"Превъзходството на Борн" - читать интересную книгу автора (Лъдлъм Робърт)

12.

— Нужен ми е медицинският й картон, и то колкото е възможно по-скоро, майоре. Това е заповед на запасен лейтенант от Медицинския корпус на Нейно величество.

„Английският лекар, който ме прегледа. Много възпитан, но студен човек, подозирам, че е отличен специалист. Той е объркан. Това е чудесно.“

— Ще ви го доставим, има начин. Казвате, че не можела да си спомни името на лекаря си.

„А това е едрият китаец, който е винаги толкова вежлив, че чак сервилен, но сърдечен. Той и хората му се държат мило с мен. Изпълнява заповеди. Те всички изпълняват заповеди, но не знаят защо.“

— Дори в моментите, когато съзнанието й се прояснява, паметта й е несигурна, а това е доста тревожно. Възможно е да става дума за защитен механизъм, сочещ, че тя си дава сметка за прогресивно заболяване, което иска да изключи от съзнанието си.

— Тя не е от този тип, докторе. Силна жена е.

— Психологическата сила е относителна, майоре. Често най-силните сред нас се противят на мисълта, че са смъртни. Егото ни я изключва. Намерете ми картона й. Трябва да го имам.

— Един човек ще позвъни във Вашингтон, а там ще направят нужното. Знаят адреса й и за броени минути ще се свържат със съседите й. Все някой ще ни насочи към лекаря й.

— Нека ни го изпратят по сателита, разполагаме с необходимата апаратура за приемане.

— Всяка предадена информация трябва да се получи в нашите служби.

— Тогава ще дойда с вас, изчакайте ме няколко минути.

— Изплашен сте, нали, докторе?

— Всяко неврологично отклонение дава повод за тревога, майоре. Ако хората ви действат бързо, може би ще успея лично да разговарям с лекаря й. Това е най-доброто в случая.

— Нищо ли не открихте при прегледа?

— Само вероятности, нищо конкретно. На едно място чувства болка, на друго — не. Наредих утре да й направят ехография.

— Значи наистина сте изплашен.

— Ужасен съм, майоре.

„О, вие реагирате точно както искам. Господи, колко съм гладна само! Пет часа без прекъсване ще се тъпча, щом се измъкна оттук, а ще се измъкна, кълна се! Дейвид, разбра ли ме? Успя ли да разтълкуваш какво ти казвам? Тъмните дървета са кленове; те са толкова широко разпространени, скъпи. Не можеш да ги сбъркаш. Кленовият лист означава Канада. Посолството! Тук, в Хонконг, то е консулство! Ето това правих в Париж, любими! Тогава беше ужасно, но тук няма да е тъй. Все ще има някой познат. В Отава обучавах дипломатически кадри, които получиха назначения по цял свят. Твоята памет е замъглена, мили, но не и моята… Трябва да разбереш, Дейвид, че хората, с които се занимавах тогава, не са толкова различни от тези, които ме държат в плен сега. В някои отношения, разбира се, те са роботи, но все пак остават индивиди, които разсъждават и се питат защо ги карат да вършат едни или други неща. Тъй или иначе, те следват нарежданията, защото в противен случая биха получили лоша характеристика, а това е едва ли не по-неприятно от уволнението, защото изключва всякакво повишение. Те са много внимателни с мен, много добри, сякаш се притесняват от възложената им задача, но въпреки всичко ще я изпълнят. Смятат, че съм болна, и са сериозно загрижени за мен. Те не са престъпници или убийци, скъпи мой Дейвид. Те са бюрократи, които се опитват да напипат вярната посока. Тази невероятна история носи печата на ПРАВИТЕЛСТВО. Знам го! С тоя тип хора съм работила години. Аз също бях една от тях.“

Мари отвори очи, стаята бе празна, но тя знаеше, че отвън стои пост — чула бе китайският майор да му дава инструкции. Никой не биваше да влиза при нея освен английския лекар и две определени сестри, които пазачът познаваше и които щяха да дежурят до сутринта. Тя знаеше правилата и благодарение на познанията си можеше да победи похитителите.

Седна в леглото. „Господи, умирам от глад“ — каза си и с мрачна насмешка си представи как ще разпитват съседите й в Мейн за нейния лекуващ лекар. Почти не познаваше съседите си, а и нямаше свой лекар. В университетския град бяха живели по-малко от три месеца и при хилядите грижи, свързани с новия дом, изобщо не бе успяла да помисли за лекар. Та нали цели осем месеца бяха живели с лекари и с изключение на Мо Панов цялото им съсловие й бе опротивяло до смърт.

„Дърветата, Дейвид! Моето любимо дърво — кленът. Кленовото листо, Дейвид! Консулството, любими мой!“ Чакаше я работа. Пресегна се и натисна бутона над леглото, за да извика сестрата. Две минути по-късно вратата се отвори и влезе китайка на средна възраст с колосана снежнобяла униформа.

— С какво мога да ви бъда полезна? — попита любезно на английски с приятен мек изговор.

— Чувствам се ужасно изморена, а не мога да заспя. Бихте ли ми дали някакво хапче за сън?

— Ще попитам лекаря, той още е тук. Сигурна съм, че ще ви разреши.

Щом сестрата излезе, Мари веднага стана от леглото. Отиде до вратата и я отвори рязко, като стресна мускулестия млад пазач, седнал на стол вдясно.

— Да, госпожо… — скочи младежът.

— Шшшт — постави пръст на устните си Мари. — Влез тук! Бързо!

Стъписан, младият китаец я последва в стаята. Тя изтича до леглото и легна, но без да дръпне завивките. Вдигна леко рамо и прекалено широката й нощница се свлече надолу и откри наполовина гърдите й.

— Ела тук — прошепна тя. — Не искам никой да ме чуе.

— Но какво има, госпожо? — попита пазачът, като се опитваше да не поглежда към разголеното й тяло, приковал поглед към лицето и дългата кестенява коса. Пристъпи още малко напред, но се постара да остане на разстояние. — Вратата е затворена. Никой няма да ви чуе.

— Искам ти да… — шепотът й бе почти недоловим.

— Дори и аз не ви чувам, госпожо… — Мъжът дойде по-близо.

— Ти си най-симпатичният от колегите си. Много си добър към мен.

— Няма причина да не е тъй, госпожо.

— Знаеш ли защо ме държат тук?

— Заради вашата собствена сигурност — излъга пазачът с каменно лице.

— Разбирам. — Мари чу стъпки, които приближаваха към стаята й. Извърна се настрани, нощницата се отметна и разголи краката й.

Вратата се отвори и влезе сестрата китайка. Тя възкликна, стъписана от открилата се пред очите й картина, изтълкувана незабавно като непристойна сцена. Насочи укорен поглед към смутения пазач, додето Мари прикри разголеното си тяло.

— Учудих се, че не си отвън.

— Дамата искаше да говори с мен — отвърна младежът и отстъпи назад.

Медицинската сестра бързо погледна Мари.

— Истина ли е?

— Щом той така казва.

— Но това е глупаво — измърмори мускулестото момче, като отиде до вратата и я отвори. — Дамата не е добре — добави той. — Не знае какво говори. Явно не е на себе си.

Погледът на сестрата отново се върна към Мари.

— Добре ли се чувствате? — попита тя.

— Аз съм на себе си и много добре зная какво говоря. Просто съм длъжна да се подчинявам на заповедите. — Мари замълча, сетне продължи: — Когато оня грамаден майор си тръгне от болницата, елате при мен. Имам да ви кажа нещо.

— Съжалявам, не мога. Трябва да си почивате. Ето ви успокоителното. Виждам, че имате вода.

— Но вие сте жена — настоя Мари и се взря настойчиво в сестрата.

— Да — безизразно се съгласи китайката. Остави хапчето на нощното шкафче и се отправи към вратата. На прага се обърна, изгледа изпитателно пациентката и излезе.

Мари бързо скочи от леглото, изтича безшумно до вратата и прилепи ухо. В коридора се водеше приглушен и бърз разговор на китайски. Макар да не разбираше думите, вече бе ясно, че е посяла семето на съмнението.

После отиде до гардероба и го отвори. Малкото вещи, които й бяха купили в Хонконг, бяха останали в апартамента, панталоните, блузата и обувките, с които бе дошла в болницата, си стояха вътре. На никого не бе хрумнало да ги вземе. И защо да си правят този труд, за тях тя бе една много болна жена. Непрестанното й треперене и спазмите ги бяха убедили в това. Колко добре би я разбрал Джейсън Борн. Приближи се замислено до прозореца и вдигна белите транспаранти. Отвън бе нощ. Ослепителните разноцветни светлини на Хонконг озаряваха небето, а тя самата бе по-близо до небето, отколкото до земята. Както би казал Дейвид, или по-скоро Джейсън: „Така да бъде. Вратата. Коридорът.“

Така да бъде.

Погледът й напрегнато обходи стаята. Отиде и до банята; там нямаше нищо особено освен пликче санитарни салфетки, надписани на четири езика с указание какво да не се прави с тях. Отново се върна в стаята. Какво търсеше всъщност? Не й бе ясно, но тъй или иначе, не го откриваше.

„Гледай внимателно. Ще намериш нещо, което да използваш.“ Думи на Джейсън, не на Дейвид. И тогава видя предмета.

На някои болнични легла — а това беше от тях — отстрани има подвижна ръчка, която ги издига или смъква. Мари много добре знаеше как се борави с нея. Когато Дейвид се съвземаше от раните, получени на „Тредстоун 71“, поддържаха живота му чрез системи. Мари знаеше как се сваля ръчката, а веднъж отделена, тя си беше най-обикновено парче извито желязо.

Махна я сръчно, отново легна в леглото и скри дръжката под завивката. В коридора се чуваха шумове. Мари погледна часовника на нощното шкафче. Бяха минали шестнайсет минути. Когато сестрата влезе, двете ръце на „болната“ лежаха спокойно над завивката, а клепачите й бяха натежали, сякаш всеки миг щеше да заспи.

— Е, добре, скъпа — рече жената и приближи до средата на стаята. — Няма да отричам, че наистина съм загрижена за вас. Ала не мога да пренебрегна строгите нареждания. Майорът и вашият лекар си тръгнаха. Какво искахте да ми кажете?

— Не сега — прошепна Мари. — Толкова съм уморена. Взех си приспивателното.

— Да не би да е за пазача отвън?

— Той е извратен… Никога не ме е докоснал… Все ми е едно. Носи ми разни неща… Много съм уморена.

— Как така „извратен“?

— Той… обича да гледа жените… Когато спя, това не ми пречи. — Мари затвори очи.

— Мръсник — процеди сестрата на китайски.

После бързо излезе от стаята и се изправи пред пазача.

— Жената е заспала! Разбираш ли ме какво ти казвам?

— Слава Богу! Много се радвам.

— Казва, че не си я докосвал.

— Не съм си го и помислял дори.

— Не си го помисляй и сега.

— Аз си гледам работата и не е нужно разни сестри да ми се разпореждат.

— Още утре ще говоря с майор Лин Уенцзу!

Сестрата гневно стрелна младежа и се отдалечи, чаткайки остро с токчетата си.

— Хей ти! — шепотът долетя от леко открехнатата врата на Мари. — Каква е тая сестра? Какво иска?

— Мислех, че спите, госпожо… — промълви озадачен пазачът.

— Тя каза, че пак ще се върне! Че има свързващи врати, които водят към другите стаи. Нали разбираш какво означава това.

— Не разбирам нито вас, нито нея, госпожо — безпомощно поклати глава младежът.

— Ела бързо вътре. Според мен тя е комунистка! От Пекин е!

— Какво говорите!

— Няма да тръгна с нея.

Пазачът влезе и в този момент вратата се затръшна зад гърба му. Стаята бе тъмна, само от банята се процеждаше лъч светлина. Силуетът на мъжа се различаваше ясно, ала той не я виждаше.

— Къде сте, госпожо? Успокойте се. Тя никъде няма да ви отведе…

Пазачът не можа да продължи. Мари го удари в тила с желязната ръчка с природната сила на момиче, отраснало в ранчо и навикнало да се справя с едрите породисти животни. Коленете на китаеца се подгънаха и той рухна на пода. Мари коленичи до него и бързо го разсъблече. Младежът бе мускулест наистина, но не едър, а тя бе висока за жена. Дрехите горе-долу й бяха по мярка, обувките също, но проблемът бе в косата й.

„Гледай внимателно. Ще намериш нещо, което да използваш.“

Намери го. До мивката висеше кърпа за ръце. Тя я дръпна, вдигна косата си и я уви с кърпата. Видът й сигурно бе глупав, но отдалеч можеше да се приеме, че е с някакъв тюрбан. Мари прибра собствените си дрехи от гардероба, отиде до вратата и я открехна само на сантиметър. Две сестри, разговарящи помежду си, се отдалечаваха към офиса си; трета излезе от килера за бельо с няколко чаршафа в ръце. „Най-чистото бягство е това, което се извършва на етапи. Използвай суматохата за своя изгода.“

Мари се измъкна от стаята и притича през коридора до килера за бельо. Влезе вътре и се затвори. Миг по-късно се вкамени от гневен женски крясък, изпълнил коридора.

— Пазачът! — крещеше китайката на английски. — Къде е оня мръсник?

Мари надзърна предпазливо в коридора и видя как три сестри нахлуха в болничната й стая.

— Не те ли е срам? Дори дрехите си си свалил! Животно такова! Погледнете в банята.

— Ти си виновна — извиси разтреперан глас пазачът. — Ти я остави да избяга! Ще докладвам на началниците.

— Пусни ме, негоднико! Какви ги приказваш?

— Ти си комунистка!

Мари се измъкна от килера, преметнала купчина хавлиени кърпи на рамо, и изтича в съседния коридор към знака „Изход“.

— Обадете се на майор Лин! Хванах комунистическа шпионка.

— Звънете в полицията! Той е сексуален маниак.

Мари изтича към най-тъмната част на паркинга и задъхана се сгуши между две коли. Трябваше да размисли, да прецени ситуацията. Сега не биваше да допуска грешки. Пусна на земята кърпите и дрехите си и се зае да рови в джобовете на пазача. Намери портфейла, който търсеше. В него имаше малко повече от шестстотин хонконгски долара, които се равняваха на близо сто американски. Притесни се, че едва ще й стигнат за хотелска стая, но тогава видя кредитната карта, издадена от кулонската банка. Взе парите и картата, пъхна портфейла обратно в джобовете и се зае с трудната задача да се преоблече в скривалището си, додето в същото време разглеждаше околните улици. За нейно облекчение те не бяха многолюдни; тъкмо тълпата щеше да осигури непосредствената й сигурност.

В този миг от портала към паркинга с висока скорост се зададе лек автомобил. Спирачките му рязко изскърцаха пред входа за реанимацията. Отвътре изскочиха едрият китайски майор и лекарят. Щом ги видя да влизат в сградата, Мари тичешком прекоси паркинга и се озова на улицата.

Вървяла бе с часове; отби се в толкова много закусвални, че накрая й се повдигаше само като си помислеше за сандвич. В последната влезе в дамската тоалетна и се погледна в огледалото. Бе отслабнала и под очите й имаше тъмни кръгове, но все пак не изглеждаше зле. Ала тая проклета коса! Навярно вече я търсят из цял Хонконг и в описанието й на първо място сигурно фигурираха ръстът и косата й. За първото нищо не можеше да стори, но колкото до косата, с лекота щеше да я промени напълно.

Влезе в една дрогерия и си купи няколко фиби и шноли. После си спомни какво я бе накарал да стори Джейсън в Париж, когато снимката й се появи във вестниците. Прибра косата си в стегнат кок на тила. В резултат чертите на лицето й се изостриха и то изглеждаше съвсем различно, особено както бе поизпито и без грим. Тъкмо този ефект бе търсил Джейсън… Дейвид… в Париж… Не, каза си, това в Париж не бе Дейвид. Бе Джейсън Борн.

— Защо го правите, госпожице? — попита момичето, застанало зад щанда близо до огледалото. — Имате толкова красива коса.

— Омръзна ми да я реша непрекъснато.

Мари излезе от дрогерията, купи си сандали без ток от една сергия, а от друга евтина ръчна чанта. Бяха й останали още четирийсет и пет американски долара, а нямаше представа къде ще пренощува. Не биваше още да ходи в консулството. Не и в този късен час. Канадка, пристигаща там след полунощ, щеше да предизвика ненужна суматоха сред персонала. А и още не беше измислила какво да каже. Но къде да иде? Нужно й бе да поспи… „Не предприемай нищо, когато си изтощена. Лесно можеш да допуснеш грешка. Почивката е оръжие. Не го забравяй.“

В този момент вниманието й бе привлечено от шумна разправия на съседната сергия. Млада двойка американци с джинси оживено спореха с продавача за цената на някакви фланелки.

— И дума да не става — каза момчето. — Давам четири американски долара за шест парчета. Ако искаш.

— Ще приема, нямам изход. Но знайте, че ви правя подарък — рече амбулантният търговец и алчно сграбчи банкнотите.

— Ти си чудесен, Бъз! — възкликна момичето и целуна приятеля си. — Той и бездруго ще прибере четиристотин процента комисиона.

— Това ви е лошото на вас, студентите по икономика. Не оценявате естетическата наслада от пазарлъка.

— Ако някога се оженим, ще трябва да те издържам до края на живота ти, нещастнико, колкото и да те бива в пазаренето.

„Рано или късно ще излязат възможности. Действай бързо, за да не ги пропуснеш.“ Мари се приближи към двамата студенти.

— Извинете — обърна се тя към момичето. — Чух ви, без да искам…

— Страхотен бях, нали? — рече младежът.

— Ловко се справихте — отвърна Мари. — Но подозирам, че приятелката ви има право. Тези фланелки без съмнение му струват по-малко от двайсет и пет цента едната.

— Четиристотин процента — кимна момичето. — Кийстоун ряпа да яде.

— Какво, какво?

— Бижутерски термин — обясни Мари. — Означава сто процента.

— Попаднал съм сред груби материалистки! — възкликна младежът. — Аз, студентът по история на изкуството, който някой ден ще управлява Метрополитън.

— Не му обръщайте внимание, шегува се — засмя се момичето. — Но вие искахте да ни попитате нещо.

— Неудобно ми е да ви занимавам, но самолетът ми закъсня с един ден и изпуснах групата, с която щяхме да ходим на екскурзия в Китай. А хотелът е претъпкан и си мислех дали…

— Търсите къде да преспите — прекъсна я момчето.

— Точно така. Откровено казано, не разполагам с много пари. Аз съм учителка в Мейн, преподавам икономика, с извинение.

— Не е нужно извинение — усмихнато поклати глава момичето.

— Утре ще се присъединя към групата си, но до утре…

— Можем да ви помогнем. Колежът ни има договор с Хонконгския университет.

— За разкош и дума не може да става, но цената е добра — поясни младежът. — Три американски долара на вечер. Управата сякаш е от средните векове.

— Иска да каже, че са доста големи пуритани. Разделили са спалните на мъжки и женски.

Мари седеше на кушетката в огромното помещение под петнайсетметровия таван; предположи, че е гимнастически салон. Навсякъде около нея имаше заспали и будни девойки. Намираше се сред деца и страстно си пожела тя самата също да е дете далеч от безбройните ужаси, заплашващи я отвсякъде. „Дейвид, имам нужда от теб! Ти, скъпи, смяташ, че съм силна, но аз се чувствам напълно безпомощна. Какво да направя? Как да го направя?“

„Гледай внимателно. Все нещо ще ти послужи.“ Джейсън Борн.