"Окото на котката" - читать интересную книгу автора (Зелазни Роджър)

ВТОРИЯТ ДЕН

Нощ. Мъгла на валма се спускаше по скалистите хълмове, звездите се носеха към центъра на небето, фосфоресциращата светлина на изгрялата луна обрамчваше краищата на всеки предмет. Колата на въздушна възглавница следваше високия път сред канарите, който се виеше между скалната стена и урвата, отсичаше каменните издатъци, въртеше се, потъваше, издигаше се. През пътя минаваха овце и се спираха да попасат пролетната трева. В тази селска местност нямаше светлини; не се забелязваше и друга кола. От време на време предното стъкло се замъгляваше, но едно автоматично движение на чистачката беше достатъчно да го почисти. Единственият звук, който се извисяваше над тихото бръмчене на двигателя, бе появяващият се понякога настойчив порив на вятъра, нахлуващ в някое кътче на автомобила.

Били навлезе в дъгата на десен завой, а високо вляво се издигаха скалите. С всеки изминат километър се чувстваше по-уверен. Когато се стигна до използване на транспортни кабини и действия в големи градове, Котката се бе оказала по-опасен противник, отколкото бе очаквал. Все още не му беше ясно как звярът бе успявал да открива местоположението му с такава точност. Можеше да разбере триковете, с които задействаше кабините, но как бе разбирала къде да отиде, за да го намери… Цялата работа имаше привкус на магия, независимо от това, че Котката бе разполагала с дълго време, за да подготви своя план.

Все пак сегашната промяна на тактиката трябваше да му осигури свободата на действие, необходима, за да избяга окончателно. След като се бе отскубнал от зашеметената Котка на левия бряг на Сена, той се върна с кабината на Северната гара. Оттам се транспортира в Дъблин — град, който бе посещавал много пъти по време на излетите си в Ирландия. Консултира се с указателя и отпътува за Бантри, откъдето бе тръгнал навремето, за да прекара няколко седмици на яхта и в риболов. Там, в това приятно, тихо кътче на Западен Корк, вечеря и усети зараждането на лекото чувство на сигурност, което изпитваше. Прекоси града покрай залива, дишаше соления въздух и си припомняше времето, което можеше да бъде и по-щастливо, макар сега да гледаше на него като на един от многото си периоди на приспособяване към още по-големите промени. Спомни си яхтата, момиче на име Лин и рибите, раците и мидите, с които се хранеха — припомни си всичко плюс факта, че това беше малко, чуждо на всякаква забързаност градче, което му бе позволило постепенно да навлезе в новото десетилетие. Възможно ли беше сега повече от всичко останало да му е необходимо подобно място, зачуди се той. Поклати глава. Улови по-здраво кормилото, докато се спускаше по криволичещия път.

Време е да помисли. Нужно му е да стигне до безопасно място, където да вникне в ставащото. Имаше нещо страшно погрешно в цялата работа. Пропускаше важни моменти. Котката се бе добрала ужасяващо близо до него. Трябваше да успее да се освободи от нея. Това все още беше неговият свят — въпреки всички промени в него. Не беше редно един извънземен звяр да може да го надхитри тук. Време. Необходимо му е време, за да размисли.

Беше решил да промени начина си на действие. Ако оставяше следи в кабините, нещо, от което да се разбира каква посока е избрал, този негов ход трябваше да спре това. Беше взел автомобила под наем в Бантри и бе потеглил на север по пътя, който си спомняше. Прекоси Гленгариф и продължи към Кенмар през селска местност, където нямаше транспортни кабини. За момент се почувства свободен. Имаше само нощ, вятър и скалист пейзаж. Това, че Котката го остави да си отиде предната вечер, го бе изкарало от равновесие. Дотогава само импровизираше. Сега вече си бе изработил план, универсален начин за отбрана, който да му помогне да премине през това изпитание. План…

Светлина в далечината. Вече стават две. Три… Той надигна термоса и отпи глътка кафе. Първата му грешка, реши той, вероятно бе, че не пропътува достатъчно разстояние с кабините. Трябваше да продължи да се придвижва с тях, та следата действително да избледнее. Очевидно Котката беше прекалено близо и долавяше от съзнанието му местата, към които се отправяше. Дори когато бе правил по няколко смени, тя навярно е идвала с кабината, докато той е отпътувал, и по този начин е научавала следващата спирка.

Четири… До Кенмар оставаше сигурно още малко път, трябваше да се подминат първите разпръснати ферми и селски къщи. Тази нощ беше хладно. Спусна се по дълъг склон. Изведнъж дърветата край пътя станаха по-големи.

Следващия път наистина щеше да смеси дирите. Щеше да прави смени напред и назад на толкова много места, че да се получи напълно объркана следа. Да, точно това трябваше да направи от самото начало…

— Следващия път?

Той изкрещя. Менталното присъствие на Котката внезапно го връхлетя като смрад от изгоряла плът.

— Не… — Той се опитваше да овладее автомобила, който бе поднесъл при емоционалния му изблик.

Колата се носеше през полето на подскоци от шейсетина сантиметра, устремена към един все по-стръмен склон. Прекалено рязката смяна на посоката щеше да я обърне.

Извъртя кормилото и успя да се отклони от склона. След секунди вече се движеше към пътя. Макар да се взираше във всички посоки, не видя никаква следа от преследващия го звяр.

Когато се върна на пътя, увеличи скоростта. Покрай него пробягваха сенки. Вятърът люлееше клоните на дърветата. Фаровете на колата моментално осветяваха малките кълба мъгла, които се носеха към него. Но това беше всичко, което се виждаше.

— Котко?… — изрече накрая той.

Не последва отговор. Дали нервите му не бяха опънати до такава степен, та си бе въобразил, че чува онази единствена фраза? Напрежението…

— Котко?

А изглеждаше толкова реална. Упорито се мъчеше да възстанови в паметта си умствената си нагласа такава, каквато беше в момента на станалото. Предполагаше, че сам я е предизвикал, но представата за състоянието на ума му, която това подсказваше, никак не му хареса.

Бързо премина през няколко двойни завоя, а очите му продължаваха да оглеждат двете страни на пътя.

Толкова бързо… Увереността му беше унищожена за миг. Щеше ли отсега нататък да вижда Котката зад всяка скала, зад всеки храст?

— Защо не?

— Котко!

— Аз съм.

— Къде си? Какво правиш?

— Забавлявам се. Реших, че целта на тази гонитба трябва да бъде максималното удоволствие. Хубаво е, че ти толкова добре ми помагаш.

— Как ме откри?

— По-лесно, отколкото можеш да си представиш. Както казах, високо ценя твоята помощ.

— Не те разбирам.

— Естествено, че не ме разбираш. Склонен си да криеш истината от себе си.

— Какво искаш да кажеш?

— Сега зная, че мога да те унищожа всеки момент, но искам да удължа насладата. Продължавай да бягаш. Ще нанеса удара в най-подходящия момент.

— Говориш пълни глупости.

— Така ти се струва, защото не искаш да разбереш. Ти си мой, ловецо, когато пожелая.

— Защо?

Беше стигнал до дълъг завой, ограден с дървета. Далеч напред сякаш се виждаха още светлини.

— Ще ти кажа, но и това няма да те спаси. Ти си се променил, не си онзи, който беше. Виждам в тебе неща, които липсваха през онези далечни дни. Знаеш ли какво всъщност искаш?

— Да те победя — каза Били. — И ще го направя.

— Не. Най-голямото ти желание е да умреш.

— Не е така!

— Ти си се отказал от мисълта да се движиш в ритъма на своя свят. От дълго време си чакал и си желал да намериш подходящ начин да се измъкнеш. Аз ти осигурих такъв случай. Мислиш си, че бягаш. Всъщност ти си се втурнал към мен. Улесняваш ме, ловецо.

— Не е вярно!

— А прекрасната ирония в цялата работа е, че не си го признаваш.

— Прониквала си в мозъците на прекалено много калифорнийци. А те са претъпкани с популярна психология…

— И това отричане толкова много ме улеснява.

— Опитваш се да ме изтощиш умствено. Това е.

— Не е необходимо.

— Блъфираш. Ако можеш да нанесеш удара сега, искам да те видя как ще го направиш.

— Скоро. Скоро. Продължавай да бягаш.

Той трябваше да намали скоростта, защото последва поредица от завои. Продължи внимателно да се оглежда от двете страни. Котката трябваше да е наблизо, за да стигне до него. Но тя, разбира се, имаше предимството да се придвижва по права линия, докато пътят…

— Точно така.

Над главата му се откъсна отломък от нощта и полетя надолу от върха на висока канара, надвиснала вдясно. Той се опита едновременно да удари спирачките и да завие наляво.

Масивна фигура с едно-единствено блестящо око, която наподобяваше ягуар, се стовари върху купето на автомобила, после мина върху предния капак. Видя се само за миг и отскочи встрани.

Въздушната възглавница се изкриви, колата се наклони и започна да се преобръща още преди да излезе от пътя. Той се опитваше да овладее кормилото и да си върне контрола над колата с мисълта, че вече е прекалено късно. Тогава дойде силният удар, придружен от скърцащ звук. Усети как нещо го изхвърля напред.

Смъртоносно, смъртоносно, смъртоносно… Калейдоскопът се върти… Променящи се изображения във все същото нещо… Беше ли грешка? Силата носи болка… Триенето на времето по ръбовете… Центърът се разпада, оформя се отново някъде другаде… Оставаш си все същият? Но… Погледни навън. Тук песни за твоето „аз“ ерозират волята, докато действията легнат мъртвородени върху юргана на нощта… Но… Отново това движение… Ще се задържи ли след уловения момент? Да се разпадне… Не е калейдоскоп. Няма център. Но отново… формата да създаде воля. Волята да създаде форма. Предмет… Болка… Смъртоносно, смъртоносно… И прекрасно. Като гладко малко кученце… Пластична статуя… Звуците на орган, първата глътка уиски на празен стомах… Ние се установяваме отново — по-далеч отпреди… Център. Светлината!… Трудно е да бъдеш бог. Болката. Красотата. Ужасът на лишаването от „аза“… Действай! Добре. Център, център, център… Тук? Смърт…

оносно пак отново от моста на дъгата ойоткгарван вторачени спир на далечназемя необходимост времето из редупрежденията прати за последен път и теченията обърнато все пак паданеназвяр нито мозъчна буря нито в тяхното отменяне спаси прекъсна въжето което свързва еобходимостта задапредупреди и намерипът щеотвори машината напандора желание земя амин аминокиселини отвори мовешкия чозък добавя болката на дуртвуршт фернихтунг желание дазапали и мъртоносно та еобходимостта съсъщи

Ние сме ключът.

Когато дойде на себе си, наоколо цареше безмълвие. Усещаше се влага. Дясната страна на челото му пулсираше. Раменете го боляха и той осъзна, че тялото му е извито под неестествен ъгъл. Почувства дясната си ръка мокра. Отвори очи и видя, че нощта все още покрива земята. Протегна дясната си ръка и запали светлината в колата. При движението от ръкава му изпадаха късчета стъкло.

Сега забеляза, че по предното стъкло нямаше дори пукнатина, а ръката му бе измокрена от разлялото се останало кафе. С върховете на пръстите си докосна челото си — кожата не беше разкъсана, но на удареното място напипа вече оформила се подутина.

Колата беше извън пътя, полегнала на дясната си страна. Предната част се бе посмачкала от удара в едно дърво. Наоколо имаше още дървета и храсти, така че тя не се забелязваше особено откъм пътя. Погледна нагоре, после вляво, но не успя да открие причината за счупеното ляво стъкло.

След това втораченият му взор попадна върху облегалката за глава. По тапицерията точно до главата му имаше четири успоредни резки, сякаш оставени от остри като бръснач животински нокти. Отново прехвърли погледа си към счупеното странично стъкло. Ясно…

— Котко?

Мълчание.

— Какво чакаш?

Прехвърли крака, внимателно ги опря в другата врата и някак си се поизправи. Веднага му се зави свят и той се вкопчи във волана. Когато пристъпът премина, опита се да отвори вратата. Тя поддаде на четвъртия път със скърцащ, режещ звук. Улови се за рамката, изтегли се нагоре и внезапно си спомни, че бе правил нещо подобно и по-рано в стар син пикап, с който се бе върнал вкъщи от града една съботна нощ преди цял век.

Имаше следа. Успяваше да я различи дори в мрака. Котката беше идвала тук и си беше отишла. Попипа счупените клони, проследи с върховете на пръстите си отпечатъците по земята. Може би в продължение на двайсет метра вървя по дирите, които го отведоха встрани към пустошта. После се изправи и се извърна.

— Какво си си наумила, Котко? Какво искаш сега? — попита той.

Чуваше се само вятърът. Бавно се върна на пътя и продължи по него. Беше сигурен, че от града го делят само няколко километра.

Изминаха може би десетина минути. Друга кола не се появи, но той подозираше, че не е сам. Струваше му се, че огромно тяло се движи в далечината между дърветата вляво със скоростта на собствената му крачка.

— Прекрасно, Котко — каза той. — Сега няма смисъл да се опитвам да избягам. Ако искаш да нападаш, нападай. Ако не, наслаждавай се на разходката.

Отговор не последва и той се затича леко.

Не беше изминал голямо разстояние, когато почувства, че започва да му се гади. Не обърна внимание и продължи да бяга. Реши, че може би това е реакция от удара по главата.

Но докато тичаше, към усещанията му се прибави страх, че Котката се готви да скочи отгоре му. Опита се да отхвърли това чувство, но то се засилваше и тогава той осъзна ирационалните му корени.

— Усещам го, Котко. Ала зная какво е — рече той. — Какъв смисъл има? Така или иначе продължавам към Кенмар, ако не ме убиеш. Или просто си играеш с мен?

Тези чувства се изостряха все повече. Той задиша учестено. Внезапно го обхвана настойчива потребност да се изпикае. По целия път пред него, докъдето стигаше погледът му, сякаш беше надвиснала непосредствена обреченост.

Нещо като малко куче мина пред него. В този момент страховете му изчезнаха.

„Дали това не беше сянката, която видях в гората? — зачуди се той. — Може би Котката отдавна си е отишла? Страхът ми истински ли беше?“

— Или всичко това е твое дело, Котко? Намислила си да ме накараш да се съмнявам в себе си, да ме сломиш, преди да ме унищожиш?

След като тича километър и половина, зад него се приближи кола на въздушна възглавница и спря. Шофьорът му предложи да го закара до града.

Когато потеглиха, изведнъж Били долови вътре в себе си далечния смях на своя преследвач.

Да се измъкне, да се отдалечи, да помисли. Тези желания изцяло изпълваха съзнанието му, когато пристигна в града. Необходимо му беше дори за кратко време да избяга някъде, където Котката не може да следи мислите му. Трябваше да продължи бягството, да опита още веднъж да заличи добре следите си, да намери покой, за да анализира положението, да си състави план.

Помоли шофьора да го остави до транспортната станция. Предполагаше, че Котката чете мислите му отнякъде и научава посоката, в която се отправя. Започна тихичко да си пее на езика на навахо откъс от Пътя на благословията. Влезе в станцията и се запъти към една кабина. В помещението имаше само някакъв старец, седнал на дървена пейка край стената вдясно. Възрастният човек вдигна поглед от разпечатката с новините, кимна му и каза:

— До’ър вечер.

Били влезе в кабината и набра координатите на гара Виктория.

… сред красота.

Сега към Мюнхен…

… всичко наоколо.

Изми се в тамошната тоалетна и се отправи към Рим.

… вдясно от мен.

Изяде сандвич и изпи чаша вино.

… вляво от мен.

Пренесе се в Анкара. Известно време стоя пред терминала и наблюдаваше как изгрява слънцето в началото на горещ, прашен ден.

… пред мен.

Отпътува за Ал Хилах в Саудитска Арабия и оттам — за поредицата от кабини в Националната петролна гора в Раб ал Хали.

Да. Тук, реши той, след като пристъпи сред извисилите се дървета с огромни листа и люспеста, кафява, звънтяща от вятъра кора. Пое по ясно очертана пътечка под сенките им.

Тук, сред старата мечта на Фрийман Дейсън, помисли си той, може би ще съумее да налучка пътя към нещо, което му е необходимо да знае; тук, в наричания някога Празен кът, а сега — грамадна гора от създадени с обработен генетичен материал дървета, по-големи от секвоя, чиито сокове се изкачват нагоре, а програмираният метаболизъм синтезира петрол. Той се стича надолу по специални артерии към корените, образували жива мрежа от петролопроводи, които се вливат от различни места в изкуствена тръба, отвеждаща течността към огромните хранилища. Това беше един от най-големите нефтени запаси в света, който осигуряваше извършването на онези дейности, за които петролът все още беше необходим. Дърветата запълваха някогашната пустиня и използваха изобилната тук слънчева светлина. Саморемонтиращи се и неподвластни на времето на фона на небесната синева, те бяха едновременно и природни, и технологични продукти. На онази технология, която захранваше с познания цивилизацията на тази планета със същата сигурност, с която дърветата в уличните паркове дават своите плодове или пък мрежата от данни (стига да не е прекъснал връзката с нея) може още в този момент да му предостави почти всяка необходима информация.

Почти всяка. Някои неща трябваше да проумее сам. Но тук, сред това съчетание на старото и новото, на първичното и съвременното, той за първи път, откакто беше започнала цялата история, се почувства по-спокоен. Имаше дори птици, които пееха сред клоните…

Дълго време вървя през гората. Когато стигна до малък незалесен участък с няколко маси за пикник, контейнер за отпадъци и барака, спря. Разгледа постройката отвътре. Имаше лесничейски инструменти за поддържане на гората — автоматични лопати, кирки, триони, вериги и кабели, ръкавици и котки за катерене. Мястото беше прашно и паяжини се съединяваха една с друга като ефирни мостове.

Затвори вратата и продължи по-нататък, подуши въздуха и се огледа. Седна, облегнал гръб на ствола на голямо дърво. Туфа груб жълт минзухар и лимонена трева ограждаше малкото хълмче сред корените. Натъпка лулата си и я запали.

Котката искаше смъртта му и се бе опитала да го убеди, че това е и неговото желание. Идеята изглеждаше абсурдна, но той се зае да вникне в нея по-обстойно. Голяма част от вселената беше противник на човека. Беше научил това още като момче. Човек вземаше предпазни мерки и се надяваше късметът да му помага. Времето беше като течаща вода: нито добро, нито лошо; нещо, което не може да се улови. Възможно беше да свиеш шепа и да го подържиш за малко, но нищо повече. Времето обаче се бе превърнало в порой през последното десетилетие от собствения му живот, равняващо се на около трийсет реални години, и той не бе в състояние да задържи и капка от него. През този период големият свят се бе променял с шеметна скорост. Танцьорите бяха разменили маските си; той вече не беше в състояние да различава враговете.

С изключение на Котката.

Ала осъзнаваше, че е несправедлив в разсъжденията си дори по отношение на Котката. Нея можеше да я разбере. Котката се държеше естествено въпреки неистово обладалата я страст да постигне единственото си желание. Останалият свят беше опасен с промените и усложненията си, макар и да не действаше злобно и с умисъл. Беше противник, не враг. Врагът беше Котката. Вселената беше онова, което се сгромолясва върху човека и го смазва. Но сега…

Темпото се беше ускорило. През целия си живот, още от първите си ученически дни, бе чувствал как то се учестява като думкане на барабани. Вярно, имаше затишия — периоди, когато се бе примирявал с новите ритми. Но сега… Чувстваше се уморен. Последните му реакции вече бяха станали неуместни дори сред собствения му народ. Щом погледнеше назад, осъзнаваше, че се е чувствал най-добре тогава, когато заминаваше да ловува надалече в безвремието сред звездите. Шокът винаги бе настъпвал при завръщането. Сега… сега просто искаше да си почине. Или да замине отново някъде много надалече, въпреки че следващото завръщане…

Дора. С Дора също беше в покой. Но сега тези спомени не му помагаха. Мислите за Дора в момента го караха само да отмества поглед от реалните проблеми. Наистина ли искаше да умре? Беше ли права Котката?

Почти чуваше пеене вътре в неестественото дърво, което се издигаше успоредно с гръбначния му стълб, вибрациите мелодично почукваха по нервите му.

Да иска да избяга, да иска да си почива и повече да не се променя… Може би…

Здраво захапа мундщука на лулата. Изобщо не му харесваше това мислене на беликано, това търсене на скрити мотиви. Но…

Може би тук се криеше нещо. Мускулите на челюстта му се отпуснаха отново.

Ако казаното от Котката наистина разкриваше скритите източници на чувствата му, той беше препускал към смъртта от момента, когато Дора падна и…

Дора? Как се вписваше тя в ставащото с него? Не, да остави мъртвите да почиват в мир и да не тревожат живите. Достатъчно беше да си признае, че всички промени в обществото — обществото, в което не се бе родил, но към което се бе опитал да се приобщи — го бяха довели до това състояние със съкрушителното си въздействие. Да тръгне оттам. А после какво? Какво искаше всъщност? И какво следваше да направи?

Внезапно просветление озари паметта му и той стреснато осъзна онова, което знаеше от самото начало. Най-напред беше зашеметен от откритието, след това се почувства смазан, защото вече разбираше, че думите на Котката са верни.

Всеки път бе побягвал с транспортните кабини, като дълбоко в съзнанието си предварително набелязваше крайната спирка на пътуването. Съвсем напразни бяха всички онези прехвърляния, преди да поеме към целта си. На Котката й трябваше единствено да разчете мястото, към което в последна сметка се е запътил, да отиде там и да започне да претърсва града първо за съзнанието му, после — и за тялото. Струваше му се, че това е нещо повече от небрежност от негова страна. Сякаш нарочно се бе разкривал пред Котката, без да допусне разумът му да разсъждава над фактите. Как би могъл след всичко това да си има доверие за каквото и да било?

От друга страна, пълното бездействие би могло да се окаже не по-малко фатално. Внезапната му готовност да си признае, че скрито желае смъртта, го изненада. Беше решен обаче да не се поддава на този порив — не и в схватката с Котката. Вдъхна дима от лулата си и се заслуша в пеенето на птиците.

Беше ли предварително решил да дойде тук, когато напусна Кенмар при първото от тази последна серия от прехвърляния? Изглежда, че да…

Така да бъде. Изправи се. Трябваше да допусне, че Котката знае къде се намира и всеки миг може да се появи. Колкото по-дълго остане на това място, толкова повече нараства възможността звярът да го хване неподготвен. Изтупа панталоните си и промърмори: „По дяволите!“ Трябваше му още време, за да си състави план.

Удари по ствола на дървото и през отреденото за пикник пространство тръгна към пътя. Огромна врана стремително прелетя покрай него. Той спря. През съзнанието му преминаха объркани мисли за Черния бог и за ловните похвати.

Единствената транспортна станция в околността беше онази, която бе използвал. Котката можеше да се появи там всеки момент, може би дори в мига, когато той се приближаваше. Не, не трябва да се поддава на такива мисли. След като е беззащитен, разумно е да продължи бягството си. Ала рискът, който криеше опитът да го направи точно сега, изглеждаше прекалено голям.

Спусна се откъм Юта и Колорадо — огромна и черна, и зловеща. Хората се втурнаха да се крият и зачакаха. Тя удряше, плискаше се, изпълваше клисурите. От езерото Пауъл през Коризите носеше кипеж и грохот. Лижеше Скалата кораб с огнени езици. Белите петна по височините се топяха под слюнките й. Дъхът й беше ускорен и пронизващ, чупеше клоните на боровите дървета, извиваше пиниите. Сухите дерета се превърнаха в кални змии. Имаше мъгли, а някъде — дъги. Гръмотевицата вече не спеше. Беше станало невъзможно да се разказват легенди.

Тя излезе от транспортната кабина и се огледа. Известно време постоя неподвижна, сякаш се ослушваше. После се отпусна на четири крака и влезе в гората. Докато се придвижваше напред, промени формата си. Беше открила съзнанието, което търсеше. Отново я изпълни усещане за онова пеене и за всички смътни образи, свързани с него. Ала макар то да прикриваше дълбоко лежащите мисли, не й пречеше да установи посоката и мястото, където се намира човекът, в чиято глава се криеха те. Нямаше да е трудно да открие и тялото.

Движенията й ставаха все по-грациозни, докато очертанията на тялото й плавно се променяха, за да приемат онази коткоподобна форма, която толкова й допадаше. Очите й искряха като течност. Предните зъби изскочиха с няколко сантиметра над долната й устна и заблестяха. Почти безшумно премина между огромните петролни дървета. Щом замръзваше неподвижно и търсеше дири, ставаше направо невидима сред петнистата смесица от светлини и сенки.

В един такъв момент се отрони листо. Котката, жива мъглявина, скочи върху му. После се изпъна и поклати глава. Вторачи се в листото. Сетне отново пое напред.

Може би моментът беше настъпил. Играта не се оказа толкова сложна, колкото се надяваше. Ако липсваше интересна борба или бягство, ако и този път нямаше нищо вълнуващо, навярно щеше да бъде най-добре всичко да приключи тук. Ловецът бе загубил настървението си, изглеждаше уморен, прекалено угрижен, за да се впусне в нужната битка.

За миг тя се вторачи свирепо в черната птица, която изкрещя над главата й, направи един кръг и се устреми в далечината.

— Върни се, миличка. Само за секунда. Ела да погледнеш отново.

Ала птицата беше отлетяла.

Котката тръсна широката си опашка и продължи да се придвижва бързо по нисък порест участък в подножието на дърветата. Оставаше още малко… Запристъпва по-стремително, забави крачка чак когато се приближи до района за пикник. После огледа всичко внимателно, обиколи навсякъде и пак започна да наблюдава.

Мъжът просто си седеше, опрял гръб на една туристическа пейка, пушеше лулата си, а съзнанието му бе изпълнено с онази безсмислена песен. Беше просто прекалено лесно, но той продължаваше да има същата нагласа, която бе доловила у него и преди: умишлено безгрижен, готов да умре. И все пак…

В това нямаше никакво удоволствие. Няколко предизвикателни забележки може би щяха да накарат мъжа да хукне като стрела.

— Сам разбираш. Вярно е онова, което казах. Когато бягаш от мен, ти се приближаваш. Защо не ме освободи по друго време, когато още ти се искаше да живееш?

Ловецът не отговори. Песента продължи.

— Значи признаваш истината. Съгласен си с думите ми. Предсмъртната си песен ли пееш?

Отново не последва отговор.

— Прекрасно. Не виждам причина да протакам нещата, ловецо.

Котката мина между дърветата и навлезе в незалесения район.

— Последен шанс. Няма ли поне да извадиш, ножа си?

Били се изправи и бавно се извърна с лице към нея.

— Най-сетне. Дойде на себе си. Смяташ ли да бягаш?

Били не помръдна. Котката скочи. Последва грохот.

Щом земята под звяра пропадна, моментът замръзна в съзнанието на Били. Докато копаеше с автоматичната лопата заобикалящия го трап, не беше съвсем сигурен каква ширина ще е най-подходяща. Сега, когато покритието рухна и Котката изчезна долу, усети задоволство, че преценката му се е оказала вярна. Незабавно се зае да си направи мост от туристическата маса.

— Няма да ме задържиш тук дълго, ловецо — каза отдолу Котката.

— Надявам се да е достатъчно дълго.

Били прекоси трапа и изпразни контейнера с отпадъци до дънера на едно близко дърво. После щракна запалка и подпали купчината хартии.

— Какво правиш?

— Ако едно от тези дървета избухне, ще изгори целият район — отвърна той. — Те всички са свързани под земята и са пълни с леснозапалими материали. Ако оставиш, това дърво да пламне, няма да успееш да стигнеш обратно до транспортната кабина.

Били се извърна и побягна.

— Моите поздравления — каза Котката. — Ти отново ме заинтригува.

— Сбогом — изрече Били.

— Не съвсем. Имаме уговорена среща.

Били тича, докато не се показа транспортната кабина. Втурна се в нея, вмъкна картата, задейства контролното устройство и наслуки, без да поглежда, набра някакви координати.

— Ти си купи покой — осведоми го Котката. — Ала на друго равнище отново се издаде.

— Така ли? — отвърна Били, докато гората се размиваше пред погледа му.

Върви по сумрачна земя сред забулени от джунгли градове. През трептящия въздух до него долитат крясъци на невидими птици. Приятно топло е. Мирише на влага и гнилост. Пътеката, по която крачи, прилича на блестяща лента сред руините. Долавя дъх на горящ копал и водачът му подава да отпие странно питие. Под краката му припламват цветове и пътят му става яркочервен. Накрая стигат до пирамида — на върха и четирима души държат син мъж, проснат върху камък. Били наблюдава как човек с висока шапка разпаря гръдния кош на синия мъж и изважда сърцето му. Изпива на глътки напитката и продължава да гледа как сърцето преминава в ръцете на друг мъж, който помазва с него лицата на статуите. После тялото е хвърлено надолу по стълбите, където чака тълпа от хора. Там друг мъж одира много внимателно кожата, чието синьо сега е набраздено с червени ивици, намята я като мантия и започва да танцува. Тълпата се нахвърля върху останките и започва да ги яде, като не докосва единствено дланите и ходилата, отделени и положени встрани. Водачът на Били се отдалечава за момент, присъединява се към множеството, връща се съвсем скоро, носи нещо и му дава знаци, че трябва да го изяде. Били дъвче механично и преглъща с помощта на обилни количества от своето балче. Поглежда нагоре, внезапно осъзнал, че негов водач е Дора.

— На петия ден на Уаеб моята истинска любов ми даде…

Тя не се усмихва. Всъщност лицето и е безизразно, когато се извръща и му махва с ръка да я последва. Накрая кърваво червеният път извежда до зееща като паст пещера. Спират пред нея и покрай двете стени вътре той съглежда статуи — с животински зъби, спиралки по челата, тъмни кръгове около очите. Като се взира в тях, осъзнава, че в пещерата бавно се движат хора. Поставят на нисък олтар купи с копал, тютюн и царевица. Меко напяват някакви думи, които той не разбира. Дора го превежда през прага и сега той забелязва, че мястото е осветено от пламъка на свещи. Докато стои и слуша молитвите, долавя мирис на тамян. При всяка пауза между обредите му дават да пие напитка, приготвена от царевична каша и мед. Седи, опрял гръб на скалата, слуша и чертае кръгове по земята с върха на пръста си. Подават му да изпие още една кратунка с балче. Докато я поднася към устните си, вдига поглед и застива. Питието му донася не Дора, а як младеж, облечен по стария обичай на Динех. Зад гърба на юношата се е изправил друг, по-едър мъж, от когото се излъчва още по-голяма сила. Той носи същото облекло и приликата помежду им е поразителна.

— Изглеждате ми познати — казва им Били. Първият мъж се усмихва.

— Ние сме убийците на гигантите Седем Ара, Сипакна и Кабракан — отвръща той.

— Ние сме онези — допълва другият, — които слязоха долу по стълбите в Шибалба, след като прекосиха Реката на разложението и Реката на кръвта. Следвахме Черния път до Дома на Господарите на смъртта.

Първият кима.

— Имахме странни схватки с тях. И печелехме, и губехме — изрича той. После двамата произнасят в един глас: — Убихме господарите Пришълеца Хун и Пришълеца Вукуб и се изкачихме към светлината.

Били сръбва от своето балче.

— Приличаш ми — обръща се той към по-младия — на Тобадзичини, а ти — казва на другия — на Найенезгани, воините близнаци на моето племе. Винаги съм си мислел, че трябва да изглеждат като вас.

Двамата се усмихват.

— Истина е — изричат те, — тъй като ние много пътуваме. Тук сме известни като Хунахпу и Шбаланке. Сега се изправи на крака и хвърли поглед ей там, към по-тъмните места.

Той става и се вглежда в дъното на пещерата. Там забелязва пътека, която води надолу. На нея е стъпила Дора, вторачила взор в него.

— Върви след нея — изрича Хунахпу.

— Върви след нея — произнася Шбаланке. Дора започва да се отдалечава. Той се обръща, тръгва след нея и в този миг дочува крясък на птица…

Били излезе от транспортната кабина и се огледа. Беше тъмно, звездите блестяха с тропическа яркост. Въздухът беше прохладен и влажен, напоен с миризми, които той открай време свързваше с растителността в джунглата. Хладината сякаш подсказваше, че нощта приближава към своя край.

Били излезе от станцията и прочете табелата. Точно така. Правилно го бе почувствал. Беше пристигнал в огромния археологически парк Чичен-Ица.

Стоеше на нисък хълм. Тесни пътеки отвеждаха в многобройни посоки. Бяха слабо осветени и по тях се забелязваха бавно движещи се хора. Били различаваше масивните тъмни силуети на самите древни постройки, по-плътни и наситени от отслабващия нощен мрак. Ту една, ту друга част от руините периодично се осветяваше ярко няколко минути, за да могат да я разгледат нощните посетители. Били си спомни прочетеното някъде, че това се прави редовно през установени интервали. Графикът им е посочен на определени места по пътя, където са инсталирани и компютърни устройства, предлагащи коментар и отговори на въпроси за съответното място.

Тръгна. Руините бяха огромни, тъмни, индиански. Преминаването по пътеките между тях го успокояваше. Тук Котката не можеше да го намери. Знаеше го със сигурност. Разбираше и прощалните й думи. В известен смисъл се беше издал, тъй като крайната му цел присъстваше в съзнанието му дори когато набираше наслуки координатите, довели го тук. Щом стигне най-сетне до онова последно място, там ще се изправи лице в лице с врага си.

Сега тихо се изсмя. Нищо не можеше да му попречи да остане тук, докато не изтече определеното от Котката време.

Някои от по-податливите на разрушение руини, покрай които минаваше, бяха защитени от силови полета. В други влизането, катеренето, броденето нямаше да навреди и беше разрешено. Спомни си за това, когато леко докосна един силов екран — мек, по-твърд, още по-твърд, непроницаем. Напомни му за клетката на Котката в института. Тя обаче беше и електрифицирана — генерираше ударна сила, която нарастваше правопропорционално на интензивността на натиска отвътре. Все пак Котката рядко се докосваше до клетката си, понеже беше особено чувствителна към електрически ток. Всъщност точно по тази причина Били я бе уловил: случайно, когато се бе блъснала в електрифицирания силов екран, който ограждаше един от базовите лагери. Тогава тя се опита да го проследи обратно по дирите му и да му устрои засада. Този спомен внезапно събуди у Били други мисли.

Далече вдясно от него проблесна светлина. Той спря и се вторачи в гледката. Никога преди не беше идвал тук, но бе виждал снимки, бе чел за това място. В момента съзерцаваше Храма на воините с множество колони отпред, чиито сенки падаха като черни наклонени ивици върху предната му стена. Запъти се натам.

Светлината изгасна, преди той да пристигне, но в съзнанието му се бяха запечатали както местоположението, така и образът на храма. Продължи напред, дойде съвсем близо и след като установи, че няма силово поле, което да прегражда пътя му, премина между заострените колони и се заизкачва по стръмните стълби на фасадата.

Когато стигна до равния покрив, обърна се натам, където според него беше изток, и седна, облегнал гръб на стената на по-малката издатина в центъра. Мислеше си за Котката и за желанието си да умре, което вземаше надмощие, защото не беше способен да се приспособи, защото вече не беше навахо. Но истина ли беше това? Разсъждаваше над последните си години на отчуждение. Сега му приличаха на изпълнени с пепел. Племето му много пъти бе вкусвало пепелта на страха и страданието, на мъката и подчинението и все пак никога не беше губило достойнството си или цялата си гордост. Понякога цинични, често дръзки, но тези хора бяха оцелели. Сигурно все още носеше в себе си нещо от това качество и то трябваше да се противопостави на молитвата му за смърт. Задряма и сънува странен сън, който по-късно не можа да си спомни напълно.

Когато се събуди, слънцето изгряваше. Наблюдаваше как вълни от цветове предшестват изгрева и заливат света. Истина беше, че нищо не може да му попречи да остане тук, докато не изтече определеното от Котката време. Ала знаеше, че няма да го направи. Щеше да продължи напред, за да се изправи лице в лице със своето чинди.

… След закуска, реши той. След закуска.

— Хич не ме е грижа! — заяви Мърси Спендър, докато с едната ръка надигаше бутилката, а в другата държеше чаша. — Трябва да ударя още едно!

Елизабет Брук сложи ръка на рамото й.

— Наистина мисля, че не бива, мила. Поне не точно сега. Ти си развълнувана и…

— Зная! Точно затова искам да пийна!

Чу се звън и дъното се отдели от бутилката. Потокът от джин отнесе към пода късове стъкло. Аромат на хвойна се издигна нагоре.

— Това пък какво…?

Уолтър Сандс се усмихна.

— Подло от моя страна — отбеляза той. — Но ние все още се нуждаем от теб. Зная, че би искала да се върнеш отново в санаториума и да си починеш. Но на нас ще ни е по-трудно, ако точно сега се оттеглиш. Почакай мъничко.

Мърси се вторачи в пода. На лицето й се появи гневен израз, очите й плувнаха във влага, заискриха.

— Глупости — след малко произнесе тя. — Щом иска да умре, негова работа.

— Не е толкова просто. Този човек не е съвсем обикновен — заяви Айрънбеър. — А и ние сме му длъжници.

— Аз не му дължа нищо — каза Мърси. — Освен това дори не знаем какво да направим всъщност. Аз… — Ала след това продължи: — Мисля, че всички ние носим по някаква болка. Може би… Така да е. Ще пийна малко чай.

— Чудя се каква ли е болката на онова нещо, което го преследва? — запита Фишър.

— Данните за екологията на мястото, където е родено, са непълни — отвърна Мансин.

— В такъв случай има само един начин да разберем, нали? — зададе въпроса си Айрънбеър. — Да отидем при източника.

— Невъзможно — заяви Фишър. — Достатъчно трудно е да се докоснем до съзнанието на човек, върнал се към първичното. Звярът, изглежда, е способен да го постигне от малки разстояния, защото между тях съществува някаква връзка. Но да се доберем до самата твар и после… Аз не бих могъл.

— Нито пък аз — каза Елизабет. — Никой от нас не би могъл. Ала може би заедно ще успеем.

— Ние? Ние? Заедно? Отново? Навярно ще е опасно. След онзи последен път…

— Отново.

— Но ние дори не знаем какво представлява това коткоподобно същество.

— Хората на Уолфорд могат да наредят да се провери още един път компютърната мрежа на Транспортната компания. Отново да открият къде се намира Сингър, а звярът скоро ще се появи там.

— И каква полза бихме имали от това?

— Ще разберем едва след като получим сведенията и опитаме.

— Това не ми харесва — рече Фишър. — Може да пострадаме. Мястото, за което говориш, е дяволски чуждоземно. Вчера се докоснах до съзнанието на един стрейджианец и после половин час имах главоболие. Дори погледът ми се раздвояваше. А стрейджианците в много отношения приличат на нас.

— Винаги можем да се оттеглим, ако положението стане много сериозно.

— Имам някакво лошо предчувствие — обади се Мърси, — но смятам, че така наистина би било по християнски.

— По дяволите тези разсъждения! Ще има ли полза?

— Може би си прав — каза Мансин. — Ако анализираме този подход, той не дава кой знае какви надежди за успех. Хайде да уведомим Уолфорд по какъв начин се е справил Сингър, да му разкажем за звяра и за сделката, която са сключили. После да проверят по компютърен път и да очертаят в по-тесни граници полето на действие. Могат да изпратят и въоръжено формирование да преследва тази твар.

— Да го изпратят да преследва нещото, убило създанието, което въоръжено формирование не успя да спре?

— Да разберем къде се намират — предложи Айрънбеър, — да установим каквото можем и после да решим.

— Това поне има смисъл — заяви Сандс. — Съгласен съм.

— Аз също — каза Елизабет.

Мансин хвърли поглед към Фишър.

— Май оставаме малцинство — с въздишка произнесе той. — Да бъде, както искате.

Фишър кимна.

— Свържете се с Тедърс. Проверете Транспортната компания. С вас съм.

Били слезе в своя хоган, без да измъква транспортната си карта от процепа. Включи охранителната система и изключи телефона. Точно сега не му трябваха никакви обаждания.

От телефонния секретар научи, че Едуин Тедърс го е търсил няколко пъти. Би ли бил така любезен да му позвъни? Някой друг не бе посочил името си, само беше оставил съобщение: „Научих, че ги отглеждат в изолация. Знаеше го, нали?“

Той включи кафеварката, съблече се и влезе в банята. Докато вибрациите го миеха, през съскането на дюзите дочу тътена на гръмотевица.

След като приключи с банята и облече по-топли дрехи, излезе да пие кафето си на верандата. Небето на север беше сиво, там бяха надвиснали дъждовни завеси. Силен вятър премина покрай него. На юг и на изток беше ясно. На запад се рееха леки облаци. Известно време наблюдаваше диплещите се на вълни треви и се вслушваше във вятъра, после изпи кафето и се прибра вътре.

Взе оръжието и внимателно го огледа. Старомодно. Наричаха го тейзър. Изстрелваше раздвоен кабел, чийто край излъчваше силен електрически импулс. Сега имаше къде по-фантастични неща: йонизираха ивица във въздуха, по която минаваше изхвърленият заряд. Ала и тейзърът щеше да свърши работа. Навремето Били бе използвал подобно устройство срещу Котката, след като бе узнал слабото й място.

После наточи трийсетсантиметровото острие на ловджийския нож и промуши колана си в отворите на калъфа. Внимателно огледа стара, отлично запазена пушка, калибър 7,62. Знаеше, че ако успее да зашемети Котката, оръжието може да изстреля достатъчно патрони, с които да пробие дебелата й кожа и да порази жизненоважни органи. Но, от друга страна, то пък беше доста тежко. Накрая избра половинметрова лазерна пушка със скосена цев, не толкова точна, но със същото смъртоносно действие. Така или иначе възнамеряваше да стреля от малко разстояние. След като реши този въпрос, зае се да сложи в лека раница минимума необходими неща за пътуването, което бе замислил. Щом всичко беше готово, той нави будилника, изтегна се на спалния си чувал и спа два часа.

Когато звънът го събуди, дъждът барабанеше по покрива. Облече непромокаемо, подплатено с овча вълна яке, нарами раницата и оръжията и си сложи шапка. После отиде до комуникатора си, намери един номер и го набра.

Скоро екранът оживя и широкото лице на Сюзан Йелоуклауд7 се появи пред него.

— Азаетлин! — Тя отметна кичур коса и се усмихна. — Не сме се виждали от години.

— Така е — отвърна той, после си размениха поздрави и няколко любезни фрази. Накрая попита: — При вас вали ли?

— Като че ли се кани.

— Трябва да стигна до северния ръб — съобщи й той. — От всичките ми познати ти живееш най-близо до мястото, където съм си наумил да стигна. Удобно ли е да дойда?

— Разбира се. Качвай се в кабината си, а аз ще настроя нашата.

Той влезе в кабината, прибра картата си в джоба и натисна бутона ТРАНС.

Пристигна в ъгъла на задръстена с мебели гостна. Джими Йелоуклауд се надигна от креслото си пред видеоекрана, за да се ръкуват. Той беше нисък, широкоплещест, с оформено коремче.

— Хостийн Сингър — рече той, — изпий с нас чаша кафе.

— Става — отвърна Били.

Докато пиеха кафето, Джими отбеляза:

— Казал си, че отиваш към каньона?

— Да.

— Но не и да се спуснеш в него, надявам се.

— Смятам да се спусна.

— Пролетното наводнение започна.

— Досетих се.

— Тази пушка изглежда отвратително. Може ли да я разгледам?

— Заповядай.

— Гледай ти, лазерна! Можеш да пробиеш още една дупка в Прозоречната скала с това нещо. Стара е, нали?

— На около осемдесет години. Не мисля, че още произвеждат точно такива.

Джими му върна пушката.

— Ще ловуваш ли?

— Нещо подобно.

Известно време седяха мълчаливо, после Джими се обади:

— Ще те закарам докъдето искаш на ръба.

— Благодаря.

Джими отпи още една глътка от кафето.

— Дълго ли смяташ да останеш долу? — попита той.

— Трудно е да се каже.

— Напоследък не те виждаме често.

— Не се събирам с хора.

Джими се изсмя.

— Трябва да се ожениш за сестрата на жена ми и да дойдеш да живееш тук.

— Хубава ли е? — попита Били.

— И още как. При това е и добра готвачка.

— Познавам ли я?

— Не мисля. Ще трябва да устроим Танц на индианките. Дъждът внезапно започна да барабани в северния край на къщата.

— Ето че започна — рече Джими. — Предполагам, че не ти се иска да чакаш, докато спре.

Били се изсмя:

— Може да продължи с дни. Ще се разориш, ако ме храниш.

— Бихме могли да играем на карти. По това време на годината един горски пазач няма кой знае каква друга работа.

Били допи кафето си.

— Би могъл да се научиш да правиш накити — колани от раковини, гривни, пръстени.

— Ръцете ми просто отказват да се заемат с това.

Джими остави чашата си.

— Няма какво друго да правя. Спокойно бих могъл да се преоблека и да дойда с теб. Имам мощна ловджийска пушка с радарен мерник. Може да повали слон.

Били прокара пръст по една шарка на покривката.

— Друг път — каза той.

— Добре. Мисля, че в такъв случай е по-добре да тръгваме.

— И аз.

Накара Джими да го остави на северната издатина над мястото, където се намираха развалините на Къщата на антилопите. След като пристигна с кола, реши да стигне на изток чак дотук. Ако беше вървял пеша, щеше да започне спускането на няколко километра по на запад. Джими можеше да го откара още по-далече на изток, но от това щеше да има по-малка полза, защото отправната му точка беше зад мястото, където Каньонът на черната скала се отклоняваше от същинския Каньон дел муерто. Искаше да мине този участък пеша и там да заплете следата. Ако направеше нещата прекалено лесни, това щеше да се стори съмнително на Котката.

Втренчен надолу към просторния, извит като змия каньон, забеляза как в центъра, точно както бе подозирал, минава широка ивица слабо проблясваща вода. Още не беше толкова дълбока, колкото я бе виждал понякога в миналото: придошла от топенето на снеговете между оранжевите, жълто-розовите и сивите стени, плискаща се в основите на приличащите на обелиски канари, с малки водопади на неравните места и вълнички около големите камъни, понесла тиня и детрит към плитчината Чинли, докато по цялото дъно на каньона се образуваха островчета от плаващи пясъци. Неколкостотин души от племето живееха тук през по-топлите месеци, но всички си отиваха през зимата. Сега мястото щеше да е безлюдно.

Ръмеше лек дъжд, от който скалистите стени ставаха хлъзгави. Огледа се да види кой е най-безопасният път надолу. Ето там, вляво.

Стигна до избраното място и го разгледа по-внимателно. Да. Подходящо беше. Намести раницата си и започна да се спуска. Пътят водеше надолу към високия, покрит с чакъл скат, който следваше основата на стената.

Измина известно разстояние, спря, за да оправи раницата, изтри влагата от челото си и се загледа встрани и малко назад в скалната рисунка, изобразяваща антилопа в естествена големина. Наоколо имаше още много такива издълбани рисунки: антилопи, други четириноги, пуйки, човешки фигури, концентрични кръгове; някои от тях продължаваха до четвъртия етаж на огромна руина, построена в основата на скалата. Нито една от рисунките не беше направена от неговото племе. Те датираха от периода на великите пуебло между XII и XIV век, дело на древните, Анасази. Продължи с мъка надолу, направи завой и изведнъж му стана по-леко да върви. Тук наклонът и козирката на стената предпазваха от дъжда.

Когато стигна дъното, той се обърна на изток. Плискащите се води останаха вдясно, избелелите треви и ниските дървета — горе на склона. Не направи усилие да прикрие следите по пътя си, а вървеше напред с широка, решителна крачка. Отвъд водата, до основата на отсрещната скала, се намираше Руината на бойната пещера — малка каменна постройка с оцветени в бяло, червено, жълто и зелено рисунки. Тя също датираше от времето на великите пуебло. Като момче навярно би се пазил от такива места — би се страхувал да не разбуди отмъстителните духове на Древните. От друга страна, реши той, вероятно щеше да се хване на бас и да мине през тях.

Назъбена мълния, икне’ека’а, танцуваше някъде на изток. Последва бавен гръмотевичен екот. Почувства, че Котката сега вече е някъде в Аризона, след като е видяла в съзнанието му монумента в Каньон де Чели, по-точно в разклонението му Каньон дел муерто. Все пак откриването на транспортната кабина в хотел „Гръмотевична птица“ би било в известен смисъл езотеричен акт. Несъмнено Котката щеше да пристигне през Чинли, което означаваше, че й остава да извърви още дълъг път дори да е стигнала там преди няколко часа.

Чудесно. Каньонът на черната скала не бе толкова далеч.

Котката излезе от транспортната кабина в Чинли, дегизирана с черно наметало, тъмни очила и нахлупена шапка. В момента станцията беше празна, но с инфрачервеното си зрение тя умееше донякъде да усеща станалото през последните няколко минути и по топлинните следи разбра, че неотдавна двама души са били вътре известно време. Точно така. Мъж и жена се отдалечаваха. Сигурно се бяха срещнали в станцията и си бяха поговорили, преди да тръгнат по пътя си. Котката видя как пресякоха улицата и влязоха в едно кафене вдясно. Мислите им я накараха да си спомни за собствения си глад, засилващ се от много часове насам. Без да мърда, окото й обходи безбройните изображения върху картата на близката стена. Вече разбираше повече от карти и щеше да се постарае да запомни цялата маркировка. Когато видеше на място някоя от характерните особености на района, щеше да узнае в каква посока да поеме, макар да усещаше, че тя й е известна още отсега. Дотогава щеше да следва собствените си чувства и да насити глада си, докато откриваше следи.

Котката напусна станцията. Половината небе беше мрачно, а като че ли прииждаха и нови облаци, за да го закрият още повече. Котката почувства влажността и отрицателната йонизация на въздуха.

Тръгна по улицата. Трима мъже се появиха иззад ъгъла и продължително се взираха в нея. „Чужденец. Странен. Много странен — прочете мислите им тя. — Има нещо необичайно в този тип, в начина, по който се движи…“ Последваха образи. Страхове от детството. Стари предания. Донякъде подобни на потока на съзнанието при Били.

Отзад се приближаваха още хора. Нямаха намерение да се движат в нейната посока. Ала от тях струеше същото любопитство.

Тя избра как да действа. Започна да излъчва страхове и лоши предчувствия:

— Бягайте! Аз съм човек вълк, който променя формата си! Онзи, който гризе трупове! Ще изпратя разложение в телата ви, ще вдъхна пепелта на трупове в дробовете ви. Аз съм вълк, навлякъл човешка кожа. Ще ви проследя и ще ви разкъсам!

Мъжете зад гърба й бързо се скриха в един отворен магазин. Тези отпред спряха, после с ускорена крачка минаха от другата страна на улицата. Почти развеселена, Котката продължи да излъчва подобни чувства и след като минувачите се отдалечиха. Така разчисти пътя си. От сградите понечваха да излязат хора, но спираха, после се прибираха обратно, сякаш внезапно си спомняха, че вътре са оставили недовършена някаква работа, а в душите им се надигаха отново страховете от детските години. Предпочитаха да отстъпят пред обхваналия ги порив и да се отдадат на рационални размишления по-късно, вместо излишно да се правят на храбри.

„Само че тези опасения са реални — помисли си Котката. — Аз наистина променям формата си и бих могла да ви смажа без никакво усилие. Все едно че съм излязла от кошмарните ви легенди…“

Долови посоката към плитчината в Чинли от един отдалечаващ се мозък, свърна зад първия ъгъл, после — зад следващия…

Глупаци. Вече не се забелязва жива душа. Няма да има усложнения, реши Котката.

Протегна се, сви се и се наведе напред. След малко вече се носеше с големи скокове по улицата. Не беше далече, не беше твърде далече. Този път наистина водеше на север. Сградите се разредиха, градът остана назад. Котката напусна шосето, известно време бяга покрай него, после тръгна направо през полето. Сега е по-добре, по-добре. Остана още малко. Точно така. Спускане по хълма. Дървета и изсъхнали треви. Слаб проблясък на светлина. Много по-късно — приглушен тътен в небето на изток.

Надолу, надолу към пустошта от пясък и влажна пръст, откършени клони и полузаровени в земята камъни. Достатъчно е твърдо под краката й, достатъчно твърдо, за да може да бяга и…

Спря. Пред нея бродеше примитивно съзнание. Автоматично продължи дебнешком. На това място — почти великолепно, ако не беше влагата — си спомни, че е гладна. Сега бавно, зад следващия завой…

Котката отново спря веднага щом забеляза животното — мършаво черно куче, което душеше около купчина отпадъци. Части от него можеха да свършат работа, ако ги преглъща с нещо…

Котката се втурна напред. Кучето вдигна глава едва след третия й скок, когато вече беше твърде късно. Успя да изквичи тъничко само веднъж, преди излъчените усещания да го поразят. После лявата лапа на Котката пречупи гръбнака му.

Разкъсваше трупа, когато надигна муцуна и завъртя глава така, че многофасетният й поглед да обхване всички посоки, включително право нагоре. Нищо. Нищо не се движеше освен вятъра, който разлюляваше предметите наоколо. И все пак… Котката имаше чувството, че нещо я наблюдава. Не, само й се беше сторило.

Зае се да отделя костите, да ги троши и да ги поглъща с много пясък. Не бяха толкова вкусни като хрупкавите пълзящи тръби там, у дома, но по-хубави от синтетичната храна, която й даваха в института. Много по-добри. Мислено бродеше отново сред безводните долини, без да изпитва страх от нищо освен…

Какво беше това? Отново се появи. Котката се сепна и обходи с поглед целия хоризонт. Нямаше нищо, но въпреки това се чувстваше така, сякаш нещо я дебне.

Сниши се, изплю парчета месо, оголи зъби, ослушваше се, взираше се. Какво би могло да й вдъхва страх? На тази планета нямаше нищо, което да е в състояние да я уплаши. И все пак се чувстваше застрашена от нещо, което не разбираше. Дори когато много отдавна бе срещнала крел, знаеше къде се намира той. Докато сега…

Изпрати парализираща вълна от усещания и зачака. Нищо. Никакъв признак, че нещо ги е доловило. Възможно ли беше това да прилича на сън?

Времето я оплиташе в мрежите си. За миг небето припламна зад дясното й рамо.

Постепенно напрежението я напускаше. Вече изчезна. Странно. Много странно. Би ли могло да е свързано с това място?

Котката довърши яденето си отново с мисли за дните, когато ловуваше из равнините на своя собствен свят, когато само едно нещо можеше да я разтревожи…

Ударът дойде.

Какъвто и да беше, падна върху й като огромен камък, долетял от нищото. Тя подви крака под себе си и скочи право нагоре в момента, когато онова я порази — с отметната назад глава и с остро фучене, излетяло от гърлото й. За миг погледът й се замъгли и светът изгуби очертанията си. Ала мозъкът й вече работеше трескаво. В известен смисъл това й беше познато.

При нейния вид борбата за самката винаги се предшестваше от психическо нападение на другия мъжкар. Някаква подобна битка се водеше и сега и тъй като Котката беше самец в своя свят, разполагаше с необходимите умения да се сражава в такива случаи.

Не разбираше какво точно прави нещото в главата й, но го удари с цялата си омраза, с желанието да го разкъса. И тогава то изчезна.

Котката се нахвърли върху трупа на кучето с все още оголени зъби, върнала се към предишния си начин на съществуване. Къде беше другият? Кога щеше да нападне? Обхождаше със сетивата си целия район наоколо в очакване. Ала там нямаше нищо.

Така измина много време, после напрежението я напусна. Нищо не се задаваше. Каквото и да я беше нападнало, то не беше от нейната порода, нито пък битката щеше да бъде някакво състезание, както й се бе сторило. Тревожеше я, че на това място има нещо, което не разбира. Обърна се и пое на север.

Мърси Спендър и Чарлс Фишър, седнали от двете страни на Уолтър Сандс, протегнаха ръце да го задържат за раменете, когато той политна напред.

— Пренесете го на масата. Бързо! — нареди Елизабет.

— Той просто припадна — каза Фишър. — Мисля, че главата му трябва да е на по-ниско.

— Проверете му пулса! Аз бях все още с него. Почувствах как сърцето му спира.

— О, Боже! Някой да ни помогне!

Настаниха го на масата и се опитаха да доловят биенето на сърцето му, но не чуха нищо. Мърси започна да натиска гърдите на Сандс.

— Ясно ли ти е какво правиш? — запита я Айрънбеър.

— Да. Навремето започнах да уча за медицинска сестра — пъхтеше тя. — Спомням си тази процедура. Някой да повика помощ.

Елизабет отиде до интеркома.

— Не знаех, че страда от сърце — рече Фишър.

— Мисля, че и той самият не го е знаел — отвърна Мансин, — защото вероятно бихме го разбрали, когато взаимно се огледахме. Сигурно е от шока от ответния удар на съществото. Не биваше да се поддаваме на уговорките на Айрънбеър.

— Грешката не е негова. — Мърси продължаваше да натиска гърдите на Сандс.

— Пък и ние всички се съгласихме — отбеляза Фишър. — Моментът изглеждаше идеално подбран, съществото тъкмо се беше отдало на спомени. Освен това научихме нещо…

Елизабет се свърза с Тедърс. Всички млъкнаха, докато тя разказваше какво се е случило.

— Само преди секунда, само преди секунда — изрече Фишър — той беше сред нас.

— Струва ми се, че продължава да бъде — каза Мансин.

— Ще се наложи да опитаме да се свържем със Сингър — заяви Елизабет, след като прекоси стаята и отново седна на мястото си.

— Трудно ще бъде. Пък и какво всъщност имаме да му кажем? — попита Фишър.

— Всичко, което знаем — отговори Айрънбеър.

— А кой може да предвиди при тази негова странна умствена нагласа каква форма ще приеме съобщението ни? — попита Мърси. — Навярно би било по-сигурно да поискаме изпращането на въоръжено формирование, както предложи Мансин.

— Може би е редно да направим и двете — каза Елизабет. — Но ако не опитаме да му помогнем, ще означава, че ударът на Уолтър е отишъл напразно.

— И аз ще ви помогна — обади се Мърси, — но сега някой трябва бързо да ме замести, докато пристигнат лекарите. Силите ми вече са на привършване.

— Аз ще опитам — каза Фишър. — Само да погледам как го правиш.

— Добре ще бъде и аз да се науча — приближи се и Мансин. — Все още действително ми се струва, че усещам присъствието му, макар и слабо. Може би това е добър знак.

От долния етаж продължаваха да се чуват удари — там възстановяваха една разрушена стена.

Той прегази потока над малък водопад — знаеше, че дъното е сравнително устойчиво. После тръгна по южния чакълест скат, като оставяше ясни следи. Навлезе в Каньона на черната скала и продължи около километър навътре. Дъждът безспирно се лееше върху него, а високо горе вятърът сякаш пееше. Забеляза как далеч напред няколко къса се отцепиха от северната скала, сгромолясаха се на дъното на каньона и разплискаха водите.

Дълго се взира в изхвърлените на брега дървета, преди да открие пръта, който му бе необходим. Известно време повървя покрай водата, след това се качи на дълга скална козирка, където отпечатъците от стъпките му скоро изчезнаха. Незабавно пое назад по собствените си следи, докато стигна отново до водата. Нагази в нея, като проверяваше с пръта за подвижни пясъци, и се добра обратно до устието на каньона.

Излезе от разклонението, отново прекоси главния поток, премина на северния му бряг, зави надясно и продължи по Каньон дел муерто към Руината на изправената крава. После в продължение на километър прикриваше дирите си. Установи, че му е приятно да е сам сред гигантския пролом. Тук потокът беше по-широк, по-дълбок. Мислите му го отнесоха далече назад към историята, чута от него като момче, когато целият свят се страхувал от наводнение. Кой беше онзи стар певец? Горе в Кайента през двайсетте години на отдавнашния XX век… Старецът бил поразен от мълния и го сметнали за мъртъв. Ала след няколко дена дошъл на себе си, надарен, както твърдял, с послание от боговете — послание, че светът скоро ще бъде залят от потоп. И понеже обичайните закони и табута не важели вече за човек, ударен от гръм, към него се отнесли с особено внимание. Хората му повярвали и побегнали заедно със стадата си към Черната планина. Но водата не дошла и царевичните поля на бегълците изсъхнали и загинали под лятното слънце. Шаман с видение, което не се сбъдва.

Били се изкиска. Как го бяха нарекли семейство Йелоуклауд? „Азаетлин“ — „Лечителя“. „Невинаги може да се разчита на нас — помисли си той, — след като сме обзети от същите страсти и заблуждения като останалите. Лечителю, излекувай себе си.“

Закрачи покрай „купчина на желанията“ от скални отломъци и хвойнови клонки, спря, върна се и прибави още един камък към нея. Защо пък не? Така или иначе тя беше тук.

След време стигна до Руината на изправената крава, една от най-големите в каньона. Намираше се до северната стена под огромна козирка. Останките от зидовете й се простираха на повече от сто и двайсет метра, като някои от тях бяха построени около огромни камъни. Тази развалина също датираше от дните на великите пуебло, в нея имаше три киви8 и множество стаи. Ала тук се намираха и складови постройки от дърво и пръст на навахите, а до оставените от Анасази изображения се виждаха и навахски рисунки. Приближи се, за да разгледа отново оцветените в бяло, жълто и черно образи на хора с вдигнати ръце, гърбавия стрелец, кръгове, кръгове и още кръгове, животните… А вляво от него, високо над козирката, имаше една изцяло навахска рисунка и тя му беше най-интересна. На нея беше изобразена върволица от испанци на коне с наметала, широкополи шапки и пушки, двама от които стреляха по индианец. Смяташе се, че това са войниците на лейтенант Антонио Нарбона, сражавал се с навахите в Пещерата на клането през 1805 г. А под тях, в основата на скалата, се виждаха други конници и американски кавалеристи от 60-те години на XIX в. Докато се взираше в тях, те сякаш се раздвижиха.

Разтърка очи. Наистина се движеха. Стори му, че дочу проехтелите преди миг изстрели. Фигурите вече бяха станали триизмерни, реални, яздеха през пясъчна пустиня…

— Винаги сте ни преследвали, не е ли така? — обърна се той към тях конкретно и към света като цяло.

Дочу ругатни, изречени на испански. Когато сведе поглед към следващата фигура, до слуха му долетя звукът на тръба — сигнал за кавалерийска атака. Огромните скални стени около него сякаш се стопиха, а водите притихнаха окончателно. Сега пред взора му се разкри съвсем друг пейзаж: потискащ, безжизнен и ужасяващо ярък. Вдигна очи и забеляза почти бяло слънце, пламтящо във висините. Част от него гледаше отстрани и се чудеше как е възможно всичко това.

Ала останалото му същество беше изцяло погълнато от видението.

Докато наблюдаваше как конниците яздят през тази чуждоземна пустиня, до слуха му като че ли достигна думкане на барабан. Ритъмът постоянно се ускоряваше. И когато ударите зазвучаха почти неистово, пясъците пред челния конник изригнаха и пред него изведнъж се изправи огромна полупрозрачна триъгълна фигура, която се наклони напред, за да обгърне коня и ездача с хлъзгави ципести криле. Още такива фигури изникнаха стремително покрай колоната, отърсваха пясъка от себе си, от което въздухът пожълтя, спускаха се върху останалите ездачи и конете им, обвиваха ги и ги смъкваха на земята, превръщаха ги в треперещи, блестящи, каменовидни купчини сред пустинния пейзаж. Дори кавалеристът, размахал вече сабя, беше споходен от същата съдба под звуците на тръбата и на барабана.

Съвсем естествено.

Каква друга участ би могла да сполети човек, срещнал крел, да не говорим за цяла тълпа? Бързо се бе отказал от всякакво намерение да доведе подобно същество в института. Две оглеждания по-отблизо и реши, че креловете са прекалено, дяволски опасни. Този свят на Котката бе породил някои много зловещи създания.

Котката. Достатъчно е да се заговори за вълка… Ето, Котката пресича равнината, олицетворение на самата гъвкава сила…

Крелът пак се издигна сред дъжд от пясък. Котката се отдръпна, изправи се на задните си крака, предните й лапи се удължиха, заудря с тях. Двете същества връхлетяха едно върху друго и Котката започна да се бори, за да се измъкне…

Прозвуча единичен удар на барабан и гледката изчезна. Беше се вторачил в човекоподобните фигури, в животните и в огромната Изправена крава. Зад гърба си чуваше шума на водата.

Странно, но през годините се бе натъквал на още по-необичайни неща и винаги знаеше, че някаква сила обитава старите места. Нещо в тази нейна проява му се струваше насърчително и той я прие за добра поличба. Изпя кратка благодарствена песен за видението и се обърна, за да продължи пътя си. Сенките видимо бяха потъмнели, сега скалните стени изглеждаха още по-високи и за известно време като че ли ги наблюдаваше през мъгла от дъги.

Завръщаше се. Част от него си оставаше все така отстранена, но сега тя изглеждаше още по-малка и по-далечна. Периоди от живота му между детството и сегашния момент бяха заприличали на сън, обгърнала ги бе трептяща светлина, а той не бе забелязал как се е случило. Започна да си припомня рядко използвани названия на заобикалящите го неща, които смяташе за отдавна забравени. Дъждът вдясно се усили, макар пътят му да оставаше все така защитен от стената на каньона. Слаба светкавица като че ли за момент очерта червеникава пътека, простряла се пред него.

„Крел, крел — напяваше си той, докато вървеше, без да знае защо, — освободи котка да убие стрейджианка, намери крел да убие котка… И после какво?“ Изсмя се тихо. Нямаше отговор за странното видение. Съзнанието му си играеше с формите на скалите наоколо. Култът към Скалните хора бе по-силен сред индианците от равнините, отколкото в неговото племе. Ала сега му се струваше, че за кратко почти успява да съзре скритото в канарите присъствие. Кой беше онзи философ беликано, когото харесваше най-много? Спиноза. Точно така. Всичко е живо, свързано помежду си, вътрешно и външно, навсякъде. Съвсем по индиански.

— Хах ла тзе кис! — извика и ехото му отвърна.

Зигзаговидната мълния потанцува над края на високата скала и когато оставеното след нея сияние избледня, той осъзна, че нощта наближава. Ускори крачка. Усещаше, че ще е добре да отмине Каньона на многото череши, преди да падне пълен мрак.

Почвата рязко омекна и той си проправи път през едно блато, като с пръта опипваше земята пред себе си. Преди да продължи, почисти ботушите си. Прокара длан по повърхността на една скала, усети мократа й гладкост. После облиза палец и отново се вторачи в изпълнените със сенки места.

Миговете прииждаха и отминаваха като тъмни приливи сред канарите, докато крачеше напред, а смътно мяркащите се образи будеха произволни асоциации — племенни и лични.

Тя сякаш плаваше към него през прииждащия мрак и кърмата й очертаваше V на хоризонта. Онази издатина отпред беше Скалата кораб в умален вид. Той вървеше устремно и неуморно напред и тя ставаше все по-голяма, изпълваше съзнанието му…

Нещо непреодолимо го захвърли в миналото. Небето над него пак се беше превърнало в синьо стъкло. Вятърът беше остър и студен, скалите — ръбести и все по-стръмни. След малко трябваше да се завържат с въжето. Приближаваха се към почти вертикални височини.

Извърна се и я погледна. Тя се изкачваше равномерно, лицето й пламтеше. Беше добра алпинистка, покорила бе много върхове. Ала този случай беше особен, забранено изпитание…

Той стисна зъби и процеди:

— Глупак!

Изкачваха се по Тзе би дахи, Скалата с криле. Белите я наричаха Скалата кораб. Височината й от 2200 метра беше покорявана само веднъж преди около двеста години, а много хора бяха загинали при опитите си да я изкачат. Това беше свещено място и катеренето по него бе вече забранено.

А Дора обичаше алпинизма. Вярно, на нея и през ум не й бе минало да предложи това изкачване, но тръгна с него. Да, идеята беше негова, не нейна.

В мислите си той виждаше миниатюрните им фигурки по лицето на скалата — достигат определено място, изкачват се още по-високо, устремяват се отново нагоре. Негова идея. Да го питат защо. Да пита Хастехоган, бога на нощта, защо, та той да се изсмее и да прати черен вятър да го задуха от север.

Защо?

Искаше да покаже на Дора, че не го е страх от табуто на племето му, че той е по-добър, по-мъдър, по-изтънчен от своя народ. Искаше да й докаже, че по дух всъщност не му принадлежи, че е свободен като нея, че стои над подобни неща, че им се надсмива. Чак по-късно осъзна, че това за нея нямаше никакво значение, че той бе играл танца на страховете само заради себе си, че тя никога не го бе смятала за по-низш, че постъпката му беше излишна, неоправдана, жалка. Ала той се нуждаеше от Дора. Тя беше нов живот в ново, плашещо време и…

Когато чу вика й, обърна се възможно най-бързо и протегна ръка към нея. Може би двайсетина сантиметра разделяха върховете на пръстите им. И после Дора вече я нямаше там, тя падаше. Видя как на няколко пъти се удари.

Полузаслепен от сълзи прокле планините, прокле боговете, прокле себе си. Всичко свърши. Той вече нямаше нищо. Самият той се бе превърнал в нищо…

Отново изрече проклятие, а погледът му светкавично обходи района до мястото, където — беше готов да се закълне — за момент бе застанал койот, размахваше опашка и се смееше, преди да изчезне сред сенките зад височината. Дойдоха му на ум откъси от песните, които се изпълняваха около огъня по време на стария обред Пътя на Койота:

Щом стигна до мястото, където му се бе сторило да вижда койота, бързо затърси в сумрачната светлина и като че ли откри отпечатък от лапа. Съвсем слаб. Това означаваше нещо. Какво, не можеше да каже.

Когато отмина Каньона на многото череши, беше уверен, че Котката вече е поела насам. Така да е. Съдбата му като че ли беше предрешена: ако не преследващата го Котка, нещо друго щеше да го довърши. Така да е. Сега всичко изглеждаше различно. Преди светът сякаш леко се размиваше пред погледа му.

Мрак, мрак. Но очите му се бяха адаптирали и виждаха необичайно ясно. Щеше да мине покрай Пещерата на синия бик. Нямаше да спира. Щеше да хапне, докато върви. Нямаше да почива. Щеше да остави още една лъжлива следа при Каньона на двойната пътека. После щеше пак да прикрие дирите си. Щеше да продължи напред. Щеше да върви през водата.

„Следвай ме, Котко. Лесното почти свърши.“

Слаб проблясък. Дъждът и водата поглъщат гръмотевицата. Той се смее и лицето му е мокро.