"Убийство в Кантон" - читать интересную книгу автора (Хюлик Роберт ван)

Глава IIЕдин непознат не успява да се срещне със съдията Ди; Цяо Тай внезапно изтрезнява

Тай свърна зад ъгъла, прекоси моста над рова и влезе в града през вратата Куейдъ. Запробива си път през гъстата вечерна тълпа, от време на време хвърляйки поглед назад, но като че ли никой не се интересуваше от него. Мина покрай високата, лакирана в червено врата на храма на Петимата безсмъртни, сви в първата уличка наляво и скоро беше пред странноприемницата, носеща името на храма. Беше паянтова двуетажна постройка и от горния й етаж се виждаше минарето в мюсюлманския квартал, издигащо се високо във вечерното небе.

Цяо Тай весело поздрави намръщения ханджия, отпуснат на бамбуковия си стол в малката приемна, и се качи в стаята си на втория етаж. Тя беше в дъното на коридора и въздухът вътре бе застоял и спарен, понеже капаците на единствения прозорец бяха останали затворени през целия ден. След като се нанесе тази сутрин, той само остави пътния си багаж на голия дъсчен нар и излезе. Сега изруга и широко отвори кепенците. Погледна към минарето, което се разкриваше в цялата си височина пред погледа му.

— Тия чужденци дори една пагода не могат да направят като хората — промърмори той. — Нито етажи, нито извити стрехи, нищо! Права и гола като захарна тръстика.

Като си подсвиркваше, той облече чиста риза и си сложи ризницата, но шлема, железните ръкавици и високите военни ботуши уви в парче син плат. После слезе долу. Навън все още беше много горещо. Речният бриз не бе достигнал толкова навътре в града и Цяо Тай искрено съжали, че не може да съблече куртката си заради ризницата. Включи се в редеещия поток минувачи по алеята до странноприемницата.

Тесните улички бяха осветени от фенерите по нощните сергии, но около тях нямаше много хора. Неколцина араби изпъкваха отдалеч с белите си тюрбани и забързаната широка крачка. След като задмина джамията, улиците придобиха доста странен изглед. Измазаните в бяло къщи нямаха прозорци на приземните етажи, светлини се процеждаха единствено от високите прозорчета с решетки от сложна дърворезба. Тук-там над улицата се извиваше пасаж, свързващ вторите етажи на къщите от двете страни на улицата. Цяо Тай все още беше в толкова добро настроение от хубавото вино, че забрави да провери дали го следят. Когато навлезе в безлюдна уличка, изведнъж някакъв брадат китаец тръгна успоредно с него и рязко попита:

— Вие ли сте гвардейският офицер Као или Шао, или нещо такова?

Цяо Тай спря и се вторачи в лицето на непознатия. Оскъдната светлина му позволи да различи дълги бакенбарди и посивяла брада, прокъсана кафява роба, съвсем протрита шапка и кални ботуши. Непознатият изглеждаше дрипав, но нещо в стойката му издаваше човек с положение, а и говорът му беше столичен.

— Името ми е Цяо Тай — предпазливо каза помощникът на съдията Ди.

— О, да, разбира се, полковник Цяо Тай! Кажете ми вашият началник, негово превъзходителство Ди, тук в Кантон ли е?

— И какво, ако е тук? — рязко попита на свой ред Цяо Тай.

— Не с този тон, драги — отсече непознатият. — Трябва спешно да говоря с него. Водете ме!

Цяо Тай се намръщи. Човекът нямаше вид на мошеник. Ако пък беше, толкова по-зле за него. Цяо Тай каза:

— Всъщност отивам тъкмо при началника си. Така че, ако искате, тръгвайте с мен.

Непознатият хвърли бърз поглед към сенките зад тях.

— Вие вървете, аз ще ви следвам. По-добре да не ни виждат заедно.

— Както искате — отвърна Цяо Тай и се упъти напред.

Сега трябваше да внимава, тъй като по каменния калдъръм зееха много дупки, а светлина идваше само тук-там от някой случайно осветен прозорец. Беше съвсем безлюдно. Единствено тежкият кънтеж от ботушите на непознатия зад него нарушаваше тишината.

Цяо Тай зави зад още един ъгъл и се озова на абсолютно тъмна улица. Погледна нагоре и потърси с очи върха на минарето, за да се ориентира, но високите къщи от двете страни на улицата, наклонени една към друга, оставяха само тясна ивица звездно небе. Почака, докато непознатият го настигне, и каза през рамо:

— Нищо не мога да видя тук. По-добре да се върнем и да потърсим носилка. До главната улица има още доста път.

— Попитай хората в къщата след ъгъла — каза непознатият с дрезгав глас.

Цяо Тай се вторачи напред и скоро очите му различиха мъждукаща светлинка. Гласът на стария хитрец вече е съвсем продран, но очите му си ги бива, промърмори си той и се насочи към мигащата светлинка. След като зави, видя, че тя идва от евтина газена лампа, поставена във висока ниша на застрашителна гола стена отляво. Малко по-нататък забеляза врата с медни орнаменти. Над главата му минаваше пасаж, свързващ вторите етажи на къщата пред него и отсрещната. Той почука силно на вратата и в същото време долови, че спътникът зад гърба му спира. Цяо Тай му подвикна:

— Никой не отговаря, но аз ще ги събудя!

Той зачука по вратата, но отговор не последва. Цяо Тай долепи ухо до дървото. Пълна тишина. Той ритна няколко пъти вратата, след това заблъска с юмруци по нея, докато кокалчетата на пръстите го заболяха.

— Елате тук! — ядосано извика той на непознатия. — Ще изкъртим проклетата врата. Трябва да има някой в тази къща, иначе лампата нямаше да свети.

Отговор не последва. Цяо Тай се обърна. На уличката нямаше никой.

— Къде изчезна този… — започна удивено той и изведнъж замлъкна.

Шапката на непознатия лежеше на калдъръма, точно под извития пасаж. Цяо Тай остави вързопчето си на земята, пресегна се и взе маслената лампа от нишата. Пристъпи напред, за да разгледа отблизо шапката, и изведнъж усети леко докосване по рамото. Той се обърна рязко. Нямаше никой. Но тогава зърна чифт кални ботуши, които се поклащаха до главата му. Изруга отново и погледна нагоре. Спътникът му висеше обесен от другата страна на пасажа. Главата му бе извита неестествено нагоре, ръцете висяха долепени до тялото. Тънкото въже излизаше от отворения прозорец на пасажа.

Цяо Тай се обърна към вратата, разположена под пасажа, и я изрита яростно. Тя отхвръкна навътре и изтрещя в стената. Той се втурна по тясно каменно стълбище, което завършваше с остър завой, и се озова в пасажа над улицата. Вдигна високо лампата и освети тялото на мъж в арабска дреха, проснато до прозореца. В дясната си ръка мъжът още стискаше късо копие с изострен като шило връх. Един поглед към подутото лице и изплезения удебелен език бяха достатъчни, за да се разбере, че мъжът е удушен. Едното му око, изхвръкнало от орбитата, се блещеше кривогледо в пустотата.

Цяо Тай избърса потта от челото си.

— Тъкмо гледка за човек, който си е пийнал хубавичко! — измърмори той. — Май няма по-гаден начин за изтрезняване. Това е оня от кръчмата. А къде ли е грозното джудже?

Той бързо освети отсрещната страна на пасажа. Тъмна стълба водеше надолу, но иначе всичко бе спокойно като в гробница. Цяо Тай остави лампата на земята, прекрачи тялото на арабина и задърпа тънкото въженце, намотано на желязна кука под перваза на прозореца. Бавно изтегли брадатия мъж. Ужасяващо разкривеното му лице се появи на прозореца. От сгърчената му уста струеше кръв.

Цяо Тай изтегли още топлото тяло вътре в пасажа и го положи на земята до арабина. Примката се бе впила дълбоко в мършавото гърло, вратът бе пречупен. Той се втурна по стълбите от другата страна на пасажа. Дванайсет стъпала по-надолу видя ниска врата и заблъска по нея. Отговор не последва и той се хвърли с рамото напред. Старата, проядена от червеи каса се разлетя на трески и сред грохота на отломки от чинии и гърнета, засипан от дървени парчетии, той влетя в полутъмна стаичка.

След миг се изправи. Стара арабка се бе свила в средата на помещението и го гледаше с ужас, отворила широко беззъбата си уста. Светлината от очуканата бакърена лампа, която висеше от почернялата греда на тавана, осветяваше млада жена, сгушена в ъгъла с кърмаче на гърдата. С пронизителен, смразяващ кръвта писък тя покри голата си гръд с някакъв парцал. Цяо Тай понечи да ги заговори, но в този миг отсрещната врата се отвори с трясък и двама араби нахълтаха в стаята, размахали над главите си извити саби. Те се заковаха на място, когато Цяо Тай разтвори ревера на куртката си и показа златната значка.

Докато арабите стояха в нерешителност, един доста по-млад мъж ги разбута и пристъпи към Цяо Тай.

— Какво означава това нахлуване в помещенията на жените ни? — попита той на добър китайски.

— Двама мъже са убити горе в пасажа — изрева Цяо Тай. — Говори! Кой го извърши?

Младият мъж бързо погледна към разтрошената врата и мрачно каза:

— Какво е станало в пасажа над улицата, не е наша работа.

— Свързан е с вашата къща, кучи сине! — изръмжа Цяо Тай. — Казвам ви, горе има двама убити мъже. Говори или ще арестувам всички ви и ще ви разпитам с бой!

— Ако бъдете така добър да погледнете по-внимателно, господине — надменно каза младият арабин. — Ще забележите, че вратата, която току-що разбихте, не е била отваряна в продължение на години.

Цяо Тай се завъртя на пети. Парчетата дърво, в които се бе препънал, бяха остатъци от висок бюфет, един поглед към ръждясалата счупена ключалка и прахта по останките му бе достатъчен, за да разбере, че мъжът говори истината. Вратата, която водеше към пасажа, явно не бе влизала в употреба от много време.

— Който и да е минувач би могъл да убие някого в пасажа над улицата — продължи младият мъж. — От двете страни на пасажа има стълбища към него и доколкото зная, вратите долу никога не се заключват.

— Тогава за какво се използва пасажът?

— Допреди шест години моят баща, търговецът Абдулах, притежаваше и къщата отсреща. След като я продаде, вратата от другата страна беше зазидана.

— Чухте ли нещо? — попита Цяо Тай младата жена. Тя го гледаше с неразбиращи уплашени очи и не продума. Младият мъж бързо преведе и жената енергично заклати глава. Мъжът каза на Цяо Тай:

— Стените са дебели, бюфетът закриваше старата врата и… — той вдигна красноречиво ръце.

Двамата араби бяха прибрали оръжията в коланите си. Те си зашепнаха, старицата сякаш се пробуди и се впусна в безкрайна тирада на арабски, като сочеше счупените съдове по пода.

— Кажете й, че всичко ще бъде заплатено — каза Цяо Тай. — Вие тръгвайте с мен!

Следван от младия арабин, Цяо Тай мина през някогашната врата и навлезе в пасажа. Когато стигнаха пред двата трупа, той посочи арабина и попита:

— Кой е този човек?

Младият мъж приклекна до мъртвото тяло. Внимателно разгледа разкривеното лице и освободи здраво стегнатата около шията примка. След това с пъргави пръсти затършува из диплите на тюрбана. Не след дълго се изправи и каза бавно:

— Не носи никакви пари и документи. Никога не съм го виждал, но вероятно е от Южна Арабия. Те са големи майстори в хвърлянето на късо копие — и като подаде шалчето на Цяо Тай, добави: — Все пак не е убит от арабин. Виждате ли сребърната монета, вързана за края на шалчето? Сложена е за тежест. Нападателят е метнал шалчето през врата на жертвата отзад. Много подло оръжие, оръжие на страхливци. Ние, арабите, слава на великия Аллах и неговия пророк Мохамед, сме верни на нашите саби и кинжали.

— Амин! — кисело отвърна Цяо Тай и замислено погледна мъртвите тела.

Сега разбираше какво точно се бе случило. Арабинът е смятал да убие не само брадатия непознат, но и него. Лежал е на прозореца и ги е причаквал. Оставил го е да мине под пасажа, но когато се е появил спътникът му и е застанал долу, за да изчака, докато Цяо Тай чука по вратата, убиецът е нахлузил примката си на врата на непознатия и я е стегнал с ужасна сила. После е завързал края на въженцето за куката под перваза и е взел остро копие. Но тъкмо когато е отварял отсрещния прозорец, за да хвърли оръжието си в гърба на втората жертва, някой го е удушил, мятайки тънко шалче отзад, и после е избягал.

Цяо Тай отвори прозореца и огледа улицата.

— Както съм си стоял тука и съм чукал на онази проклета врата, съм бил прекрасна мишена! — промърмори той. — И това тънко острие щеше да проникне през дупките на ризницата. Дължа живота си на този непознат — и като се обърна към младия арабин, намръщено каза: Кажи на някой да изтича до главната улица и да наеме голяма носилка.

Докато младият арабин викаше нещо през счупената врата, Цяо Тай претърси тялото на брадатия непознат, но не откри нищо, което би му помогнало да установи неговата самоличност. Той поклати недоволно глава. Двамата мъже зачакаха сред напрегнатата тишина, докато виковете на носачите проехтяха долу на улицата. Цяо Тай се наведе през прозореца и видя четирима носачи със запалени факли. Той метна умрелия китаец на гръб и се обърна към арабина:

— Пази тялото на твоя човек, докато стражниците дойдат да го вземат. Отговаряш заедно със семейството си, ако се случи нещо с покойника.

И той бавно заслиза по тясната стълба със злокобния си товар през рамо.