормални хора в края на един съвършено нормален работен ден. Ти ще ме хванеш под ръка, ще вървим бавно към колите в края на паркинга и ще разговаряме тихо. И двамата ще се смеем — не силно, съвсем обикновено — като че си припомняме забавни случки от изминалия ден. Разбра ли ме?

— През последните петнайсет минути не ми се е случило нищо забавно — отговори тя едва доловимо и монотонно.

— Представи си, че се е случило. Възможно е да ме хванат в капан; тогава нищо няма да ме интересува. Разбираш ли?

— Мисля че китката ми е счупена.

— Не е.

— Лявата ми ръка, рамото ми. Не мога да ги движа, схванати са.

— Натиснах едно нервно окончание; ще премине след няколко минути. Ще се оправиш.

— Ти си животно.

— Искам да живея — каза той. — Хайде. Помни, че щом отворя вратата, трябва да ме погледнеш, да се усмихнеш. Отметни леко глава и се засмей.

— Това ще е най-трудното, което съм правила някога.

— По-лесно, отколкото да умреш.

Тя сложи наранената си ръка под неговата и двамата тръгнаха по късите стълби към вратата на платформата. Той я отвори. Излязоха. Ръката му бе в джоба на палтото и стискаше пистолета на французина, а очите му опипваха товарния док. Над вратата висеше една-единствена крушка в метална решетка, осветяваща стъпалата от бетон вляво, които водеха към паважа долу. Той поведе заложницата си към тях.

Тя се държеше както й беше заповядал. Ефектът бе ужасяващ. Докато слизаха по стълбите, лицето й се обърна към неговото. Светлината подчертаваше разкривените от ужас черти. Разкошните й устни бяха отворени, разтегнати около белите зъби в широка, фалшива усмивка. Големите й очи представляваха две тъмни дупки, изпълнени с неподправен ужас, кожата на бузите й беше на петна от сълзите, опъната и бледа, със зачервени петна на местата, където я беше удрял. Пред очите му бе едно изваяно от камък лице, маска, обрамчена от тъмночервена коса, спускаща се на вълни по раменете. Нощният бриз я люлееше — единствената движеща се жива част от маската.

От гърлото й се изтръгна измъчен, неестествен смях, вените на дългия й врат се откроиха. Тя не беше далеч от припадък, но той не можеше да мисли за това. Трябваше да се концентрира върху пространството наоколо, върху всяко раздвижване — колкото и слабо да е, и той се загледа в сенките на обширния паркинг. Очевидно тези задни, неосветени места се използваха от служителите на „Карийон дю Лак“. Бе почти 6,30. Нощната смяна бе изцяло погълната от задълженията си. Всичко беше спокойно. Редици от неподвижни превозни средства стърчаха сред гладкото черно поле като ята огромни насекоми с глупави стъклени очи, със стотици очи, вторачени в нищото.

Звук от одраскване. Чу се триене на метал в метал. Звукът дойде отдясно, от една от колите в най-близките редици. Коя редица? Коя кола? Той отметна назад глава, сякаш отговаряше на някоя шега на спътницата си и така успя да обходи с поглед прозорците на най-близките коли. Нищо…

Нещо? Беше тук, но толкова малко и труднозабележимо… толкова озадачаващо. Миниатюрно зелено кръгче, неуловим проблясък от зелена светлина. Движеше се… докато и те се движеха.

Зелено. Малко… Светлина? Внезапно някъде от забравеното му минало изникнаха тънки пресечени линии. Очите му гледаха през две тънки пресичащи се линии! Тънки линии. Мерник… Инфрачервеният мерник на пушка.

Откъде убийците знаеха? Отговорите бяха много. В Гемайншафт бяха използвали джобен радиопредавател, можеше и сега да използват такъв. Той беше с палто, заложницата му — по тънка копринена рокля, а нощта беше хладна. Никоя жена не би излязла навън в такъв вид.

Той се извърна рязко наляво и се хвърли, залягайки към Мари Сен-Жак. Рамото му се удари в стомаха й и я отхвърли назад към стълбите. Приглушената пукотевица изчатка с отсечен ритъм. Навред около тях се разхвърчаха камъни и асфалт. Той се хвърли надясно, претълкулвайки се отново и отново, и извади пистолета си в мига, когато докосна паважа. После се изправи рязко напред. Лявата му ръка подпираше китката на дясната, пистолетът му бе прицелен, насочен към прозореца с пушката. Стреля три пъти.

От тъмното отворено пространство на спрялата кола се понесе писък, който премина в скимтене, сетне в задъхване и след това нищо. Борн остана неподвижен, в очакване, слухтящ, наблюдаващ, готов да стреля отново. Тишина. Понечи да се изправи… но не можа. Нещо беше станало. Едва успяваше да се помръдне. Тогава болката се разля по гърдите му. Кризата бе толкова ужасна, че той се преви и обхвана гърдите си с две ръце. Тръсна глава, опитвайки се да фокусира очите си и да предотврати агонията. Лявото му рамо, долната част на гръдния кош — под ребрата… лявото му бедро — над коляното, под хълбока; местата на предишните му рани, откъдето само преди около един месец бяха извадени конците на шевовете. Беше повредил отслабналите области, съединяващи мускули и сухожилия, които още не се бяха възстановили напълно. О, Христе! Трябваше да стане. Трябваше да стигне до колата на убиеца, да го измъкне оттам и да се махне.

Попи потта от челото си, мръщейки се от болка, и погледна към Мари Сен-Жак. Тя се изправяше бавно, първо на колене, после на крака, като се подпираше на фасадата на хотела. След само секунда щеше да се изправи напълно и след това да побегне. Надалеч.

Не можеше да я пусне! Тя щеше да се втурне с писък в „Карийон дю Лак“, после да надойдат хора, някои, за да го вземат… някои, за да го убият. Трябваше да я спре!

Остави тялото си да падне напред и започна да се търкаля наляво, въртейки се като дива, побъркана кукла от панаир, докато стигна на метър от стената, на метър от нея. После вдигна пистолета и го насочи към главата й.

— Помогни ми да се вдигна — изрече, дочувайки изтощението в гласа си.

— Какво?

— Чу ме! Помогни ми да се изправя.

— Ти каза, че мога да си отида! Обеща ми!

— Ще трябва да си взема думите обратно…

— Недей, моля те.

— Този пистолет е насочен право в лицето ти, докторе. Ела тук и ми помогни да се изправя или ще го пръсна.

Той измъкна мъртвеца от колата и й заповяда да седне зад кормилото. След това отвори задната врата и пропълзя на седалката, далеч от другите погледи.

— Карай — каза. — Карай където ти кажа.