"Окото на котката" - читать интересную книгу автора (Зелазни Роджър)

ДИСК I

В онези далечни времена, когато Найенезгани и брат му убивали чудовищата, които племето намерило в новия свят, имало някои като Безкрайния змей, дето по различни причини били пощадени. Но дори тях опитомили до известна степен, след като ги признали за необходимо зло. Светът действително се превръщал в по-безопасно място, макар все пак да било останало някое и друго чудовище.

Тогава я имало Тзе’Нага’Хай, Пътешестващата скала, която се търкаляла след своите жертви, смазвала ги, а после ги поглъщала. Найенезгани бродел по дъгата и назъбената мълния и търсел чудовището. Брат му го бил посъветвал да вземе със себе си магическите ножове и той носел всичките осем.

Когато Найенезгани пристигнал на мястото, наричано Бетчил гай, извадил двата си черни ножа, кръстосал ги и ги забил в земята. По-нататък забил и двата кръстосани сини ножа. Още по-далече направил кръст от двата жълти ножа и ги закрепил здраво в пръстта. И накрая забол двата ножа с назъбени остриета, също кръстосани.

Сетне застанал пред погледа на гигантската Скала.

— Какво чакаш, Тзе’Нага’Хай? — запитал той. — Да не би да преследваш народа ми?

Големият камък без всякакъв мъх, към който току-що се бил обърнал, се размърдал с трясък и скърцане. Задвижил се бавно към него и само след няколко секунди скоростта му видимо нараснала. Почти изненадал Найенезгани с бързината, с която се приближавал.

Но Найенезгани се извърнал и побягнал назад. Скалата стремително се затъркаляла зад гърба му и все повече скъсявала разстоянието между тях.

Когато стигнал до мястото с назъбените ножове, Найенезгани ги прескочил. Скалата се изтъркаляла през тях и от нея се отцепил голям къс.

Той продължил да бяга и прехвърлил жълтите ножове. Тзе’Нага’Хай преминала и през тях, отново се пропукала, отделили се още парчета.

Сега вече Скалата подскачала ту на една, ту на друга страна, не се търкаляла гладко. И когато Найенезгани преминал високо над сините ножове, а тя се блъснала в тях и отскочила, от нея паднали нови отломки. В този момент тя станала вече значително по-малка, но скоростта й още се увеличавала.

Найенезгани прелетял над черните ножове. Когато чул Скалата да стърже и да се разпуква над тях, той се обърнал.

Останал бил само сравнително дребен камък. Найенезгани спрял, после тръгнал към него.

Камъкът веднага се извъртял, променил посоката си и побягнал. Найенезгани се втурнал да го преследва на запад — чак отвъд реката Сан Хуан. Накрая го хванал, но голяма част от живота и разума на Скалата явно били изчезнали.

— Сега, Тзе’Нага’Хай — казал Найенезгани, — ти нямаш сила да ми навредиш, но не си лишена от известна добродетел, която бях забелязал по-рано. В бъдеще ще трябва да палиш огньовете на Динех.

Вдигнал остатъка от Скалата и го отнесъл със себе си, за да го покаже на Първата жена, която иначе не би повярвала какво е направил.

Най-сетне въздъхна и се надигна. Мина покрай мястото, обкръжено с блестящи решетки, и стигна до пулта. Натисна клавиша „Съобщения“ и екранът на монитора оживя.

Върху него се изписа: ЕДУИН ТЕДЪРС СЕ ОБАДИ, а след това — вчерашната дата и часът — времето, когато в пустошта неговото устройство бе подало сигнал. По-долу бяха регистрирани още шест опита на Едуин Тедърс да се свърже с него, като последният бе направен едва преди няколко часа. Бяха посочени източен код и номер с молба за отговор на обаждането колкото е възможно по-бързо, предшествани от думата СПЕШНО.

Той опита да си спомни дали някога е познавал човек на име Едуин Тедърс. Реши, че не е.

Набра цифрите и зачака.

Последвалият бръмчащ звук стихна, но екранът остана тъмен.

— Да? — долетя отсечен мъжки глас.

— Уилям Блакхорс Сингър — каза той — отговаря на обаждането на Едуин Тедърс.

— Момент, ако обичате — гласът започна да произнася думите припряно и пискливо. — Ще ви свържа.

Той подръпна тюркоазената си обица и се вторачи в тъмния екран. Минутите на близкия часовник се смениха. После още веднъж…

Екранът светна внезапно и пред него се появи прорязаното от дълбоки бръчки лице на тъмнокос мъж с бледи очи. Усмивката му очевидно издаваше повече облекчение, отколкото удоволствие.

— Аз съм Едуин Тедърс — изрече той. — Радвам се, че накрая ви намерихме, господин Сингър. Можете ли да дойдете веднага?

— Може би — той погледна към светещата вляво клетка. — Но за какво изобщо става въпрос?

— Ще ви обясня лично. Разноските по пътуването ще са за наша сметка. Въпросът е важен, господин Сингър.

— Добре. Идвам.

Отиде до транспортната си кабина и я задейства. За момент тя издаде слаб виещ звук. Цветови зони се придвижиха нагоре по колоните.

— Готово — и той влезе в кабината.

Погледна надолу, видя как очертанията на краката му се размиват.

За момент светът се обърка. После мислите му отново поеха нормалния си ход. Той стоеше в транспортно устройство, подобно на неговото собствено. Вдигна глава, обхвана с поглед огромна стая, подредена старомодно — тъмна ламперия по стените, тежки кожени кресла, китайски килим, библиотека, пълна с подвързани в кожа томове, завеси, огнище, в което горяха истински дърва. Двама мъже стояха с лице към него — Тедърс и дребен рус мъж, чийто глас разкри, че той е човекът, с когото бе разговарял най-напред.

— Това е Марк Брандес, секретарят ми — обяви Тедърс, докато го наблюдаваше как излиза от кабината.

Несъзнателно, по стария обичай на племето той притисна дланта си към техните, вместо да се ръкува. Брандес изглеждаше озадачен, но Тедърс вече сочеше към креслата.

— Седнете, господин Сингър.

— Наричайте ме Били.

— Добре, Били. Искаш ли нещо за пиене?

— С удоволствие.

— Имам прекрасно бренди.

— Хубаво.

Тедърс погледна към Брандес, който незабавно отиде до един шкаф и наля две питиета.

— Пролетта подранява — забеляза Тедърс.

Били кимна и взе чашата си.

— Упражнявал си великолепна професия. Въздействието на замразяването и на забавения ход на времето ти е позволило да доживееш до момента, когато е станало възможно да се възползваш от напредъка в медицината. Истински старовремец, въпреки че изобщо не ти личи.

Били отпи от брендито.

— Много е хубаво — отбеляза той.

— Така е. Истинско отлежало бренди, превъзходно качество. Колко са следотърсачите в наши дни?

— Не зная.

— Има и други, но ти си най-добрият. Старата школа.

Били сподавено се изсмя.

— Какво искаш? — попита той.

Тедърс също избухна в приглушен смях.

— Най-доброто.

— Какво ти е нужно да се проследи?

— Работата е малко по-друга.

— И каква?

— Трудно ми е да реша откъде да започна…

Били се загледа през прозореца към обляната от лунна светлина морава. Гледката свършваше с висока стена в далечината.

— Аз съм специален помощник на генералния секретар Уолфорд — заяви накрая Тедърс. — Той е тук, на горния етаж, заедно с посланика и консула на Стрейдж, Станго и Богарти. Познаваш ли добре стрейджианците?

— Срещал съм тук-там по някой от тях.

— Какво впечатление ти направиха?

Той сви рамене.

— Високи, силни, интелигентни… Какво имаш предвид?

— Би ли искал стрейджианец да ти бъде враг?

— Не.

— Защо?

— Могат да бъдат много опасни.

— В какъв смисъл?

— Трудно би ги спряло нещо. Променят формата си. Притежават някакъв вид мозъчен контрол над телата си. Умеят да разместват органите си. Способни са да…

— Минават през стени?

Били поклати глава.

— За това не зная. Чувал съм да говорят, но самият аз никога…

— Казвали са ти истината. Стрейджианците имат режим на обучение, който създава такава способност у някои от тях. Това е полурелигиозна подготовка, доста тежка, изисква години и невинаги дава резултати. Но благодарение на нея могат да се създадат известен брой адепти с особени умения.

— В такъв случай ти знаеш за стрейджианците повече от мене.

— Вярно е.

— Тогава защо ме питаш?

— Една от тях се е запътила насам.

Били сви рамене.

— Тук се навъртат няколко хиляди стрейджианци. От много години.

Тедърс сръбна от питието си.

— Но всичките са обикновени. Имам предвид една от онези, преминали специалната подготовка.

— И какво от това?

— Тя пристига, за да убие генералния секретар.

Били помириса брендито си.

— Хубаво е, че са те известили — накрая изрече той — и можеш да прехвърлиш работата на хората от охраната.

— Не е достатъчно.

По време на целия разговор Тедърс упорито се мъчеше да срещне погледа му. Накрая Били се бе вторачил в него и помощникът на генералния секретар изпита известно суетно чувство на победа, без да осъзнава, че това вглеждане означава съмнението на другия в онова, което му се говори.

— Защо да не е?

— Хората от охраната не разполагат със средства да се справят със стрейджианските адепти — отвърна Тедърс. — Със сигурност борбата с тази жена не е по силите им.

Били поклати глава.

— Не разбирам защо ми разказваш всичко това.

— Компютърът посочи твоето име.

— В отговор на какво?

— Поискахме да потърси човек, който би могъл да я спре.

Били довърши питието си и остави чашата настрана.

— В такъв случай се нуждаете от нов програмист или знам ли какво. Трябва да има доста хора, които са по-осведомени от мен за стрейджианските адепти.

— Ти си специалист по преследване и залавяне на екзотични форми на живот. По-голямата част от живота ти е протекла в подобни занимания. На практика сам си напълнил с екземпляри Института за междузвезден живот. Ти…

Били махна с ръка и каза:

— Стига, извънземната, за която говориш, е разумно същество. А аз съм прекарал повечето време в преследване на животни — вярно, екзотични, някои от тях много хитри и опасни, но все пак животни, а не същества, способни да правят сложни планове…

Котка…

— … затова не мисля, че в този случай опитът ми наистина е приложим — заключи той.

Тедърс кимна.

— Може би да, а може би не — изрече той най-сетне. — Но по въпрос като този трябва да сме съвсем сигурни. Би ли поговорил със стрейджианските представители, които са тук на посещение? Вероятно те са в състояние да ти дадат по-ясна представа от мене.

— Разбира се. Готов съм да говоря с всеки.

Тедърс довърши питието си и се надигна.

— Да ти налея още едно?

— Може.

Тедърс напълни отново тумбестата чаша.

— Ще се върна след няколко минути — отправи се надясно и напусна стаята.

Били остави чашата си и стана. Обиколи с равна крачка помещението, огледа заглавията на книгите по лавиците, докосна обложките на томовете, подуши въздуха, смесен с миризмата на стара кожа. Пак долови слаб, почти парлив дъх, който по-рано не бе успял да определи — мирис, какъвто бе усещал при срещите със стрейджианци в миналото, на друго място. Те трябва да са прекарали в тази сграда известно време, реши той, или пък са били в това помещение съвсем наскоро, за да оставят толкова силни следи от присъствието си. Спомняше си ги: хуманоиди, високи над два метра, с тъмна кожа, но със сребристи лица, шии и гърди; с плоска глава, тесен ханш и широки рамене, с подобни на яка костни израстъци, които им служеха за звукови сензори, и с малки, тесни като цепки, чуждоземни очи — обикновено жълти, но понякога с цвят на канела или кехлибар; обезкосмени, грациозни по особен, присъщ на насекомите начин с множеството си стави, те се движеха безшумно и говореха на език, далечно подобие на гръцки, макар че той не разбираше и него.

Езикът е онова, реши той, което отделя разумните същества от животните. Дали?

Котка?…

Приближи се до прозореца и се загледа навън към моравата. Стигна до извода, че е трудно някой да я прекоси, без да го забележат, дори и ако се използват най-простите охранителни устройства. А тук положително разполагаха с множество защитни системи. Но тя можеше да приеме почти всякакъв облик, можеше да проникне на това място в невидима форма…

Защо обаче да се крие? Та нали точно това ще очакват. Докато охраната съсредоточава вниманието си върху най-сложните методи, защо да не отвлече тежък камион, да пресече с гръм и трясък моравата, да пробие някоя от стените, да скочи от кабината и да започне да стреля по всичко, което се движи?

Сепна се и се обърна с гръб към прозореца. Това не беше негов проблем. Положително имаше доста хора, по-подготвени от него да надхитрят извънземната независимо от резултата на компютъра.

Върна се на стола си и вдигна чашата. От посоката, в която бе излязъл Тедърс, се приближаваха стъпки. Стъпки и меки гласове, придружени от слаб звънтеж в ушите му. Езикът на стрейджианците се намираше в ултразвуковия диапазон от скалата на човешкия слух и макар те да стесняваха обхвата на използваните честоти и да се придържаха към по-ниските, когато говореха на земни езици, винаги оставаха известни обертонове. Прекалено дългият разговор със стрейджианец обикновено предизвикваше главоболие. Отпи още една глътка и остави чашата на масата, когато те се появиха иззад ъгъла.

Двамата стрейджианци носеха тъмносини поли и широки ленти, кръстосани на гърдите като патрондаши. Към тях бяха прикрепени декоративни карфици или знаци за заеманата длъжност. Между Тедърс и извънземните вървеше друг мъж — нисък, набит, с тъмна коса, останала само на челото, слепоочията и тила. Под тежките му вежди проблясваха сякаш изработени от нефрит очи; носеше зелена мантия и пантофи. Били позна генералния секретар на ООН Милтън Уолфорд.

Тедърс го представи на Долтмар Станго и Орар Богарти, както и на Уолфорд. Сетне всички седнаха. Тедърс каза:

— Те ще те осведомят по-подробно по въпроса.

Били кимна.

Стрейджианецът, когото наричаха Долтмар Станго, заразказва, вторачен право пред себе си в празното пространство:

— Този въпрос е свързан с идването на ваши хора в нашия свят. Там те вече са изградили значителен анклав — точно както ние имаме свой тук, на Земята. Това не създаваше почти никакви проблеми и в двата свята. Но сега, в резултат на моята настояща мисия да водя преговори за сключване на политическо и търговско споразумение, очевидно в тези райони ще се създадат постоянни дипломатически представителства.

Той направи моментна пауза сякаш за да подреди мислите си, после продължи:

— Виждате ли, на Стрейдж има малка религиозна група, която вярва, че когато земните жители умират на нашата планета, субстанцията на живота им замърсява отвъдния свят. Постоянните дипломатически представителства дават всички основания на тази група да смята, че нейните опасения с течение на времето все повече ще се превръщат в реалност. Ето защо членовете й са против каквото и да било споразумение с вашите хора и искат те да напуснат нашия свят.

— Колко е голяма тази група? — попита Били.

— Малка е. Най-много между петдесет и сто хиляди членове. Ала не числеността е важна. Това е секта на фанатици и голяма част от тях преминават суров курс на обучение, който понякога разкрива смайващи способности на индивида.

— И аз така съм чувал.

— Една такава личност се е нагърбила със задачата да поправи нещата. Отвлякла е космически кораб и е поела курс към Земята. Според нея убийство на толкова високо равнище ще осуети нашите преговори, ще направи невъзможно сключването на договор и това ще доведе до изтегляне на земните жители от нашия свят.

— Колко близо е тя до истината?

— Винаги е трудно да се правят предположения по подобни въпроси, но убийството със сигурност ще забави хода на преговорите.

— И се очаква тя да пристигне след няколко дни?

— Да. Получихме информацията от други членове на сектата, но те не можаха да кажат нещо по-конкретно. Научили са историята с всичките й подробности едва след заминаването на тази жена и тогава са уведомили властите. Искали са непременно да се знае, че тя е действала по собствена инициатива, а не по заповед.

Били се усмихна.

— Кой знае — отбеляза той.

— Вярно е. Във всеки случай, тъй като съобщенията се движат по-бързо от космическите кораби, предупреждението беше изпратено.

— Вие най-добре трябва да знаете как да спрете някой от собствените си хора.

— Такъв проблем възниква рядко — отвърна Долтмар. — Но обичайният метод е да се изпрати група от надарени с подобни способности адепти след нарушителя. За съжаление…

— О, да.

— Така че трябва да се справим, като използваме онова, което ни е под ръка — продължи извънземният — вашите хора ще се опитат да я спрат в космоса, но прогнозите им дават само двайсет и седем процента шанс за успех. Имате ли някакви идеи?

Котка?

— Не — отговори Били. — Ако беше опасно животно, щях да поискам да го проучвам известно време в естествената му среда.

— Няма нито начин, нито време.

— Тогава не знам какво да ви кажа.

Уолфорд извади малко пакетче от джоба на мантията си.

— Ето един чип, който бих искал да вземете със себе си и да прегледате на вашата машина — обясни той. — От него ще научите всичко, което знаем за този индивид и за други подобни. Това е най-близкото нещо до проучване на съществото, което можем да ви осигурим.

Били стана и взе пакетчето.

— Добре — съгласи се той. — Ще го занеса вкъщи и ще го прегледам. Може и да ми хрумне нещо.

Уолфорд и другите се изправиха. Били се бе обърнал към транспортното устройство, когато стрейджианецът на име Орар Богарти заговори:

— Вашият народ не е ли сред аборигените на този континент? — запита той.

— Да — Били спря, но не се обърна.

— Имат ли скъпоценните камъни на ушите ви специално значение? Може би религиозно?

Били се изсмя.

— Харесват ми. Това е всичко.

— А този в косата ви?

Били го докосна, докато бавно се обръщаше.

— Този ли? Ами… смята се, че той закриля човек от удар на мълния.

— Дава ли резултати?

— Този дава. Засега.

— Интересно. Ударът на мълния не е най-честото нещо, което се случва в живота. Защо го носите?

— Ние, навахите, имаме поверие за мълнията. Тя разрушава табуто. Изкривява реалността. С нея шега не бива.

Обърна се, продължи пътя си, набра поредица от цифри и влезе в кабината. Обходи с бърз поглед безизразните хора и извънземни, докато инерционният период премина и тялото му започна да се разтапя.

— Ние му казваме път на врага — каза старецът, — но белите дошли и започнали да го наричат Танц на индианките — вероятно защото са видели жените да танцуват при изпълнението на този обред. Ако ти си човекът, за когото ще пеят, дават ти специално име, име на воин. То е свещено и трябва да го използваш само по време на ритуали; не е онова, което съобщаваш на всеки под път и над път или просто позволяваш на хората да те наричат с него.

Всичко започнало — каза старецът — в онези далечни времена, когато Найенезгани защитавал племето. Той убил цял куп чудовища, които правели живота ни много труден. Това били Рогатото чудовище и Големия бог, Скалистия чудовищен орел и Пътуващата скала и още много други. Ето защо започнали да го наричат Убиеца на чудовища. Четвъртото му чудовище обаче се наричало Проследяващата мечка. Тя приличала повече на лъв и била голяма колкото кола на въздушни възглавници. Щом веднъж попаднела на дирите на човек, неизменно тръгвала по тях и не спирала, докато не го откриела, за да го превърне в свой обяд.

Найенезгани тръгнал и проследил следотърсачката, а после й позволил да следва дирите му. Но когато накрая го открила, той се бил подготвил. Ненапразно го наричали Убиеца на чудовища. Когато всичко свършило, светът станал много по-безопасен.

Ала в същото време нещо започнало да мъчи Найенезгани. Той страдал, защото бил убил всички онези чудовища, а мечката само увеличила броя им с още едно. Духовете им започнали да го преследват навсякъде и го карали да се чувства много нещастен. Ето откъде произлиза думата Анаа’йи, Път на врага. Наайее’ е враг или нещо наистина лошо, което те мъчи. Неезгани пък означава „той се отърва от него“, а ана’и е врагът, от който си се отървал. Така че Анаа’йи вероятно е наистина най-подходящата дума за този обред. Това е ритуал за премахване на много големи неприятности.

Той крачеше напред-назад. Екранът все още светеше. Не беше изключил устройството, след като изгледа записаното върху чипа. Стените сякаш се накланяха към него, за да го притиснат. Вятърът пееше песен на промяната, която той почти разбираше. На няколко пъти се спира, внимателно разгледа стара кошница, дребно олющено острие на копие, фотография на девствен пейзаж под синьо като индиго небе. Докосна цевта на мощна пушка, взе оръжието в ръце, провери го, отново го върна на пирамидата. Накрая се завъртя на пети и излезе в нощта. Седеше на терасата, която обикаляше хогана. Взираше се в сенките. Вдигна поглед към небето.

— Нямам думи… — започна той и част от съзнанието му се надсмя над другата половина. Както винаги, усещаше раздвоението. Вече не знаеше кога му се беше случило за първи път.

— … но ти изискваш отговор.

Той дори не беше сигурен какво е онова, към което се обръщаше. В езика на навахо няма дума за „религия“. Нито пък беше уверен, че това е категорията, в която попадаха неговите чувства. Категория? Причината да няма такава дума е, че в старите времена подобни неща са били неделимо свързани с всичко в човешкия живот. Нямало е специална категория за определени чувства. Повечето от хората наоколо му и сега не намираха това за странно. Но те се бяха променили. Той също, макар да знаеше, че промените при него са по-различни. „Държи се, сякаш няма роднини“ — това беше най-лошото нещо, което един навахо можеше да каже за друг, и той съзнаваше, че същото се отнася и за него. Пропастта беше по-дълбока, отколкото бе възможно да изкопаят отсъствието му, женитбата, постъпките. И други бяха прекарвали дълго време надалеч, бяха се женили извън племето, но все пак се бяха връщали. Ала за него това беше част от изживяването на времето, истинско и в буквален, и в духовен смисъл. Той нямаше роднини. Едната му половина искаше точно това. Другата…

— Може би съм извършил огромно зло — продължи той. — Когато го откъснах от неговата земя, както племето бе отведено във форт Съмнър. Когато го откъснах от собствения му народ, който вече не съществува. Когато го оставих сам на непознато място като пленник на ютите. В такъв случай съм извършил зло. Но само ако той е реална личност. — Погледът му обходи небето. — Дано не е — произнесе после. — Дано всичко това да е сънувана възможност, небитие, което ме мъчи през годините — обиколи в кръг хогана, втренчен в дърветата. — Мислех си, че незнанието е най-доброто нещо, а то може да ме направи страхливец. Все пак щях да продължа да вървя по този път през целия остатък от живота си. Ала сега…

Край него прелетя бухал, който глухо бухаше.

— Лоша поличба — реши част от съзнанието му, — защото бухалът е птица на смъртта и на болестта.

— Просто бухал — твърдеше другата част. — Те ловуват нощем. Нищо повече.

— Чухме се един друг — извика той след птицата. — Ще открия какво съм направил и ще зная какво трябва да сторя.

Върна се в къщата и протегна ръка сред паяжините към мястото, където на вига висеше ключ. Взе го в ръка и го потърка. Прекара пръст по него сякаш беше толкова необикновена вещ като острието на копие. После рязко го пусна в джоба си. Прекоси стаята и изключи светещия екран.

Завъртя се и прекрачи през решетките в транспортната кабина, задейства устройството за управление и набра кода. Съсредоточи поглед върху червения килим от Ганадо — гледаше как той се превръща в розов и изчезва.

Мрак между малките улични лампи и песен на щурци извън кабината…

Излезе от заслона и го лъхна мирис на влажен въздух. Огромни, обградени със сенки дървета; мамещо изобилие от трева, застлала склоновете на хълмовете; тежки, разлати монолитни сгради, в момента тъмни — с изключение на малките светлинки по входовете, които създаваха впечатление за миниатюрни пещери и само подчертаваха чернотата на всичко останало; пред погледа — безлюдно.

Тръгна по тротоара, пресече улицата, прекоси хълм. Наоколо нямаше охрана, но и да имаше, щеше да я заобиколи с лекота. Сега паркът „Балбоа“ беше тих, увеселителните площадки бяха затворени до сутринта. Светлините на Сан Диего и потокът от коли по улиците му се виждаха от различните височини, които прекосяваше, но те изглеждаха далечни, част от друг свят. Той се движеше безшумно от сянка до сянка. Беше избрал обществена транспортна кабина, която в миналото обичаше да използва понякога, когато пристигаше по обичайните си дела денем и му доставяше удоволствие да върви пеша, вместо да се пренася направо на мястото, където работеше. Разбира се, и то беше затворено по това време, а и транспортната му кабина не работеше.

В продължение на петнайсет минути продължи своето дълго пътешествие — катереше се и вървеше към огромния, разпрострян на широка площ комплекс — Института за междузвезден живот. Избягваше, доколкото му беше възможно, тротоарите, паркингите и шосетата. От време на време на откритите места необузданите пориви на вятъра донасяха смесица от животински миризми от зоопарка на Сан Диего. До него достигаше и дъх, наситен и ухаещ на джунгла, от някои растения в зоологическата градина. Този мирис събуди спомени за други екзотични същества по други места. Припомни си как залови улабри с телена козина в ултразвуково заграждение, туилпа в ледена яма, четири утана във водовъртеж от смрад…

Комплексът на института се появи пред погледа му и той забави крачка. Дълго време остана неподвижен — просто наблюдаваше сградата. После бавно я обиколи, като често спираше, за да я огледа отново.

Накрая застана зад зданието близо до малък паркинг, където имаше една — единствена кола. Прекоси го и отключи вратата на служебния вход близо до него.

Без да се нуждае от светлина, тръгна из сградата, премина през поредица от коридори, след това се изкачи по малка стълба. Стигна до караулката на охраната, която си спомняше, после използва кодовия си ключ, за да влезе в близкото складово помещение. Там изчака двайсет минути, докато възрастен униформен служител премина с провлачена крачка, спря, включи алармата и се отдалечи.

Малко след това се измъкна от склада и влезе в първата зала. Някои от животинските клетки от двете страни бяха причудливо осветени, за да се имитира естественият цикъл на смяна на деня и нощта в родните места на обитателите; добавени бяха странни съединения в атмосферата или пък бяха създадени особени метеорологични условия, за да се чувстват съществата добре. Мина покрай реещи се газови балони, пълзящи коралови клонки, слузести малтийски кръстове, пулсиращи тъмночервеникаво-кафяви дънери, покрити с костни израстъци вълнообразни змии, белгардски симоплексен рак в дупка от водорасли, ивичест мерц, двойка дивектоси, компактен тендрон в басейн с амоняк. Прикрепените към стълбчета очи на червейоподобната маркака проследиха преминаването му по същия начин като през онзи ден във ветровитата пустош, когато за малко не го бе сграбчила. Той не спря, за да отвърне на погледа й, нито пък да провери какво прави някоя от другите твари, които познаваше толкова добре.

Прекоси цялата зала, излезе от нея, премина в друга.

Постоянно чуваше слабото бучене на генератори. Въпреки че клетките бяха херметично затворени, отнякъде до него достигаха необичайни миризми. Не обърна внимание на нито един от знаците, тъй като знаеше какво означава всеки от тях. Екземплярите в тази втора зала бяха по-големи и по-свирепи в сравнение с онези в другата, през която току-що бе минал. Тук той бегло погледна няколко същества почти с любов, докато тихичко си мълвеше нещо на езика на племето. Когато влезе в третата зала, започна съвсем тихо да си тананика.

Само след няколко крачки забави ход.

Скали върху равнина от разтопени силикати… Никакви видими прегради между това място и останалата част от залата, каквито имаше в другите помещения, през които бе минал. Същите атмосферни условия…

Още повече забави стъпките си. Спря.

Слаба, разсеяна светлина заливаше помещението. Стори му се, че чува въздишка.

Тананикането секна и устата му пресъхна.

— Аз дойдох — прошепна, след което се приближи до експоната, на чиято табела пишеше: ТОРГЛИНДСКИ МЕТАМОРФ.

Пясък и скала. В жълто, лъскаво, оранжево. Черни ивици. Нищо не помръдна.

— Котко…? — произнесе той.

Приближи се още повече и продължи да се взира. Нямаше смисъл. Дори очите му не можеха да определят със сигурност. Не беше само светлината.

— Котко?

Започна да рови из паметта си, за да си спомни начина, по който бе подредена изложбата в началото. Да. Тази скала вляво…

Скалата се раздвижи точно когато си спомни разположението на предметите. Тя се затъркаля към центъра. Промени формата си, заприлича повече на сфера и успя да заличи една вдлъбнатина.

— Има нещо, което трябва да ти кажа — нещо, което трябва да се опитам да направя…

Скалата се удължи, изтегли от себе си два израстъка и се подпря на тях.

— Чудех се… чудех се дали ще можеш наистина да ме разбереш, ако опитам и съм достатъчно упорит.

Скалата пусна още един чифт израстъци в задния си край — оформиха се масивна глава и дебела триъгълна опашка.

— Ако познаваш някого, това съм аз. Аз те доведох тук. Белезите от нашата битка се изтриха от тялото ми, но никой друг не се е борил по-ожесточено с мен.

Контурите на скалата се омекотиха. Тя стана гладка и блестяща — същество, обтегнато като струна под лъскавата повърхност. В центъра на главата се появи фасетно око.

— Дойдох при теб. Трябва да узная дали притежаваш разум. Известно време си мислех, че може би имаш. Но по-късно не го показа с нищо. Сега непременно трябва да разбера. Има ли разум в тази твоя животинска глава?

Съществото се протегна и му обърна гръб.

— Ако си в състояние да общуваш с някого по какъвто и да било начин, направи го с мене. Сега. Много е важно.

Съществото се отдалечи по площадката вдясно от него.

— Тук не ме води просто празно любопитство. Дай ми някакъв знак за разум, ако го притежаваш.

То го изгледа за момент със студения, немигащ скъпоценен камък в средата на главата си. После отново се извърна и цветът му потъмня максимално. Контурите му се изпълниха от подобна на въглен, синкава, абсолютна чернота.

Сянката се плъзна към края на площадката и изчезна.

Тогава той произнесе:

— В известен смисъл ти ми достави удоволствие. Сбогом, мой велик противник.

Обърна се и се запъти към изхода на залата.

— Били Блакхорс Сингър. Част от племето. Последният воин от твоята порода. Дълго време ти трябваше, за да дойдеш.

Той спря. Остана напълно неподвижен.

— Да. Думите проникнаха в главата ти. Аз мога да възпроизвеждам някакво подобие на човешки език и да произнасям слова, ако пожелая, но ние имаме всички основания да бъдем по-непосредствени, след като сме повече от приятели и ни свързва нещо по-силно от любов.

— Котко?

— Така е добре. Просто си мисли. Аз ще те разбирам. Котка е подходящо наименование за мен — гъвкаво и независимо същество, чуждо на чувствата. Аз чета само мислите, които решиш да ми предадеш, не прониквам в цялото ти съзнание. Трябва да ми разкажеш всичко, което искаш да зная. Защо дойде?

— За да разбера дали си това, което сега виждам, че си.

— И само затова?

— Глождеше ме мисълта, че може да си такава. Защо не общуваше по-рано?

— Най-напред не можех. Създанията от моята порода предават само изображения, свързани с лова, на други като нас. Но способностите ми бавно се усъвършенстваха, докато наблюдавах мислите на онези, които идваха да ме разглеждат през последния половин век. Сега са ми известни много неща за твоя свят и твоята порода. Ти обаче — ти си по-различен от останалите.

— В какъв смисъл?

— Хищник си като мен.

— Котко! Защо не каза на някого, след като научи как, че си мислещо, разумно същество?

— Научих много неща. И изчаквах.

— Какво?

— Научих какво е омраза. Изчаквах възможността да избягам, да те проследя, както ти някога ме проследи, и да те унищожа.

— Не е необходимо да стигаме толкова далеч. Съжалявам за болката, която съм ти причинил. Сега, след като знаем какво представляваме, грешката може да се поправи.

— Оттогава насам слънцето в моя свят се превърна в нова. Този свят и другите като мен вече не съществуват. Видях това в мислите на моите посетители. Как можеш да ми върнеш миналото?

— Не мога.

— Научих какво е омраза. Не знаех какво значи да мразиш, преди да дойда тук. Хищникът не мрази жертвата. По свой начин вълкът всъщност обича овцата. Но аз те мразя, Били Блакхорс Сингър, заради онова, което ми причини. За това, че ме превърна във вещ. Тази сложност на нещата научих от вашата порода. Оттогава живея единствено в очакване на деня, когато ще мога да ти го кажа и да действам, за да си отмъстя.

— Съжалявам. Ще говоря с хората, които отговарят за това място.

— Няма да им отговоря. И те ще си помислят, че си полудял.

— Защо?

— Желая друго. Казах ти какво.

Той се обърна с лице към площадката и отиде до мястото, където силовите полета ограждаха черното, по-едро от човек същество, което сега седеше наблизо и го изучаваше.

— Не ми е ясно как могат да се осъществят твоите желания, но искам да се опитам да ти помогна по всеки друг начин.

— Виждам нещо.

— Какво искаш да кажеш?

— Виждам, че желаеш нещо от мен.

— Вече разбирам, че ти не би поискала да ми дадеш нищо.

— Изпитай ме.

— Дойдох да разбера дали съм ти сторил зло.

— Сторил си.

— Да разбера дали си действително разумно същество.

— Такова съм.

— В такъв случай да поискам твоята помощ за предотвратяване на политическо убийство.

Последва нещо като смях — безчувствен, невесел.

— Разкажи ми.

Той описа положението. След като свърши, настъпи дълго мълчание.

Сетне съществото се обади:

— Да предположим, че аз я открия и я спра. Какво ще стане после?

— Разбира се, ще ти върнат свободата. Ще ти дадат обезщетение, вероятно награда, нов дом. Може би ще се намери и свят, подобен на твоя…

Тъмната фигура се надигна, отново промени формата си и се превърна в нещо като мечка, изправена на задните си крака. Протегна предна лапа и докосна силовото поле. Изригна водопад от искри и засипа площадката.

— Това е всичко — каза му Котката, — което те отделя от смъртта.

— Само толкова ли имаш да ми кажеш: че сега, когато можем да общуваме, няма за какво да говорим?

— Помниш ли онази дълга седмица, когато ме дебнеше?

— Да.

— Само късметът ти позволи да ме хванеш.

— Може би.

— Може би? Знаеш, че беше така. Накрая аз почти те убих.

— Малко ти оставаше.

— В продължение на петдесет дълги години отново и отново преживявах този лов. Трябваше да победя аз!

Тя пак удари полето и искрите очертаха цялата й фигура. Били не помръдна. След малко Котката се овладя и се отдръпна. Сега изглеждаше по-дребна и тялото й непрекъснато се свиваше и се свличаше на земята.

Накрая Котката каза:

— Ти вече ми предложи моята свобода без никакви условия.

— Точно така.

— Наградата и обезщетението, за които говориш, не означават нищо за мен.

— Разбирам.

— Не, не разбираш.

— Разбирам, че няма да ми помогнеш. Добре тогава. Лека нощ.

Той отново се обърна да си ходи.

— Не съм казала, че няма да ти помогна.

Когато погледна назад, видя клатушкащо се, качулато, рогато същество, което се бе вторачило в него.

— Какво искаш да кажеш, Котко?

— Ще ти помогна. Срещу определена цена.

— И каква е цената?

— Твоят живот.

— Това е нелепо.

— Чаках чак досега. И това е единственото нещо, което искам.

— Предложението е безумно.

— Но е единственото ми предложение. Приеми го или го отхвърли — както решиш.

— Наистина ли мислиш, че можеш да спреш стрейджиански адепт?

— Ако се проваля и тя ме унищожи, ти ще бъдеш свободен и нищо няма да загубиш. Но аз няма да се проваля.

— Предложението ти е неприемливо.

Тя отново се разсмя.

Били Сингър се обърна и излезе от залата. Смехът го преследваше. Застигаше го, докато извървя приблизително половин километър.