"Самоличността на Борн" - читать интересную книгу автора (Лъдлъм Робърт)

6.

Винаги, когато си в стресова ситуация и ако има време, разбира се — прави точно това, което би правил, ако проектираш себе си на мястото на този, когото наблюдаваш. Освобождавай съзнанието си, позволявай на всички мисли и образи под повърхността да станат ясни. Опитвай се да не си налагаш никаква умствена дисциплина. Бъди като сюнгер; концентрирай се върху всичко и върху нищо. Може да изплуват някои връзки, някои потиснати мозъчни връзки могат да се отпушат електрически и да започнат да функционират.

Докато наместваше тялото си в ъгъла на седалката, опитвайки се да запази контрола над себе си, Борн размишляваше върху думите на Уошбърн. Започна да масажира гърдите си, като размачкваше леко повредените мускули около предишните си рани. Болката все още беше там, но не така остра като преди няколко минути.

— Не можеш просто така да ме накараш да шофирам! — каза Сен-Жак нервно. — Не знам къде отивам!

— И аз не знам — изрече Джейсън. Каза й да кара по улицата около езерото; беше тъмно и му трябваше време да мисли. Да стане сюнгер.

— Но мен ще ме търсят! — възкликна тя.

— Мен също.

— Ти ме отмъкна против желанието ми. Удари ме. И то няколко пъти. — Сега тя говореше по-меко, като се опитваше да се контролира. — Това е отвличане, покушение… сериозни престъпления. Вече си извън хотела, а нали каза, че точно това искаш. Пусни ме и аз нищо няма да кажа. Обещавам!

— Тоест, че ми даваш дума?

— Да!

— Аз ти дадох моята и я взех обратно. Ще направиш същото.

— Ти си различен. Аз няма да го направя. Никой не се опитва да ме убие! О, господи! Моля те!

— Продължавай да караш.

Едно нещо му бе ясно. Убийците го бяха видели да изпуска куфара си и да го изоставя, когато се опитваше да избяга. А куфарът потвърждаваше очевидното — той се махаше от Цюрих и несъмнено и от Швейцария. Летището и гарата щяха да се наблюдават. А колата, взета от човека, когото уби — който се беше опитал да го убие — щеше да бъде първият обект на издирване.

Не можеше да отиде на летището или на гарата; трябваше да се отърве от колата и да намери друга. Все още имаше достатъчно пари. В себе си носеше 100 000 швейцарски франка и малко повече от 16 000 френски франка. Швейцарската валута бе в калъфа на паспорта му, а френската в портфейла, задигнат от маркиз Дьо Шамбо. Имаше достатъчно пари да си купи сигурност до Париж.

Защо в Париж? Точно този град го привличаше като магнит, без всякакво обяснение.

Ти не си безпомощен. Ти ще намериш пътя си… Следвай инстинктите си, с мярка, разбира се.

Към Париж.

— Била ли си в Цюрих преди? — попита той заложницата си.

— Никога.

— Не ме лъжеш, нали?

— Нямам причина! Моля те! Нека да спра! Пусни ме!

— От колко време си тук?

— От една седмица. Конференцията продължи една седмица.

— Тогава си имала време да се разходиш и да поразгледаш.

— Почти не съм напускала хотела. Нямаше време.

— Разписанието там на дъската не изглеждаше много претоварено. Само две лекции за целия ден.

— Това са гостуващи лектори. Никога не е имало повече от двама на ден. Повечето от работата се върши в конференции… малки конференции. От по пет-десет човека от различни страни и с различни интереси.

— Ти си от Канада?

— Работя за канадското правителство.

— Значи „доктор“ не е медицински?

— Икономика. Университет Макджил. Колежът Пемброук. Оксфорд.

— Впечатлен съм.

Внезапно, с добре премерена увереност, тя добави:

— Шефовете ми очакват да се свържа с тях. Тази вечер. Ако не им се обадя, ще се разтревожат. Ще започнат разследване, ще се обадят на полицията в Цюрих.

— Мда — каза той. — Струва си да се помисли, нали? — Мина му през ума, че по време на целия този ужас и безумие, през последния половин час Сен-Жак не беше изпуснала чантата от ръцете си. Той се пресегна напред и изохка от болка. Болката в гръдния му кош отново стана остра.

— Дай ми чантата си.

— Какво? — Ръката й бързо се отмести от кормилото и сграбчи чантата. Бе отчаян опит да я опази от него.

Той протегна дясната си ръка и пръстите му се вкопчиха в кожата.

— Продължавай да караш, докторе — каза, повдигна чантата и се облегна пак назад.

— Нямаш право… — Тя млъкна, осъзнавайки глупостта на забележката си.

— Знам — отвърна той, отвори чантата й и запали страничната лампичка. Както подобаваше на притежателката й, тя беше подредена безупречно. Паспорт, портмоне, несесер, ключове и сортирани в отделни джобове бележки и писма. Той търсеше една определена бележка — жълтия плик от служителката на гишето на „Карийон дю Лак“. Откри го, отвори го и извади сгънатия лист. Беше телексът от Отава.

Всекидневните доклади първокласни. Продължавай поддръжката. Чакам те на летището, сряда, 26-и. Съобщи или телеграфирай полета. В Лион не пропускай Бо Мониер. Страхотна братовчедка.

С обич, Питър

Джейсън пъхна обратно телеграмата. Видя малка кибритена кутийка със ситен шрифт на снежнобял фон. Взе я и прочете надписа. Кроненхале. Ресторант… Ресторант. Нещо го обезпокои. Не знаеше какво точно, но безпокойството бе факт. Нещо свързано с някакъв ресторант. Задържа кибрита, затвори чантата, пресегна се и я пусна на предната седалка.

— Точно това исках да видя — каза, намествайки се отново в ъгъла, и се взря в кибрита. — Спомням си, че каза нещо за „обаждане от Отава“. Получи си го. Двайсет и шести е след повече от седмица.

— Моля те…

Отчаяната й молба беше зов за помощ. Той го чу и го разбра, но не можеше да отговори. За следващия час, час и нещо имаше нужда от тази жена. Нуждаеше се от нея, така както сакатият се нуждае от патерицата си, или по-точно както човек, който не може да кара кола, се нуждае от шофьор. Но не в тази кола.

— Завий обратно — нареди й. — Карай назад към „Карийон“.

— Към… хотела?

— Да. — Очите му бяха приковани в кибрита, който премяташе от ръка в ръка на светлината на страничната лампичка. — Трябва ни друга кола.

— На нас? Не, не можеш! Няма да отида… — Тя отново млъкна, преди да завърши изречението и мисълта си. Очевидно й хрумна друго. Потъна в мълчание, докато извиваше кормилото в обратна посока по тъмната улица покрай брега на езерото. След това натисна педала на газта толкова силно, че моторът изрева и гумите поднесоха от внезапното ускорение. После рязко отпусна педала и хвана кормилото, опитвайки се да си наложи контрол.

Борн вдигна очи от кибрита и погледна към тъмночервената й дълга коса, която проблясваше на светлината. Извади пистолета от джоба си, наведе се отново напред и застана точно зад нея. Вдигна оръжието, пресегна се през рамото на жената, обърна дулото и го притисна до бузата й.

— Искам да се разберем съвсем ясно. Ще правиш точно това, което ти казвам. Ще стоиш точно до мене и този пистолет ще бъде в джоба ми. Ще бъде насочен към стомаха ти точно така, както е насочен към главата ти в този момент. Както виждаш, спасявам си живота и няма да се поколебая да натисна спусъка. Държа да го проумееш.

— Проумявам го. — Отговорът й беше по-скоро шепот. Тя пое дълбоко дъх през разтворените си устни. Ужасът я беше обзел напълно. Джейсън отмести дулото от бузата й; беше доволен от резултата.

Доволен и отвратен от себе си.

Освободи съзнанието си… Кибритът. Какво му беше на кибрита. Не беше кибритът, а ресторантът — не точно Кроненхале, но ресторант. Тежки завеси, светлина на свещи, черни… триъгълници на фасадата отвън. Бял камък и черни триъгълници. Три… Три черни триъгълника.

Там имаше някой… в ресторанта с три триъгълника отпред. Образът бе толкова ясен, толкова жив… толкова обезпокояващ. Какво беше това? Съществуваше ли изобщо това място?

Може да се появят някои връзки… някои потиснати мозъчни връзки… могат да се отпушат и да започнат да функционират.

Това ли ставаше сега? О, боже, не издържам!

Светлините на „Карийон дю Лак“ вече се виждаха на няколкостотин метра по-нататък. Той не беше обмислил напълно ходовете си, но щеше да действа въз основа на две предположения. Първото бе, че убийците не са в сградата. От друга страна, Борн нямаше намерение да влиза в капан, който сам си е заложил. Познаваше двама от убийците, нямаше да разпознае другите, ако такива бяха оставени в засада.

Централният паркинг се намираше зад кръговото движение, от лявата страна на хотела.

— Намали — нареди Джейсън. — Завий в първото отклонение вляво.

— Но това е изход — възпротиви се жената уморено. — Ще навлезем в насрещното движение.

— Няма никой насреща. Хайде! Влез в паркинга и мини покрай лампите.

Сцената, разиграваща се пред осветения вход на хотела, обясняваше защо никой не им обръща внимание. На улицата пред хотела се бяха наредили четири полицейски коли със запалени буркани на покривите и те създаваха напрежение. Виждаше униформени полицаи между тълпата от развълнувани гости на хотела. Те задаваха въпроси, отговаряха на запитванията, проверяваха имената на напускащите, а до тях стояха служители на хотела в тъмни костюми.

Мари Сен-Жак мина през паркинга покрай уличните лампи и застана на едно свободно място отдясно. Изгаси мотора и остана неподвижна, с поглед вперен напред в нищото.

— Много внимавай — каза Борн, смъквайки страничния прозорец. — И се движи бавно. Отвори вратата си и излез и след това ела при моята и ми помогни. Помни, че прозорецът е отворен и пистолетът е в ръката ми, а ти си само на метър от мен. Просто няма начин да не улуча, ако се наложи да стрелям.

Тя изпълни нареждането, движейки се като марионетка. Джейсън се подпря на рамката на прозореца и се измъкна навън. Прехвърли тежестта си от единия крак на другия. Способността му да се движи бавно се възвръщаше. Можеше да върви. Не много добре, с накуцване, но можеше да върви.

— Какво ще правиш сега? — попита Сен-Жак с такъв тон, като че се страхуваше от отговора.

— Ще чакам. Рано или късно все някой ще се върне да паркира. Сега е време за вечеря. Независимо от случилото се. Направени са резервации, организирани са събирания, някои от които делови. Тези хора няма да променят плановете си.

— И като дойде кола, как ще я вземеш? — Тя млъкна и после отговори сама на въпроса си. — О, господи, ще убиеш човека, който я кара.

Той стисна ръката й, тебеширеното й лице беше на сантиметри от неговото. Трябваше да я контролира посредством страх, но не и до степен да изпадне в истерия.

— Ако е нужно, ще го направя, но не мисля, че ще се стигне дотам. Колите се докарват дотук от пазачите на паркинга. Ключовете обикновено се оставят над сенника или под седалката. Така е по-лесно.

В началото на кръговото движение се показаха фаровете на някаква кола. Малко купе навлезе в паркинга и форсира двигателя на място. Беше сигнал за пазача. Колата тръгна право към тях и Борн се обезпокои силно, докато не забеляза празното място наблизо. Но те бяха застанали на пътя на светлината; бяха ги видели.

Резервации за тържествената зала… Ресторант. Джейсън взе решение; щеше да използва момента.

Пазачът излезе от купето и остави ключовете под седалката. Като заобикаляше колата, им кимна не без любопитство. Борн заговори на френски.

— Хей, младежо! Може би ще ни помогнете.

— Сър? — Пазачът ги приближи бавно и предпазливо, явно впечатлен от случката в хотела.

— Не се чувствам добре, попрекалих с вашето превъзходно швейцарско вино.

— Ще се оправите, сър. — Младият човек се усмихна облекчено.

— Жена ми мисли, че няма да е лошо да подишам малко чист въздух, преди да напуснем града.

— Добра идея, сър.

— Там вътре още ли е лудница? Полицаят май няма да ме пусне да изляза, докато не види, че повръщам върху униформата му.

— Лудница е, сър. Те са навсякъде. Казаха ни да не го разискваме.

— Разбира се. Но ние имаме един проблем. Мой колега долетя тази вечер и се разбрахме да се чакаме в един ресторант, само че му забравих името. Бил съм там, но не помня нито къде се намира, нито как се казва. Помня само, че на фасадата му има някакви странни фигури… някаква украса, доколкото си спомням. Струва ми се, че бяха триъгълници.

— Това е Драй Алпенхойзер, сър. Ъъ… Трите хижи. Намира се в една пряка на Фалкенщрасе.

— Ами да, разбира се. Точно така беше! И за да стигнем дотам, трябва… — Борн преглътна края на фразата като човек, изпил доста вино, който се опитва да се концентрира.

— Просто завийте наляво след изхода, сър. Карайте по Уто Ке около шест километра, докато стигнете до голям мостик и завийте наляво. Ще ви отведе точно до Фалкенщрасе. Минете ли Зеефелд, няма начин да изпуснете улицата с ресторанта. На ъгъла има табела.

— Благодаря. Тук ли ще сте след няколко часа, като се върнем?

— Дежурството ми е до два часа сутринта, сър.

— Добре, ще ви потърся и ще изразя благодарността си по-осезаемо.

— Благодаря, сър. Да ви докарам ли колата?

— Достатъчно ми помогнахте, благодаря. Малка разходка няма да ми се отрази зле.

Пазачът кимна и се запъти към входа на хотела. Джейсън поведе, накуцвайки, Мари Сен-Жак към купето.

— Ами ако ни спрат, какво ще правиш? Онзи пазач ще види колата да излиза и ще разбере, че си я откраднал!

— Съмнявам се. Ако тръгнем веднага, той още ще е там в блъсканицата.

— Ами ако ни види?

— Тогава се надявам, че можеш да караш бързо — каза Борн, бутвайки я през вратата. — Влизай.

Пазачът бе завил зад ъгъла и внезапно ускори крачката си! Джейсън извади пистолета и закуцука бързо покрай багажника на купето, подпирайки се на него, докато насочваше пистолета към спойлера. Отвори предната врата и се настани до нея.

— По дяволите, казах да вземеш ключовете!

— Добре… не мога да разсъждавам.

— Положи усилия!

— О, боже… — Тя се пресегна под седалката, ровейки с ръка, докато намери малкия кожен калъф.

— Запали мотора и изчакай, докато ти кажа да тръгнеш. — Той се огледа за фарове, идващи откъм кръговото движение, които биха накарали пазача да се втурне назад към паркинга, за да паркира идваща кола. Нямаше такива. Но пазачът можеше да се върне и по друга причина. Двама непознати на паркинга.

— Карай направо. Бързо. Искам да се махна оттук.

Тя даде на задна скорост; няколко секунди по-късно стигнаха до изхода към улицата покрай езерото.

— Намали малко! — изкомандва той. Едно такси наближаваше завоя пред тях.

Борн затаи дъх и погледна през задното стъкло към входа на „Карийон дю Лак“. Това, което се развиваше под козирката, обясняваше внезапното решение на пазача да побърза. Беше възникнал спор между полицаите и група гости на хотела. Беше се образувала опашка за проверка на имената на излизащите. Закъснението беше ядосало онези, които нямаха нищо общо с цялата тази работа.

— Да тръгваме — изрече Джейсън, облягайки се отново назад. Болката в гърдите пак го прониза. — Чисто е.

Беше едно парализиращо чувство, загадъчно и страшно. Трите триъгълника се оказаха точно такива, каквито си ги представяше; дебело тъмно дърво, контрастиращо с белия камък. Три еднакви триъгълника, абстрактни изображения на островърхи покриви в долина от сняг, толкова дълбока, че долните етажи изобщо не се виждаха. Над трите фигури се мъдреше името на ресторанта, изписано със старогермански шрифт. „Драй Алпенхойзер“. Входът бе под основата на централния триъгълник — двойни врати, оформени като арка на катедрала, обков от масивни железни пръстени. Нещо обичайно за алпийските хижи.

Околните сгради в тясната улица бяха съхранили духа на далечното минало на Цюрих и на Европа. Това не беше улица за кофи, а за изписани карети, теглени от коне, кочияши във фракове и цилиндри. Навред газени лампи. Улица, изпълнена със звуци и образи от забравени спомени, помисли си мъжът без спомени, които да забрави.

И все пак имаше един, ярък и смущаващ. Три тъмни триъгълника, тежки завеси и светлина от свещи. Беше прав; това бе спомен от Цюрих. Но в друг живот.

— Пристигнахме — каза жената.

— Знам.

— Кажи ми какво да правя — повиши тон тя. — Отминаваме го.

— Иди до следващия ъгъл и завий наляво. Обиколи покрай ъгъла и след това карай пак насам.

— Защо?

— Бих искал да знам.

— Какво?

— Защото така казах.

Там имаше някой… в този ресторант. Защо не се появиха други образи? Някакъв друг образ. Лице.

Минаха по улицата покрай ресторанта още два пъти. Две отделни двойки и още някакви четирима влязоха вътре. Един мъж излезе оттам и се запъти към Фалкенщрасе. Ако се съдеше по колите отвън, в „Драй Алпенхойзер“ не беше особено претъпкано. Щеше да се пренасели през следващите два часа. Повечето от обитателите на Цюрих предпочитаха да вечерят към десет и половина, а не в осем. Нямаше смисъл да се бавят повече: нищо друго не идваше в главата на Борн. Можеше само да седне и да наблюдава, и да се надява, че нещо ще дойде. Нещо.

Защото нещо вече беше дошло. Една кибритена кутия беше извикала образ от действителността. В тази действителност имаше истина, която трябваше да бъде открита.

— Влез отдясно зад последната кола. Ще се върнем пеша.

Сен-Жак изпълни нареждането без звук на протест или коментар. Борн я погледна; реакцията й беше прекалено смирена и не се връзваше с предишното й държание. Той разбра. Трябваше да й даде урок. Независимо какво щеше да се случи в „Драй Алпенхойзер“, тя му беше необходима за последна помощ. Трябваше да го откара извън Цюрих.

Колата спря, гумите изскърцаха на паркинга. Тя изгаси мотора и започна да изважда ключовете от стартера бавно, прекалено бавно. Той се извърна и сграбчи китката й. Тя се втренчи в него, без да диша. Той плъзна пръстите си по ръката й, докато напипа кожения калъф.

— Това ще взема аз — каза той.

— Естествено — отговори тя с неестествено поставена лява ръка върху дръжката на вратата.

— Сега излез отвън и застани до багажника — продължи той. — И не прави глупости.

— Защо да правя? Нали ще ме убиеш.

— Добре. — Той хвана дръжката на вратата с преувеличено усилие.. Беше се обърнал с гръб към нея. Натисна ръчката надолу.

Шумоленето на плата беше внезапно, движението на въздуха още повече. Вратата й се отвори и жената вече беше наполовина навън на улицата. Борн беше подготвен; трябваше да й даде урок. Извърна се, лявата му ръка изхвръкна като свита пружина, пръстите му се впиха като клюнове в коприната на роклята между лопатките й. Издърпа я обратно на седалката за косата и изви главата й към себе си, докато вратът й се опъна и лицето й се озова срещу неговото.

— Няма повече да правя така! — извика тя, в очите й се появиха сълзи. — Кълна ти се, че няма!

Той се пресегна и затвори вратата, след това погледна Сен-Жак отблизо, опитвайки се да разбере нещо за самия себе си. Преди трийсет минути в една друга кола беше изпитал известна неприязън към себе си, когато беше притискал дулото на пистолета си в бузата й, заплашвайки да й отнеме живота, ако не му се подчини. Сега не изпитваше подобно нещо — с постъпката си тя беше прекрачила в друга територия — беше се превърнала във враг, в заплаха. Щеше да я убие, ако е нужно, щеше да я убие без всякакво вълнение, защото се налагаше.

— Кажи нещо! — Тя шепнеше. През тялото й премина бърз спазъм, гърдите й опъваха тъмната копринена рокля, дишаха развълнувано. Сграбчи китката си в отчаян опит да си наложи контрол и успя донякъде. След това проговори отново. Шепотът беше заменен от монотонен глас: — Казах, че повече няма да правя така и няма да го направя.

— Ще се опиташ — отговори той тихо. — Ще дойде момент, когато ще решиш, че можеш, и ще опиташ. Повярвай ми, че не можеш, но съм сигурен, че ще се опиташ отново. И тогава ще трябва да те убия. Не искам да го правя, няма смисъл, нямам никаква причина. Освен ако не се превърнеш в заплаха за мен, като се опиташ да избягаш, преди да те пусна. Не мога да си позволя.

Беше казал истината, така както я разбираше. Простотата на решението му го изненада толкова, колкото и самото решение. Убиването беше нещо обичайно и необходимо, нищо повече.

— Каза, че ще ме пуснеш — проговори тя. — Кога?

— Когато съм в безопасност — отговори той. — Когато вече няма значение какво правиш или говориш…

— Кога ще е това?

— След около час. Когато сме извън Цюрих и аз отпътувам за някъде другаде. И ти няма да знаеш как или накъде.

— Защо трябва да ти вярвам?

— Не ме интересува дали ми вярваш, или не. — Той я пусна. — Пооправи се малко. Изтрий си очите и се среши. Ще влезем вътре.

— Какво има там?

— Ще ми се да знам — каза, поглеждайки през задното стъкло към вратата на „Драй Алпенхойзер“.

— Каза го и преди.

Той погледна към нея, към големите й кафяви очи, които изучаваха неговите. Изучаваха ги със страх и озадачение.

— Знам какво. Побързай.

Тежки плътни завеси се спускаха от високия алпийски покрив, масите и столовете бяха от масивно дърво, навсякъде имаше дълбоки сепарета и свещи. Между хората се движеше акордеониста и изтръгваше приглушени звуци баварска музика от инструмента си.

Беше виждал това помещение преди, завесите и свещите бяха запечатани някъде в съзнанието му, звуците също. Беше идвал тук в друг живот. Двамата стояха в миниатюрното фоайе пред метрдотела, който ги посрещна.

— Vorbehalten, mein Herr18?

— Имате предвид дали имам резервация? Страхувам се, че не. Но получих много добри отзиви за заведението ви. Надявам се, че ще ни настаните. В някое сепаре, ако е възможно.

— Разбира се, сър. Още е рано и няма много хора. Оттук, ако обичате.

Той ги отведе в едно сепаре в близкия ъгъл. На масата трептеше свещ. Накуцването на Борн и фактът, че се подкрепяше на жената, налагаха възможно най-близкото разположение. Джейсън кимна на Мари Сен-Жак, тя седна и той се промъкна в сепарето срещу нея.

— Иди до стената — каза й, след като метрдотелът се оттегли. — Помни, че пистолетът е в джоба ми и трябва само да си вдигна крака, за да не можеш да се измъкнеш.

— Казах, че няма да се опитам.

— Надявам се. Поръчай си нещо за пиене; няма време да ядем.

— И не бих могла да ям. — Тя сграбчи отново китката си, ръцете й видимо трепереха. — Защо да няма време? Какво чакаш тук?

— Не знам.

— Защо ми казваш все едно и също? „Не знам“, „ще ми се да знам“. Защо дойде тук?

— Защото съм бил тук и преди.

— Това не е отговор.

— Не виждам причина да ти давам отговор.

Приближи се един келнер. Сен-Жак си поръча вино. Борн взе скоч, защото се нуждаеше от нещо по-силно. Огледа ресторанта, опитвайки се да се съсредоточи върху „всичко и нищо“ едновременно. Сюнгер. Но имаше само нищо. Никакви образи не изпълваха съзнанието му, никакви мисли не се промъкваха в отсъствието на мисли в главата му. Нищо.

И тогава видя лицето в другия край на помещението. Широкото лице, разположено на голяма глава над затлъстяло тяло, притиснато до стената в едно сепаре, до затворена врата. Дебелият мъж стоеше и наблюдаваше, застанал в сянка, като че се криеше. Неосветената част на сепарето изглеждаше като негово убежище. Очите му бяха приковани в Джейсън и издаваха едновременно страх и неверие. Борн не познаваше лицето, но то го познаваше. Мъжът прикри с пръсти сгърчената си уста и обърна поглед, оглеждайки вечерята на всички маси. След това предприе пътешествие през помещението, което, изглежда, беше доста мъчително за него. Запъти се към сепарето им.

— Един човек идва насам — каза Джейсън през пламъка на свещта. — Дебел и много уплашен. Не казвай нищо. Дръж си устата затворена независимо какво ще каже той. И не го поглеждай. Подпри си главата. Гледай към стената, а не към него.

Жената примигна, прекара дясната ръка през лицето си, пръстите й трепереха. Устните й зададоха въпрос, но не се чу звук. Джейсън отговори на неизказаното.

— За твое собствено добро — рече. — Няма смисъл после да те разпознае.

Дебелият приближи до ъгъла на сепарето. Борн духна свещта и масата се потопи в относителен мрак. Мъжът се втренчи в него и заговори ниско с напрегнат глас:

— Lieber Gott!19 Защо си дошъл? Какво съм направил, че ми причиняваш това?

— Храната тук ми харесва, нали знаеш.

— Ти никакви чувства ли нямаш? Имам семейство — жена, деца. Направих само това, което ми беше казано. Дадох ти плика. Не съм поглеждал вътре, нищо не знам!

— Но ти платиха, нали?

— Да, но не съм казал нищо. Не сме се срещали никога, не съм те описвал никога. С никого не съм говорил.

— Тогава защо се страхуваш? Аз съм просто един посетител, който се кани да си поръча вечеря.

— Моля те, махни се.

— Сега вече се ядосах. Ще е по-добре да ми кажеш защо.

Дебелият посегна съм лицето си, като пак изтри с пръсти потта около устните си. Обърна глава, погледна към вратата и отново се обърна към Борн.

— Може другите да са проговорили, може те да знаят кой си. На мен ми стигат неприятностите с полицията. Пристигнаха право при мен.

Сен-Жак загуби самообладание. Погледна към Джейсън и думите сами се отрониха от устата й.

— Полицията… Те са били полицаи.

Борн я изгледа заплашително и отново се обърна към дебелия мъж.

— Искаш да кажеш, че полицията ще причини нещо на жена ти и на децата ти?

— Не те — и ти много добре знаеш. Но техният интерес ще доведе другите при мен. При семейството ми. Колко хора те търсят, майн хер? И какви са? Мисля, че моят отговор не ти е необходим; те не се спират пред нищо, смъртта на съпруга или дете е нищо за тях. Моля те. Заклевам ти се в живота си. Нищо не съм казал. Махни се.

— Преувеличаваш. — Джейсън поднесе чашата към устните си с пренебрежителен израз.

— В името на господа, не го прави. — Мъжът залитна и се хвана за ръба на масата. — Ако искаш доказателство за мълчанието ми, ще ти го дам. Всичко се разчу от Вербрехевелт. Всеки, който има каквато и да е информация, може да се обади на номер в Цюрихската полиция, отделен специално за това. Информаторите се пазят в най-дълбока тайна. Във Вербрехевелт няма да лъжат. Наградите са огромни, полицията прехвърля фондове във всички държави чрез Интерпол. Предишните недоразумения се разглеждат в нова юридическа светлина.

Конспираторът замръзна неподвижно и отново избърса устата си. Дебелият му корем се тресеше над масата.

— Човек като мен трябва да се пази и от най-малкия досег с полицията. Въпреки всичко, нищо не съм направил. По отношение на това, което гарантира тайната ти, не съм направил абсолютно нищо.

— А някой друг? Кажи ми истината; знаеш, че има как да разбера дали лъжеш.

— Знаеше само Шернак. Той е единственият, с когото съм говорил, и признава, че те е виждал. Но ти го знаеш; пликът ми бе предаден от него. Той никога не би издрънкал.

— Къде е Шернак сега?

— Където си е винаги. В апартамента си на Льовенщрасе.

— Никога не съм ходил там. Кой номер?

— Никога не си ходил?… — Дебелият млъкна, устните му се събраха и в очите му се появи тревога. — Ти изпитваш ли ме?

— Отговаряй.

— Номер 37. Знаеш го толкова добре, колкото и аз.

— Изпитвам те тогава. Кой даде плика на Шернак?

Мъжът застина неподвижно, честността му беше подложена на съмнение.

— Няма как да знам. А и никога не бих се замесил.

— Даже не ти е любопитно?

— Разбира се, че не. Агнето не влиза с желание в бърлогата на вълка.

— Тревопасните имат бързи крака и добър нюх.

— И са предпазливи, майн хер. Защото вълкът е по-бърз и определено по-агресивен. Ще има само едно преследване. Последното за тревопасното.

— Какво имаше в плика?

— Казах ти, не съм го отварял.

— Но знаеш какво е имало вътре.

— Пари, доколкото ми е известно.

— Доколкото ти е известно?

— Точно така. Пари. Много пари. Ако е имало някакво несъответствие, то няма нищо общо с мен. А сега, моля те, умолявам те. Махни се оттук!

— Един последен въпрос.

— Каквото и да е. Само се махни.

— За какво бяха парите?

Дебелият мъж се вторачи в Борн, дишането му стана неравномерно, по челото му изби пот.

— Вие искате невъзможното от мен, майн хер, но аз няма да ви изоставя. Наречете го смелост на нищожното тревопасно, оцеляло по чудо. Всеки ден чета вестници. На три езика. Преди шест месеца бе убит човек. За смъртта му беше съобщено на първа страница на всеки от тези вестници.