"Окото на котката" - читать интересную книгу автора (Зелазни Роджър)

ПЪРВА ЧАСТ

Нощ близо до източния край на оградения със стени двор на имението. Той стои между стените — може би на половин километър от самата къща, сред малка групичка дървета, под безлунно небе, — потънал в пълно мълчание, и се вслушва.

Земята под ботушите му е влажна. Студен вятър му казва, че зимата неохотно дава път на пролетта в северната част на щата Ню Йорк. Протяга ръка и нежно докосва тъмната ивица на тънък клон вдясно. Усеща пъпките млада зеленина, които мечтаят за лятото под широката му, тъмна длан.

Облечен е в синя риза от памучно кадифе, която пада свободно над джинсите, пристегнати в кръста с широк колан от морски раковини. Огърлица — много стара — от тежки тиквени цветове виси на гърдите му. Високо на врата си носи тънък наниз тюркоазено хейче. На лявата му китка има сребърна гривна, обсипана с произволно пръснати късове тюркоаз и корал. Копчетата на ризата му са сплескани десетцентови монети от началото на двайсети век. Дългата му коса е завързана с лента от червен плат.

Висок, чужд на това място и на това време, той се вслушва да чуе онова, което може или не може да се долови: признаците на странната борба в тъмната къща. Както и да протече сблъсъкът, той, Уилям Блакхорс Сингър1, ще бъде губещият. Но трябва да понесе тази своя участ, причинена от силата чинди, която е задействал много отдавна и която го преследва по петите през годините.

Чува кратък звук откъм къщата, последван незабавно от силен трясък. Това обаче не е краят. Звуците продължават. Отнякъде отвъд стените долита вой на койот.

Той почти се изсмива. Куче, разбира се. Макар да звучи повече като другото животно, което отново бе станало за него нещо обичайно. Естествено, тук наоколо няма нито един койот.

Уилям Блакхорс Сингър. Има и други имена, но на запаметяващите машини е известен с това. Именно с него го повикаха.

Звуците рязко замлъкват, но след кратък промеждутък започват отново. Той преценява, че в този район на света трябва да е почти полунощ. Поглежда към небето, но Христовата кръв не се лее по небесната твърд. Там, сред звездите на югозапад, е само Ини, птицата на гръмотевицата, приготвила мълния, облаци и дъжд. Тя протяга огромните пера на главата си, за да погъделичка по носа Сас, мечката, и да й каже, че е време да вдъхне нов живот на земята там, по Млечния път.

Мълчание. Внезапни и разтеглени една след друга пулсации, които да запълнят неговия свят. Всичко ли свърши? Наистина ли всичко свърши?

Отново кратки излайвания, последвани от вой. Някога той умееше да прави много неща, някои още помни. Сега всички са недостъпни за него освен изчакването.

Не. Все пак има нещо, с което да го запълни.

Меко, но с нарастваща сила запява песен.

Не може да се каже, че Първият човек подскачал от радост при вида на тъмния подземен свят, в който бил създаден. Споделял го с осем други човешки същества, с мравките и с бръмбарите, по-късно със скакалците, които срещали по време на своите странствания, и с Койота — Първия разгневен, Този, който се появил във водата, Мършавия скитник. Всички се размножавали, а после към тях се присъединили водните кончета, осите и хората прилепи, както и Мъжът паяк и Жената паяк. Мястото станало пренаселено и неудобно. Последвали стълкновения.

— Хайде да се махаме оттук — предложили някои.

Първият човек, който бил мъдър и могъщ, отишъл и донесъл своите съкровища — Бялата раковина, Тюркоаза, Морския охлюв, Черния кехлибар и Червено-белия камък.

Поставил Бялата раковина на изток и духнал в нея. Извисила се бяла кула от облаци. Поставил Тюркоаза на юг и духнал в него. Извисила се синя облачна кула. На запад сложил Морския охлюв и когато духнал в него, на това място се издигнала жълта облачна кула. На север сложил Черния кехлибар, от който при диханието му се устремила нагоре черна кула от облаци. Бялото и жълтото се удължили, срещнали се горе и се пресекли; същото направили синьото и черното. Така се появили Нощта и Денят.

Тогава Първият човек поставил Червено-белия камък в центъра и духнал в него. Издигнала се многоцветна кула.

Кулата на изток била наречена всеобятната зора, кулата на юг — всеобятното синьо небе, кулата на запад — всеобятният здрач, а кулата на север — всеобятната тъмнина. Койота преминал подред покрай всички тях, като променял цвета си, за да съответства на техния. По тази причина наред с останалите си имена той е известен и като Дете на зората, Дете на синьото небе, Дете на здрача и Дете на тъмнината. Всяко едно от тези места увеличило силата му.

Докато кулите в четирите посоки на света били свещени и в тях се родили молитвените обреди, от централната произлезли всички мъки, злини и болести. И точно по тази кула Първият човек и Койота повели племето нагоре и го извели във втория свят, като заедно с него, естествено, вървели и злините.

Тези места изследвало то, срещнало други същества, а Първият човек се бил с мнозина, като побеждавал всички и им отнемал песните, които им давали сила.

Ала това било и място на страдание и несрета — нещо, което Койота открил по време на скитанията си напред и назад, нагоре и надолу по света. И така отправил към Първия човек молби да се махнат оттам.

Първият човек сътворил бял дим и го духнал на изток, после го погълнал отново; и повторил същото във всяка посока. Това изчистило света от всички злини, които се върнали при племето, откъдето били дошли. После Първият човек създал на изток Мълния, както назъбена, така и права, а също Дъга и Слънчева светлина, но нищо не се случило. Преместил ги на юг, на запад и на север. Светът потреперил, но не родил сила, която да изведе племето нагоре. Тогава Първият човек направил магическа пръчка от Черен кехлибар, Тюркоаз, Морски охлюв и Бяла раковина. На върха й поставил Червено-белия камък. Пръчката се издигнала и ги отвела нагоре в следващия свят.

Тук те срещнали многото змии, Мъжа и Жената от сол и Бога на огъня. Не трябва да се забравя и Мравката паяк. И светлината и тъмнината дошли от кулите с четирите цвята както в предишните светове.

Ала тогава Първият човек начертал на изток жълта ивица и още една от червено и жълто и те спрели движението на бялата светлина.

И племето се изплашило. Мъжът от сол ги посъветвал да тръгнат на изток, но колкото по напредвали, толкова ивиците се отдръпвали назад. Сетне чули глас, който ги зовял на юг. Там намерили стареца Донцо, наричан Мухата пратеник, който им казал какво е направил Първият човек. Жълтата ивица, казал той, представлява създаването на племето, а другата — растителността и цветният прашец, като червената й част въплъщава всички болести.

Тогава дошли Бухала и Малката лисица и Вълка и Дивата котка, а с тях — Рогатата гърмяща змия, която предложила на Първия човек рога, дето го носила на главата си, и обещания за приношения в бъдеще на Бяла раковина, Тюркоаз, Морски охлюв и Черен кехлибар. Първият човек приел рога с неговата магия и премахнал ивиците от небето.

Тогава племето осъзнало, че Първият човек е злото. Койота тайно подслушал как се съвещават членовете му и съобщил на Първия човек: те знаят, че той е спрял светлината на изток, за да се сдобие със съкровище.

Когато по-късно племето се изправило срещу него и го укорило, Първият човек отвърнал:

— Да. Вярно е, внуци. Съвсем вярно. Аз съм злото. И все пак аз използвах моите злини във ваш интерес. Защото тези приношения ще донесат полза на всички. А аз много добре зная кога да попреча на моето зло да въздейства на тези около мене.

И се заел да го докаже, като построил първия хоган2 за приготвяне на лекове, в който споделял с тях своите познания за добрите и за лошите неща.

Той си спомни приема преди нощта, през която намери Койота.

С целия блясък на взетия под наем вечерен костюм на „Плийт и Рафъл“ от искряща плътна синтетична тъкан на релефни черни райета той се бе придвижил до огромната къща в Арлингтън. Минали и настоящи величия изпълваха великолепните зали с високи тавани. Той несъмнено принадлежеше на миналото, но въпреки това бе дошъл, за да види неколцина стари приятели, да се докосне отново до онзи друг живот.

Жена на средна възраст с умело създаден чар го поздрави, приближи се, прегърна го и разговаря с него половин минута с ентусиазирания тон на говорителка в новинарска емисия, докато пристигането на нов гост зад гърба му не предизвика рефлекторен натиск на дланта й върху ръката му, с което го насочваше да отстъпи встрани.

Той с облекчение се отдалечи и си взе напитка от таблата, която му поднесоха. Хвърли поглед към лицата, поздрави някои хора и спря да размени няколко думи, докато си проправяше път към малката стая, която помнеше от предишните си посещения.

Отдъхна си, когато влезе. Харесваха му дървото и желязото в нея, каменната облицовка и грубият хоросан, книгите и ненатрапчивите картини, единственият прозорец, от който се разкриваше широк поглед към реката, и тихо горящото огнище.

— Знаех, че ще ме намериш тук — каза тя, седнала в креслото си край огнището.

Той се усмихна.

— Аз също — в единствената стая, построена по времето, когато не е властвала безвкусицата.

Той притегли едно кресло, настани се близо до нея, но извърнат леко встрани към огъня. Едрото й сбръчкано лице, блестящите сини очи под бялата коса, ниската й набита фигура не се бяха променили в последно време. В някои отношения тя беше по-възрастната, а в други — не. Времето бе превърнало и двамата в играчки на любимата си игра — иронията. Той си помисли за столетниците Фонтанел и мадам Гримо, които почти му бяха връстници. Ала в този случай пропастта беше друга.

— Скоро ли ще тръгваш отново на лов? — попита го тя.

— Те си имат всички зверчета, които засега са им необходими. Аз съм пенсиониран.

— Харесва ли ти?

— Колкото всичко останало.

Веждите й потрепнаха леко.

— Така и не мога да разбера дали твоето е местен фатализъм, умора от света или поза.

— Вече и аз не мога — отвърна той.

— Може би страдаш от безделие.

— Това е почти толкова изключено, колкото дъждът в наше време. Аз съществувам в своя собствена цивилизация.

— Така ли? Нещата не може да са чак толкова лоши — отбеляза тя.

— Лоши? Доброто и злото винаги се смесени. По този начин се осигурява ред.

— Нищо повече?

— Лесно е да се обича това, което е налице, и да се желае онова, което липсва.

Тя протегна ръка и стисна неговата.

— Ти си побъркан индианец. Съществуваш ли, когато не съм тук?

— Не съм сигурен — отговори той. — Аз бях пътешественик от избраните. Може би съм умрял и никой не е имал смелостта да ми го каже. А ти какво правиш, Маргарет?

След малко тя отвърна:

— Все още живея във века на стеснителността, предполагам. И на идеите.

Той надигна питието си и отпи голяма глътка.

— „… банално, скучно и безполезно“ — изрече тя.

Той повдигна чашата още по-високо, за да я освети светлината, и се вторачи през нея.

— Не е съвсем зле — констатира той. — Този път вермута са го докарали.

Тя тихичко се изсмя.

— Философията не променя хората, нали? — попита.

— Мисля, че не.

— Какво смяташ да правиш сега?

— Навярно да отида и да поговоря с някои от останалите, да изпия още няколко чаши. Може би малко ще потанцувам.

— Нямах предвид тази вечер.

— Зная. Нищо особено, предполагам. Не ми е необходимо.

— Човек като тебе трябва да прави нещо.

— Какво?

— Това ти трябва да кажеш. Когато боговете мълчат, някой трябва да направи избора.

— Боговете мълчат — той най-сетне погледна в блестящите й древни очи, — а всички мои възможности за избор са изчерпани.

— Не е истина.

Той отново се загледа встрани.

— Ще приема нещата такива, каквито дойдат — каза той, — както преди постъпи ти.

— Не говори за това.

— Извинявай.

Тя отдръпна ръката си от неговата. Той довърши питието си.

— Твоят характер е твоята съдба — накрая произнесе тя, — а ти си същество на промяната.

— Аз живея стратегически.

— Може би прекалено.

— Приеми нещата каквито са, приятелко. Този въпрос не ме тревожи. Аз съм се променил достатъчно и съм уморен.

— Дали и това ще продължи дълго?

— Звучи ми като подвеждащ въпрос. Ти имаше своя шанс. Ако аз съм си насрочил среща с безумието, ще отида на нея. Не се опитвай да лекуваш раните ми, преди да си уверена, че ги има.

— Уверена съм. Трябва да намериш нещо…

— Не обработвам заявките.

— … и се надявам това да стане скоро.

— Трябва малко да се поразходя — каза той. — Ще се върна. Тя кимна и той бързо излезе. Скоро и тя щеше да направи това.

По-късно същата вечер очите му изведнъж забелязаха червена нишка в килима. Той тръгна по нея и се озова близо до транспортна кабина.

— Що за дяволщина?

Потърси домакинята, благодари й и се върна отново до транспортното устройство. Набра координатите и при влизането се препъна.

Задейства замразяването като опора срещу падане.

Предната нощ беше валял сняг, сух и наподобяващ прашец, но голяма част се бе стопила, тъй като денят бе неочаквано топъл за сезона. Слънцето се оттегли зад тъмно скалисто било, но небето все още беше ясно. Студът се връщаше отново в света, носен от вятъра, който въздишаше сред боровите дървета. Сребристи ленти слънчева светлина очертаваха по-горните ридове на високо скалисто плато далеч вдясно, в чието подножие вече прииждаха сивите кълба на първите приливи на здрача. Той разбра, че тази вечер няма да вали сняг и ще може да наблюдава звездите, преди да затвори очи.

Докато си подготвяше място за нощуване, койотът куцукаше след него; лявата му предна лапа все още беше превързана. Тази нощ трябваше да се погрижи и за това.

Запали огън и си сготви ядене, а димът от пиниите изпълваше с благоухание ноздрите му. Когато приключи, денят беше свършил. Високото скалисто плато и билото се бяха превърнали просто в късове сгъстен мрак в нощта.

— Последното ти безплатно ядене — каза той и подхвърли част от храната на звяра.

Докато се хранеха, си припомняше други нощи и други биваци, чиято дълга диря се простираше цял век назад. Само че този път нямаше какво да се ловува и в известен смисъл това му доставяше удоволствие.

Докато пиеше кафе, си мислеше за своето сто и седемдесетгодишно съществуване: как бе започнало на това място; за вълшебните страни и за адовете, през които бе протекло по негова воля; за това как се бе завърнал тук отново. При сегашните обстоятелства „у дома“ би било повече от ирония. Той отпиваше врялото кафе от металната чаша и населяваше нощта с демони, повечето от които сега се бяха установили в Сан Диего.

По-късно свали превръзката от крака на животното с ловджийския си нож. А то стоеше съвсем неподвижно и наблюдаваше. Докато разрязваше твърдия плат, си припомни деня преди няколко седмици, когато намери койота в капан и със счупен крак. В друго време би постъпил другояче. Но сега го бе освободил, прибрал в своя дом, лекувал. И дори това начинание, това дълго пътуване към Каризите бе предприел не за да удължава една неестествена връзка, а за да освободи животното на достатъчно разстояние от дома си и да му предостави цяла нощ, която да го изкуши да се върне обратно в своя собствен свят.

Плесна го по хълбока.

— Хайде. Бягай!

Койотът се надигна. Движенията му все още бяха сковани, той продължаваше да държи крака си под неестествен ъгъл. Постепенно отпускаше лапата си, докато се движеше из бивака. След това започна да излиза извън осветения от огъня кръг и да се връща обратно, като все по-дълго се застояваше в тъмнината.

Докато мъжът приготвяше спалния си чувал, го стресна звънец. В същото време върху малката пластмасова кутия, която висеше на колана му, започна да примигва червена светлинка. Изключи звънеца, но лампичката продължи да светка. Сви рамене и я сложи настрана, обърната към земята. Тя означаваше, че някой му се обажда в далечния му дом. Беше му станало навик да носи устройството, когато е близо до вкъщи, и бе забравил да го свали. Никога обаче не носеше целия комплект, така че не разполагаше със средство да отговори на обаждането оттук. Това му се струваше без значение. Вече няколко години не го бяха търсили за нещо, което би могъл да сметне за важно.

И все пак това позвъняване го тревожеше, докато лежеше и гледаше звездите. От много дълго време изобщо никой не му се бе обаждал. Сега му се искаше или да бе взел и другия елемент на устройството, или да не носеше нищо. Но той беше пенсиониран, отдавна беше изгубил значение. Не би могло наистина да е нещо важно…

… Той прекосяваше оранжева равнина под жълто небе, в което пламтеше огромно бяло слънце. Приближаваше се към оранжева пирамидална структура, покрита с паяжина от съвсем тесни пукнатини. Стигна близо до нея, спря и бързо настрои енергийния излъчвател. После започна да чака, като от време на време се преместваше да види как работи другата машина, която непрекъснато регистрираше увеличаването на пукнатините. Времето не означаваше почти нищо за него. Слънцето се движеше мудно. Внезапно една от назъбените линии рязко се разшири и структурата се разтвори. От нея изведнъж се изправи създание с широки рамене, покрито с къси розови косми. Най-отгоре, върху подобна на луковица издатина, имаше груб, обрамчен с четина отвор под заслепяваща червена ивица копчета като скъпоценни камъни, който то, докато се олюляваше, бе обърнало право към него. Той задейства енергийния излъчвател и върху създанието падна блестяща мрежа. То се бори с нея, но не успя да се освободи. Движенията му започнаха сякаш да следват такта на тихо думкане на барабан, което можеше да бъде и биенето на собственото му сърце. В този момент целият свят се сгромоляса и пропадна. И той, по-младата същност на собственото му „аз“, тичаше, тичаше на изток под синьо небе, покрай лобода и пелин, туфи висока трева и чамиза; овцете почти не го забелязваха освен една, която изведнъж се надигна, приела всички цветове на зората, олюляваща се… После всичко бе отнесено от тъмните течения към местата, където живеят сънищата, когато не ги използваме…

Птичи песни и предутринно забавяне на функциите на организма: беше захвърлен в плитчините на съня в свят, където времето виси прегънато на ръба на светлината. Замръзнало. Неговото пробуждащо се съзнание бавно се движеше по предсловесните пейзажи от мисли, които бе изоставил много отдавна. Или може би вчера?

Когато се събуди, знаеше, че обаждането е важно. Приготви си закуска и заличи всички следи от бивака си, преди слънцето да е изгряло. Койотът не се виждаше никъде. Тръгна. Имаше много време, прекалено много, за да вникне достатъчно в смисъла на поличбата. С чувствата му обаче не беше така. На моменти насочваше вниманието си към тях, но рядко ги анализираше подробно.

Докато бродеше в утрото, размишляваше за своя свят, станал отново малък както в началото, макар това да бе относително, съпоставено с всички останали светове, където бе пътешествал. Сега се движеше в подножието на планинската верига Каризо в Динета, земята на навахите, която се простираше на повече от шейсет и пет хиляди квадратни километра; голяма част от нея все още заета от пасища; над шестстотин и осем хектара девствена природа, оградена от четирите свещени планини — Дебенца на север, Тейлър на юг, Сан Франциско на запад, Бланко на изток. Всяка от тях имаше своите предания и свещени значения. За разлика от много други неща, които бе видял, Динета се бе променяла съвсем бавно и сега, през XXII век, в нея все още можеше да разпознае някогашното място на детството си. Завръщането в тази земя след толкова много години беше като пътуване назад във времето.

И все пак имаше разлики между днешния ден и онзи, тогавашния. Племето му винаги е било малобройно и сега той беше последният му оцелял представител. Макар да е истина, че човек по рождение е член на племето на майка си, в известен смисъл той се ражда и за бащиното си племе. Неговият баща бе таосеньо и почти не поддържаше връзки с пуебло. Висок, мускулест, необикновено способен следотърсач с малко повечко равнинна кръв3, той бе дошъл да живее в Динета, както бе редно, грижеше се за стадата на жена си и окопаваше нейната царевица до деня, когато бе обладан от някакво несвъртащо го на едно място неспокойствие.

И все пак не липсата на връзка с племето беше променила живота му. Един навахо има огромни възможности за лични връзки посредством сложната мрежа на родови взаимоотношения, така че дори всички хора, които бе познавал през младостта си, да бяха мъртви, той можеше лесно да бъде приет на друго място. Ала се бе върнал с жена англосаксонка и не бе потърсил начин да го стори. При тази мисъл за момент почувства остра болка, независимо че от смъртта на Дора бяха минали повече от три години.

Това не беше всичко. Казват, че един отделил се навахо, който живее сам за себе си извън племето, вече не е навахо. Той чувстваше, че в известен смисъл това е истина, макар майка му, баба му и прабаба му да бяха погребани някъде близо до мястото, където живееше сега. Знаеше, че се е променил, променил се е значително през годините, прекарани надалече. Същото се отнасяше и за племето. Земята беше останала почти същата, но хората бяха загубили голяма част от дребните неща, които той помнеше — дребни неща, които, събрани заедно, съставяха огромно цяло. Беше парадоксално, че, от една страна, той принадлежеше към по-ранна епоха в сравнение със съвременниците си, но от друга… Беше вървял под слънца на чужди планети и проследявал странни зверове, достойни за самия Убиец на чудовища. Беше изучил обичаите на беликаносите и не се бе чувствал неуютно сред тях. След името му имаше титли, някои от които — защитени. В главата му имаше библиотека, здраво запечатана в тренираната памет на човек, който е изучавал песните на ятаалиите. Смяташе себе си за по-традиционен и в същото време за по-извънземен. Но какъвто и да беше, искаше да се отличава от другите.

Впусна се в умерен бяг, като си казваше, че го прави, за да прогони проникналия до костите му студ. Тичаше покрай голи скали от гранит и варовик, покрай скатове, покрити с пинии и клек. Мъртви юки с леко заледени листа лежаха на пътя му като угаснали звезди, приковани към земята. Снегът блестеше по далечните планински върхове под съвсем ясно небе. Дори след като вече не му беше студено, той продължи да се движи със същото темпо, изпълнен с някаква радост от физическото усилие.

Денят се движеше бавно. Обаче той не намали крачка, докато не изтече половината от утрото. Тогава спря да похапне набързо на хълм, от който се откриваше огромна гледка към тесен каньон, където овце пасяха суха трева. В далечината се издигаше дим от конусообразен, измазан с пръст хоган, чиято старинна врата бе обърната към него, на изток.

Иззад купчина скали се появи старец с тояга. Навярно там бе почивал, докато наглеждаше овцете. С куцане пое по обиколна пътека, която в крайна сметка го изведе съвсем близо.

— Йа’ат’еех. — възрастният мъж гледаше покрай него.

— Йа’ат’еех.

Покани стареца да сподели храната му и известно време двамата ядяха и мълчаха.

След малко го попита от кое племе е — щеше да бъде неучтиво да поиска да узнае името му — и научи, че принадлежи към народа на Заешката червена вода. Неизменно установяваше, че му е по-лесно да разговаря с по-възрастните, отколкото с по-младите, с хората, които живеят по-далече, отколкото по-близо до големите градове.

След малко старецът го попита към кое племе принадлежи. Когато му каза, старият човек замълча. Не е хубаво да се говори за умрелите.

— Аз съм последният — каза той — искаше да бъде разбран. — Дълго време прекарах надалеч.

— Зная. Известна ми е историята на Звездния следотърсач. — Старецът притисна върха на широкополата си черна шапка, защото ги връхлетя порив на вятъра. Погледна назад към пътя на север.

— Нещо те следи.

Все още усмихнат заради начина, по който старецът го бе назовал, без да произнася името му, той извърна глава и погледна в онази посока. Огромна топка бял трън подскачаше и се търкаляше в подножието на хълма.

— Руски бодил — отбеляза той.

— Не — отвърна старецът. — Нещо по-опасно.

Въпреки годините страхът от чинди за момент изникна от детството му. Потрепери от допира на вятъра.

— Не виждам нищо друго — изрече той.

— Ти си отсъствал много години. Минавал ли си по Пътя на врага?

— Не.

— Може би е трябвало.

— Може би. Познаваш ли добър певец на Пътя на врага?

— Аз съм певец.

— Може би заради това скоро пак ще се срещнем.

— Чувал съм, че Звездния следотърсач бил певец. Отдавна.

— Така е.

— Когато наминеш отново, ще поговорим повече за тези неща.

— Добре.

Мъжът погледна още веднъж назад към пътя:

— Междувременно следвай криволичеща пътека.

— Ще го сторя.

По-късно, докато минаваше по слоестите сини шисти и замръзналата тъмночервена глина в пресъхналото речно корито, от двете страни на което като пукнатини в студената синева на небето се извисяваха голи канадски тополи, той се замисли над думите на стареца и за нещата, за които те му напомниха — за небесните и водните твари, за създанията от облаци, мъгла, дъжд, цветен прашец и царевица, заемали тъй важно място в детското му въображение. И това ставаше сега, в сезона, когато змиите и мълниите още спяха.

Беше изминало много време, откакто бе престанал да обмисля проблемите си от старата гледна точка. Чинди… Истинско или част от съзнанието му — какво значение има? Нещо злонамерено зад гърба му. Да, друг начин да гледаш на нещата…

Денят бавно стигна до пладне и продължи да изтича, преди да се покаже стръмният хълм близо до дома му — високо извисяваща се, причудливо изваяна постройка, напомняща за нещо, което бе видял някога в обрамчена с водорасли долина под водите на чуждопланетен океан. Сега отново спря, за да изяде остатъка от провизиите си. В югозападните райони природата запазва настроенията си задълго, помисли си той, докато се взираше в тази посока. Макар да беше истина, че земята почти не се е изменила, все пак между преди и сега имаше известна промяна. Той смътно различаваше горички от сини смърчове близо до подножието на голямата планина — в тази област преди век и половина такова дърво не се виждаше. Но за това време климатът също донякъде се бе променил: зимите бяха станали малко по-меки, настъпваха по-късно и свършваха мъничко по-рано отпреди.

Натъпка лулата си и я запали. Сенки като множество пръсти се протегнаха бавно от запад. Да пробяга целия този път, а после да седне и да си почине, когато се вижда краят — това изглеждаше правилно. Страхуваше ли се, зачуди се той. Страхуваше ли се от проклетото обаждане? Може би точно за това ставаше дума. Или му се искаше за последно да види забавената лента на този отрязък от своя живот, преди да се е случило нещо, което да го промени? Имаше една песен… Той не можеше да си я спомни.

Когато почувства, че е дошло време, стана и закрачи през хладината и сенките към огромната, далечна шестоъгълна къща с врата на изток — към своя хоган, който не беше съвсем хоган.

Небето вече беше по-тъмно, когато се приближи до жилището си, дърветата допълнително спираха притока на светлина, а извисяващата се постройка, измазана с хоросан и облицована с дърво, се потапяше във все още беззвездната вечер. Обикаля я в продължение на седем минути, преди да се приближи от изток и да се качи на грубо издяланата дървена тераса, с която бе обградил дома си. После влезе и запали лампата. Имаше си собствени генератори на енергия на покрива и под земята.

Отиде до централния фогон, сложи малко подпалки и стъкна огъня. След това се съблече, захвърли джинсите „Ливайс“ и фланелената риза на червени и бели карета в коша за пране заедно с останалите си дрехи. Отправи се към високата тясна баня, влезе вътре и нагласи таймера за триминутен ултрависокочестотен душ. Водата в този район не можеше да се изразходва с лека ръка. След като излезе, надяна риза от еленова кожа, плътни панталони в цвят каки и чифт меки мокасини.

Пусна устройството, което записваше новините, включи екрана на монитора, нагласи програмата да следи някои от темите, които най-общо го интересуваха, после влезе в малкия открит кухненски кът вдясно и си приготви ядене сред висящите низи от люти чушки и лук.

Нахрани се в ниско, тапицирано с пухкава кожа кресло. По стените наоколо бяха окачени килимчета от Двата сиви хълма и Ганадо, между тях бяха пръснати снимки на извънземни пейзажи в рамки. На далечната стена се подпираше пирамида с оръжия; близо до нея имаше метална платформа от един квадратен метър, обградена с блестящи вертикални решетки с различна височина, а вдясно от нея — голям пулт и монитор. Лампичката за съобщения все още мигаше.

Когато се нахрани, той повъртя в ръце устройството на колана си и го остави. Отиде в кухнята и изпи една бира.