"Принцесата на татко" - читать интересную книгу автора (Каменска-Донкова Румяна)

Глава 9Чудното огледало

Когато бях в първи клас, ми подариха за рождения ден книгата на Георги Райчев „Имало едно мече“. Имах и други подаръци, може би много по-скъпи, но за мен най-ценна и вълнуваща си оставаше тази книга. Това беше последният ми рожден ден, прекаран с татко. Привечер излязохме на разходка, понеже бе 24 май той ми купи балони в различни форми. Надувах ги и много им се радвах. А след това дойде най-хубавото — часът на приказките. Вкъщи всички ми четяха, но най-много обичах да ми чете татко — неговият глас ми харесваше повече от другите, пък и рядко си беше вкъщи. И така, започна първата вълшебна приказка за един цар, който имал чудно огледало. Когато погледнел през него, виждал какво правят хората в различни царства. Така намерил любимата си. След това започваха много увлекателни приключения и чудното огледало играеше огромна роля в тях. Казвах си колко ли ще е хубаво и аз да имам такова огледало.

Детството отмина и колкото и да ми беше мъчно, се наложи да се разделя с приказките, въпреки че и сега понякога ми се иска да потъна в тяхната атмосфера. Намирам книга, която са ми чели в детството, и я слушам или чета в зависимост от това на какъв носител е тя. Хората имат различна памет — някои — зрителна, други — слухова, трети помнят движения. Моята приятелка Поля, въпреки че не вижда, помнеше точно къде на листа е написано дадено изречение от урока. Затова наричам образна паметта, която включва зрителна и осезателна (за осезателната никой не е и помислил). Моята памет има особеност да възпроизвежда първо чувствата, които съм изпитвала в даден момент. Затова обичам да потъвам в онези безгрижни и радостни чувства от детството, когато играейки с пластилина или свита под завивката, съм слушала татковия глас. Та и сега понякога изоставям сериозните четива и се потапям в приказките, за да поема глътка свеж въздух от детството.

Но тук става дума за друго. Дори в най-смелите си мечти не съм си представяла, че мога да имам нещо подобно на това огледало. Освен брайловите книги, можехме да ползваме и съюзната фонотека — книгите, записани на касети. През 1992 г. си купихме първия компютър, но тогава го смятахме просто за играчка. В момент на прозрение казах на Венци: „Може би след 10 години ще има много книги на дискети.“. Предсказанието ми не само се сбъдна, но се появиха още много нови неща и възможности. За съжаление успяхме да се възползваме от тях доста по-късно от виждащите хора. Имахме синтезатор на реч за работа под DOS и го ползвахме, но трябваше да се направят специални настройки, за да могат обикновените програми да проговорят и стана така, че повечето от тях бяха недостъпни за нас. Закъсняхме с ползването на Windows, защото нямаше говор на български език, а английският глас не четеше кирилицата.

През есента на 2002 г. продадохме апартамента си в „Люлин“ и се преместихме да живеем в къщата в Банкя. Точно по това време преместиха печатницата в производствено предприятие „Успех“. Стана така, че пак ми беше удобно да ходя на работа — ходех само с един автобус, а ако бяхме останали в „Люлин“, трябваше да ходя с две превозни средства и пътуването щеше да е значително по-трудно. Точно на 1 октомври 2002 г. смених къщата и работното си място. Тук също виждам особената намеса на Бога. Въпреки че работех в Централното управление на Съюза на слепите и голяма част от изданията отдавна се набираха на компютри и бяха отпечатвани на принтери, изобщо не даваха на слепите достъп до компютрите. В „Успех“ положението бе по-различно. Там директорът се отнасяше с разбиране по въпроса. Незрящият Виктор Любенов свободно работеше с компютър и се славеше като специалист. Той ми помогна в много отношения, научих нови неща и ми даде нови програми, улесняващи работата. По това време разбрах, че в Рехабилитационния център в Пловдив провеждат компютърни курсове и преподават работа под Dos и Windows. Три пъти ходих в центъра — първо изучавах програми под DOS, а по-късно си купих по-мощен компютър и изучавах Windows. Преподаваше ми Стефка Стойчева, на чието търпение наистина завиждам. Windows бе изцяло на английски и в началото се чувствах като в тъмна Индия. Пловдив си остана за мен град на мечтите и винаги се радвам, когато ходя там. И трите пъти заедно с мен в центъра се случиха много добри хора и прекарахме чудесно. Вечер ходех при Поля, която живее в съседния вход. Семейството й е много добро и си говорим до насита за миналото и недотам перспективното бъдеще. Тя е безработна отдавна, съпругът й основно издържа всички. Разказвам й за вярата си и се надявам, че Бог ще помогне на всеки според нуждата му.

През 2003 г. бе създаден жадуваният български говор SpeechLab от Българската асоциация за компютърна лингвистика. Поне на мен той ми даде неограничена възможност да слушам каквото си поискам (говорът за DOS звучеше металически и не можех да го слушам повече от 2–3 часа на ден, главата ме заболяваше). Новият синтезатор говори с гласа на истинска жена — Гергана Стоянова. Освен това в него има вграден правописен речник и когато изпишем думата неправилно, Гергана я чете на един тон, без ударение. Разбира се, това става, ако думата съществува в речника. Тази му функция прави синтезатора много добър при коригиране на текстове. Появиха се книги, записани на CD дискове, можехме да си ги имаме вкъщи и да ги четем, когато си поискаме, което преди бе невъзможно. Бях много щастлива и с голям труд и постоянство се прокрадвах през гъстите дебри на компютърната грамотност.

За разлика от виждащите потребители, които работят преди всичко с мишката, ние, слепите, работим изцяло с клавиатурата. Това налага да запомняме много клавишни комбинации, ако искаме работата ни да е по-лесна, а без някои от тях изобщо не можем да се оправим. Например, за да разгледаме един сайт в Интернет, трябва да знаем десетки клавишни комбинации, в противен случай се налага да изслушаме цялото съдържание на дадената страница, а това е много дълго и досадно и ако търсим нещо конкретно, няма да свършим никаква работа. Помненето на клавишни комбинации съвсем не ми е по вкуса. Лесно бих могла да запомня дълги поеми, знаех наизуст „Опълченците на Шипка“ и „На прощаване“, бих могла да науча и нещо по-дълго без проблеми, но когато се наложи да помня поредица от цифри или, както е в случая, клавишни комбинации, които са различни за всяка програма и често ми се струват безсмислени, като че ли в мозъка ми щракват някакви ключалки. Бедният ми мозък протестира: „Не искам да помня това, в него няма никакъв смисъл“. Явното му нежелание прави запомнянето още по-трудно.

Освен това, за да чете говорът имената на иконите и менютата и да можем да намерим необходимата програма или файл, Windows трябва да е настроен по определен начин. Сега има курсове за компютърна грамотност и учебни помагала, които обясняват подробно тези неща. По времето, когато аз започвах работа с Windows, нямаше откъде да ги разбера. Добре че имах книгата „Windows 98“, започнах бавно да я чета и по метода на проби и грешки научих много неща. Въобще работата на незрящите с компютър е доста по-трудна от тази на другите потребители, но може би ние имаме по-голямо желание и затова сме по-упорити. В сравнение с усилията, които полагам, за да научавам новостите и да ги прилагам, висшето образование ми се струва като детска играчка. Почти всяка програма или нова процедура (например да се регистрирам в ДСК или някой друг сайт, да попълня CV, за да кандидатствам за работа), изисква много време и изучаване. Някои страници изобщо не са достъпни за екранния четец. Често старите версии на дадена програма вече не се поддържат и тогава ни се налага да разучаваме нови, а с тях също можем да имаме проблеми, че не са достъпни. Това е само малка част от трудностите, които срещаме. Но наистина предимствата са толкова големи, че и дума не става да се откажем.

Дойде време да ви разкажа как получих чудното си огледало. Това стана на 25 май 2004 г., точно когато навърших 41 години). За 41-вия ми рожден ден Венци ми подари така мечтаното чудно огледало — прекараха ни кабелен интернет. Тогава не всеки имаше интернет вкъщи. Беше доста скъп и хората не чувстваха остро нуждата от него. Бях особено развълнувана и веднага посетих няколко страници, чиито адреси знаех. След това намерих страницата на Skype и си инсталирах програмата. Имах доста проблеми, докато успея да настроя екранния четец да ми чете менютата, но задоволството си струваше труда.

Започнах да говоря и да чатя с хора от различни държави. От малка жадувах да общувам с истински руснаци, но нямах възможност. Написах в профила си в Skype, че търся приятели и говоря на руски. Много хора искаха да се свържат с мен. Някои ми говореха и пишеха отвратителни цинизми, което ме стряскаше, но имаше и други, които просто искат да поговорят. Обикновено това бяха хора, изучавали руски или руснаци, намиращи се далече от родината си. За съжаление истинските руснаци бяха малко и не можех да разчитам на правилно писане и говорене, което исках да усъвършенствам. Смисълът на това общуване за мен бе освен да разбера как живеят хората в други страни и да усъвършенствам езика, да споделя с тях моето най-съкровено откритие — вярата си в Бога. Написах в профила си адресите на руската (http://www.adventist.ru/) и българската (http://sdabg.net) страници на адвентната църква. На онези, които искаха да четат от файл, изпращах Библията и книги. Ако виждах, щях да видя и лицата на моите нови приятели, но и така, доколкото е възможно в моя случай, получих чудното огледало. Компютрите ми дадоха още една чудесна възможност. Мога да записвам книги и проповеди на дискове и да ги подарявам на познатите си. Преди това беше невъзможно — най-многото, което можех да направя, бе да им дам моите собствени материали, записани на касети. По-късно богослуженията, провеждани в нашата църква, започнаха да се излъчват по телевизията и сега, когато не мога да отида на църква, слушам проповедите вкъщи. На http://sdabg.tv/ има много проповеди на всякаква тематика.

Успях да си инсталирам руски синтезатор на реч, който чете много добре руските книги. През всяко свободно време чета на руски, за да усъвършенствам както официалната, така и разговорната реч.

През 2005 г. написах моята лебедова песен. Може би ще си помислите, че това е някаква поема или в краен случай — прозаично произведение в поетичен стил. Нищо подобно, лебедовата ми песен е до немай-къде прозаична — система на брайловите знаци в България. Тя включва означенията по математика, физика, химия, информатика, музика и някои други знаци, използвани в материала на средното училище. По-голямата й част преведох от руски, прибавих някои знаци и правилата за тяхната употреба, защото руската система, която използвах като основа, е издадена през 1971 г. и вече не е актуална. Заех се с тази работа, подтиквана от онзи настойчив глас, който ми даде идеите за стихосбирката. Сега той ми казваше: „Дойде време да предадеш професията.“. Не разбирах добре какво значи това — още не съм толкова стара, че да напусна кораба, но тъй като човек никога не знае какво му готви утрешния ден, не се учудих особено. Идва време, когато трябва да предадем натрупания опит.

Но това не става само с добро желание. Нужни са хора, които да ми помогнат и средства за хартия, печат и изобщо за издаването на дадена книга. По онова време много се говореше за промяна в знаците на брайл във връзка с ползването на компютрите. Няколко пъти се събираха комисии, приехме едни предложения за промени, други отхвърлихме, но важното е, че въпросът бе актуален. Г-н Спас Карафезов, председател на Националното читалище на слепите „Луи Брайл“, взе присърце идеята ми и осигури всичко необходимо. Тази подкрепа също ме накара да вярвам, че моето творение е нужно на хората, които идват след нас.

Ще обясня малко за означенията на брайл, защото обикновеният читател няма да ме разбере. Брайловата азбука се състои от 6 точки, подредени в два реда по три. Всички букви и знаци представляват комбинация от тези точки. Тъй като комбинациите, възможни за 6 точки, са 63, а знаците — много повече от тях, една и съща комбинация от точки може да означава различни неща в зависимост от контекста. Например знакът точка, който е съчетание от втора, пета и шеста точки, означава 1. точка; 2. цифрата четири, смъкната долу, например в дробта една четвърт; 3. знак за деление; 4. покривче. Освен това участва в знаци, написани в две кутийки. Друга особеност на писането на брайл е, че не може да се пише над или под буквата — степените и индексите се пишат на същия ред, като в началото и края им се поставят знаци, за да се разбере, че даденият израз е степенен показател или индекс. Същото се отнася за дробната черта — цялата дроб се пише последователно, като има знаци за начало и край на дробта и за дробна черта. Това описание е съвсем кратко. Просто искам да се разбере защо освен знаците, при писането на брайл са нужни и правила за изписването им. Ако правилата не се спазват, ще се получи двусмислица и е възможно да не можем да решим дадена задача. За мен това беше огромен труд. Правех системата вкъщи на малък дисплей, който показваше само по 20 знака на ред, но бях щастлива, че и той съществува, за да мога да проверявам какво съм написала. Освен че превеждах и допълвах системата, ми се наложи да съчиня два дяла. Единият беше информатиката, за който ми помогна учителката по математика от училището за слепи деца. Другият дял беше особено труден, защото познанията ми в него бяха съвсем оскъдни. Това бе основа на музикалните знаци, употребявани в училище. Освен нотите знаех много малко, защото почти не съм имала учебник по пеене. За да обогатя познанията си, прочетох „Елементарна теория на музиката“, написана на брайл, но без чужда помощ не бих могла да се справя. Много ми помогна бившият диригент на хора на слепите Стоян Бабеков. Освен компетентна помощ от него получих добър и навременен урок. Дълги години колегите ми упорито не желаеха да им обяснявам нещата с термини, искаха това да е колкото може по-просто (например вместо празно множество да им казвам пресечена нула). Отначало се възмущавах, но като видях, че не мога да изляза на глава с тях, се примирих и започнах да търся най-елементарното име за всяко нещо. Без да усетя, започнах да прилагам това правило и към новата система. Бабеков ми обърна внимание на това и аз се сепнах. Тази система ще се чете не само от работещи в печатницата, но и от ученици, родители, а може би и учители, които ще преподават материала. В последните години много деца с нарушено зрение учат интегрирано в нормалните училища и няма откъде да научат спецификата на писането на брайл. Прегледах системата от нова гледна точка и премахнах всички грубо елементарни понятия.

Освен трудностите и търсенията при създаването на системата, неизбежно се добави и лошото отношение на колегите ми. Вицът за българския ад, в който няма нужда от пазачи, защото винаги ще се намерят хора, които да дръпнат назад в огъня онзи, който си подаде главата, и тук бе в сила. Разпространяваха се зловредни слухове, че като напиша системата, ще ни отнемат печатането на учебници и няма да имаме работа. Никой не се замисли, че има няколко екземпляра от предишната система, издадена на руски език, и въобще, че ако някой иска да ни вземе работата, нищо няма да го спре. А освен това щях да получа някакъв хонорар за работата си и това също не им харесваше. Така вместо подкрепа, трябваше да работя въпреки неодобрението на другите. Може би моята лебедова песен не е съвършена, но като се има предвид, че руската система е създадена от десетки учени в съответните области, умували над нея много дни, поне се надявам, че ще бъде полезна. Дано даде основни познания на учителите и децата, които се нуждаят от тях. Нека странното й заглавие „Ключ към грамотността“, което успях да си извоювам, бъде моят специален поздрав за тях. То ви помахва закачливо: „Не се бойте, животът не е само математика“.

След като завърших системата, Бог ми даде още един голям подарък, за какъвто не смеех дори да се помоля. Това бе брайлов дисплей, работещ под DOS. Той представлява един ред от 80 знака, който представя даден текстов файл като брайлови букви. Мога да чета всякакъв текст, като местя редовете със специални клавиши или със стрелките от клавиатурата. Винаги е по-добре, когато искаш да изучиш нещо подробно, да можеш да го прочетеш, а не да се доверяваш на говора. Този дисплей, заедно с един компютър, бе подарен на Рехабилитационния център в Пловдив. Доста време стоеше неизползван, но когато попитах дали може да се ползва от някого, ми казаха, че служи за учебни цели. Всъщност не преподаваха как се работи с него дори под DOS, защото вкъщи никой нямаше брайлов дисплей, за да приложи придобитите знания. Но както и да е, вече не се работи с DOS и те решили да се отърват от него. Хубавото е, че го подариха на мен. Това ми даде още по-големи възможности и постигнах неща, за които не бих и помислила, ако работех само с говоряща програма.

Първото, което се осмелих да направя, е че започнах да уча английски език самостоятелно. След като завърших училище, почти нищо не съм учила с преподавател. Освен три кратки курса за компютри, нищо не ми е преподавано. Сама завърших следването, без да посещавам занятия, сама научих есперанто и достигнах някакво ниво в компютърната грамотност. Но не смеех да се захвана с английския, въпреки че е много необходим. Основната причина бе разликата между звученето и писането на думите. Не мога да уча език само от говорене — трябва да си представя думата написана. Разбира се, с говора можех да чета думите буква по буква, но това и на ум не ми идваше. Дисплеят ми даде надежда. Сдобих се с учебници за начално ниво и започнах. В училище бях учила десетина урока по английски, но това бе съвсем нищожно. Уговорих се с една учителка да ми предава първото ниво, и цената бе поносима, но тя каза, че сега, през зимата, й е трудно да идва у нас, да почакам да се стопли и ще започнем. Видях, че работата се забави и за да не се откажа, реших да започна сама, пък докъдето стигна. В началото се придвижвах с темпото на костенурка. Прочитах думата на дисплея, после я написвах в англо-българския речник на другия си компютър и сред многото й значения търсех най-подходящото за случая. Това бе дълга, бавна процедура, не вземах насериозно тези занимания — просто чаках да дойде учителката и тогава, като съм научила предварително някои думи, ще ми е по-лесно. Така се занимавах всеки ден по малко, докато веднъж се хванах, че се зачитам, без да търся речника. Без да разбера кога, количеството бе преминало в качество и думите, които трябваше да сверявам, ставаха все по малко. Отначало прочетох Headway, после Streamline. В печатницата имаше учебници за големите класове, които бяхме правили. През всяка свободна от работа минута четях от тях и записвах непознатите думи в тефтерче, а вкъщи ги проверявах в речника. После си купих MP3 плейър и прослушах целия радиокурс по английски език, някога излъчван по програма „Знание“, който се пазеше в нашата фонотека. В интернет намерих и аудиокурс по английски език на руски. Това ми даде възможност да усъвършенствам и двата езика едновременно. Хубавото бе, че докато работех в книговезницата (там подготвяхме учебниците и списанията), можех спокойно да слушам и да набирам опит. После през Интернет, моето чудно огледало, намерих две радиа за изучаващи английски, където се говореше бавно и можех да изтеглям предаванията им. Започнах да разбирам добре за какво говорят и исках нещо повече. Обичам да слушам проповеди, изнесени от англоговорящ пастор и превеждани в момента, защото след думите на английски веднага чувам превода. За съжаление ентусиазмът за изучаване на езици преминава, когато няма с кого да говорим. Сега чета относително свободно документацията на разни програми, но не съм напреднала особено.

Голяма радост за мен бе също, че ми се падна честта да коригирам Новия Завет от Библията, който бе издаден на брайл. Преди да започна работа, всеки ден се молех да отстраня всички грешки и Божието слово да излезе в най-добър вид. Първото евангелие вече бе излязло в друга печатница, а ние продължихме нататък. Веднъж ми се обади по телефона един човек и попита кой коригира Библията. Казах му, че аз се занимавам с това. Той се представи, каза, че е коригирал първата част и се интересува дали вярвам в Бога. Отговорих, че вярвам и се моля да ми помогне всичко да е в най-добро състояние. Той се успокои и обеща, че ще се моли за мен. Така се разделихме радостни и благодарни на Бога.

Новите технологии ми донесоха още една радост — купих си лазерен принтер и скенер. И преди си имах принтер, от Петрич, работеше с намастилена лента, която не изсъхна през всичките десетина години, докато го ползвахме — още едно малко чудо. С новия принтер се работеше по-лесно, но по-привлекателен се оказа скенерът. С него сканирам документите, които ми трябват, и после ги отпечатвам на принтера, което доста улеснява живота ми, като се има предвид, че на всяка крачка ни искат решение от ТЕЛК за инвалидността ни. Особено бях развълнувана, когато получих важно писмо от „Социални грижи“ и вместо да чакам някой да дойде, за да види какво пише в него, просто го сложих в скенера и му зададох да сканира в Microsoft Word. След минута вече знаех какво пише във въпросното писмо. Освен това, ако някоя книга ми е много необходима, мога да я сканирам и прочета. Е, полученият текст не е съвършен, но мога да разбера съдържанието, а ако искам да е прецизно, да го коригирам.

Чрез моето чудно огледало срещнах и много хора, които иначе никога нямаше да познавам. Един добър, ентусиазиран младеж, Огнян Рангелов, направи пощенски списък за взаимопомощ по компютърни проблеми, който се казва „Без мишка“. В него членуват всякакви хора и си помагаме във връзка с компютрите, а понякога и за решаването на други проблеми. На сайта му bezmishka.org има цяла съкровищница от различни упътвания как се ползват дадени програми с екранен четец. Архивът на писмата, които сме си разменяли по дадена тема, е достъпен за всички. С времето се получи доста обширна база данни за използването и достъпността на програмите с Jaws, най-използваният екранен четец. Списъкът съществува вече 5 години и е дал много на всеки от нас. Какъвто и въпрос да ме интересува, задавам го в списъка и е много вероятно някой да ми отговори. Като чета писмата с отговори на въпроси, задавани от другите, без да искам, научавам доста полезни неща. Освен въпроси и отговори си разменяме различни новости — компютърни и изобщо за живота. С някои от членовете си говорим или си пишем по Skype или по електронната поща. Това е чудесно и дано ентусиазмът никога да не напуска Огнян и целия екип на списъка.

По-късно младият ентусиаст Димитър Димитров от Варна създаде друг списък — „На лафче“, където споделяме всичко, за което се сетим. Той също е много полезен, защото преди това без да искаме, често вмъквахме в компютърния списък теми от живота. Благодаря и на Митко за отделеното време и търпение, с което стоически понася главоболията, които понякога му създаваме с нашите спорове. За какво си говорим в групата, можете да разгледате на адрес:

http://groups.google.bg/group/nalafche?hl=bg

Няма съмнение, че Интернет, моето чудно огледало, може да се ползва и за много лоши цели. От порното никой не успява да се скрие. И аз съм попадала на порносайтове, като търся нещо в Google. Разбирам, че е порно по думите, а кой знае какво се вижда на картинките. Както и всичко друго, Интернет също има обратна страна. Но за мен той е мечтаното чудно огледало от детската приказка, въпреки че не мога да видя другите държави и кой какво прави. А когато някой ме залива с калния поток на цинизмите, се опитвам да му разкажа за смисъла на живота, показан в Библията или, ако не мога да направя това, просто се моля за него. Страх ме хваща като си помисля какво ли е в душата на човек, който като знае, че другият не го вижда реално или не го познава, може да говори (а сигурно и да върши) такива гадости. Това е истинско нещастие и заслужава съчувствие, а не толкова отвращение. И сега, когато съм безработна, чудното огледало е моят най-добър помощник.