"Принцесата на татко" - читать интересную книгу автора (Каменска-Донкова Румяна)

Глава 8Дамоклевият меч

Следващата страница от живота на нашето семейство премина като дълъг, кошмарен сън. Трудностите се сипеха една след друга, натрупваха се на купове, само да имаш здрави нерви да ги понасяш. За моите нерви не може да се каже, че са особено стабилни. Откакто загубих баща си, ми правят номера, а и когато майка ми ме изостави, напомниха за себе си. Благодарна съм на Бога, че преди всичко това да ни постигне, ни даде най-големия и необходим подарък — Себе Си.

Бяхме кръстени на 31 май 1992 г. Безоблачното ни щастие като Божии деца не трая дълго. През юни-юли положението на Венци се влоши. Изследванията на кръвта му показваха, че бъбреците му престават да работят и трябва да започне хемодиализа. Той отдавна имаше бъбречна недостатъчност, последствие от диабета, и винаги вземаше лекарства, билки и спазваше диета, за да облекчи положението си. Но въпреки всички предпазни мерки, страшният час бе дошъл. Трябваше да се направи т.нар. фистула (връзка между артерия и вена), чрез която се извършва хемодиализата. Бяхме много притеснени и непрекъснато се молехме Бог да направи най-доброто за него. Първата операция излезе несполучлива. Освен че направената фистула не работеше, кръвообращението бе нарушено поради прекъснатите съдове и така щеше да остане, а трябваше да се прави и нова фистула, която също нарушава кръвообращението. Може би не всички знаят, че диабетиците и без това имат проблеми с оросяването (диабетът поразява най-вече капилярите). За щастие лекарката, която направи първата операция, излезе в отпуск и Венци бе опериран от най-добрия съдов хирург в София. Операцията беше сполучлива и след около месец хемодиализата започна.

По това време баба ми, която много обичах и се грижеше за мен през цялото време, се разболя от рак и почина, точно през първите дни на хемодиализата. Бях зашеметена и не знаех за какво да се притеснявам повече — дали, че губя най-близкия си човек, или как преминават първите процедури. Майка ми, която не беше много добре психически, но живееше у нас в Банкя, след смъртта на баба ми се почувства съвсем сама и стана по-зле. Веднъж отиде в Курило на лечение и повече не се върна вкъщи. Седем години, освен всичките ни сполетели беди, ходехме на свиждане в психиатриите в Курило, а после и в Карлуково. Освен така желаните за всички болни хранителни продукти, й носехме по някоя книга върху Библията. Още преди да попадне в болницата, й разказахме за новата си вяра. Тя се зарадва, защото преди не е знаела подробности за Бога и християнството. Въпреки болестта, която се изразяваше в нежелание да върши каквото и да е, да се грижи за себе си, да ходи и въобще да прави усилия, виждахме как Бог променя характера й. Без нито капка възмущение раздаваше на болните храната, която й носехме. Когато излезе стихосбирката ми, й занесох една книжка. Тя я сви на руло и я пъхна някъде из джобовете си. Стана ми мъчно за новичката, лъскава книжка, но какво да се прави, нейна си е, може да се отнася с нея както поиска. Следващия път, когато отидохме, тя каза, че книгата ми трябва да бъде наръчник за всеки дом и цитираше доста части от стихотворения. Засмях се — за по-добър критик не можех и да мечтая. Тя остана в болницата до смъртта си през 1999 г.

Винаги съм казвала, че ако човек има вкъщи болен на диализа, дори това да не е родител, дете или съпруг, а обикновен съквартирант, ако гледа страданията му и остане безразличен, сърцето му е направено от най-твърдия камък, а нервите му са по-здрави от стоманени въжета. Спомних си легендата за Дамоклевия меч. Сиракузкият владетел Дионис, живял през V–IV век пр.Хр. имал приятел Дамокъл, който му завиждал. Казвал, че Дионис е щастлив, защото е богат и има власт. Веднъж Дионис го поканил на пир и го сложил да седне на мястото, определено за самия него. Над главата му бил окачен тежък, остър меч, висящ на конски косъм. Обяснил му, че това е символ на властта, над която постоянно е надвиснала опасност. Всеки ден от живота ми напомняше този огромен, тежък и много остър меч, висящ на конски косъм. Молех Бога да не прекъсва косъма, на който висеше животът на Венци. Това не са празни приказки и страхове. През тези дълги и мрачни 8 години много хора, които са ни идвали на гости, чиито ръце и лица съм пипала, с които съм говорила дълго на живо и по телефона, умираха и други заставаха на тяхно място до апаратите за диализа. Някои се самоубиваха, защото не искаха да понасят страшните мъки, които ги очакват. Хемодиализата на ул. „Христо Михайлов“ бе профилирана за болни от диабет. Често се налагаше да им бъдат ампутирани краката. Диализата неумолимо увреждаше и без това болните им организми. Животът ми беше непрекъсната молитва. Молех се за Венци, всичко да мине добре, да се върне жив и здрав, молех се за всички страдащи, молех Бога да докосне сърцата и умовете на персонала, за да се държи добре с болните.

Тъй като малко хора знаят какво представлява хемодиализата, ще я опиша с няколко думи, разбира се, не претендирам за научно обяснение. Ще разкажа за това, което се вижда. Вече казах, че на ръката на болния се прави фистула, като се свързва вена с артерия. През нея минава много кръв под голямо налягане — ако допрете ухото си, ще чуете доста силно бучене, а ако слушате със слушалка, звукът наподобява движението на влак. В така получения съд по определен начин се забиват две игли, широки колкото пълнител за химикалка. Много е важно фистулата да се боде равномерно, за да се развива и да не се получава застой, но на сестрите им е по-удобно да бодат в изпъкналата й част и това причинява големи проблеми. През едната игла кръвта отива в апарата за диализа, минава през него, там се пречиства от отровите, натрупани в организма, и се отделя определено количество вода на час, което е зададено на апарата. В апарата винаги остават около 300 мл кръв. През втората игла кръвта се връща в болния. Тази циркулация продължава 4 часа. Болният не може да става от леглото, не е добре да отива дори до тоалетната, защото кръвта в апарата може да се съсири. Обикновено болните на диализа или уринират много малко, или въобще не уринират. При други болни урината е в достатъчно количество, но не работи пречистващата функция на бъбрека и диализата служи само за пречистване на отровите. При Венци бъбреците изобщо не работеха. Цялото количество вода и отровни вещества, натрупани между диализите, си оставаше в него. По време на диализа трябваше да свали например 4 кг вода. Това означава по 1 кг на час. Може би не е изучено и едва ли някога ще се разбере какви процеси се извършват в организма, когато се освобождава от 4 кг вода за 4 часа. Не знам подробности за физичния им и химичен характер, но знам колко зле се чувстваше Венци след диализа. Чувстваше огромно напрежение в мозъка си, мускулите му висяха обезводнени. Ходеше на диализа 3 пъти в седмицата — понеделник, сряда и петък. Най-мъчителен бе периодът петък — неделя, защото времето бе най-дълго и отровите, от които трябваше да се освободи — най-много. През цялото време изпитваше непоносима жажда, която нямаше право да утоли. Всички болни сънуваха как жадно пият от планински извори или чешми със студена вода. В хладилника на всеки имаше малка бутилка Кока-Кола или газирана вода, от която пиеха на малки глътки. Натрупването на отрови и диабетът правеха жаждата особено силна. Към всички тези трудности се прибавяше лошото, често немарливо отношение на персонала. Болните бяха привързани към леглата си и не можеха да си вземат нищо за ядене, пиене или от каквото имат нужда. За да повикат сестра, трябваше да викат силно, защото нямаше звънец, а те често нямаха сили дори да се помръднат, защото при изтеглянето на водата кръвното налягане спада. Ако съседът по легло разбере, че нещо не е в ред, викаше колкото му глас държи. Всъщност една сестра винаги трябваше да стои в залата при болните, но почти никога това не се спазваше. Венци казваше колко е по-добре и по-спокойно, когато знае, че го е включила сестра с чувство за отговорност, колко е хубаво, че има кой да му помогне.

Обикновено болните бяха с придружители, но Венци ходеше сам, защото нямаше кой да го придружава. Въпреки тежкото му състояние, Бог правеше много чудеса. През цялото време, докато беше на диализа, той работеше. Пускаха го да излиза от работа на обяд три дена в седмицата. Отиваше в болницата сам, а се връщаше с линейка. Изследванията му бяха учудващо добри за неговото състояние. Може би за това допринесе и фактът, че не ядяхме месо и се стараехме да спазваме нормите за здравословно хранене. Сред всичките мрачни събития Бог ни даваше и проблясъци от радост. Венци носеше в болницата касети с Библията и често ги слушаше без слушалки. Много хора се заинтересуваха от християнството и Божията воля. На тези, които можеха да четат, подарявахме книги, а ако не можеха, им давахме нашите книги, записани на касети. Много хора починаха с вяра в Бога и във вечния живот. Имаше една млада лаборантка, която изстрада много, защото поради грешка на лекарите оглуша и се наложи да й отрежат краката. Често й ходехме на гости. Тя каза, че ако Венци не й бе дал книгата „Животът на Исус Христос“, сигурно е щяла да се самоубие. За Рождество и Великден купувахме книжки с основните библейски истини и ги подарявахме на всички болни. Бог ни благославяше и ни даваше средства, за да можем да ги купуваме.

Още когато се оженихме, Венци започна да ме учи да ходя сама на работа. В началото ми беше трудно и дори си мислех: защо ми усложнява живота, нали сме двамата, но той искаше да ме научи, та ако се случи нещо с него, да ми бъде по-спокойно. Сега тези умения ми потрябваха. Три пъти в седмицата се прибирах сама вкъщи, а сутрин понякога отивах сама на работа, ако Венци не беше добре. За да се прибера, трябваше да пресека много оживено шосе и винаги се молех да стигна жива на другия тротоар. Една вечер, докато го чаках и се молех всичко да е наред, дойде вдъхновението. За няколко минути написах тези редове, в които е целият ми живот по онова време.

Страхът ме обземаше особено силно, когато Венци беше нощна смяна и се прибираше след полунощ. Имаше проблеми с фистулата, получаваха се кръвоизливи. Увивахме цялата му ръка в бинтове, напоени с риванол, и правехме компреси. Често постех и се молех да не му отрежат ръката. За щастие всичко се разминаваше, но накрая изпаднах в тежко състояние. Щом заговореха за нещо страшно — усложнение, смърт, самоубийство, което на диализата беше в реда на нещата — ми ставаше лошо. Отзад в главата ми нахлуваше някаква празнота, като че ли е пълна с памук. Чувствах, че ще припадна, като при ниско кръвно, но то не беше ниско. Започнах да понасям по-трудно това ежедневие.

В свободните дни ходехме в моята къща в Банкя, която се опитвахме да поддържаме, на село при свекърва ми, и в болницата при майка ми. Когато я преместиха в Карлуково, пътешествието ни отнемаше цял ден и я посещавахме по-рядко, веднъж в месеца. Така че дните ни бяха строго разчетени. Вторник и четвъртък, когато Венци не беше на диализа, бяха малки празници за мен. Тогава ходехме заедно след работа. Независимо къде бяхме — на опашка в учреждение, на пазара или приготвяхме храната за съботния ден, се чувствах добре, че сме заедно.

Често се сблъсквам с един проблем, който много утежнява живота не само на инвалидите, но и на всеки българин. Например, ако не знаеш, че някое лекарство може да ти помогне и не го поискаш специално, вероятността да ти бъде предписано е много малка. Диализата замества донякъде отделителната и пречистващата функция на бъбрека, но освен това е нарушена и хормоналната обмяна, за което тя не може да помогне. Нарушава се кръвотворенето, защото е необходим един хормон или просто преливане на кръв. Също и усвояването на калция намалява и пак е нужно лекарство. Трябва да се инжектират ампули желязо, вземат се лекарства за намаляване на фосфора, който почти винаги е висок и това причинява непоносими сърбежи и има много други вредни последствия. Така между болните бродеха слухове за нужни и полезни лекарства, намерени по втория начин, за които обаче лекарите не казваха нищо. Ако болният се осмели да попита нужно ли му е това лекарство, може и да му кажат, че е добре да си го купи. Ако много му провърви, може и да му го изпишат или да му дадат протокол, за да го вземе безплатно. Лошото е, че ако не подозираш, че такова лекарство съществува, никога няма да го получиш. И така, болните си разменяха информация, за да се позакрепят. Същото се отнася за всякакви привилегии или как да ти изчислят пенсията. Всички тези привилегии или добавки, приети със закон, отначало са тайна, после, вместо да се дават автоматично, трябва да се попълва молба за тях и да чакаш на километрични опашки и после дълги дни, за да ти се дадат. Тъй като нямат опит и волско търпение, здравите хора по принцип си ходят на работа и съвсем не си и помислят да си търсят някакви права. А инвалидите, болните освен че трябва да са яки и издръжливи като плевелите, ако не са информирани по всички социални, пенсионни, здравни, а може и по още някои въпроси, за които и не подозирам, ще си останат без нищо.

Искам да разкажа и как църквата помагаше на Венци и другите болни. Веднъж казаха, че няма хепарин, препарат, който разрежда кръвта. Без него не може да се прави диализа. Ако не си доставят хепарин, болните просто трябва да се върнат вкъщи без диализа, а така животът им ще продължи много малко и в ужасни мъки. Наш познат от църквата пусна съобщение по няколко радиа, хора се отзоваха и донесоха хепарин. Към Църквата на адвентистите от седмия ден има организация „Адра“, която помага при аварии и бедствия. Тя даваше пари за лекарства и Венци купуваше витамини и други средства на по-бедните болни. Даваше им и продукти, предоставени от „Адра“.

А сега за по-добрата страна на медала. Винаги съм си мислела, че където и да се намира, каквото и да му се случва, колкото и тежък да е животът, за всеки човек е определена неговата порция радост. Той само трябва да я намери и като я срещне, да я изживее без да се мръщи или да й търси недостатъци. Наследила съм от майка си едно качество, за което не съжалявам. Тя ме научи да се радвам на мига, да не го оставя да отмине незабелязан. Това е естествен антидепресант, който поне на мен много ми помага. След като повярвах в Бога, почувствах ума си като бял лист, който чака да бъде запълнен с нещо. Не знам дали от вегетарианската храна или от нещо друго, открих в себе си особена способност за учене. Първо усъвършенствах есперанто, който бях научила самостоятелно още през първите години на следването си. Колежката ми леля Таня ми донасяше брайлови списания на есперанто, издавани в различни държави, дори прочетох и един роман. Лошото е, че книгите на брайл бяха единици. Леля Таня ми даде каквото имаше в запас, но то не бе много. След това си купихме компютър. Учехме се да програмираме на Basic. Отначало имахме „Правец 8“, но неговото време беше отминало. Един човек от църквата видя компютъра ни и ни сглоби от части 16-битов компютър (вече не помня неговия клас). По-късно ни дадоха по-хубаво дъно и се сдобихме с компютър с процесор 486. Той работеше с говоряща програма и така можехме да четем книги от нашето издателство „Нов живот“, а и всички книги, които съществуваха в електронен вариант. За съжаление дълги години не можехме да работим с Windows, защото нямаше синтезатор на реч на български език. Компютрите ми дадоха възможност самостоятелно да пиша и да поправям грешките си — не бях особено добра машинописка. Пишех писма и ги изпращах на хората. Разказах за вярата си на всички мои познати.

Дълго време не бях писала стихове. Вече описах преживяванията си, свързани с написването на стихосбирката ми. Радвах се, че мога да набера всичките си стихове на компютъра и наистина, след като излезе книгата, много хора се чудеха, че в нея няма грешки. Издаването й бе спонсорирано от човек от църквата, чието име не знам. Всеки, който е издал книга, знае колко голямо е вълнението да видиш труда си, отпечатан на хартия. Аз само пипах малката лъскава книжка и си казвах, че тук са материализирани моите мисли. Много хора я харесаха и искаха да я имат. Това ме кара да вярвам, че издаването й е имало смисъл. Мисля, че Бог ненапразно ми даде куп идеи наведнъж и сили и вдъхновение да ги осъществя.

Оттогава приемам всяка покана за рецитал, независимо къде ще се състои, като богослужение, защото казвам думите, които Бог ми е дал, и се подготвям за него с особено чувство за отговорност и страхопочитание. Веднъж, когато рецитирах наизуст стихотворение в църквата, в главата ми се образува т.нар. бяло петно — забравих всичко. Победих притеснението, което винаги съм изпитвала да чета на брайл пред публиката, и сега навсякъде нося със себе си изписаните листове. Освен всичко друго, показвам на хората какво е брайл. Съжалявам, че не съм направила това по-рано, толкова по-леко ми е сега, пък и никой не се учудва особено. Но това е предимството на зрялата възраст — можеш да си позволиш да не бъдеш като другите.

Друго събитие, останало в паметта ми, е срещата с режисьора Николай Йотов, който направи филм за мен, когато бях на 20 години. Много исках да му разкажа за смисъла на живота, който открих в Библията. Намерих телефонния му номер и след доста перипетии се срещнахме. Той поиска да продължи филма от онова време. Сега участници в него бяхме аз и Венци. Част от филма е посветена на диализата — заснети са кадри в залата, които стряскат хората, защото се вижда кръвта, течаща по прозрачните маркучи. Филмът ми се стори доста странен, режисьорът обичаше да включва във филмите си неща, които по никакъв начин не са свързани с нашия живот. Но както и да е, снимките свършиха, ние се разделихме и за съжаление няма да се видим никога вече.

През 1999 г. възникна сериозен проблем — кръвообращението в ръката на Венци съвсем се наруши, образуваха се мъртви участъци, които по никакъв начин не можеха да се излекуват. Ходихме по лекари, фистулата трябваше да се махне, но никой не предлагаше да го направи. Тръгнахме да търсим съдов хирург и ако трябва да му платим, но да я премахне. С помощта на познати го приеха в Медицинска академия и там премахнаха фистулата. Но нямаше съдове, където да се направи нова. Направиха му протеза (изкуствен кръвоносен съд), но тя се запуши и трябваше да я отстранят. Така след няколко несполучливи операции се разбра, че не може да му се прави хемодиализа. Трябваше да премине на перитонеална диализа. Точно в този момент и двамата бяхме съкратени от работа. След един месец ме извикаха отново, защото не успели да се справят с учебниците, а Венци остана безработен.

Перитонеалната диализа представлява вкарване на диализен разтвор в корема между перитонеума и коремната стена. На принципа на осмозата разтворът отдава глюкоза и приема отпадъчните вещества и водата. Вкарват се три различни по сила разтвори — жълт, зелен и червен. Жълтият разтвор почти не изтегля вода, зеленият изтегля 300–400 г, а червеният — 800–900 г. Процедурата се прави 4 пъти в денонощието, като човек има право само на един червен разтвор. Така на ден се отделя около килограм и нещо вода. Самата процедура изисква голяма стерилност, защото в корема на болния оперативно е сложен катетър, през който се влива и излива разтворът. По време на работа ръцете се дезинфекцират добре, болният отвърта тапичката на катетъра, съединява я със съответен накрайник на системата за разтвора. Първо в празна торбичка се източва разтворът, който е в корема му, след това се влива новият разтвор. Това е доста трудно за човек без зрение, но Венци се справяше добре. Проблемът бе, че някой трябваше да гледа дали разтворът не е помътнял, в такъв случай да се обади в болницата. Казахме за проблема в църквата и определиха дежурство — по веднъж на ден някой идваше да види разтвора. По-късно едно момиче започна да идва всеки ден и така продължи докрай. Тя се казва Христина, след време дойде да живее у нас и остана до днес. За съжаление веднъж разтворът помътня, което означаваше, че Венци има перитонит. На другия ден го взеха в болница. Болките при перитонита са много силни, инжектираха му вещества, подобни на морфина, но нищо не помагаше. Това продължи, докато не се излекува възпалението. Новата диализа изискваше нов режим. На всеки 6 часа затопляхме разтвора до телесна температура и процедурата продължаваше около 40 минути. Така че спяхме по-малко — до 24 часа нямаше смисъл да заспиваме, а в 5,50 трябваше да се събуждаме, за да топлим разтвора. Измислихме много лесен начин за затопляне. Понеже не се препоръчва да се загрява в гореща вода, го слагахме в микровълновата фурна на определена температура за точно определено време и всичко беше наред. От тази диализа се напълнява, защото разтворите съдържат глюкоза. За съжаление Венци можа да я прави малко време. След около година перитонеумът му не отделяше достатъчно вода и започна да се подува. Сложиха му катетър във врата, за да му правят и хемодиализа, но и тя вървеше трудно. Калият в организма му беше много висок, купувахме разни лекарства, но не помогнаха. Веднъж, преди да отиде на диализа, той се строполи на земята. Високият калий бе парализирал мускулите му. Обадих се на една жена от църквата. Тя взе такси и заедно с шофьора дойдоха у нас и изнесоха Венци. Закараха го на диализа, но там не можеха да го вземат веднага, защото нямаше свободен апарат. И този път Бог направи чудо — подари му живота, въпреки че косъмът, на който висеше Дамоклевият меч, бе съвсем изтънял. Бог не позволи калият да парализира сърцето му, което се очакваше.

Но въпреки това проблемът оставаше. Перитонеалната диализа и хемодиализата не помагаха, а и нямаше как да се направи нова фистула. Оставаше само един изход — трансплантация на бъбрек. Отдавна се интересувахме какви са условията за трансплантация в чужбина, но за това бяха нужни много пари и не се знаеше дали ще се намери подходящ бъбрек, отговарящ на показателите на Венци. Една жена от диализата, която имаше достатъчно пари и се беше записала в няколко държави едновременно, почина без да дочака нужния донор. Ходихме и в Медицинска академия. Тогава д-р Белева каза, че при диабетиците трансплантацията е по-рискована, отколкото при другите болни, защото диабетът се усложнява от лекарствата, които се приемат след това. Помислихме, че просто не й се занимава с нас. Страшното е, че дори ако човек има жив донор (родител, брат или сестра), трябваше да чака поне две години. Но сега положението беше почти безизходно. Не се знаеше колко време ще преживее Венци с тези непълноценни диализи. Майка му отдавна искаше да му даде единия си бъбрек, но той не се съгласяваше. Сега се реши да опита. И Бог отново направи чудо — отвори всички врати, затворени пред другите хора. Като разбра за критичното му състояние, Белева направи всичко възможно да ускори изследванията, които иначе се протакат дълго и струват доста скъпо. Разреши на майка му да направи необходимите изследвания в Медицинска академия, а не по местоживеене, какъвто бе редът тогава. И вместо да чакат с години, определи деня на операцията след две седмици — на 26 септември 2000 г. Бяхме объркани, притеснени и развълнувани. Молехме се и постехме често. Стъпката бе страшна, но знаехме, че няма друг изход. Бог бе опазил бъбреците на майка му в добро състояние, въпреки че тя бе на 63 години и не бе живяла особено здравословен живот. Най-важното бе да имат една и съща кръвна група. Когато я изследваха, майка каза на Венци: „Моля се на Бога да сме от една кръвна група“. Венци отговори: „Кръвната група е дадена по рождение. Тя не може да се промени.“ Майка му каза: „Бог е превел еврейския народ през Червено море, та една кръвна група ли не може да промени“. Оказа се, че са от една кръвна група, но като цяло съвместимостта между тях не е много голяма — между дете и родител тя е най-малко над 50%, а за да имат пълна съвместимост, трябва да съвпаднат 14 показателя.

Появи се и друг проблем — тя има емфизем на белия дроб и беше опасно да не би да не се събуди от упойката. Лекарите се колебаеха дали да оперират. Тя каза: „Оперирайте ме. Аз вярвам, че ще се събудя, но ако стане нещо с мен, вземете и другия бъбрек!“

Колебанията продължиха до последния ден, но в края на краищата се съгласиха и извършиха операцията. Отидох в Медицинска академия следобед, но операцията продължи до 18 часа. Един лекар излезе в коридора и като избърса потта от челото си, каза: „Много дълбоки съдове!“. Сигурно е имал проблем при зашиването им — по принцип съдовете на диабетиците се зашиват по-трудно. Хриси, която преди гледаше разтвора от диализата, остана при Венци и майка му и им помагаше. Тайно му мереше захарта с апарата и му слагаше инсулин, защото захарта му беше много висока, а въпреки това го подхранваха с глюкоза през система. Лекарите разбраха това и искаха да я изгонят. Никой не можеше да ги убеди поне да не му слагат допълнително глюкоза при такива стойности на захарта. Възстановяването му вървеше добре — въпреки диабета раните зарастваха нормално. Много се притеснявахме, че може да има проблеми с пикочния мехур, който дълго не е бил употребяван, но всичко бе нормално. И тук откриваме специалната намеса на Бога. Членовете на всички църкви в България бяха събрали пари, с които да помогнат при трансплантацията. Те не бяха достатъчни за операция в чужбина, но послужиха по време на операцията и лечението след това. Благодарим на всички за отзивчивостта!

Всяка година на 26 септември празнуваме втория рожден ден на Венци и особено благодарим на Бога, че е запазил живота му. И майка му се оправи бързо и за щастие няма проблеми с единствения си бъбрек, благодарим на Бога и за това.

След трансплантацията животът потече по-гладко, но не и без проблеми. Съвсем не е вярно твърдението, че като бъде трансплантиран, човек оздравява, всички беди са отминали и може с пълна сила да живее новия си живот. Може би за някои хора, които нямат други хронични заболявания, животът е малко по-добър, но в никакъв случай той не е като на нормален човек. Организмът приема чуждия орган като враг и винаги се опитва да го отхвърли, затова се вземат имуносупресори — лекарства, потискащи имунната система, които освен че намаляват съпротивителните сили на организма и го правят лесна плячка на всякакви инфекции, имат и други странични ефекти. Например сандимунът или циклоспорин, който е основно средство за тази цел, повишава кръвната захар. При някои хора, които преди операцията са били здрави, се появява диабет. С времето този ефект може да отшуми, тъй като дозата сандимун се намалява с годините. Животът на бъбречно трансплантиран човек е като живот на човек с болен бъбрек. Непрекъснато трябва да се правят изследвания на някои показатели в кръвта и често те не са добри. Тогава се вземат мерки, диетата става по-строга, приемат се допълнителни лекарства и, не на последно място, ние като вярващи се молим по-усърдно. Лошото е, че стресът, причинен от вестта за тези резултати, също може да влоши положението. Така че Дамоклевият меч продължава да виси, но като че ли косъмът е по-дебел и не заплашва ей сега да ти отсече главата.

С Венци положението е по-сериозно, защото диабетът и получените при диализата увреждания го усложняват. Каквото и да прави, захарта му обикновено се движи около 20, което е много висока стойност. Никой не може да му каже защо е така, в диспансера за трансплантирани просто не му вярват и въпросът е приключен. Същото се случва и с други диабетици, с които е говорил. И въпреки това състоянието му е сравнително добро. Благодаря на Бога, че не е имал усложнения с бъбрека и че малкото му зрение се е запазило досега. Като имам предвид всички обстоятелства, съм сигурна, че това е едно от многото чудеса, които Той е извършил в живота ни. За съжаление проблемите на болните се увеличават с всеки ден. В началото всички необходими изследвания се правеха в диспансера в Медицинска академия. Отпреди година-две всеки сам трябва да си ги прави. Личните лекари дават направление за много малко показатели и повечето болни, ако имат възможност, си плащат, за да им бъдат направени пълни изследвания. Няма нужда да споменавам, че повечето от тях са безработни или пенсионери по болест.

В Библията Бог обещава на своя народ, че ще го носи на орлови крила. На крилата на орела не е особено уютно — когато той се издига нагоре, сърцето ти се свива, притваряш очи от страх, когато се спуска, подскачаш на тласъци и сърцето ти отново замира. Но щом Бог е обещал, пристигането е сигурно. Като се вгледате в живота си, може би и вашият е подобен. За живота на Венци и моя това се отнася с голяма сила. Да, паданията са страшни и неприятни, но има моменти, когато се издигаме над всичко делнично и предвкусваме небесното царство. Тогава лошото се забравя, защото Бог казва, че небесното царство е в нас, в сърцата ни.