"Окото на котката" - читать интересную книгу автора (Зелазни Роджър)

ДИСК III

Веднъж по време на своите странствания преди идването на Найенезгани пакостникът Койот се натъкнал на Пътешестващата скала. Скалата го заговорила и той й отвърнал. Сторило му се забавно, че огромна каменна маса притежава разум, и той незабавно започнал да й се подиграва.

Най-напред изрисувал уродливо лице от едната й страна.

— Приятелко Скала, нещо си намръщена — подкачил я Койота.

— Не ми харесва лицето, което си ми дал — казала му тя.

— А освен това си и плешива — добавил Койота. — Сега ще оправим това.

Качил се на Скалата и се изходил.

— Отиват ти кафяви къдрици.

— Дразниш ме, Койоте — рекла Скалата.

— Отивам на лов и след малко ще се върна, за да наклада огън в основата ти и да си сготвя вечерята — заявил Койота.

— Може би аз също ще трябва да ида на лов — отбелязала Скалата.

Койота тръгнал и влязъл в гората. Не изминал голямо разстояние, когато чул зад себе си тътен. Обърнал се и видял, че камъкът бавно се търкаля и е започнал да го преследва.

— По дяволите! — изругал Койота и се втурнал да бяга.

Както тичал, той видял Планинския лъв да си почива на сянка.

— Планински лъве! — извикал Койота. — Нещо ме гони. Можеш ли да ми помогнеш, братко?

Планинския лъв се надигнал, изпружил се, хвърлил поглед назад и щом забелязал Пътешестващата скала, казал:

— Сигурно си правиш шеги с мен. Нямам никакво желание да се превърна в сплескана котка. Върви си по пътя.

Койота продължил да бяга и минал покрай Мечката, която тъкмо се подавала от бърлогата си.

— Хей! Мечко, стара дружке! — извикал той. — Преследват ме. Би ли ми помогнала?

— Разбира се — отвърнала Мечката. — Малко са нещата, от които се страхувам…

Но тогава се чул тътенът, Мечката погледнала зад Койота и видяла Пътешестващата скала.

— … но това е едно от тях — казала тя. — Съжалявам.

— Какво да правя? — изкрещял Койота.

— Погледни философски на живота и бягай, колкото ти краката държат — отговорила Мечката и се прибрала в леговището си.

Койота стигнал тичешком чак до равнините, а Пътешестващата скала набирала скорост след него.

Накрая той забелязал Бизона, който пасял сред високата трева.

— Бизоне! Спаси ме! Преследват ме! — извикал Койота.

Бизона лениво извърнал глава и огледал задаващата се канара.

— Имаш пълната ми морална подкрепа — отговорил той. — Но сега се сещам, че е време да преместя стадото. Май сме изпасли цялата трева наоколо. Ще се видим по-късно, момче. Ей, разбойници! Хайде да влачим опашки по другия бряг на реката!

Койота продължил да бяга, вече се задъхвал и накрая пристигнал на мястото, където си почивали ястребите.

— Помогнете ми, прекрасни летящи същества и могъщи ловци! — извикал той. — Врагът ме застига!

— Скрий се в корубата на това дърво и остави Скалата на нас — отвърнал вождът на ястребите.

Тогава вождът на ястребите дал сигнал и цялото му племе се вдигнало във въздуха, направило кръг и се нахвърлило върху Пътешестващата скала. С човките си ястребите напълно разкъсали нейния неприлепнал плътно външен слой, после се заловили да дълбаят пукнатините, отваряли ги, разширявали ги, късали отломъци. За кратко време Скалата се превърнала в купчина дребни камъчета.

— Хайде — обърнал се вождът на ястребите към Койота, — всичко свърши. Сега вече можеш да излизаш.

Койота се измъкнал от дървото и огледал останките на противника си. После се разсмял.

— Беше само игра — заявил той. — Нищо повече. Изобщо не бях в истинска опасност. А вие, глупави птици, действително си помислихте, че съм в беда. Смешно. Наистина смешно. Не е чудно, че всички ви се подиграват. Наистина ли си помислихте, че се страхувам от тази стара скала?

Койота се отдалечил със смях, а вождът на ястребите дал втори сигнал.

Ястребите се спуснали върху каменните отломки, събрали ги и започнали да ги сглобяват отново като части от гигантски пъзел.

Когато Пътешестващата скала се видяла отново здрава, тя изпъшкала и се затъркаляла — отначало бавно — в посоката, в която се отдалечил Койота. Набрала скорост и след малко отново видяла пред себе си Койота.

— О, не! — изкрещял той, като я забелязал да идва.

Пак се втурнал да бяга. Стигнал до склона на един хълм и започнал да се спуска по него. Пътешестващата скала увеличила скоростта, съкратила разстоянието, което ги разделяло, преминала през него и го премазала.

Един кръжащ ястреб видял това и се върнал да съобщи на останалите какво е станало.

— Койота пак оплеска работата — казал той. — Няма да му дойде умът в главата.