"Окото на котката" - читать интересную книгу автора (Зелазни Роджър)

ДИСК II

Беше прекосил потока от пресъхнала лава, за която по негово време всички знаеха, че е съсирената кръв на Йейцо — чудовище, убито от Найенезгани. А сетне бе продължил нагоре по склоновете на планината Тейлър, чиито върхове днес бяха скрити от огромно, търкалящо се кълбо мъгла. Заядлив вятър сграбчваше дрехите му с множество ръце — черен вятър от север. Нужно му беше свещено място за мислите, на които искаше да се отдаде през този мрачен ден. Повече от век бе изминал от последното му идване в планината Тейлър, но природата й беше такава, че всички тези години не я бяха засегнали.

Изкачваше се…

Котката, моето чинди… Вечно зад гърба ми…

Изкачваше се, косата му блестеше, наскоро измита с шампоан от корени на юка…

… Всички неща от миналото са събрани в теб.

Вече се изкачваше сред мъглата, вятърът внезапно замря, камъните бяха тъмни и хлъзгави…

… И как ще се изправя пред теб?

… Планина, придържана към земята от огромен каменен нож, пронизващ я от върха до основите, женска планина — ти си видяла всичко, което става в племето. Ала познаваш ли по-удивителните звезди, които съм разглеждал? Позволи ми да ти разкажа за тях…

Изкачваше се бавно, а мъглата го притискаше, овлажняваше дрехите му, докато те не залепнаха за тялото му. Той пееше и се катереше нагоре; спираше на няколко места, защото това беше домът на Тюркоазеното момче и Жълтото царевично момиче, а в някои версии на преданието точно тук се е родила Изменящата се жена.

… Загубих себе си сред ярките звезди.

Мина покрай група каменни хора, които сякаш му кимнаха изпод покривалата си от мъгла. Заобикалящата го кълбяща се белота го накара да си спомни за овцете на майка си, които бе пасъл като момче. Мислите му ги проследиха от стария им зимен хоган — там бе свършил фуражът — до летния лагер високо в планината, където готвеха и се хранеха под открито небе, а жените поставяха становете си между дърветата. Вуйчо му, певецът, събираше билки и ги сушеше на слънцето. Старият човек имаше вързопче с лекове, използвани за Пътя на женската плодовитост, който бе част от петнощните песнопения. Той изпълняваше също и песните през петте нощи на Пътя на благословията и умееше да извършва някои по-дребни ритуали за точна стрелба, както и петнощния Път за прогонване на злото. Освен това владееше обреда за връщане към доброто на всяко живо същество.

Когато пристигна вестта, че правителствените инспектори чакат край дезинфекционните ями, празничен дух затанцува из поселищата като гърбав гайдар. Лагерът бе вдигнат и звънчетата на овцете звънтяха, докато те караха стадата надолу по планината към местата за обеззаразяване. Ямите воняха на сяра, а миризмата на овчи тор пропиваше всичко, дори ботушите. Работата беше бавна и мръсна, тъй като овцете трябваше да се прекарват през изкопаните трапове една по една, да се броят, да се събират на едно място и да им се издават удостоверения, валидни до следващия сезон, че по тях няма кърлежи и болести. Въздухът беше прашен от движението на животните. Скоро стада покриха хълмовете като ниско паднали облаци, а сред тях обикаляха лаещи кучета.

С напредването на деня сред смрадта и шумотевицата се засилваше празничната атмосфера. Миризми на овнешка яхния, препечен хляб и кафе, смесени с уханието на дим от горящи пинии, се носеха из въздуха. Все по-често избухваше смях. Започваха хазартните игри. Чуваха се песни. Тук-там надбягване с коне, бой на петли…

И облеклото стана по-красиво, щом работата приключи. Жените, наметнати с вълнени шалове и слънчобрани, докато караха овцете си от кошарата до дезинфекционната яма, сега сложиха най-хубавите си ярки поли с три волана, атлазени блузи и кадифени жакети със сребърни орнаменти по яката, сребърни копчета по целия шев на ръкава от рамото до китката и със завързани на фльонги илици отпред, тежки огърлици от тиквени цветове с няколко наниза тюркоази в тях. Мъжете се появиха в ризи от памучно кадифе със сребърни копчета. Ленти от сребро и тюркоаз обвиваха черните им шапки; те носеха зелени и сини гривни, пръстени, гердани — от планината Пайлът, Моринси, Кингман, Ройстън. И имаше шеги и танци, макар да липсваха разкази за свръхестественото, тъй като гръмотевицата и змиите все още бяха будни. Той си спомни първия си Танц на индианките на едно такова събиране. Нямаше с какво да плати, затова трябваше да танцува отново и отново през по-голямата част от нощта, да чува смеха на момичетата и да се движи накрая като насън, докато се появи възможност — може би нарочно? — и той избяга.

А сега…

Миналото лято бе посетил съвременен пункт, където дезинфекцираха овцете. Генетично програмираните животни бяха неподатливи на повечето от старите болести. Все пак имаше няколко паразита, които можеха да причинят неприятности. Прекарваха овцете през набързо монтирани, леки, без мирис аерозолни тунели, брояха ги с компютър и ги затваряха в заграждения от няколко свръхвисокочестотни стени, създавани от излъчванията на малки устройства, пуснати небрежно на земята. Повечето от ястията се приготвяха в бързи, практични, макар и малко старомодни портативни микровълнови фурни. Музиката за вечерта беше записана на чипове или предавана чрез сателит. По-голямата част от последвалите танци му бяха непознати. Остана с впечатлението, че се забелязват по-малко традиционни облекла, че по-малко хора се придържат към правилното поведение. Нямаше кой знае колко коне. А един младеж направо дойде при него и го попита за името му…

… Планина, придържана към земята от огромен каменен нож, пронизващ я от върха до основите, с острие, украсено с тюркоаз, цвета на синия юг, женска планина — най-отгоре ти има тюркоазена купа с две яйца на синя сойка, покрити със свещена еленова кожа; планина, облечена в тюркоаз, с орлови пера на главата си — ти си видяла всичко, което става в племето. Когато обаче човек е свидетел на твърде много промени, това може да навреди на духа му. А аз съм видял доста…

Изкачваше се по пътя на мълнията, през къщи от тъмни облаци, дъга и кристал. Когато излезе на високите склонове под яркото нескривано от нищо слънце, му се стори, че сякаш е застанал на остров сред пенещо се море. Във всички посоки земята бе покрита с белота като памук. Обърна се с лице към четирите посоки на света, като пееше и правеше приношения от царевично брашно и цветен прашец. После седна, отвори останалата здрава кесия от еленова кожа и извади някои неща. Дълго време мислеше за онова, което му се бе случило тогава…

Тази ивица от облаци… така прилична на издигнат от пръст олтар с формата на полумесец. Над него — гъба в гнездото си. Нощ. Беше погълнал горчивото лекарство и слушаше пеенето и думкането на барабаните. От човек на човек се предаваха роговите пръстени от опашка на гърмяща змия и ветрилото от пера. Всеки изпяваше по четири песни, преди да връчи символите на следващия. Беше го обхванало чувство на крайна умора още преди да дойде неговият ред. Доколкото му беше известно, веднъж Джон Рейв бе казал, че това е въздействието на борбата на пейота срещу пороците на личността. Почувства гърлото си свито и съвсем пресъхнало. Чудеше се до каква степен причината е духовна и до каква — физиологична.

Намираше се в твърде необикновен период от живота си. Беше ходил да учи надалеч. Старите обичаи вече не му изглеждаха приемливи, но и новите — също. Знаеше, че Местната американска църква4 се е оказала примамлива за мнозина, озовали се между два свята. Ала той вече бе изучил и антропологията и усещаше как тънкото острие на отчуждението се врязва като нож между него и изживяването още сега, само няколко седмици след поемането по Пътя на пейота. Халюцинациите с блестящите си цветове често бяха омайващо пленителни, но жаждата му си оставаше неутолена.

Ала тази нощ беше някак по-различна от останалите.

… Почувства го, когато, след като подаде по-нататък роговите пръстени от опашка на гърмяща змия и ветрилото, вдигна поглед нагоре и видя, че се оформя дъга. Това не му се стори необичайно и той я загледа с интерес. Тя изглеждаше едновременно далечна и близка и, взрян в нея, той забеляза движение. Две фигури — разпозна ги — преминаваха по нея като по огромен извит мост. Спряха и погледнаха надолу към него. Бяха воините близнаци — Тобадзисчини, Родения от водата, и Найенезгани, Убиеца на чудовища. Дълго време те просто се вглеждаха и тогава той осъзна, че може би погледите им не са втренчени точно в него. Внезапно движение го накара да усети, че на лявото му рамо е кацнала едра черна птица, гарван. Под дъгата бързо премина койот. Найенезгани опъна тетивата и вдигна лъка си с мълнията, но брат му сложи ръка върху неговата и той го свали.

Щом отново погледна наляво, гарванът беше изчезнал. Когато пак вдигна очи нагоре, дъгата се бе смалила и избледняваше…

На следващия ден се чувстваше слаб. Остана да почива, пи течности. Мисловните му процеси сякаш бяха забавени. Но видението по някакъв начин беше много важно. Колкото повече се задълбочаваше в него, толкова по се озадачаваше. Гарвана ли се готвеше да застреля Найенезгани или самия него? Дали птицата го бранеше от воините близнаци? Или пък братята се бяха опитали да го защитят от Гарвана?

Поради неотдавнашните занимания с антропология интересът му се засили още повече. Гарванът действително присъстваше в някои предания на племето като демонична сила — особено около планината Навахо, Моста на Дъгата, в района на Каньона Пют. Невинаги обаче е било така, макар времето, когато нещата са били други, да оставаше извън пределите на живата памет.

Гарвана беше основно божество на народа тлинджит-хайда, който живееше на северозапад по Тихоокеанското крайбрежие и говореше език от атабаската група. Езикът на навахите и техните роднини — апачите, също беше атабаски; не се използваше от други племена извън Северозапада. В древни времена имало преселение, което накрая довело племето в каньоните и високите скалисти плата на Аризона, Юта, Колорадо и Ню Мексико. В дните на своите странствания то следвало божествата на ловците — Гарвана, Планинския лъв и вълка, които го съпровождали в дългото пътешествие на юг. Но племето се променило, след като изоставило скитническия си живот, установило се в определен район, научило се да обработва земята от зуните и от пуебло, усвоило тъкачния занаят от хопите, а по-късно — и овцевъдството от испанците. Със смяната на начина на живот боговете от старото време залезли. Гарвана, или Черния бог, както го наричаха сега, дори се сражавал неубедително с Найенезгани между върховете Сан Франциско и планината Навахо. Така че Гарвана беше фигура, която принадлежеше на древното минало. Почитали го, когато хората от племето били ловци, а не овчари, земеделци, тъкачи и майстори на сребърни изделия.

Знаеше, че Пътят на пейота е нещо още по-ново, научено от ютите. Бе ново в много отношения и за онези, които се чувстваха изгубени, въпреки че докосваше древни струни. Казваха, че кръстосаните линии на земята зад олтара били отпечатъци от стъпките на Христос. Той предпочиташе да ги смята за гигантски птичи следи. Знаеше, че никога повече няма да се върне в пейотския хоган, защото този път не беше неговият, макар че благодарение на него бе получил важно съобщение. Разбираше, че е предопределен да бъде ловец — за добро или за лошо.

Щеше да завърши училище и да научи песните, които неговият вуйчо искаше да му предаде. Знаеше — неизвестно как — че и двете неща ще бъдат важни за ловуването, с което един ден бе длъжен да се захване. Щеше да почита старите обичаи, но и да усвои новите — най-древните обичаи и съвсем новите — и в това нямаше противоречие, защото член на племето навахо е едно от най-лесно приспособяващите се същества на Земята. Хопите, които живееха наблизо, танцуваха и се молеха за дъжд. Неговият народ не го правеше. Той се стремеше да живее в хармония с околната среда, а не да я управлява. Пуебло, зуни и хопи живееха скупчени заедно в общи селища като беликано. Неговият народ не го правеше. Той живееше в отдалечени един от друг домове и семействата сами се грижеха за себе си. Другите племена включваха думи на беликано в езика си, за да обясняват новите неща. Но дори и през XX век, за да отрази променящите се времена, езикът на навахо се беше обогатил с малко над двеста нови думи, колкото да могат да се назовават различните части на двигателя с вътрешно горене. Навахите се бяха учили от англосаксонците, испанците, от пуебло, от зуните и хопите. Бяха се преселвали и адаптирали, но все пак си бяха останали те. Неслучайно се смятаха за потомци на Изменящата се жена.

Да. Щеше да научи и новото, и старото, бе си казал той. И Черния бог щеше да го съпровожда по време на лова.

Точно така се бе и случило. Но все пак не беше очаквал толкова голяма промяна в племето през времето с объркан ход, през което бе отсъствал. То още си оставаше племето, различно от всички останали. Но степента на промяна не беше същата както при него.

Сега, докато оглеждаше света от върха на планината Тейлър, осъзна, че Черния бог бе спазил обещанието си и го бе превърнал в най-могъщия ловец на неговото време. Ала той вече се беше пенсионирал и онези дни бяха отминали. Струваше му се, че се изискват прекалено много усилия от един индивид, за да се адаптира оттук нататък. Племето като цяло беше органична общност и бе разполагало с много повече време да се приспособява бавно. Така да е. Планът му беше начертан. Може би щеше да постъпи правилно, ако сега се откаже от всичко, оттегли се сред красотата и умре като легенда, в каквато се беше превърнал.

Поде песента за това място, която се пееше от върха на планината. Отсечените думи се понесоха из неговия свят.

Денят напредваше и облаците долу се превърнаха в цветен дим. Нещо премина над главата му с един — единствен грачещ звук. По-късно откри черно перо, паднало наблизо. Докато го прибавяше към джиш в оцелялата кесия от еленова кожа, се мъчеше да разгадае двусмисления му характер. Черно — цветът на севера, посоката, в която се отправят духовете на умрелите. Черен север, откъдето се връща чинди заедно с други злини. Черното означава север, означава смърт. И все пак беше възможно Гарвана да хвърли черно перо, да му го изпрати. Но какъв ли би могъл да бъде смисълът на това?

Какъвто и да е… Макар да не можеше да проникне в дълбините, виждаше повърхността. С показалеца си очерта кръгове в праха, после ги изтри. Да. Ясно му беше.

И въпреки това седеше тук, на своя остров в небето, а денят клонеше към пладне. Накрая дойде обаждането, което чакаше. Знаеше, че е Едуин Тедърс, преди да чуе гласа.

— Били, тук започваме доста да нервничим. Прегледа ли данните?

— Да.

— Хрумна ли ти нещо?

— Да.

— Можеш ли да дойдеш сега?

— Не. Никъде наблизо няма кабина.

— Ами тръгвай към някоя! Трябва да сме наясно, а не искам да говоря по телефона.

— Не мога да го направя — възрази той.

— Защо?

— Ако въпросната дама наред с другите си добродетели има и способността да чете намеренията на хората, не искам да ги разбере от тебе.

— Почакай за минута. Ще ти се обадя отново.

След малко последва второ обаждане.

— Добре. Най-сигурно от всичко е следното. Слушай. Главният организатор на играта ще стои на стъпка разстояние от кабина, която ще отпътува към неизвестно на никого място. И ще се взриви веднага след пристигането.

— Ако тя е в състояние да разруши енергията на кабината…

— Може да е, а може и да не е. Освен това викаме и хора с паранормални способности.

— Те не са чак толкова много и не всички са предсказуеми. Не е ли така?

— Някои са много добри. И неколцина вече са тук.

— Открили ли са нещо?

— Още не. А ти какво имаш предвид? Възможно ли е да го съобщиш в общи линии, така че ние да получим някаква представа без подробности, които тя да може да използва?

— Не.

Последва пауза. След това Тедърс продължи:

— Господи! Трябва да знаем нещичко, Били! Така може да се нахвърлим един върху друг.

— Вие дори няма да разберете, че съм там.

— Ти ще бъдеш в района ли?

— Никакви подробности, не помниш ли? Възможно е дори твоите собствени хора с паранормални способности да извлекат информацията от теб и тогава тя ще може да я получи от тях, ако ти й се изплъзнеш.

— Ако смяташ да се навърташ из оня район, човек с паранормални способности с не по-малка лекота може да научи подробностите от самия теб.

— Не мисля. Понякога първичните хора могат да станат непроницаеми за телепатите. Наблюдавал съм такива случаи в други светове. А вече пак съм първично същество.

— Добре, след колко време ще се заемеш?

Били се загледа в залязващото слънце.

— Скоро — отвърна той.

— Не можеш ли да ми кажеш поне какво смяташ да правиш?

— Смятаме да я спрем.

— Да не си станал крал или редактор? Или пък си се размножил? Какво означава това „ние“? Трябва да ни уведомиш, ако привличаш и други хора.

— Не привличам други хора.

— Били, това не ми харесва…

— На мене също, но всичко ще се нареди. След това няма да можеш да се свържеш с мене.

— Е, сбогом… В такъв случай това е всичко. Късмет.

— Сбогом.

Обърна се с лице към белия изток, синия юг, жълтия запад и черния север и се сбогува с тях. Също и със Свещеното племе на планината. После слезе долу от един свят в друг.

Ан Акстел Морис и съпругът и Ърл, археолог, разказаха за двамата францисканци, отците Финтан и Анселм, които пътешествали в района на бялата тръстика, Лу-ка-чу-кай, през 1909 г. Там, на юг от Четирите ъгъла, сред дивите планини без никакви пътища, един следобед те спрели да си починат, а водачът им, навахо, отишъл да се поразходи. След време се завърнал с огромна шарена керамична делва за вода. Отец Финтан, имащ известни познания за индианското грънчарство, схванал колко уникален е този предмет и попитал откъде е. Водачът не посочил точно мястото. Казал обаче, че го е донесъл от един изоставен град на Анасази, Древните — селище с множество огромни къщи и висока кула, в което имало много подобни делви, някои от тях — все още пълни с царевица, както и одеяла, сандали, инструменти. Но той просто бил взел съда на заем, за да им го покаже, и трябвало да го върне, защото някой ден собствениците можели да се завърнат. Но къде се намирало това място? Навахото поклатил отрицателно глава. Отдалечил се с делвата в ръце. След половин час се върнал. По-късно свещениците описали делвата на семейство Морис, които сметнали, че тя датира от третия период на пуебло, един от върховете на югозападната култура. И със сигурност лесно щели да намерят мястото, след като знаели, че оттам, където францисканците били спрели, до него имало половин час път пеша. На няколко пъти претърсили района без успех. И Емил У. Хори прекарал на същото място половината от лятото на 1927 г., но не успял да открие изгубения град Лукачукай. Сега в Аризона има град със същото име. Там се тъкат килими. Оттогава насам историята за съществуването на изгубен праисторически град в онези планини, някъде на северозапад от Каньон де Чели, се отхвърля като апокрифна.

Кабината избръмча глухо, контурите й се очертаха, бързо се изпълниха и изпъкнаха ясно пред погледите им.

Висок, добре облечен чернокож мъж на средна възраст се усмихна, излезе и тръгна към тях.

— Приятно ни е, че дойдохте — приветства го Едуин Тедърс, ръкува се с него и се обърна към останалите. — Това е Чарлс Фишър, сценичен маг, менталист.

Посочи бледа жена, чиито сини очи бяха обрамчени със свръхфина мрежа от бръчки, а косата й бе опъната назад и вързана на опашка.

— Това е Елизабет Брук, художничка и писателка — представи я Тедърс. — Може би сте чели…

— Познаваме се — обади се Фишър. — Как си, Елизабет?

Тя се усмихна.

— Добре, за разнообразие. А ти?

Акцентът й беше британски, пръстените — скъпи. Стана, приближи до Фишър и леко го прегърна.

— Радвам се да те видя отново — каза му тя. — Преди няколко години работихме заедно — обясни на Тедърс. — Щастлива съм, че сте успели да го привлечете.

— Аз също — отвърна Тедърс. — А това е Мърси Спендър5.

Фишър пристъпи към набитата подпухнала жена с воднисти очи и плетеница от червени жилки под кожата на носа. Тя избърса ръка, преди да стисне неговата. Побърза да отмести погледа си.

— Мърси…

— Здравей.

— … това е Алекс Мансин. Работи за Световната стокова борса.

Алекс беше нисък и възпълен, с момчешко лице под посивяващата коса. Очите му обаче гледаха твърдо и в погледа му прозираше дълбочина.

— Приятно ми е да се запозная с вас, господин Фишър.

— Наричай ме Чарлс.

— Приятно ми е да се запозная с теб, Чарлс.

— … а пък това е Джеймс Маккензи Айрънбеър6, инженер по сателитите — продължи с представянето Тедърс.

— Джим.

— Дейв.

Джеймс Айрънбеър беше среден на ръст, добре сложен, с дълга черна коса, тъмни очи и мургав тен. Ръцете му бяха големи и създаваха впечатление за сила.

— И ние сме работили заедно — каза той. — Как си, Чарлс?

— Имам много работа. Ще ти разкажа по-късно.

— И Уолтър Сандс. — Тедърс посочи огромен усмихнат мъж, застанал до бара с чаша в ръка. — Играе на карти и такива работи.

Фишър вдигна вежди, после кимна.

— Господин Сандс…

— Господин Фишър.

— И така, събрахме се — обяви Тедърс. — Всички останали прегледаха чиповете.

— Аз също — обади се Фишър.

— Е, другите вече си съставиха мнение. Ти мислиш ли, че ще съумееш да доловиш приближаването на стрейджианския адепт?

— Не съм сигурен — отвърна Фишър, — щом става дума за извънземна със специална подготовка.

— Точно това казаха и всички останали. Може ли да ти предложа нещо за пиене?

— Всъщност бих предпочел нещо за ядене. Идвам от друг часови пояс. Още не съм имал възможност да вечерям.

Тедърс отиде до интеркома, натисна копче и поръча храна.

— Ще ти я сервират на втория етаж — обясни той. — Предлагам всички да се качим горе и там да обмислим нещата. Може би там е малко… по-далече… от всякакви възможни действия. Така че ако някой иска да си вземе нещо за пиене, по-добре е да го направи сега.

— Ще изпия един джин с тоник. — Мърси се изправи на крака.

— Не е ли по-добре да изпиеш чаша чай? — попита я Елизабет. — Много е хубав.

— Не. Предпочитам джин с тоник.

Тя отиде до бара и си приготви коктейла. Елизабет и Тедърс се спогледаха. Той сви рамене.

— Зная какво си мислите — Мърси все още беше обърнала широкия си гръб към тях, — само че грешите.

Стоящият до нея Уолтър Сандс се ухили и се извърна настрана.

Тедърс ги изведе от стаята и те поеха след него нагоре по широка стълба.

Стаята, в която ги въведе, се намираше в предната част на сградата. В средата й имаше голяма маса, а на нея — малък уред. Шест удобни на вид кресла бяха наредени около масата. Вляво имаше канапе и четири по-малки маси покрай стените вляво и вдясно. Три транспортни кабини, всяка от които побираше по няколко души, бяха инсталирани до задната стена. Тедърс спря на прага и посочи към разделящия се коридор.

— Чарлс — каза той, — вратата на твоята спалня е втората вляво, ето там.

После се обърна.

— Разположете се удобно. Ще работите в тази стая. Тук постоянно трябва да има двама души, които да се вслушват, за да открият извънземната, а в това време останалите ще почиват. Може да се групирате по двойки по свой избор. Това малко устройство на масата е аларма. Щом натиснете копчето, из цялата сграда ще се разнесе пронизителен звън.

Ако сте по стаите си и го чуете, трябва бързо да се събудите и да се съберете тук. Може да използвате транспортните кабини, за да се измъкнете оттук, ако всякакви други действия не дадат резултат…

— Почакайте за минута — обади се Алекс Мансин, — всичко това, разбира се, е много важно, но ти току-що повдигна един въпрос, който ме безпокои, както вероятно и останалите. А именно: докъде се простират нашите задължения? Да кажем, че открием извънземната и подадем алармения сигнал. След това какво? Аз съм телепат, но мога също така да предавам мисли на други хора дори те да не са телепати. Навярно бих могъл да облъча това същество с объркващи образи и потискащи чувства. Може би останалите са в състояние да извършат други неща. Не зная. Трябва ли да опитаме?

— Уместна забележка — потвърди Уолтър Сандс. — Аз мога да влияя върху начина, по който падат заровете. Предполагам, че ще съумея да повлияя върху зрителните нерви на друг човек. Всъщност зная, че съм в състояние да го направя. Бих могъл временно да ослепя човек. Да опитам ли нещо от този род или просто да оставим защитата на безкомпромисните момчета, щом противникът се появи?

— Не можем да искаме от вас да рискувате живота си — отвърна Тедърс. — От друга страна, ще ни окажете огромна помощ, ако успеете да извършите нещо от този род. Смятам да ви оставя вие да изберете. Но колкото повече сторите, толкова по-добре, дори това да е само прощалният ви салют.

— Чарлс и аз веднъж обединихме мисловните си сили, за да предадем съобщение при много трудни обстоятелства — каза Елизабет. — Чудя се какво би станало, ако всички заедно опитаме да го сторим и насочим въздействието срещу извънземната?

— Мисля, че вие трябва да решите — отговори Тедърс. — Но ако смятате да опитате, недейте просто безразборно да изстрелвате енергия срещу всичко. Може би ще получим помощ отвън.

— Ще се научим бързо да разпознаваме охраната, ако вече не сме го направили — обади се Сандс.

— Ала е възможно случайно да доловите мислите на някой, който не е от охраната — заяви Тедърс. — Не желая да се опитвате да изпържите предния му мозък само защото изглежда малко по-различен.

— Какво искаш да кажеш? Кой е той? — настойчиво попита Мърси. — Мисля, че е по-добре да ни обясниш.

— Името му е Уилям Блакхорс Сингър, той е индианец следотърсач от племето навахо — отговори Тедърс. — На наша страна е.

— Това да не е онзи приятел, който на практика набави екземплярите за онази междузвездна зоологическа градина в Калифорния? — попита Джеймс Айрънбеър.

— Същият.

— И какво по-точно смята да прави той?

— Не зная със сигурност. Но каза, че ще помогне.

Всички смаяно се вторачиха в Тедърс.

— Защо не знаеш? — попита Фишър.

— Той мисли, че извънземната може също да е телепат. Не иска да рискува тя да узнае плановете му от нас. Смята също така, че навярно ще съумее да блокира телепатичните й способности — поне за известно време.

— Как? — запита Сандс.

— С някакво средство, свързано с мислене по първичен начин. Не ми е много ясно.

— Звездния следотърсач — изрече Айрънбеър. — Чел съм за него, когато бях дете.

— Да не ти е роднина или нещо подобно? — И Фишър отиде до едно кресло и седна.

Айрънбеър поклати отрицателно глава.

— Баща ми беше сиукс от Монтана. Той е навахо от Аризона или Ню Мексико. Няма начин. Чудя се как може да се мисли първично?

По коридора се зададе мъж с поднос в ръце. Когато го внесе в стаята, Тедърс кимна към Фишър. Мъжът го поднесе и вдигна салфетката. Фишър започна да се храни. Айрънбеър седна срещу него. Елизабет издърпа креслото вдясно от Фишър, Сандс — онова вляво от него. Мансин и Мърси се настаниха до Айрънбеър.

— Благодаря ти — каза Мансин. — Сега смятаме да обсъдим ситуацията.

— Ще имате ли някакви възражения, ако запиша вашето обсъждане? — попита Тедърс. — За справка.

Сандс се усмихна — една маслинка изскочи от салатата на Фишър и се затъркаля към ръката му.

— Много ще се учудя, ако разполагате с устройство, способно да запише разискванията ни — отбеляза Мансин.

— О, в такъв случай мисля, че няма смисъл да оставам тук. Кога да проверя докъде сте стигнали?

— След около час — каза Мансин.

— И би ли изпратил голяма кана с кафе и няколко чаши? — попита Айрънбеър.

— А също и малко чай — добави Елизабет.

— Дадено.

— Благодаря.

Тедърс се отправи към вратата.

Мърси Спендър погледна към празната си чаша, понечи да каже нещо, но промени намерението си. Елизабет въздъхна. Сандс задъвка маслината. Айрънбеър запука ставите на пръстите си. Никой не отронваше дума.

Казват, че вие, папагите, имате песни за сила, която ви дава власт над всички неща.

— Така казват.

— Не е ли вярно?

— Нямаме власт над минералите под земята.

— И защо така?

— Не сме навахи.

— Не разбирам.

— Навахите имат договор с правителството, който им дава такива права.

— А вие нямате ли?

— За да имаш договор с правителството, първо трябва да си водил война с него. Ние никога не сме гледали в перспектива, за да преценим изгодите от войната, и продължихме да живеем в мир. Договорът е повече от песен за сила.

— Говориш, сякаш става дума за игра на карти.

— Навахите лъжат и на карти.

— Койоте, ти научи тайната на мястото на течащата вода. Ти отвлече детето на водното чудовище, което намери там. Поигра си с тези сили и пусна на воля наводненията, бедствията, природните катаклизми. Те доведоха смърт, безредие и лудост сред племето. Защо го направи?

— Просто за кеф.

— Казват, че жената Бегочиди, Бегочиди, Говорещия бог и Черния бог са създали дивеча, затова имат власт над лова?

— Да. Те могат да помогнат на ловеца, ако пожелаят.

— Но вие вече не се занимавате с лов толкова много, колкото преди.

— Така е.

— В такъв случай сега те имат по-малко работа.

— Мисля, че си намират какво да правят.

— Но аз исках да разбера дали това е целият диапазон на възможностите им като тотеми в контекста на днешната ви племенна структура.

— Какво имаш предвид?

— Това ли е всичко, което правят?

— Не. Те също така отмъщават заради народа си на антрополозите, които разправят лъжи за нас.

Мърси Спендър,

родена в нелегална спиртоварна в Тенеси,

остава сираче на петгодишна възраст,

отгледана от ексцентрична религиозна леля по майчина линия

        и от съпруга й, помощник-шериф,

        мълчалив и мустакат,

        обичала боулинга и риболова

        и пяла в квартет за популярни песни

заедно с две по-големи момичета

        и с момче, което я изнасилва единайсетгодишна,

        Джим, сега оценител на недвижими имоти,

на дванайсет години загубва желание да учи по-нататък,

пее в църковния хор,

а по-късно в бар на Трикси,

има маса отегчително еднакви любовни връзки,

на деветнайсет години започва да пие много,

на двайсет открива радостите на Спиритуалистката църква,

        където особените й способности разцъфтяват

        малко преди да я изпратят

        в санаториум за лечение на алкохолици в Южна Каролина,

        където намира покой

        сред терапевтичната си група,

през следващите дванайсет години пие, свири на орган,

чете в църквата и утешава страдащите,

пие и се завръща при терапевтичната си група,

за да търси мир, подслон и лечение от алкохолизма,

където пее и утешава, подкрепя и чете,

лекува се от алкохолизма и

        ние разбираме, сестро, почини си при нас,

        под кожата си сме еднакви — всички

Алекс Мансин,

роден в Ню Бедфорд,

учи в различни частни училища,

добър ученик, без да полага особени старания,

създава усложнен модел на компютърната игра „Световна икономика“

        на единайсет години,

доктор по право в Йейлския университет и магистър по бизнесадминистрация в Харвардския бизнесколеж,

зад гърба си има три брака,

без да се старае да е кой знае колко добър съпруг,

        на трийсет и шест години

баща на двама синове (близнаци) и на три дъщери,

        към които изпитва такава любов,

        каквато не е усещал към никого другиго,

съзнава какво е мнението на останалите за него

        заради странната му чувствителност към мислите им

        и това ни най-малко не го вълнува,

страстно е привързан към многото си италиански хрътки

        като Фридрих велики, от когото също се възхищава,

        и повече го интересуват мисловните процеси на кучетата,

        отколкото на хората,

абсолютен познавач на паричния пазар,

богат като Крез,

не се ядосва лесно и лесно не прощава,

обръща огромно внимание на външността и облеклото си,

чуди се понякога дали има нещо, което пропуска,

стреми се — на всеки две-три години (без особен резултат) —

        да се реализира

        чрез потапяне до самозабрава във високото изкуство

        и в случайни любовни връзки

        със съвсем млади жени,

изключително интелигентен и донякъде скован

                частица от всеки,

                никой от нас не е завършен, братко,

                ще се спасим, ако сме заедно,

                както сега

Чарлс Дикенс Фишър,

роден в Торонто в семейство на лекар и на социоложка,

илюзионизмът го очарова от ранна възраст,

прави фокуси пред сестрите си Пег и Бет,

добър ученик, макар и не изключителен,

чете биографиите на великите илюзионисти

        Худин, Търстън, Блакстоун,

        Дънинджър, Худини, Хенинг,

разбира, че той самият може да прави трикове

        без други средства

        освен силата на мисълта,

напуска училище и става фокусник

        против желанието на родителите си,

придобива известност като изпълнител на живо

(илюзиите му не могат да се предават по телевизията),

по-късно правителството проявява интерес към него

        заради един свръхестествен менталистки фокус,

        който опитва след време,

оттогава работи много по въпросите на сигурността

        и за правителството, и за други,

изобщо не се жени, като винаги твърди,

        че животът, който води, изисква от него

        прекалено много време и енергия,

        за да смята да се променя,

        и че не иска да постъпи нечестно,

        като подложи друг човек

        на ограничения живот в затвора

        на плътната си програма,

всъщност се страхува да се обвърже

        твърде много с друго човешко същество

        или да се откаже от емоциите,

        които му създава публиката и от които черпи сила,

притежава съпричастието на съвършен емпат,

има неколцина добри приятели и много познати,

съзнава недостатъците си

        и често се надсмива над себе си,

склонен е към сълзливи чувства по празниците,

все още безумно обича сестрите си и техните деца,

така и не се е сдобрил напълно с родителите си,

понякога ненавижда себе си, задето ги е разочаровал

                но ние сме такива,

                каквито сме,

                и като го знаем,

                намираме убежище

                и болката изтича от нас

Уолтър Сандс,

напуска дома си на четиринайсет години,

        след като ослепява доведения си баща, който го бие,

знае, че владее силата и може да се оправи в живота,

едър за възрастта си,

надвива при повечето сбивания

        (донякъде с помощта на силата си)

и обикновено печели на хазартни игри

        (по същия начин),

рядко се захваща със сериозна работа,

        освен ако не му служи за прикритие,

на осемнайсет години постъпва в Периферния патрул —

международна космическа служба, подобна на Бреговата охрана,

        за четиригодишен срок,

        тъй като иска да види

        какво има Там отвън,

много го харесват,

би могъл да стане офицер, ако бе останал на служба,

но той не желае,

        тъй като вече е видял онова, заради което е служил,

        и то му е достатъчно,

превръща се в мургав красавец,

избягва емоционалното обвързване,

        макар да обича хората

        поединично и на групи,

с единствено изключение —

        жени се на двайсет и осем, на трийсет се развежда,

        има дъщеря Сузана, сега шестнайсетгодишна,

        чиято снимка носи постоянно,

        повече не мисли за брак,

обича зрелищни спортове, пътешествия и исторически романи,

рядко прекалява с нещо,

пълен безбожник е,

        но се гордее,

        че притежава собствен кодекс на честта,

        който е нарушил само шест или седем пъти

        и винаги след това се е чувствал зле,

по принцип заслужава доверие, но рядко се доверява,

        тъй като е проникнал

        в твърде много глави,

така или иначе страда

        от чувството, че животът е

        и винаги ще бъде

        прекалено сигурно и безинтересно нещо за него,

        затова с удоволствие поема рискове,

        които обикновено се превръщат в безопасни начинания

        и оставят у него смътно разочарование

                това може да се окаже

                по-интересно,

                братко с късмет,

                щом не искаш мир,

                тогава ти желаем

                адреналин

Елизабет Брук,

дъщеря на Томас Ч. Брук, художник и скулптор,

и на Мери Манинг, концертираща пианистка и писателка,

по-малката от двете дъщери,

проявява артистичен и литературен талант от ранно детство,

всяка година прекарва ваканциите със семейството си

        във Франция, Ирландия

        или Луна сити,

учи в Швейцария и Пекин,

омъжва се за Артър Брук (първи братовчед)

        на двайсет и четири години,

овдовява на двайсет и пет,

бездетна е,

отдава се до самозабрава на обществена работа

        на Земята и извън нея

        през следващите шест години

        и разцъфтяващият й талант

        е за нея едновременно радост и мъка,

връща се към писането и рисуването,

        проявява изключително проникновение,

        разбиране на човешкия дух

        и владеене на техниката,

има щастлива връзка с високопоставен

        депутат през последните шест години,

винаги се чувства отчасти отговорна за смъртта на Артър

        заради поредицата

        от горчиви сблъсъци,

        след като открива, че той е хомосексуалист

                към тебе, сестро,

                на фона

                на непроменящото се минало

                изпитваме

                топлота

                и пълно разбиране

Джеймс Маккензи Айрънбеър,

наполовина шотландец, наполовина сиу-оглала,

роден в резерват,

родителите се разделят рано,

майка му го отглежда в Блумингтън, Индиана,

        и в Единбург, Шотландия,

        където работи в учебния отдел

        в тамошните университети,

проявява подчертани технически наклонности

        и телепатични способности

        още преди да навърши пет години,

рядко посещава роднините си по бащина линия,

първокласен бейзболист и футболист,

би могъл да стане професионален играч,

        но предпочита инженерство —

        следва със стипендията си на спортист,

най-добрият му приятел е ескимос от Пойнт Бароу,

        по време на обучението си в колежа

        прекарват летата в Аляска заедно

        като охрана на портала на Арктическия

        национален парк,

става баща на един син, сега вече юноша,

        който живее в Анкоридж,

по-късно служи в Периферния патрул,

        където телепатичните му способности

        привличат вниманието

        на властите,

включват го в определени случаи със задачи

        като тези, които им изпълнява

        Чарлс Фишър,

        така двамата се срещат

        и се сприятеляват,

оттогава насам работи по пет различни

едногодишни договора в областта на космическото инженерство,

        като прекарва половината година в орбита,

сега е в отпуск при сключен шести договор

        и очаква развода си със сестрата на Фишър, Пег,

        която работи в същата компания

        и живее в огромния цилиндров комплекс

        в Порт О’Нийл

        заедно с дъщеря им Памела,

присъства на погребението на баща си миналото лято

        и с изненада открива, че е дълбоко опечален,

        понеже никога не е познавал този човек,

изведнъж решава да зареже всичко

        и да учи музика —

        начинание, което започва

        след едномесечно отрезвяване,

        следва усърдно

        до настоящото повикване,

улавя се, че мисли все повече

        за смаления си баща,

        легнал в ковчега с кожено яке, украсено с мъниста,

        и за сина си,

        когото не е виждал от години

                ела по-близко, братко,

                там, където ние, които

                сме по-силни от сам човек,

                разбираме по-добре

                и поглъщаме повече болка

Хубаво е, че искаш да вървиш сред красота, красота да те обгръща отвсякъде, сине мой. Но по време на лов един ловец не бива да изрича молитви от Пътя на благословията, защото всички те трябва да благославят живота, а на тебе ти е нужна молитва за смърт. Към Говорещия бог трябва да се обръщаш и към Черния бог: Ая-на-я-я! Е-е-е! Това е времето, когато се прерязва гръклянът! На-я-я! На свещено място става прерязването на гръкляна! Ай-а, на-я-я! Прерязването на гръкляна се извършва сега на свещено място! На-я-я! Време е да прережеш гръкляна! Я-е-ни-я!

— Невинаги животът е онова, което трябва да бъде благословено.

Нощ. Той стои пред стената от силово поле. Наблюдава как скалата се разгъва.

— В съзнанието ти има облаци, ловецо.

— В съзнанието ми има много неща, Котко.

— Ти дойде. Сключваме ли сделката?

— Направи каквото те помолих и аз ще постъпя така, както ти поиска.

— Договорихме се. Освободи ме.

— Това ще отнеме около минута.

Масата се извиси и се превърна в бял стълб с едно единствено фасетно око, което се движеше нагоре. Били Сингър се приближи до мястото, където бяха разположени контролните устройства. Отвори кутията и намали силата на полето.

Основата на стълба се разцепи и от горната му част се отделиха крайници. На върха се оформи подобна на луковица издатина — окото се спря в центъра й. Раздвоената част заприлича на крака. Средата се стегна и изведнъж се превърна в тънък кръст. Главата се удължи и смътно заприлича на вълча. Раменете се разшириха, краката и ръцете станаха по-дебели. Излишната маса премина назад и се преобрази в широка опашка. Приличното на мъж същество беше високо над два метра и потъмня, докато се придвижваше напред с грация, която подсказваше, че тази форма вече е била отрепетирана.

Въпреки огромните си размери съществото се измъкна безшумно от заграждението и застана до човека.

— Предлагам да възстановиш силовия екран. Така може да изминат няколко дни, преди да забележат отсъствието ми. Свикнала съм ги на подобна гледка, след като приемах формата на части от околната среда и оставах така дни наред.

— Вече мислих за това — отвърна Били. — Но първо исках да видя как се променяш.

— Впечатлих ли те?

— Да. Правиш го бързо. — И той отново включи полето. — Хайде. Сега ще те заведа до една транспортна кабина. Ще трябва да пътуваш от моя номер, без да използваш картата ми, което ще изисква потвърждение от моя страна в другия край, тъй като ще трябва да премина пръв и…

— Зная как работят кабините. Дълго време нямаше с какво да се занимавам освен с мислите на тебеподобните.

— Тогава да вървим.

Били се обърна и тръгна през залата.

— Показваш ми гърба си. Не се ли страхуваш, не ще скоча върху теб и ще те разкъсам? Или пък твоята постъпка е планирана?

— Чувствам, че искаш да се изправиш срещу стрейджианката. Ако ме убиеш сега, ще загубиш тази възможност.

Сянка, безшумна като самия него, но вече някак по-човекоподобна отпреди и затова по-чуждоземна, застана до него от лявата му страна. Тя съвсем точно следваше бързината на крачката му, движението на ръцете, всяко потрепване. Усещаше силата й, докато се промъкваха през залата. Обитателите на клетките, покрай които минаваха, се раздвижваха неспокойно — и спящите, и будните. Били долови нотка на развеселеност в съзнанието на чуждоземното до себе си, последвана от излъченото „Сбогом!“, което накара съществата да се замятат като побеснели.

Били излезе навън, където вдъхна дълбоко нощния въздух. Създанието до него се отпусна на четири крака, после се отдалечи и докато вървяха напред, потъваше сред сенките и изникваше от най-неочаквани посоки.

Някъде високо горе започна да лае куче — звук, прекъснат по средата от шум от битка. Били не забави крачка, доловил с други сетива, не със зрението си, че Котката непрекъснато върви с него към транспортната кабина.

— Внимавай сега — каза той, — ще набера кода. Отправям се към малка обществена кабинка на няколко километра от мястото, което ще охраняваме. Ако в другия край изникне нещо, което не ти позволява да пристигнеш, ще използвам комуникатора. В противен случай бъди готова да ме следваш.

Една от близките сенки се отдели и плавно запристъпва към него. По размерите си сега приличаше още повече на мъж и от собственото си вещество бе създала нещо, което изглеждаше като дълго черно наметало. Масивното фасетно око бе хлътнало дълбоко в главата и бе замаскирано от съединителна тъкан по начин, създаващ впечатление за две блестящи, нормално разположени очи.

— Хрумна ми друго — обади се Били, след като я видя. — Смятам, че можеш да минеш дори там да има някой.

— Схващам насоката на мислите ти, макар и смътно. Ще оформя нещо, което да наподобява тъмни очила, и ще възприема цвят, по-близък до този на човешката кожа. Защо мислите ти са толкова забулени?

— Упражнявам се, за да заблудя противника. — Били вече влизаше в кабината. — Ще се видим скоро.

— Точно така. Не мога да изчезна толкова лесно от пътя ти, следотърсачо.

Съществото наблюдаваше как Били нагласи контролните механизми и изчезна от кабината. Тогава влезе и то. Протегна онова, което се бе превърнало в дясна ръка, и покри процепа, в който Били бе вмъкнал за малко кредитната си карта. Част от крайника се източи, влезе в отвора, известно време проучваше какво има там. Когато дойде повикването, съществото издърпа израстъка и се остави да го транспортират.

Странно, в съзнанието му прозвуча песен. Имаше ли нещо между отделните места, за да се пее така за мраз и желязо, огън и мрак? След секунда песента и споменът за нея изчезнаха.

Алекс Мансин удари бутона, щом откри присъствието миг преди ръката на Уолтър Сандс рязко да се устреми в същата посока. Звън изпълни сградата и светлина заля моравите наоколо.

— Да

        — Мърси Спендър се изправи в леглото си и се присъедини към тях след секунда —

— Усещам ги

        — Ги?

                — включи се Фишър, след като остави книгата си —

        — Съществото е само едно.

— Човек

        — включи се Айрънбеър от съня си —

движи се странно

наблизо

Сингър

без съмнение

        — Не е човек

                — обади се Елизабет, прогонила сънищата си за делфини —

                Нещо друго

                изпълнено с омраза

                носи се с лекота

— Тогава заедно

                — присъедини се Сандс —

да проучим това

                Да

                да тръгнем заедно

Има един мъж

                който сега изчезва

и нещо друго

извънземно

                долавя присъствието ни

                също изчезва

с мъжа

        създанието не е онова

        което търсим

заедно с мъжа

то преследва

        общия ни враг

сега се оттегля

усети ни

        вече го познаваме

Ще ги проследим ли?

                изключете алармата

                охраната идва

                трябва да докладваме

— Аз ще следвам

                — и Мърси се оттегли —

звяра

ако мога

        — а аз — мъжа

                — отдалечи се Айрънбеър —

— макар следите

опасявам се

вече са изчезнали

                — тогава се разпръскваме

— ние ще докладваме

                — Мансин и Сандс се разделиха

На другия ден Били Сингър седеше, облегнал гръб на огромна топла скала, сред малка горичка на около четирийсет метра от пътя, до леденостуден поток. Ядеше сандвич с печено говеждо, съзерцаваше полета на птиците, вслушваше се във вятъра и наблюдаваше малка катеричка сред долните клони на едно дърво нагоре по течението, вляво от себе си.

— Нещо ловува наблизо — каза му съществото.

— Да, зная — мислено отговори той.

— Нещо огромно.

— И това ми е известно.

— Идва насам.

— Точно така. Какво е?

— Не мога да кажа. Влизай вътре. Ще наблюдаваме.

Били се изправи мълчаливо. Скалата се разцепи вертикално по средата и се разтвори като обърната мида. Още докато я наблюдаваше, кухината отвътре се уголеми, а външната повърхнина съответно се разшири. Той влезе и скалата се затвори.

Мрак, пронизван от няколко малки дупчици, гледащи напред…

Долепи око до една от тях. Стоеше с лице към потока. Известно време не се случи нищо. Още няколко отвора се появиха пред него, но участъкът, който наблюдаваше, остана непроменен.

Тогава чу плисък. Нещо приближаваше иззад храстите на завоя. Потокът на съзнанието му замръзна. Вече притежаваше само пасивното око на ловец, което съзира всичко пред себе си, без да разсъждава. Дишането му още повече се забави. Времето престана да съществува. Сега…

Най-напред — сянка. После иззад завоя бавно се появи рогатата глава. Елен, който пасе покрай потока…

И все пак…

Еленът направи ново движение напред, сега се видя цялото му тяло. Имаше нещо нередно в начина, по който пристъпваше и държеше главата си. Краката му не се прегъваха както трябва. И формата на главата му беше необичайна. Черепът се издигаше прекалено много над очите.

Форма на елен… Да. Може би добро уподобяване за някого, който е изучавал животното само по триизмерното му изображение. Несъмнено достатъчно точно, за да заблуди небрежен наблюдател. Но за Били това можеше да е само подобие на елен. Чудеше се дали Котката също го съзнаваше.

— Да — премина през мозъка му.

Незабавно съществото пред тях замръзна, както беше вдигнало единия от не съвсем изящните си предни крака. После главата започна да се върти под неестествени ъгли и да оглежда всичко наоколо.

След няколко мига създанието бурно се разтресе, цялото му тяло се извиваше, удължаваше, краката ставаха по-дебели, по-къси, сближаваха се.

А след това скочи и побягна обратно в посоката, откъдето беше дошло.

Още докато ставаше това, убежището на Били се разтвори, изхвърли го силно навън и още преди той да е стъпил на краката си, Котката отново бе започнала да приема формата на хищен звяр.

Без да чака метаморфозата да приключи, Били се втурна в посоката, в която бе поело съществото, нагази в потока, тръгна по него и изчезна зад завоя.

Погледът му обхождаше и двата бряга, но той не забеляза никаква следа, която да показва, че създанието е излязло от водата. Продължи да гази по-нататък по чакъл, пясък и хлъзгави скали, като се взираше все така внимателно.

Дълго време следваше виещото се русло. Но повече не чу шум пред себе си, нито пък откри някакви признаци, че съществото се е измъкнало от потока. Спря до купчина едър чакъл, за да проучи по-старателно мястото. В същото време долови нещо да се приближава отзад.

— Още напред! Още напред! — каза му Котката. — Докоснах се до съзнанието й. То ми убягва. Но от време на време тя се издава.

Той се извърна и отново се втурна нагоре. Със стремителни скокове Котката прелетя покрай него.

— Нещо става. Тя пак се променя. Сега е някъде далече пред нас. Тя… Загубих я…

Били продължи напред през потока. Котката се носеше все така бързо и след секунди изчезна от погледа му зад храстите. Може би след пет минути Били откри онова, което търсеше.

Имаше следа на нещо, излязло от потока. Проследи дирите напред и вдясно. Първият ясен отпечатък, който забеляза обаче, беше особен, тризъб. Ала бе достатъчно огромен и дълбочината му в такава твърда почва показваше колко масивно е създанието, по чиито следи вече знаеше, че върви. Дирята го изведе по-нататък на едно възвишение, а следващият отпечатък, на който се натъкна, разкриваше нова промяна във формата.

После попадна на още по-пресните дири на Котката, която продължаваше преследването. Нейните следи бяха доста раздалечени и дълбоки.

Пътят беше чист и той можеше да ускори крачка. Вървеше изключително бързо, изкачваше височини, спускаше се, след това се катереше отново и усети старата вълнуваща тръпка, когато дирите на плячката изчезнаха, за да се появят пак след четирийсетина метра по-леки, слабо променени, после се изгубиха пак. В съзнанието му изникнаха картини, опитът, придобит извън Земята, увеличаваше вродената му способност да ги рисува. Разчете правилно дирята и вдигна поглед навреме, за да види огромна тъмна маса да се плъзга над главата му в югозападна посока. И още докато бързаше да се покатери на едно дърво, разбра, че засега плячката е победила.

Добра се до удобна позиция единствено за да успее да съзре как тъмното нещо се скрива от погледа му зад ивица дървета в далечината.

— Колко хитро! — достигна до него мисълта на Котката. — Чудя се дали аз бих могла да го направя.

— Поне не се запъти към къщата — каза Били. — Май е най-добре да се върнем на наблюдателния си пост.

— Ти върви — отвърна Котката. — Аз имам намерение да опитам да я проследя. Ще се видим там по-късно.

— Хубаво.

Преди да слезе от дървото, забеляза между листата, че един участък над него е почернял и клоните са изпочупени. Не се бе случило наскоро, но той потрепери, защото едно от старите суеверия се изпречваше на пътя му точно в този момент. От всички дървета наоколо бе избрал да се качи точно на ударено от гръм. Лоша поличба… Докато слизаше, изпя част от Пътя на благословията. Тази част от него, която не се страхуваше от мълнията, сега беше далече, облечена в други дрехи.

Какво бе научила стрейджианката за онова, което я преследваше? „Котко, запази хладнокръвие — помисли си той. — Не се издавай в бесния унес на лова. Или твоите инстинкти са недосегаеми за въздействие дори от страна на тези, които преследваш?“

Слезе на земята и тръгна назад. Какво би направил Найенезгани?

Не знаеше.

Слънцето се плъзга по небето, лъчите от прави пак стават коси, носят се към водата заедно с реещия се втренчен мисловен поглед на Били, времето разплита възли, сянка от облак помрачава небето, докато ръка със самостоятелно придобити познания загребва сред пясъците на брега синьо, сиво, бяло, жълто, никакво червено, никакво истинско черно, няма значение птицата на клона над клекналата фигура на пеещ мъж, листата се поклащат от вятъра, риба в разтворима във водата содена бутилка се разнася от течението на реката.

Не мисли, загребва с шепи. Малко песъчинки в лявата длан под средния пръст. Обръща ръка. От показалеца се сипе пясък, палецът регулира падащия поток. Движение. Ръката не е забравила. Линиите. Ъглите. Има синьо, бяло и жълто. Наа-це-елит, Дъгата йей се оформя — пази юга, запада и севера, отворена е на изток. Вътре — тялото на Гръмотевицата Икне’ецо, прилеп пазител над главата й, посланик на Нощта на изток, стрела, аш-тин — на запад. Тук — огромна мощ. Един от непредсказуемите, опасни богове. Владетел на мълнията. Били си тананика откъси от Песента на планината, свършва, взира се. Взира се дълго.

Бавно осъзнаване. Да направи толкова странно нещо. Съзнателно или автоматично. От всички неща, които могат да се призоват, защо Гръмотевицата? Всъщност защо да се призовава каквото и да е? Както и да се стекат обстоятелствата, той ще бъде губещият. И все пак се устреми да докосне икне’ека’а, Мълнията, за да му предаде тя лек и сила, тъй като те бяха там, пред него.

А сега… Рисуваното с оцветен пясък през деня трябва да се изтрие, преди да залезе слънцето. Трябва да се изтрие със снопче свещени пера. Спомни си за черното перо в чах, извади го и го използва за тази цел, като хвърляше пясъка във водата.

Сега пее. Били Блакхорс Сингър. В края на имението. Нощ. Пролетни съзвездия изпълват небето. Виенето на койотите заглъхна.

Откриха я отново вечерта, когато обикаляше, обикаляше на голямо разстояние, проучваше, внимателно напредваше. Бяха изчаквали.

Тя бе дошла бавно, маскирана под най-различни форми. Покрита с пяна, ровеща дупки, лееща се като поток. Те бяха изчаквали. Когато нощта напредна, тя нападна.

Котката беше зад гърба му — тъмна каменна подпора до самата стена. После огромна маса прелетя над главата му и закри звездите. Подпората се изтегли нагоре, сля се с кошмарно очертание на върха на стената. Сетне втора тъмна маса се понесе с въздушните течения, устреми се на по-голяма височина, заобиколи, проби нощта и се запромъква към къщата.

Изобщо не беше сигурен в кой момент се срещнаха и започна борбата, дали тя се водеше във въздуха, на земята, извън къщата или вътре. Но чу поредица от неземни крясъци приблизително по същото време, когато светнаха лампите в цялото имение. Остана неподвижен в сенчестия си ъгъл, заслушан в различните последвали звуци — трясъци, жужене, чупене на стъкла, няколко малки експлозии. Това продължи около минута, преди всички светлини да угаснат.

И той изчакваше. Не се сещаше за нищо, на което би могъл да се надява. Припомняше си различни неща и тихо запя песента.

После отново настъпи тишина. Той се вглеждаше в небето през разтегления миг. Думите му нито ускориха, нито забавиха преминаването си през нощта.

Дочу се единичен силен трясък, последван от няколко по-слаби. След това отново се възцари тишина. Малка светлинка се появи зад няколко от прозорците на горния етаж.

— Котко?

В предния край на къщата се появи огромна фигура, отпусна се на четири крака, бавно взе да се отдалечава от зданието. Нищо не се раздвижи, за да й попречи. Нощта остана спокойна. Били следеше с поглед приближаването на съществото. Знаеше, че е настъпило времето за края на песента. Носеше нож и лазерен пистолет с компютърно насочване. Ако това беше стрейджианката, той се чувстваше задължен да опита да я унищожи. Извади оръжието и постави палец върху бутона на излъчвателя.

— Така ли спазваш обещанието си, ловецо?

— Котко!

— Да, аз съм. Тя се сражаваше добре, но вече е мъртва. Смазах я. Да видим ли дали ще успееш да задействаш оръжието, преди да стигна до тебе? Разделят ни десет метра и аз съм готова за скок. Оръжието е по-бързо от мен, но какво ще кажеш за твоя палец? Аз ще зная момента, когато решиш да го мръднеш. Давай. Моментът настъпи…

— Не.

Били хвърли оръжието в храстите от дясната си страна.

— Не знаех коя от вас се приближава насам.

Той долови чувство на объркване, под което се криеше лека болка.

— Ранена ли си?

— Дребна работа.

И двамата останаха неподвижни.

Накрая Били обяви:

— Както ти каза, моментът настъпи.

— Ти не ми предлагаш да се борим.

— Не.

— Защо не? Ти си хищник като мен.

— Сключили сме сделка.

— Какво значение има, щом се отнася за живота ти? Очаквах съпротива.

Котката усети нещо като недоумение насреща.

— Дадох ти обещание.

— Но за мене това означаваше, че ти ще чакаш моето нападение тук и ще се браниш, когато му дойде времето.

— Съжалявам. Не съм имал това предвид. Сега нямам и намерение да се бия символично с теб. Искаш живота ми. Вземи го.

Котката започна бавно да настъпва, фигурата й все повече се снишаваше към земята. Когато отново вдигна глава, имаше огромно, рогато, озъбено, получовешко лице — брутална пародия на собственото лице на Били. В този момент Котката внезапно се изправи на задните си крака и вдигна глава на цели два и половина метра над земята. Гледаше свирепо отгоре.

Били потръпна, но не се отмести.

— Ти ми отнемаш голяма част от удоволствието, ловецо.

Били сви рамене.

— Нищо не мога да направя.

Котката започна да разперва огромни, ципести криле и да го обгръща с тях. След малко ги прибра и се превърна в тъмен, неподвижен стълб.

Най-сетне каза:

— Ако успееш да прехвърлиш стената, преди да те достигна, няма да те закачам.

Били не помръдна.

— Не — отвърна той. — Зная, че не мога да го направя. Няма да се опитвам само за да ти доставя удоволствие.

Стълбът разцъфна, разтвори се екзотичен цвят, сред който се показа тигрова глава. Тя се наклони към него.

— Ти ме преследва повече от седмица — най-после се обади Котката. — Докато мечтаех за смъртта ти, мечтаех и да съм твой ловец. Смъртта ти би трябвало да е достатъчна, ала аз не искам всичко да свърши за миг. Тревожи ме също така, че не зная дали подобно желание произтича от онова, което познавам най-добре — лова — или дали дългото ми умствено общуване с твоята порода не ме е научило донякъде да изпитвам радост, когато удължавам страданието на противника.

— И двете са достатъчно първични — отвърна Били. — Не бих се безпокоил за подобни неща.

— Не се безпокоя. Но копнея за лов и сега виждам, че само едно нещо може да те накара да ми дадеш възможност да те преследвам.

— И какво е то?

— Животът ти. Шансът да си го върнеш.

Били се изсмя.

— Аз вече съм се примирил със смъртта. Смяташ ли, че ти си единственото същество на този свят, озовало се на чуждо, неподходящо място, Котко? Моят народ — моят истински народ — също е мъртъв. Всички до един. Светът, в който се намирам сега, ми е чужд. Динех не са такива, каквито ги познавах навремето. Твоето предложение само ме накара окончателно да осъзная положението си. И съм готов за смъртта.

Котката се отдръпна.

— Преди години — каза тя. — виждах в съзнанието ти огромна гордост от способността на твоя народ да се приспособява. Сега казваш, че си загубил това чувство. Според мен това означава, че си станал страхливец, който търси смъртта като лесен изход.

Били се вцепени.

— Не е истина!

— Вгледай се в себе си. Аз ти дадох само извинение да се предадеш.

— Не!

— Тогава бори се с мене, Били. Насочи уменията си срещу мен още веднъж.

— Аз…

— Ти сега се страхуваш от неща, от които не се боеше преди. Страхуваш се да живееш.

— Не е така.

— Би ли го повторил четири пъти, човеко от племето?

— Дяволите да те вземат, Котко! Аз се бях приготвил, готов бях да се изправя пред теб! Но ти не се задоволяваш единствено с живота ми. Искаш да ме изпълниш с неувереност, преди да ме убиеш!

— Ако това ми е нужно, да. Сега разбирам, че не би било кой знае какво удоволствие да те убия като някакво безмозъчно парче месо, което чака да го заколят. Пълното ми отмъщение изисква лов. Затова ще ти направя предложение и държа да разбереш, че ще удържа на обещанието си точно както направи ти, Били Сингър, защото не мога да ти позволя да си по-силен от мене дори в това отношение. Тръгвай. Бягай. Скрий следите си, следотърсачо. Ще изчакам, докато според мен изтече един час — а аз съм доста добра в преценките си за времето, — и след това ще започна да те преследвам. Ти вървя по следите ми близо осем дни. Нека се споразумеем за една седмица. Остани жив през това време и аз ще се откажа от живота ти. Всеки ще тръгне по своя път, свободен от другия.

— И какви ще бъдат правилата? — попита Били.

— Правилата? Ако можеш да ме убиеш, преди да те убия аз, стори го на всяка цена. По който искаш начин. Върви, накъдето пожелаеш, използвай всичко, което избереш. Всичко е позволено. В лова няма правила. Остани жив през тази седмица и ще се отървеш от мене. Но няма да успееш.

— Кой знае.

— Какъв е отговорът ти?

Били се обърна, направи няколко бързи крачки, скочи и се улови за горния край на стената. Изтегли тялото си отгоре й с едно — единствено енергично движение.

— Започвай да броиш. — Той скочи от другата страна и се втурна да бяга.

Смехът на Котката го следваше в продължение на повече от минута.