"Убийство в Кантон" - читать интересную книгу автора (Хюлик Роберт ван)

Глава IДвама мъже стоят на кея в душния следобед; Цяо Тай получава покана да разгледа колекция от чуждестранни оръжия

Застанали до ъгъла на митническата сграда, двама мъже мълчаливо наблюдаваха унилия кей, проточен в далечината. Мършавото кокалесто тяло на по-възрастния бе обвито от главата до петите в охлузен кафтан от козя кожа. Другият, приветлив як мъжага, около петдесетгодишен, носеше протрит изкърпен кафяв халат и куртка. Докато стояха там, от топлата лепкава мъгла се заизцежда топъл ситен дъждец, който овлажни износените им черни кадифени шапки. Въпреки че следобедът преваляше, в застиналия спарен въздух не се чувстваше никакъв полъх от прохладния вечерен бриз.

Десетина кулита с голи гърбове разтоварваха чуждестранен кораб, закотвен малко по-нагоре до речния кей, точно срещу сводестия вход на митницата. Превити под тежките бали, те се поклащаха по тясното мостче, отмервайки ритъма с песен, която подемаха един след друг в канон. Четиримата пазачи пред вратата бяха килнали назад заострените си шлемове и веждите им лъщяха от пот. Подпрени на дългите си алебарди, те следяха с отегчени очи разтоварването.

— Виж, ето кораба, с който пристигнахме по реката тази заран! — възкликна по-възрастният.

Той сочеше към тъмната маса, замержеляла сред мъглата, отвъд мачтите на закотвените кораби. Черната военна джонка се плъзгаше с голяма скорост към устието на Бисерната река, медните гонгове ехтяха, предупреждавайки по-малките съдове да се отстранят.

— Ако времето е добро, бързо ще стигне в Анам — кисело измърмори плещестият мъж. — Обзалагам се, че там се водят сериозни битки. А ние с теб трябва да киснем тук, в този отритнат от небесата град, и да оценяваме обстановката. По дяволите, пак ми капна във врата! Тази проклета лепкава влага! Не ми стига потенето от задухата…

Той придърпа яката на куртката плътно около масивния си боксьорски врат, като в същото време се мъчеше да прикрие металната ризница, която носеше отдолу, и златната значка на полковник от императорската гвардия — кръгла плочка с два преплетени дракона. Обърна се начумерено към другаря си:

— Всъщност ти наясно ли си какво става, братко Тао?

Мършавият поклати унило глава. Подръпна трите дълги косъма, стърчащи от брадавицата на бузата му, и отвърна флегматично:

— Нашият господар нищо не ми каза, братко Цяо. Но както изглежда, работата е сериозна. Иначе нямаше да ни вдига изведнъж от столицата и да търчим презглава, първо на коне, после на бърза военна джонка. Май нещо се мъти тук в Кантон. Откакто пристигнахме тази сутрин…

Прекъсна го глух плясък. Две кулита бяха изпуснали една бала в мътната кална вода на реката между кораба и кея. Някаква фигура с бял тюрбан скочи от палубата и започна да рита носачите, като им крещеше на чужд език. Отегчените пазачи изведнъж се оживиха. Единият пристъпи напред, извъртя с бързо движение алебардата си и удари ругаещия арабин по рамото с плоската страна на острието.

— Да не си посмял да риташ нашите хора, кучи сине! — изкрещя пазачът. — Намираш се в Китай, не забравяй това!

Ръката на арабина стисна дръжката на кривия нож, затъкнат в червения му пояс. Десетина мъже в бели халати скочиха от кораба на кея с изтеглени дълги извити саби. Кулитата пуснаха балите на земята и се затулиха зад пазачите, които насочиха алебардите си към ругаещите моряци. Изведнъж каменната настилка закънтя от тропота на железни ботуши. Двайсет войници, излезли от сградата на митницата, приближаваха в плътен строй. Те заградиха разярените араби с ловка военна маневра и ги изтикаха към свободното място в края на кея. Висок слаб арабин с гърбав нос се надвеси от кораба и започна да се кара ядосано на моряците. Те прибраха сабите си и се качиха на борда. Кулитата подеха наново работа, сякаш нищо не се бе случило.

— Колко ли от тези нахалници има в града? — попита полковникът.

— Ами ние преброихме четири кораба в пристанището, нали така? Нагоре по устието има още два. Добави и арабите, които са се установили на брега, и ето ти ги няколко хиляди души. А твоята странноприемница е точно в средата на мюсюлманския квартал. Чудесно местенце, за да получиш нож в гърба някоя нощ. И моята не е стока, но поне е до Южната врата, та войниците са достатъчно наблизо и човек може да ги извика при нужда.

— В коя стая си?

— На втория етаж, ъгловата. Имам чудесен изглед към кея и пристанището, сякаш по поръчка. Така, не мислиш ли, че достатъчно висяхме тук? Дъждът се усилва. Хайде да опитаме местната кухня.

Той посочи в края на кея неясния силует на някакъв мъж, който палеше червен фенер пред една кръчма.

— Виж, това ще направя с охота — изръмжа Цяо Тай. — Никога не съм виждал толкова неприятно място. Освен това не им разбирам тукашната приказка.

Те забързаха по хлъзгавите павета, без да обърнат внимание на дрипавия брадат мъж, който се измъкна изпод навеса на един склад и тръгна след тях. Когато стигнаха до края на кея, Цяо Тай видя, че мостът над рова към градската врата Куейдъ е претъпкан с народ. Облечени в сламени дъждобрани, хората се блъскаха, забързани по своите работи.

— Тук никой няма време да се разтакава — промърмори той.

— Затова и успяха да превърнат Кантон в най-богатия пристанищен град на Юга — отбеляза Тао Ган. — Ето че стигнахме.

Той открехна завесата от шарени парченца плат, съшити едно с друго, и влезе, следван от приятеля си, в мрачната пивница, напомняща пещера. В лицата ги лъхна миризмата на застоял чесън и солена риба. Пушещата газена лампа, която висеше от една ниска греда на тавана, хвърляше мъждиви отблясъци върху посетителите, скупчени по четирима-петима около малки кръгли маси. Всичките си шушукаха нещо припряно. Като че никой не обърна ни най-малко внимание на новодошлите. Когато двамата мъже се настаниха на една празна маса до прозореца, в кръчмата влезе брадатият мъж, който бе тръгнал по петите им. Той се насочи право към дъното, където пред протрития дървен тезгях кръчмарят затопляше оловни чаши за вино в леген с вряла вода.

На чист кантонски диалект Тао Ган поръча на келнера да им донесе две големи кани с вино. Докато чакаха, Цяо Тай облегна лакти на омазнената маса и мрачно заоглежда посетителите.

— Какви муцуни само! — промърмори той. — Виждаш ли онова ужасно джудже? Как не забелязах мутрата му на влизане…

Тао Ган погледна към ниското тантуресто същество, което седеше само на една маса до вратата. Лицето му беше плоско и мургаво, с ниско чело, много гъсти вежди и широк нос. Малки, дълбоко поставени очи гледаха изпод рунтави вежди. Големите му космати ръце стискаха празна чаша.

— Единственият с що-годе прилична външност е нашият съсед — прошепна Тао Ган. — Прилича на професионален боксьор — и той кимна с брадичка към широкоплещестия самотен мъж на съседната маса.

Човекът носеше протъркан, но чист тъмносин халат, а тънкият му кръст бе здраво пристегнат с черен пояс. Очите с тежки клепачи придаваха на смуглото му лице сънено изражение. Той гледаше в празното пространство и сякаш изобщо не се интересуваше какво става наоколо. Келнерът небрежно постави две големи кани пред тях и отново се върна при тезгяха. Той демонстративно се правеше, че не забелязва джуджето, което размахваше празната си чаша към него. С доста скептичен вид Цяо Тай отпи глътка.

— Хм, не е лошо! — възкликна той, приятно изненадан. Пресуши чашата си и добави: — Направо си го бива!

Изпи и втората чаша на една глътка. Тао Ган последва примера му и върху лицето му се изписа доволство. Брадатият при тезгяха не ги изпускаше от очи. Броеше чашите им. Когато видя, че си наливат за шести път, тръгна към изхода. Тогава обаче зърна джуджето и се спря. Боксьорът от съседната маса бе наблюдавал с ъгъла на полупритворените си очи брадатия и джуджето и сега изпъна гръб. Замислено поглади късата, добре подрязана брадичка, която обрамчваше лицето му. Цяо Тай остави празната си чаша. Стовари тежка десница върху кокалестото рамо на приятеля си и с широка усмивка заяви:

— Не ми харесва този град, не ми харесва проклетата задуха, не ми харесва тази воняща кръчма. Което си е вярно обаче, виното е добро, но трябва да вървим да си гледаме работата. Какво ще кажеш, братко Тао Ган?

— Аз също загрях хубаво — отвърна приятелят му. — Внимавай, значката ти се вижда.

Цяо Тай придърпа жакета си, но брадатият мъж до тезгяха бе мярнал златната значка и устните му се изкривиха в доволна усмивка. После лицето му отново потъмня, когато забеляза с крайчеца на лявото си око някакъв арабин със син тюрбан да влиза в кръчмата и да сяда при джуджето. Брадатият се обърна към тезгяха и даде знак на кръчмаря да напълни чашата му.

— Небесата са ми свидетел, не ставам за параден полковник — възкликна Цяо Тай, докато пълнеше отново чашите. — Минаха четири години, представяш ли си! Само да видиш леглото, в което трябва да спя. Копринени възглавници, копринени завивки, брокатени завеси… все едно съм забогатяла гювендия. Познай какво правя всяка вечер? Разгъвам си една рогозка, която през деня пъхам зад леглото, и си лягам на пода, та да се наспя като хората. Само дето трябва всяка сутрин да разтурям леглото за пред ординарците…

Той се засмя, Тао Ган също. И двамата не осъзнаха, че смехът им отекна в притихналото изведнъж помещение. Разговорите бяха секнали и всички погледи бяха обърнати към вратата. Джуджето гневно се разправяше с келнера, застанал пред неговата маса със скръстени ръце. Боксьорът също погледна нататък, после отмести очи към човека до тезгяха.

— А пък аз — с лукава усмивка поде Тао Ган — тази вечер ще мога да си легна спокойно, без да се налага преди това да гоня ония млади прислужнички, дето хазайката се опитва да ми пробутва. Тая дърта вещица не губи надежда, че ще успее да ми натресе някоя от тях за наложница.

— Я й кажи да престане с тия глупости! Хайде наздраве.

— Човек трябва да си къта париците, приятелю. Тия пиленца са готови и безплатно да работят заради надеждата да пипнат някой улегнал, богат и учен мъж — Тао Ган изпразни чашата си и каза: — За щастие брачният хомот не е за нас двамата с теб, братко Цяо. За разлика от нашия приятел и колега Ма Жун…

— Не ми говори за този нещастник! — извика Цяо Тай. — Като си помисля, че за четири години, откак се ожени за близначките, успя да наплоди шест момчета и две момичета… Та това е принизяване на благородната наслада до черен физически труд. Отгоре на всичко сега го е страх да се прибира пийнал у дома. Може ли да…

Той замълча и учудено се загледа в суматохата около вратата. Грозното джудже и арабинът се бяха изправили. Лицата им бяха почервенели от гняв и двамата крещяха на келнера, който се опитваше да ги изтика навън. Останалите посетители наблюдаваха сцената с безизразни лица. Изведнъж арабинът издърпа сабята си и хвана с другата ръка дръжката на кинжала си, но джуджето го стисна за китката и го избута навън. Келнерът взе чашата на джуджето и я запокити след него. Тя изкънтя по каменната настилка. Тълпата замърмори одобрително.

— Май не ги обичат арабите тук… — отбеляза Цяо Тай.

Мъжът от съседната маса обърна глава.

— В този случай не беше точно заради арабина — заговори той на чист северен диалект. — Но сте прави, че тук не обичаме арабите. Защо се мъкнат? Не пият нашето вино, вярата не им позволява…

— Тия черни нещастници изпускат най-хубавото от живота — нацупи устни Цяо Тай. — Заповядайте да пийнем заедно по едно.

Непознатият се усмихна и придърпа стола си до тяхната маса.

— Вие от Севера ли сте? — попита го Цяо Тай.

— Не, роден съм и съм отрасъл в Кантон. Но много съм пътувал, а пътешественикът научава езици. Аз съм морски капитан. Името ми е Ни. Вас какво ви води насам?

— На път сме — обясни Тао Ган. — Ние сме чиновници от свитата на едно официално лице, което прави обиколка из провинцията.

Капитанът внимателно огледа Цяо Тай.

— Мислех, че сте военен.

— Занимавам се от време на време с бокс и фехтовка, просто за развлечение — непринудено отвърна Цяо Тай. — Вие да не би да се интересувате също от такива неща?

— Главно от фехтовка. И то с арабски саби. Редовно плавах до Персийския залив и ми се наложи да науча това изкуство. Там гъмжи от морски разбойници.

— Не мога да разбера как го правят с тези извити саби? — каза Цяо Тай.

— О, много е особено… — започна капитан Ни. Скоро двамата с Цяо Тай се впуснаха в оживен разговор за различните видове бой със саби. Тао Ган слушаше разсеяно, като внимаваше само редовно да пълни чашите. Но когато чу капитана да споменава някои термини на арабски, той се позаинтересува:

— Вие говорите езика им?

— Оправям се криво-ляво. И персийски зная малко, колкото да се разбирам в работата си — той се обърна към Цяо Тай и каза: — Много ми се иска да видите колекцията ми от чуждестранни мечове и саби. Защо не дойдете да пийнем по нещо у дома? Живея наблизо, в източната част на града.

— Тази вечер сме заети — отвърна Цяо Тай. — Ще може ли да го отложим за утре сутрин?

— Добре — отвърна капитанът. — Къде сте отседнали?

— В странноприемница „Петимата безсмъртни“, близо до джамията.

Капитанът понечи да каже нещо, но си замълча. Отпи от виното и попита непринудено:

— Вашият приятел също ли е отседнал там? — Цяо Тай поклати глава. Капитанът сви рамене и бавно каза: — Осмелявам се да заявя, че сте храбър мъж. Ще изпратя носилка за вас, да речем, след закуска.

Тао Ган плати сметката и двамата помощници на съдията Ди се разделиха на улицата с новия си познат. Небето се бе прояснило, лекият полъх от реката галеше с приятна хладина зачервените им лица. Кеят се бе пооживил. Уличните продавачи подреждаха нощните си сергии под многоцветните фенери на брега. Закотвени една до друга, лодките задръстваха реката. Тъмната вода просветваше от пламъците на безбройните факли, бризът носеше миризмата на горящи дърва. Речните хора, обитателите на лодките, приготвяха вечерния си ориз.

— Да вземем носилка — каза Тао Ган. — Доста сме далеч от двореца на губернатора.

Цяо Тай не отвърна. Той наблюдаваше тълпата с напрегнато лице. Внезапно каза:

— Нямаш ли чувството, че някой ни дебне?

— Не — отвърна Тао Ган, като хвърли бърз поглед през рамо. — Но твоите подозрения често излизат основателни. Съдията ни нареди да му се явим за доклад в шест, остава ни близо един час. Хайде да се поразходим поотделно. Така по-лесно ще разберем дали не ни следят. Тъкмо ще проверя доколко си спомням града.

— Добре. Аз ще се отбия в странноприемницата да се преоблека и после ще мина през мюсюлманския квартал. Ще вървя на североизток и рано или късно трябва да изляза на голямата улица, която води на север, нали?

— Стига сам да не си търсиш неприятности. Видя ли кулата на водния часовник на главната улица? Прекрасно съоръжение. Времето се отмерва от редица месингови съдове с вода, разположени един над друг като стълба. Водата бавно се излива от най-горния в най-долния. Много хитро изобретение.

— И всичко това само за да ми каже колко е часът? — презрително изсумтя Цяо Тай. — Аз се водя по слънцето и по жаждата си. А нощем и в дъждовно време ми стига жаждата. Ще се видим в двореца.