"Сатанински строфи" - читать интересную книгу автора (Рушди Салман)

— 3 —

Щом самолетът за Лондон излетя, благодарение на магическия си номер да кръстосва два чифта пръсти и да върти палците си, тесногръдият тип на четиридесетина години, който седеше на място за непушачи до прозореца и гледаше как родният му град пада от него като стара змийска кожа, си позволи за кратко облекчено изражение на лицето си. Това лице беше красиво по един донякъде кисел, патрициански начин, с дълги, дебели, извити надолу устни, подобни на тези на отвратен калкан, тънки вежди, образуващи заострени сводове над очите, които гледаха на света с един вид бдително презрение. Мистър Саладин Чамча беше конструирал това лице грижливо — беше му отнело няколко години само за да го нагласи както трябва — и вече много години мислеше за него просто като за свое — наистина беше забравил как изглеждаше преди това. Освен това си беше оформил и глас, който да отива на лицето, глас, чиито провлачени, почти мързеливи гласни объркващо контрастираха с орязаната сякаш с трион рязкост на съгласните. Съчетанието на лице и глас беше силно; но при скорошното му посещение в родния град, първото подобно посещение след петнадесет години (трябва да отбележа, че това беше точно звездният период на Джебраил Фаришта) настъпи едно странно и тревожно развитие. За съжаление стана така, че гласът му (първият, който си тръгна) и след това самото му лице започнаха да го изоставят.

Това започна — Чамча, позволявайки на пръстите и палците си да починат и надявайки се с известно неудобство, че последното останало му суеверие е минало незабелязано от спътниците му, затвори очите си и си спомни с леки тръпки на ужас за полета си на Изток преди няколко седмици. Той беше заспал мъртвешки сън високо над пустинните пясъци на Персийския залив и бе посетен в съня от странен непознат, човек със стъклена кожа, който тъжно почукваше със ставите на пръстите си по тънката, чуплива мембрана, която покриваше цялото му тяло, и молеше Саладин да му помогне, да го освободи от затвора на собствената му кожа. Чамча вдигна един камък и започна да удря по стъклото. Изведнъж решетка от кръв се просмука през напуканата повърхност на тялото на непознатия и когато Чамча се опита да извади счупените парчета, другият започна да пищи, защото късове от плътта му се отделяха заедно със стъклото. В този момент стюардесата се наведе над спящия Чамча и попита с безжалостната любезност на нейното племе:

— Нещо за пиене, сър? Едно питие? — и Саладин, изплувайки от съня, откри говора си необяснимо преобразен в бомбайски ритъм, който той толкова прилежно (и толкова отдавна!) беше премахнал:

— Ача41, к’во искате? — измънка той.

— Алкохолни напитки или нещо друго? — И когато стюардесата го увери: — Каквото пожелаете, сър, всички напитки са безплатни — той отново чу предателския си глас:

— Тогава, о’кей, биби, дай само е’но уиски’сода.

Каква неприятна изненада! Той се събуди в шок и седеше сковано на седалката си, без да обръща внимание на алкохола и фъстъците. Как бе избликнало миналото в превъплътени гласни и речник? Какво ли още може да очаква човек? Ще започне ли да маже косата си с кокосово масло? Ще започне ли да стиска ноздрите си между показалеца и палеца, да духа шумно и да изхвърля лепкава сребърна дъга от мръсотия? Ще стане ли поклонник на професионалната борба? Още какви други дяволски унижения го очакваха? Трябваше да се сети, че е грешка да се върне у дома след толкова време и какво друго би могло да бъде освен регресия; това беше неестествено пътуване; отрицание на времето; бунт срещу историята; всичко това непременно ще свърши с беда.

Аз не съм аз, мислеше си той, докато едно усещане за плахо трепкане започна в околността на сърцето му. Но какво означава това, както и да е, добави той с горчивина. В края на краищата les acteurs ne sont pas des gens42, както великият актьор Фредерик обясни в Les Enfants du Paradis. Маска под маска, докато не се появи изведнъж безкръвният череп.

Появи се сигналът за затягане на коланите, гласът на капитана предупреди за въздушна буря, те падаха и изскачаха от въздушни ями. Пустинята под тях се накланяше и гастарбайтерът, който се качи на самолета в Катар, се вкопчи в гигантския си транзистор и започна да повръща. Чамча забеляза, че човекът не си беше сложил колана, и се стегна, връщайки гласа си до неговия най-високомерен английски.

— Вижте, защо не… — посочи той, но мъжът, на който му беше лошо, между напъните за повръщане в хартиената торбичка, която Саладин му подаде точно навреме, поклати глава, вдигна рамене и отговори:

— За какво, сахиб? Ако Аллах желае да умра, аз ще умра. Ако не желае, няма да умра. За какво ми е тогава този колан?

Проклета да си, Индия, тихичко изруга Саладин, отпускайки се обратно в седалката си. По дяволите с теб, аз отдавна се измъкнах от лапите ти, няма да ме пипнеш отново, не можеш да ме завлечеш назад.

Имало едно време — и беше, и не беше така, както се разказва в старите приказки, случи се и никога не се беше случвало — може би тогава или може би не, едно десетгодишно момче от Скендъл Пойнт в Бомбай намери един портфейл, лежащ на улицата пред дома му. Той се прибираше вкъщи от училище, току-що слязъл от училищния автобус, в който беше задължен да седи смачкан в лепкавата пот на момчета по шорти и да бъде оглушавай от техния шум и защото дори през онези дни той беше човек, който се отвращаваше от веселост, блъскане и миризма на чужди хора, чувстваше леко гадене от дългото друсане до дома. Обаче когато видя черния кожен сгъваем портфейл да лежи пред краката му, гаденето изчезна, той възбудено се наведе и сграбчи — отвори — и откри за негова наслада, че е пълен с пари, и не само с рупии, но с истински пари, обменяеми на черни пазари и международни борси — лири! Лири стерлинги от самия Лондон в легендарната страна Вилает отвъд черната вода и много далече. Смаян от дебелата пачка чужда валута, момчето вдигна очи, за да се увери, че не е било наблюдавано, и за миг му се стори, че от небесата е спусната дъга за него, дъга, подобна на ангелски дъх, на отговор на молитва, свършваща точно на мястото, където стоеше. Пръстите му трепереха, докато се пъхаха в портфейла към баснословното съкровище.

— Дай го.

В по-напреднала възраст му се струваше, че баща му го е шпионирал през детството му, и въпреки че Ченгиз Чамчау-ала беше едър мъж, дори гигант, да не споменаваме неговото богатство и обществено положение, той все още притежаваше лека походка и беше склонен да се промъква зад сина си и да разваля всичко каквото прави, смъквайки през нощта завивката на младия Салахудин, за да открие позорния пенис в стискащата го зачервена ръка. И можеше да подуши пари от сто и една мили дори през смрадта на химикали и торове, която винаги го заобикаляше, защото беше най-големият производител в страната на селскостопански спрейове, течности и изкуствени торове. Ченгиз Чамчауала, филантроп, жива легенда, пътеводна светлина на националистическото движение, скокна от входа на дома си, за да издърпа един издут портфейл от ръката на сразения си син.

— Тц, тц — посъветва го той, прибирайки в джоба си лирите стерлинги, — не бива да вдигаш неща от улицата. Тя е мръсна, а парите така и така са по-мръсни.

На една лавица в облицования му с тиково дърво кабинет до десеттомния превод на „Арабски нощи“ от Ричард Бъртън, които бавно бяха поглъщани от плесен и книжни червеи благодарение на дълбоко залегналия предразсъдък срещу книги, който накара Ченгиз да притежава хиляди от вредните неща, за да ги унижи, оставяйки ги да гният непрочетени, там стоеше една вълшебна лампа, една лъсната до блясък медна и месингова аватара на Аладиновия съд за духове: една лампа, молеща да бъде потъркана. Но Ченгиз нито я търкаше, нито позволяваше да бъде потъркана например от неговия син. „Един ден — уверяваше той момчето — ще бъде лично твоя. Тогава търкай, търкай колкото желаеш, и ще видиш онова, което няма да дойде при теб. Но точно сега е моя.“ Обещанието за вълшебната лампа зарази Салахудин с идеята, че един ден неговите неприятности ще свършат, най-съкровените му желания ще бъдат задоволени и всичко, което трябва да направи, е да изтърпи; но след това се случи произшествието с портфейла, когато вълшебството на една дъга работеше за него, не за баща му, а за него, и Ченгиз Чамчауала открадна гърнето със злато. След това синът се убеди, че ако не се махне, баща му ще задуши всичките му надежди, и от този момент той отчаяно искаше да замине, да избяга, да постави океани между едрия мъж и себе си.

До десетата си година Салахудин Чамчауала беше разбрал, че е предопределен за този хладен Вилает, пълен с освежителни обещания за лири стерлинги, за които сгъваемият портфейл намекна, и той все повече не можеше да търпи този Бомбай от прах, вулгарност, полицаи по шорти, травестити, списания за кинофенове, спящи по тротоарите и пеещи проститутки по Гранд Роуд, за които се говореше и които бяха започнали като поклоннички на култа към Джелама43 в Карнатака, но свършваха тук като танцьорки в по-прозаичните храмове на плътта. Беше му дошло до гуша от текстилни фабрики и влакове за къси разстояния и цялата бъркотия и свръхизобилие на мястото, и копнееше за този Вилает на мечтите, на уравновесеността и сдържаността, който го обсебваше през деня и нощта. Неговите най-предпочитани броилки бяха онези, които изискваха чуждестранни градове: китчи-кон, китчи-ки, кинчи-константи, китчи-нопол, китчи-Константинопол. А любимата му игра беше разновидност на „Стъпките на баба“, в която, когато той беше то, обръщаше гръб на пълзящите към него другари по игра, за да издърдори, подобно на мантра, шестте букви на своя град на мечтите елоуин дийоуин. Тайно в сърцето си той пълзеше към Лондон, буква, по буква, точно както приятелите му пълзяха към него. Елоуин дийоуин Лондон.

Промяната на Салахудин Чамчауала в Саладин Чамча започна, както ще се види, в стария Бомбай, много преди да стигне достатъчно близо, за да чуе рева на лъвовете на Трафалгар. Когато английският отбор по крикет играеше срещу Индия на стадион Брейбърн, той се молеше за английската победа, за да победят създателите на играта многообещаващите местни звезди, за да бъде запазена съответстващата подредба на нещата. (Но мачовете завършваха постоянно наравно заради пухената сънливост на вратичката за крикет на стадион Брейбърн; големият въпрос създател срещу подражател, колонизатор срещу колонизиран по необходимост оставаше неразрешен.)

На тринадесет години той беше достатъчно възрастен, за да играе по скалите край Скендъл Пойнт, без да бъде наглеждан от своята ая Кастурба. И един ден (беше и не беше така) той се измъкна безцелно от къщата, тази обширна, ронеща се, вкоравена от сол сграда в стил парси44, цялата в колони, кепенци и малки балкони, и през градината, която беше гордостта и радостта на баща му и която при определена вечерна светлина можеше да създаде впечатлението, че е безкрайна (и това също беше толкова загадъчно, нерешена гатанка, защото никой, нито баща му, нито градинарят можеха да му кажат наименованията на повечето от растенията и дърветата), след това навън от главния вход, една величествена имитация, копие на римската триумфална арка на Септимий Север, и напряко през дивата лудост на улицата, през дигата и така най-накрая върху широкото пространство от блестящи черни скали с техните малки вирчета със скариди. Християнски момичета в рокли се кикотеха, мъже със сгънати чадъри стояха мълчаливо, втренчени в синия хоризонт. В една пещера от черен камък Салахудин видя мъж в дхоти45, навеждайки се над един вир. Очите им се срещнаха и мъжът го повика с пръст, след което го постави върху устните си. Шшшшшт и тайнствеността на скалните вирове привлече момчето към непознатия. Той беше костеливо създание. Очила с рамки от нещо, което можеше да бъде слонова кост. Пръстът му се извиваше, извиваше като кука със стръв, ела. Когато Салахудин слезе долу, другият го сграбчи, сложи ръка на устата му и насили младата му ръка между стари и мършави крака, за да почувства там кожената кост. Салахудин никога не се беше научил как да се бие; той направи каквото го насилваха да стори и след това другият просто се отвърна от него и го пусна да си върви.

След това Салахудин никога не отиде на скалите край Скендъл Пойнт; нито каза на някого какво се беше случило, знаейки каква неврастенична криза ще разпали у майка си и подозирайки, че баща му ще каже, че това си е негова собствена грешка. Струваше му се, че всичко отвратително, всичко, което той беше започнал да ругае в родния си град, се беше събрало в кокалестата прегръдка на непознатия, и сега, щом бе избягал от злия скелет, той трябва да избяга и от Бомбай или да умре. Той започна пламенно да се съсредоточава върху тази идея, да насочва през пялото време волята си върху нея, ядейки, серейки, спейки, убеждавайки се, че може да накара чудото да се случи, без лампата на баща му да помогне. Сънуваше как излита от прозореца на спалнята си, за да открие, че под него не беше Бомбай, а самият истински Лондон Бигбен Нелсъновата колона Лордовата кръчма Кралицата на кървавата кула46. Но докато се носеше над големия метрополис, започна да чувства, че губи височина и независимо колко силно се бореше, риташе, плуваше във въздуха, той продължаваше да пада бавно и спираловидно надолу към земята, след това по-бързо и все по-бързо, докато не полетя пищейки надолу с главата към града, Сейнт-пол, Пудинглейн, Треднийдълстрийт, прицелвайки се в Лондон като бомба.

Когато невъзможното се случи и баща му като гръм от ясно небе му предложи английско образование, за да ме разкара, помисли си той, че защо иначе, очевидно е, но на харизан кон и така нататък, неговата майка Насрийн Чамчауала отказа да плаче и вместо това предложи облагата на своя съвет.

— Не ходи мръсен като тези англичани — предупреди го тя. — Те си бършат трите букви само с хартия. Също така използват мръсната вода на другия във ваната.

Тези гадни клевети доказаха на Салахудин, че майка му прави всичко възможно да го уплаши, за да му попречи да замине, и въпреки взаимната им любов, той отговори:

— Невъобразимо е това, което казваш, ами. Англия е велика цивилизация, какви ги говориш тинтири-минтири.

Тя се усмихна с кратката си нервна усмивка и не започна да спори. И по-късно стоя със сухи очи под триумфалната арка на входа и не поиска да дойде на летището Сантакруз да го изпрати. Единственото й дете. Тя натрупа гирлянди около врата му, докато не му се замая главата от пресищащите парфюми на майчината любов.

Насрийн Чамчауала беше най-слабата и най-нежната измежду жените, костите й бяха като клечици, като малки тресчици дърво. За да компенсира физическата си нищожност, тя започна на млади години да се облича с една определено възмутителна прекалена енергия. Шарките на саритата й бяха смайващи, дори крещящи: лимонена коприна, окичена с огромни диаманти от брокат, шеметни черно-бели оп-артови извивки, гигантски отпечатъци от начервени устни върху ярко бяла основа. Хората прощаваха ужасния й вкус, защото тя носеше ослепителните си дрехи с толкова невинност; защото гласът, излизащ от тази текстилна какофония, беше толкова тънък, колеблив и благопристоен. И заради нейните soirees.

Всеки петък от брачния си живот Насрийн пълнеше залите на резиденцията на Чамчауала, тези обикновено мрачни стаи, подобни на големи подземни гробници, с ярка светлина и крехки приятелки. Когато Салахудин беше малко момченце, той настояваше да играе портиер и поздравяваше накичените със скъпоценности лакирани гости с голяма важност, позволявайки им да го потупват по главата и да го наричат сладурче и сладкишче. През петъците къщата беше пълна с шум; имаше музиканти, певци, танцьори, последните западни хитове по радио Цейлон, груби куклени представления, в които изрисувани глинени раджи яздеха кукленски жребци, обезглавявайки вражески марионетки с проклятия и дървени мечове. Но през останалата част от седмицата Насрийн внимателно крачеше из къщата като жена-гълъб, ходеща на пръсти из мрака, сякаш се страхуваше да наруши изпълнената със сенки тишина; и синът й, който я следваше, също се научи да олекотява своята стъпка, за да не пробуди някой таласъм или демон, който може би лежеше в очакване.

Но предпазливостта на Насрийн Чамчауала не успя да спаси живота й. Ужасът я сграбчи и уби, когато се чувстваше най-сигурна, облечена в сари, щамповано с евтини вестникарски снимки и заглавия, окъпана в светлината на полилей, заобиколена от своите приятели.

По това време бяха минали пет и половина години, откакто младият Салахудин, огирлянден и предупреден, се качи на един Дъглас DC-8 и отпътува на Запад. Пред него бе Англия; до него неговият баща Ченгиз Чамчауала; под него дом и красота. Подобно на Насрийн на бъдещия Саладин никога не му беше лесно да плаче.

На този пръв в живота му самолет той чете фантастични разкази за междупланетно преселение: „Фондацията“ на Азимов, „Марсианските хроники“ на Рей Бредбъри. Той си представяше, че DC-8 беше корабът-майка, носещ призваните, божиите и човешките избраници през невъобразими разстояния, пътувайки поколения наред, размножавайки се евгенично, така че тяхното семе един ден да пусне корен някъде в един прекрасен нов свят под едно жълто слънце. Той сам се поправи: не кораб-майка, а кораб-баща, защото в края на краищата там беше великият човек Абу, таткото. Оставяйки настрана доскорошните си съмнения и оплаквания, тринадесетгодишният Салахудин отново навлезе в детското обожание на баща си, защото той го, го, го боготвореше, беше велик баща, докато не започнеш да развиваш собствен разум и след това да спориш с него, което беше наречено предателство към неговата любов, но това няма значение сега, аз го обвинявам, че се превърна в моето върховно същество, така че това, което се случи, беше като загуба на вярата… да, кораб-баща, въздушният кораб не беше майчина утроба, а метален фалос, и пътниците бяха сперматозоиди, чакащи да бъдат пролети.

Пет и половина часа времеви пояси; обърни си часовника наобратно в Бомбай и ще видиш времето в Лондон. Моят баща, щеше да си мисли години по-късно Чамча в средата на своята горчивина. Обвинявам го в преобръщането на времето.

Колко далече отлетяха те? Петте и половина хиляди километра отлетяха като гарвани. Или: от индийското до английското, едно неизмеримо разстояние. Или изобщо не толкова далече, защото те се издигнаха от един голям град, паднаха в друг. Разстоянието между градове винаги е малко; селянин, пътуващ сто мили до град, пресича по-празно, по-тъмно и по-ужасяващо пространство.

Какво направи Ченгиз Чамчауала, когато самолетът се издигна: опитвайки се синът му да не види, че го прави: той кръстоса по два пръста от всяка ръка и започна да върти палците си.

И когато бяха настанени в един хотел на няколко фута от древното разположение на дървото Тайбърн47, Ченгиз каза на сина си:

— Вземи. Това ти принадлежи. — И протегна на една дължина на ръката си един черен сгъваем портфейл, за чийто произход не можеше да има съмнение. Вече си мъж. Вземи.

Връщането на конфискувания портфейл заедно с цялата валута се оказа един от малките капани на Ченгиз Чамчауала. През целия си живот Салахудин беше заблуждавай от тях. Щом баща му искаше да го накаже, той му предлагаше подарък, парче вносен шоколад или консерва сирене „Kpacjyr“ и го сграбчваше, когато идваше да ги вземе. „Магаре — присмиваше се Ченгиз на малкия си син. — Винаги, ама винаги морковът те докарва до пръчката ми.“

В Лондон Салахудин взе предложения портфейл, приемай-ки подаръка на възмъжаването, след което баща му каза:

— Сега, когато си мъж, на теб се пада да се грижиш за стария си баща, докато сме в град Лондон. Ще плащаш всички сметки.

Януари 1961. Година, която можеш да преобърнеш и тя за разлика от часовника ти все още ще показва същото време.

Беше зима, но когато Салахудин Чамчауала започна да трепери в стаята си в хотела, беше от уплаха почти до смърт: неговото гърне със злато внезапно се беше превърнало в проклятието на магьосник.

Тези две седмици в Лондон, преди да замине за интерната, се превърнаха в кошмар от касичка и сметки, защото Ченгиз имаше предвид точно това, което каза, и нито веднъж не пъхна ръка в своя джоб. Салахудин трябваше да купи дрехите си като например двуреден шлифер и седем раирани в бяло и синьо ризи „Ван Хюзин“ с подвижни полутвърди яки, които Ченгиз го накара да носи всеки ден, за да свикне с копчетата за яка, и Салахудин чувстваше сякаш гол нож се забива точно под новопокаралата му адамова ябълка; и трябваше да подсигури достатъчно за стаята в хотела и всичко останало, така че беше твърде нервен да помоли баща си дали не може да отидат на кино, но не отидоха на нито един филм, дори не на „Истински ад в Св. Трайниън“, или да хапнат в ресторант, нито едно китайско блюдо, и години по-късно той не си спомняше нищо от своите първи четиринадесет дни в любимата си Елоуин Дийоуин освен лири шилинги пенсове, подобно на ученика на царя-философ Чанакя48, който попитал великия мъж какво е имал предвид, казвайки, че човек може да живее на света и същевременно да не живее в него, и на когото било наредено да пренесе пълна до ръба кана с вода през празнична тълпа, без да разлее и капка под заплаха от смърт, така че когато се върнал, не могъл да опише празненството, защото бил като сляп и виждал само съда на главата си.

Ченгиз Чамчауала стана много тих през тези дни, сякаш не се интересуваше дали яде или пие, или прави каквото и да било, доволно си седеше в хотелската стая, гледайки телевизия, особено когато даваха Флинтстоун, защото, каза той на сина си, Уилма биби му напомня Насрийн. Салахудин се опита да докаже, че е мъж, постейки заедно с баща си и опитвайки се да го надмине, но никога не успяваше, и когато спазмите ставаха твърде силни, излизаше от хотела до близката евтина закусвалня, откъдето можеше да се купят за вкъщи печени пилета, които висяха тлъсти на витрината и бавно се въртяха на шишовете на грила. Когато внасяше пилето в хотелското фоайе, той се чувстваше смутен, не желаейки служителите да го видят, така че го тъпчеше в двуредния си шевиот и се качваше на асансьора, вонейки на печено на шиш, с издут шлифер и почервеняващо лице. С пилешки гърди под втренчените погледи на важни дами и асансьорни хопове той почувства раждането на онази непреклонна ярост, която щеше да гори в него неотслабваща повече от четвърт век; която щеше да изпари неговото детско обожание към баща му и да го превърне в невярващ човек, който след това щеше да направи всичко възможно да живее без бог от какъвто и да е вид; която щеше да подхранва може би неговата решимост да стане нещото, което баща му не-е-и-никога-не-може-да бъде, а това е един-добър-и-истински англичанин. Да, англичанин, дори ако майка му беше права за всичко, дори ако тук имаше само хартия в тоалетните и хладка използвана вода, пълна с кал и сапун, в която да влезеш след физическото, дори ако това означаваше живот, прекаран сред зимно оголените улици, чиито пръсти отчаяно сграбчваха малкото бледи часове на прецеждаща се водниста светлина. През зимните нощи той, който никога не беше спал под повече от един чаршаф, лежеше под планини от вълна и се чувстваше като образ от древен мит, осъден от боговете гърдите му да бъдат притискани от морена; но както и да е, той ще стане англичанин, дори ако съучениците му се кикотеха на неговия глас и го изключваха от своите тайни, защото това изключване само засилваше неговата решимост, и тогава започна да играе, да открива маски, които съучениците щяха да признаят, бледолики маски, клоунски маски, докато не ги изигра да мислят, че той е о’кей, че е хора-като-нас. Той ги измами по начина, по който чувствително човешко същество убеждава горили да го приемат в своето семейство, да го галят и милват и да тъпчат банани в устата му.

(След като беше уредил последната сметка и портфейлът, намерен някога на края на една дъга, беше изпразнен, баща му каза: „Видя ли? Плащаш собствените си разноски, без да задлъжнееш. Направих мъж от теб.“ Но какъв мъж? Това е, което бащите никога не знаят. Никога предварително; никога преди да е станало твърде късно.)

Един ден, скоро след като беше започнал в училището, той слезе долу за закуска, за да открие пушена херинга в чинията си. Седеше втренчен в нея, без да знае откъде да започне. След това я сряза и получи хапка, пълна с малки костици. И след като издърпа всичките, отново хапка и още кости. Неговите съученици в мълчание го наблюдаваха как страда; нито един от тях не каза, виж, нека ти покажа, яде се по този начин. Отне му деветдесет минути, докато изяде рибата, и не му беше разрешено да стане от масата, докато не свърши. По това време той трепереше и ако беше способен да плаче, щеше да го направи. Тогава му хрумна мисълта, че му беше даден важен урок. Англия беше странна на вкус пушена риба, пълна с шипове и кости, и никой никога няма да му каже как да я яде. Той откри, че е невъзможна личност. „На всички ще им покажа — закле се той. — Ще видите дали няма.“ Изядената пушена херинга беше първата му победа, първата му стъпка в завладяването на Англия.

Говори се, че Уилям Завоевателят е започнал, изяждайки хапка английски пясък.

Пет години по-късно си беше у дома, след като беше завършил училището, чакайки да започне английският университетски семестър, и неговата трансмутация във вилаетлия беше доста напреднала.

— Виж колко добре се оплаква — дразнеше го Насрийн пред баща му. — За всичко има готова голяма, голяма критика, вентилаторите са закрепени твърде хлабаво към таваните и ще паднат, за да ни отрежат главите, докато спим, казва той, и храната е твърде тлъста, защо не готвим някои неща без пържене, иска да знае той, балконите на горния етаж са несигурни и боята се е олющила, защо не можем да се гордеем с нашата обстановка, нали, градината е обрасла, ние сме просто хора от джунглата, мисли той, и виж колко груби са филмите ни, как не им се наслаждава, и толкова много болести, че дори не можеш да пиеш вода от чешмата, боже мой, той наистина се образова, съпруже, нашият малък Салу, върнал се от Англия и говори толкова хубаво, и така нататък.

Вечерта те се разхождаха по поляната, гледайки как слънцето се гмурка в морето, крачейки под сянката на тези големи разклонени дървета, някои извиващи се, други брадати, които Салахудин (който сега се наричаше Саладин по модата в английското училище, но щеше да остане за още известно време Чамчауала, докато един театрален агент не скъси името му по комерсиални причини) беше започнал отново да назовава: джекфрут, индийска смокиня, джакаранда, горски пламък, платани. Малки чоои-моои-не-ме-пипайте насаждения49 растяха в основата на неговото дърво на живота, ореха, който Ченгиз беше засадил със собствените си ръце в деня на идването на сина. И двамата, баща и син, бяха сковани пред рожденото дърво и не можеха да отговарят както трябва на нежните закачки на Насрийн. Саладин беше обхванат от меланхоличната представа, че градината е била по-приятно място, преди да знае имената там, че е изгубено нещо, което той няма да може никога да си върне. И Ченгиз Чамчауала откри, че не може повече да гледа сина си в очите, защото горчивината, която видя, почти смрази сърцето му. Когато проговори, извръщайки се рязко настрана от осемнадесетгодишния орех, в който от време на време през техните дълги раздели си представяше, че пребивава душата на сина му, думите излязоха неправилно и го накараха да звучи като скованата хладна фигура, която се надяваше никога да не стане и която се страхуваше, че не може да избегне.

— Кажи на сина си — избоботи Ченгиз към Насрийн, — че ако е заминал в чужбина да научи презрение към собствения си род, тогава неговият род не може да чувства нищо друго освен презрение към него. Какво е той? Някой Фаунтлерой, кръгъл глупак? Това ли е съдбата ми: да изгубя син и да намеря особняк?

— Каквото и да съм, скъпи татко — каза Саладин на по-възрастния човек, — всичко дължа на теб.

Това беше последното им семейно бъбрене. През цялото това лято страстите продължаваха да се нагорещяват въпреки всички опити на Насрийн за посредничество, трябва да се извиниш на баща си, скъпи, бедният човек страда като дявол, но гордостта му няма да му позволи да те прегърне. Дори ая Кастурба и старият носач Валаб, нейният съпруг, се опитаха да посредничат, но нито баща, нито син искаха да отстъпят.

— Проблемът е в същия материал — каза Кастурба на Насрийн. — Татенце и синче, същият материал, единият като другия.

Когато започна войната с Пакистан, през този септември Насрийн реши с един вид предизвикателство, че няма да отложи петъчните си приеми, „да покаже, че индийските мюсюлмани могат да обичат толкова добре, колкото и да мразят“, изтъкна тя. Ченгиз видя едно особено изражение в очите й и не направи опит да спори, но вместо това накара прислужниците да сложат непропускащи светлина пердета на всички прозорци. Тази нощ за последен път Саладин Чамчауала изигра старата си роля на портиер, облечен в английско вечерно сако, и когато гостите пристигаха — същите стари гости, напрашени от сивата пудра на възрастта, но иначе същите, — те го даряваха със същите стари потупвания и целувки, носталгичните благословии от неговата младост.

— Виж колко е пораснал — казваха те. — Нямам думи какво сладурче.

Те всички се опитваха да крият страха си от войната, опасност от въздушни нападения, каза радиото, и когато рошеха косата на Саладин, ръцете на едни бяха малко по-треперливи, а на други малко по-груби.

Късно тази вечер сирените пропяха и гостите се затичаха за прикритие, криейки се под легла, в долапи, където и да е. Насрийн Чамчауала се намери сама край претрупаната с храна маса и се опита да успокои компанията, стоейки там в новото си сари с вестникарски щампи, дъвчейки парче риба, сякаш нищо не се бе случило. Затова, когато започна да се задавя от рибената кост на своята смърт, нямаше кой да й помогне, всички се бяха свили в ъглите със затворени очи; дори Саладин, завоевателят на пушените херинги, Саладин от завърналите се от Англия недоволници беше изгубил присъствие на духа. Насрийн Чамчауала падна, потрепери, спря да диша и умря и когато гостите, озвучени от „всичко е спокойно“, се появиха като овце, те откриха своята домакиня изгаснала в средата на трапезарията, открадната от ангела-унищожител, кали-пили калаас50, както е на бомбайски, безпричинно свършена, отишла си за добро.

По-малко от година след смъртта на Насрийн Чамчауала заради неумението й да триумфира над рибешки кости като образования й в чужбина син, Ченгиз се ожени наново без дума предупреждение към когото и да било. В колежа си в Англия Саладин получи писмо от баща си, нареждащо му с дразнещата надута и остаряла фразеология, която Ченгиз винаги използваше в кореспонденцията си, да бъде щастлив. „Възрадвай се — казваше писмото, — защото онова, което е изгубено, е родено наново.“ Обяснението на това малко загадъчно изречение следваше по-долу в телеграмата и когато Саладин научи, че новата му мащеха също се казва Насрийн, нещо се разбърка в главата му и той написа писмо на баща си, пълно с жестокост и ярост, чиято несдържаност беше от вида, съществуващ само между бащи и синове, и различаваща се от тази между дъщери и майки и зад която прозира възможността от истинско трошащо зъби сбиване. Ченгиз отговори със следващата поща; кратко писмо, четири реда от архаични оскърбления, мръсник негодник невъзпитан човек нехранимайко измамник курвенски син мошеник. „От сърце смятай всички семейни връзки непоправимо разединени — завършваше то. — Ти си отговорен за последствията.“

След година мълчание Саладин получи още едно известие, писмо-прошка, което беше във всичките си подробности по-трудно за приемане, отколкото по-раншната отлъчваща мълния. „Когато станеш баща, сине мой — признаваше Ченгиз Чамчауала, — ще опознаеш тези мигове — ах! Толкова сладки! — когато с любов човек дундурка гиздавото бебе на коляното си; при което без предупреждение или подстрекателство благословеното създание — мога ли да бъда откровен? — го подмокря. За миг може би човек чувства възмущение, вълна от ярост се надига в кръвта, но след това тя замира толкова бързо, колкото е дошла. Защото ние като възрастни не разбираме ли, че малкият не бива да се обвинява? Той не знае какво прави.“

Дълбоко обиден, че го сравняват с уриниращо бебе, Саладин запази, както се надяваше, изпълнено с достойнство мълчание. По времето на своето дипломиране той беше получил британски паспорт, защото беше пристигнал в страната, преди да бъдат затегнати законите, така че имаше възможност да съобщи на Ченгиз в кратка бележка, че възнамерява да се установи в Лондон и да си потърси работа като актьор. Отговорът на Ченгиз Чамчауала дойде с бърза поща. „Със същия успех можеш да бъдеш отвратително жиголо. Мисля, че някакъв дявол се е вселил в теб и те е подлудил. Ти, на когото беше дадено толкова много: не чувстваш ли, че дължиш нещо на някого? На своята страна? На паметта на мъртвата си майка? На собствения си разум? Искаш да прекараш живота си, поклащайки се и перчейки се под ярки светлини, целувайки руси жени пред втренчени непознати, платили да гледат срама ти! Ти не си ми син, а таласъм, хоош51, демон, излязъл от ада. Актьор! Отговори ми на това: какво да кажа на приятелите си?“

И под подписа един патетичен, сприхав послепис. „Сега, когато си имаш свой собствен лош джин, не мисли, че ще наследиш вълшебната лампа.“

След това Ченгиз Чамчауала пишеше на сина си на нередовни промеждутъци и във всяко писмо се връщаше на темата за демоните и вселяването: „Човек, неверен на себе си, се превръща в двукрака лъжа и подобни зверове са най-доброто дело на Шейтана — пишеше той и също в по-сантиментално настроение: — Аз имам душата ти съхранена, сине мой, тук в ореха. Дяволът притежава само тялото ти. Когато се освободиш от него, върни се и поискай безсмъртната си душа. Тя процъфтява в градината.“

Почеркът в писмата се различаваше с течение на годините, променяйки се от претрупаната увереност, който го правеше веднага различим, ставайки по-сбит, неукрасен, пречистен. Най-накрая писмата спряха, но Саладин чу от други източници, че вдадеността на баща му в свръхестественото продължавала да се задълбочава, докато най-накрая той се превърнал в отшелник, може би за да избяга от този свят, в който демони можаха да откраднат тялото на собствения му син, свят, несигурен за човек с истински религиозна вяра.

Преобразяването на баща му смути Саладин дори от толкова голямо разстояние. Родителите му бяха мюсюлмани по вялия, лек начин на бомбайците; Ченгиз Чамчауала беше изглеждал много по-богоподобен на малкия си син от всякакъв Аллах. Че този баща, това светско божество (сега макар и изгубило доверието му) беше паднало на колене на стари години и бе започнало да прави поклони към Мека, беше трудно за приемане от неговия безбожен син.

„Обвинявам тази магьосница — каза си той, изпадайки по реторически причини в същия език на заклинания и таласъми, който баща му беше започнал да използва. — Тази Насрийн Втора. Аз ли съм този, който е бил обект на магии, аз ли съм единственият обладан от зъл дух? Не моят почерк се е променил.“

Писмата изобщо престанаха да идват. Минаха години; и тогава Саладин Чамча, актьор, издигнал се със собствени сили, се върна в Бомбай с Просперо Плейърс, за да изпълнява ролята на индийския доктор в „Милионершата“ на Джордж Бърнард Шоу. На сцената той скрояваше гласа си според изискванията на ролята, но тези дълго потискани изрази, тези захвърлени гласни и съгласни започнаха да се просмукват от устата му и извън театъра. Гласът му го предаваше; и той откри, че съставните му части са способни и на други предателства.

Човек, който тръгва сам да се изгради, поема ролята на Създателя според една от гледните точки; той е неестествен, богохулник, мерзавец на мерзавците. От друга гледна точка можете да видите в него патос, героизъм в борбата му, в готовността му да рискува: не всички мутанти оцеляват. Или го погледнете социополитически: повечето преселници се научават и могат да станат маски. Така нашите собствени лъжливи описания се противопоставят на лъжите, измислени за нас, криейки заради сигурността нашите тайни същности.

Човек, който сам се измисля, се нуждае от някого, който да повярва в него, за да докаже, че е успял. Играейки си отново на Бог, може да кажете. Или можете да слезете няколко равнища по-долу и да помислите за Тинкърбел; не съществуват приказки, щом децата не ръкопляскат. Или може просто да кажете: това е същото като да бъдеш човек.

Не само нуждата да повярват в теб, но да повярваш в Друг.

Разбрахте — любов.

Саладин Чамча срещна Памела Лъвлейс пет и половина дни преди края на 60-те години, когато жените все още носеха цветни кърпи в косите си. Тя стоеше в центъра на едно помещение, пълно с актриси-троцкистки, и се беше втренчила в него с толкова ярки, ярки очи. Той я обсеби за цялата вечер, а тя не престана да се усмихва и си тръгна с друг мъж. Той се прибра вкъщи, за да мечтае за очите й, усмивката й, стройното тяло и кожата й. Преследваше я две години. Англия отстъпва с нежелание съкровищата си. Той беше учуден от собственото си постоянство и разбра, че тя се е превърнала в опекун на съдбата му, че ако не се омилостиви, целият му опит за метаморфоза ще се провали.

— Позволи ми — молеше се той, учтиво борейки се с бялото й одеяло, което го оставяше на полунощните му автобусни спирки, покрит с вълма на вина. — Повярвай ми. Аз съм.

Една нощ като гръм от ясно небе тя му позволи, тя каза, че вярва. Той се ожени за нея, преди да успее да промени решението си, но никога не се научи да чете мислите й. Когато беше нещастна, се заключваше в спалнята, докато не усетеше, че се чувства по-до бре.

— Това не е твоя работа — казваше му тя. — Не искам никой да ме вижда, когато съм такава.

Той я наричаше необщителна.

— Отвори — думкаше той по всички заключени врати на съвместните им животи — сутерен, първи етаж, мезонет, след това господарска къща. — Обичам те, пусни ме да вляза.

Той се нуждаеше от нея толкова силно, за да си вдъхне увереност в собственото си съществуване, че никога не разбра отчаянието в нейната постоянно заслепяваща усмивка, ужаса в блясъка, с който тя се изправяше срещу света, или причините, поради които се криеше, когато не успяваше да сияе. Едва когато беше твърде късно, тя му каза, че родителите й са се самоубили заедно точно по време на първата й менструация, затънали до гуша в хазартни дългове, оставяйки я с глас като аристократично буботене, който я беляза като златно момиче, жена за завиждане, докато всъщност тя беше изоставена, изгубена, нейните родители дори не можаха да се опитат, да си дадат труда да почакат да я видят как расте, ето колко е била обичана, така че няма никакво доверие и всеки миг, който прекарваше в света, беше пълен с паника, ето защо се усмихваше и усмихваше и може би веднъж седмично заключваше вратата и трепереше и се чувстваше като черупка, като празна шлюпка от фъстък, като маймуна без орех.

Те никога не съумяха да имат деца: тя обвиняваше себе си. След десет години Саладин откри, че имаше нещо в съдържанието на неговите хромозоми, две по-дълги или твърде къси пръчици, той не можеше да си спомни. Неговото генетично наследство; очевидно той имаше късмет, че съществува, щастлив да не бъде някакъв вид изкривен урод. От майка му или от баща му идваше? Лекарите не можаха да кажат; той обвини, лесно е да се предположи кой, в края на краищата не можеше да се мисли лошо за мъртвите.

Те не се разбираха напоследък.

Той си го каза след това, но не и по това време.

След това си каза, ние бяхме пред унищожение, може би заради липсващите бебета, може би просто се отдалечихме един от друг, може би едното или другото.

През това време той отвръщаше поглед от цялото напрежение, от всички остроти, от всички битки, които никога не започваха, затваряше очи и чакаше, докато се върне усмивката й. Позволяваше си да вярва в тази усмивка, в това бляскаво подражание на радостта.

Опита се да изобрети едно щастливо бъдеще за тях, да го накара да се сбъдне, стъкмявайки го, и след това да започне да вярва в него. По пътя си към Индия си мислеше колко щастлив е да я има, аз съм щастлив, щастлив съм, да, недей да спориш, аз съм най-щастливото копеле в света. И: колко прекрасно е да има пред себе си опънатите, сумрачни авенюта на годините, изгледа да остарееш в присъствието на нейната благост.

Той се беше трудил толкова усилно и се беше доближил толкова близо до вярата в действителността на тези частични измислици, че когато легна със Зейнат Вакил четиридесет и осем часа след пристигането си в Бомбай, първото нещо, което направи, дори преди да правят любов, беше да изгуби съзнание, да припадне лед-студен, защото съобщенията, достигащи до мозъка му, бяха в толкова сериозно противоречие едно с друго, сякаш дясното му око виждаше света да се движи наляво, докато лявото го съзираше да се плъзга надясно.

Зини беше първата индийска жена, с която изобщо беше правил любов. Тя влетя в съблекалнята му след първата вечер на „Милионершата“, със своите оперени ръце и смущаващ глас, сякаш не бяха минали години. Години.

— Приятелю, какво разочарование, кълна се, останах през цялото това нещо само да те чуя да пееш „Боже, милостиви“ като Питър Селърз или нещо подобно, помислих си, нека да видим дали момчето е научило да улучва нотата, спомняш ли си, като се превъплъщаваше в Елвис с ракетата си за скуош, скъпи, толкова весел, напълно щур. Но какво е това? Няма песен в драмата. Ад. Слушай, можеш ли да избягаш от всичките тези бледолики и да излезеш с нас, цветнокожите? Може би си забравил какво е това.

Той си я спомняше като клечкоподобна фигура на тийнеиджърка с разкривена прическа в стил Куонт52 и подобна, но изкривена на другата страна усмивка. Едно невнимателно грубо момиче. Веднъж само за тръпката влезе в един прословут адда, един вертеп на Фолкленд Роуд, и седна там, пушейки цигара и пиейки кола, докато сутеньорите, държащи заведението, я заплашиха, че ще й нарежат лицето, свободната практика била забранена. Тя ги накара да сведат очи, изпуши цигарата си, излезе. Безстрашна. Може би луда. Сега, в средата на тридесетте, тя беше квалифицирана лекарка с приемна в болницата Брийч Кенди, която работеше с градските бездомници, и отиде в Бопал веднага щом избухна новината за невидимия американски облак, изял очите и дробовете на хората. Тя беше един вид критик, чиято книга за ограничаващия мит за автентичността — тази фолклорна усмирителна риза, която тя се опитваше да замени с една етика на исторически утвърден еклектизъм, защото не беше ли цялата национална култура основана на принципа на заемането на каквито дрехи можеха да станат, арийски, моголски, британски, вземи-най-доброто-и-ос-тави останалото? — беше предизвикала предсказуеми неприятности, особено заради заглавието й. Беше я нарекла „Единственият добър индиец“.

— Значи, че това е мъртвият — каза на Чамча, когато му даде екземпляр. — Защо трябва да има добър и правилен път да си цветнокож? Това е индуистки фундаментализъм. Всъщност ние всички сме лоши индийци. Някои по-лоши от другите.

Беше достигнала разцвета на красотата си, дългата й коса падаше свободна и тялото й вече не беше клечковидно. Пет часа след като влезе в гримьорната му, бяха в леглото й и той припадна. Когато се събуди, тя обясни:

— Пробутах ти мики фин53.

Той никога не можа да разбере дали казва истината, или не.

Зейнат Вакил направи от Саладин свой проект.

— Изисквам те обратно — обясни тя. — Мистър, ще ви върнем обратно.

От време на време той си мислеше, че има намерение да постигне това, изяждайки го жив. Тя правеше любов като канибал и той беше нейното „дълго свинско“54.

— Чувала ли си — попита я той — за добре известната връзка между вегетерианството и човекоядния импулс? — Зини, хранейки се на неговото голо бедро, поклати глава. — В някои крайни случаи — продължи той — консумацията на твърде много зеленчуци може да пусне в системата биохимикали, които предизвикват канибалски фантазии.

Тя вдигна очи и се усмихна с косата си усмивка. Зини, красивият вампир.

— Остави това — каза тя. — Ние сме нация от вегетарианци и нашата култура е мирна и мистична, всеки го знае.

От негова страна се изискваше да пипа внимателно. Първия път, когато докосна гърдите й, тя изригна горещи поразителни сълзи с цвета и консистенцията на биволско мляко. Беше наблюдавала майка си да умира като разрязвана за вечеря патица, първо лявата гърда, после дясната, и ракът все още продължавал да се разпространява. Нейният страх, че ще повтори смъртта на майка си, превръщаше гръдния й кош във „вход забранен“. Тайният ужас на безстрашната Зейни. Тя никога не беше имала дете, но очите й плачеха мляко.

След първото им любене, все още отгоре и с него в себе си, тя започна веднага след като сълзите вече бяха забравени.

— Ще ти кажа аз, знаеш добре какъв си. Какъв е дезертьорът, повече англичанин, твоят ангрези55 акцент, обвит около теб като знаме, и не си мисли, че е толкова съвършен, отлепва се, баба, като фалшив мустак.

— Става нещо странно — искаше да каже той, — гласът ми… — но не знаеше как да го изрази и си замълча.

— Хора като теб — изпуфтя тя, целувайки рамото му. — Връщаш се след толкова дълго и си мислиш бог знае какво за себе си. Е, бейби, ние имаме по-ниско мнение за теб.

Нейната усмивка беше по-лъчезарна от тази на Памела.

— Зини — каза й той, — виждам, че не си изгубила своята усмивка „Бинака“.

Бинака. Откъде беше дошло това, забравена преди много време реклама за паста за зъби? И гласните звуци, определено ненадеждни. Внимавай, Чамча, оглеждай се за сянката си. Този черен тип, пълзящ зад теб.

На втората нощ тя дойде в театъра с двама приятели зад нея, един млад марксистки режисьор на име Джордж Миранда, тромав като кит мъж с курта56, с навити ръкави, с вееща се жилетка, покрита с древни петна, и изненадващ военен мустак с навосъчени заострени краища; и Булен Ганди, поет и журналист, който беше побелял твърде рано, но лицето му беше по бебешки невинно, докато не избухна в своя лукав кикот.

— Хайде, Салад баба — обяви Зини. — Идвай да ти покажем града. — Тя се обърна към своите придружители: — Тези азиатци от чужбина нямат срам — обяви тя. — Саладин, моля ти се като на някаква тъпа крава.

— Преди няколко дни тук беше една телевизионна репортерка — каза Джордж Миранда. — Розова коса. Каза, че се казва Керлейда. Не можах да го разбера.

— Слушай, Джордж е твърде отвеян — прекъсна го Зини. — Той не знае в какви чудаци се превръщате вие, момчетата. Тази мис Сингх, възмутително. Казах й, че името е Халида, миличка, римува се с далда57, това е средство за готвене. Но не можа да го произнесе. Собственото си име. Я ми кажи твоето. Вие, копелета, нямате никаква култура. Сега сте просто цветнокожи. Тва не е ли истината? — добави тя, внезапно развеселена с кръгли очи, уплашена, че е отишла твърде далече.

— Престани да го тормозиш, Зейнат — каза с тихия си глас Бупен Ганди. И Джордж промърмори стеснително:

— Не се обиждай, човече. Смешка-грешка.

Чамча реши да се ухили и след това да отвърне на удара.

— Зини — каза той, — земята е пълна с индийци, знаеш това, ние сме навсякъде, грижим се за изхвърляне на гърнетата в Австралия и нашите глави свършват в хладилника на Иди Амин. Колумб може би беше прав: светът се състои от Индии: Източна, Западна, Северна. По дяволите, би трябвало да се гордееш с нас, с нашата предприемчивост, с начина, по който прескачаме границите. Единственото е, че не сме индийци като теб. По-добре е да свикнеш с нас. Как беше името на книгата, която си написала?

— Чуйте — Зини го хвана под ръка. — Чуйте го моя Салад. Внезапно иска да бъде индиец, след като е прекарал живота си в опити да стане бял. Виждате, че не всичко е загубено. Все още там вътре има нещо живо. — Чамча почувства, че се изчервява, почувства как нараства объркването. Индия; тя разбърква нещата.

— За Бога — добави тя, пронизвайки го с целувка. — Чамча. Исках да кажа, майната му. Ти сам се наричаш мистър Блюдолизеца и очакваш от нас да не се смеем.

В очукания „Индустан“ на Зини, кола, направена за една слугинска култура, със задна седалка, по-добре тапицирана от предната, той почувства нощта да се спуска около него като тълпа. Индия, премервайки го със забравената й необятност, с абсолютното си присъствие, със стария презрян безпорядък. Една подобна на амазонка хижра58, изправена като индийска Супержена59, в комплект със сребърен тризъбец, спираше движението с повелителна ръка, разтакавайки се пред тях. Чамча се втренчи в нейнонеговите блеснали очи. Джебраил Фаришта, филмовата звезда, който необяснимо беше изчезнал от погледите, изгниваше по рекламните табла. Купчини отломки, мръсотия, шум. Реклами за цигари, пушещи миналото: НОЖИЦИ — УДОВЛЕТВОРЕНИЕ ЗА МЪЖА НА ДЕЙСТВИЕТО. И още по-невероятна: ПАНАМА — ЧАСТ ОТ ВЕЛИКАТА ИНДИЙСКА ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ.

— Къде отиваме?

Нощта беше придобила качеството на зелена неонова светлина. Зини паркира колата.

— Ти си се изгубил — обвини го тя. — Какво знаеш за Бомбай? Твоят собствен град, само че никога не е бил такъв. За теб това е сън от детството. Да израснеш на Скендъл Пойнт е като да живееш на луната. Там нямаше бустии60, сърчо, само слугински квартири. Идваха ли там типове от Шив Сена61 да предизвикват безредици? Съседите ти умираха ли от глад по време на текстилната стачка? Датта Самант62 провеждал ли е събрание пред вашите вили? На колко години беше, когато за пръв път срещна профсъюзен активист? На колко, когато за пръв път се качи на местен влак, вместо на кола с шофьор? Извини ме, скъпи, но това не е бил Бомбай. Това е била Страната на чудесата, Перистан, Никога-Никога, Оз.

— А ти? — припомни й Саладин. — Къде беше ти тогава?

— На същото място — каза тя яростно. — С всички останали тъпи лапачи.

Задни улици. Боядисваше се един джайнистки63 храм и всички светци бяха в найлонови чували, за да бъдат предпазени от капките. Един уличен продавач на вестници беше изложил издания, пълни с ужаси: железопътна катастрофа. Бупен Ганди започна да говори с благия си шепот. След произшествието, каза той, оцелелите пътници изплували до брега (влакът паднал от мост) и били посрещнати от местни селяни, които ги блъскали под водата, докато се удавели, за да ограбят телата.

— Затваряй си устата — кресна му Зейни. — Защо му разказваш такива неща? Той и така си мисли, че сме диваци, по-нисш вид.

Един магазин продаваше сандалово дърво за изгаряне в близкия храм на Кришна и комплекти от емайлирани розово-бели очи на Кришна, които виждат всичко.

— Прекалено много за виждане, по дяволите — каза Булен. — Това е положението.

В един претъпкан даба64, който Джордж бил започнал често да посещава, докато установявал контакти за филмови цели с дада или босовете, които движат градската търговия с плът, се поглъщаше тъмен ром на алуминиеви маси и Джордж и Булен, малко подпийнали, започнаха да се карат. Зини пиеше „Тумс ъп кола“ и започна да предава приятелите си пред Чамча.

— И двамата имат проблеми с пиенето, джобовете им са празни като пукнати гърнета, и двамата тормозят жените си, киснат по вертепите, прахосват смрадливите си животи. Не е за чудене, че си паднах по теб, захарче, когато местните произведения са толкова нискокачествени, започваш да харесваш вносните.

Джордж беше ходил със Зейни в Бопал и започна да вдига шум по въпроса за катастрофата, тълкувайки я идеологически.

— Какво е Америка, за нас? — попита той. — Недействително място. Сила в най-чистата си форма, безтелесна, невидима. Ние не можем да я видим, но тя ни притиска изцяло, няма измъкване. — Той сравни „Юниън Карбайд“ с Троянския кон. — Ние поканихме копелетата да дойдат. Било като историята за четиридесетте разбойници — каза той. — Криещи се в амфорите си и чакащи нощта. Ние си нямахме Али Баба, за съжаление — изкрещя той. — Кого си имахме? Мистър Раджив Г.

На това място Бупен Ганди рязко и несигурно стана и като обсебен, сякаш обладан от някакъв дух, започна да свидетелства.

— За мен — каза той — този въпрос не може да бъде външна намеса. Ние винаги си прощаваме, обвинявайки други, Америка, Пакистан, което и да е проклето място. Извини ме, Джордж, но за мен всичко това започва от Асам. Оттам трябва да тръгнем. Клането на невинните. Снимки на детски трупове, спретнато подредени в редици, като войници на парад. Били са пребити до смърт с тояги, замервани с камъни, гърлата им прерязвани с ножове. Чамча си спомняше тези спретнати редици на смъртта. Сякаш само ужасът можеше да мръдне Индия към порядък.

Бупен говори двадесет и девет минути без колебание и паузи.

— Ние всички сме виновни за Асам — каза той. — Всеки от нас. Докато и ако не приемем това, че смъртта на децата беше наша грешка, ние не можем да се наричаме цивилизован народ.

Той пиеше ром толкова бързо, колкото говореше, говореше все по-високо и тялото му започна опасно да се накланя и въпреки че помещението утихна, никой не пристъпи към него, никой не се опита да го накара да спре да говори, никой не му каза, че е пиян. По средата на едно изречение, всеки ден ослепявания, стрелби, корупция, кои си мислим, че…, той тежко седна и се вторачи в чашата си.

Тогава един млад човек от далечния край на заведението стана и започна да привежда противоположни доводи. Асам трябва да се разбира политически, извика той, имаше икономически причини; и още един човек стана на крака, за да отговори, че парични въпроси не обясняват как един възрастен мъж пребива с тояга малко момиченце и после друг тип каза, ако мислиш това, никога не си бил гладен, мисля аз, колко дяволски романтично е да предполагаш, че икономиката не може да превърне хората в скотове. Чамча се вкопчи в чашата си, когато нивото на шума се покачи и въздухът сякаш се сгъсти, пред лицето му проблясваха златни зъби, рамена се търкаха в неговите, лакти се сбутваха, въздухът се превръщаше в нажежена сауна, а в гърдите му започваха неравномерните пулсации.

— Добре ли си, човече? Беше започнал да позеленяваш. Саладин кимна за благодарност, зяпваше с пълни гърди нощта, успокои се.

— Ром и изтощение — каза той. — Имам странния навик да ставам нервен след шоу. Доста често краката ми се разтреперват. Трябваше да го предположа.

Зини го гледаше и в очите й имаше нещо повече от съчувствие. Един бляскав поглед, триумфиращ, твърд. Нещо мина през теб, злорадстваше изражението й. За проклетото време.

След като оздравееш от тиф, размишляваше Чамча, имаш имунитет срещу болестта десетки години или нещо такова. Но нищо не е вечно; най-накрая антителата изчезват от кръвта ти. Той трябваше да приеме факта, че кръвта му вече не съдържа имунизиращите фактори, които щяха да му позволят да изстрада индийската действителност.

Ром, сърцебиене, гадене в душата. Време е за лягане.

Тя не би го завела у тях. Винаги и само в хотела, с младите араби, обвесени със златни медальони, ходещи важно из полунощните коридори с бутилки контрабандно уиски в ръка. Той лежеше на леглото с обувки на краката, с разкопчана яка и разхлабена връзка, дясната му ръка бе отпусната върху очите; тя в бяла хотелска хавлия се наведе над него и го целуна по брадичката.

— Ще ти кажа какво ти се случи тази нощ — каза Зейни. — Може да се каже, че пукнахме черупката ти.

Той ядосано седна.

— Е, добре, ето това е отвътре — избухна той срещу нея. — Един индиец, преведен на английски. Когато тези дни опитвам хинди, хората поглеждат учтиво. Това съм аз.

Хванат в желето на придобития си език, той беше започнал да чува в индийския Вавилон едно зловещо предупреждение: не се връщай отново. Когато си минал през огледалото, се връщаш на своя собствена отговорност. Огледалото може да те среже на късчета.

— Толкова бях горда с Булен тази вечер — каза Зейни, лягайки в леглото. — В колко страни можеш да влезеш в някой бар и да започнеш подобни разисквания? Страстта, сериозността, уважението. Ти си задръж твойта цивилизация, Блюдолизчо, на мен тази ми харесва твърде много.

— Откажи се от мен — помоли я той. — Не обичам хора да се отбиват да ме виждат без предупреждение, забравил съм правилата на седемте плочки и кабадди65, не мога да казвам молитвите си, не зная какво става по времето на церемонията ника66, а в този град, където съм израснал, се губя, ако съм сам. Това не е моят дом. Това ме зашеметява, защото го чувствам като дом, а не е. Кара сърцето ми да тръпне и главата ми да се върти.

— Ти си глупак — извика му тя. — Глупак, Трансформирай се наопаки! Проклет глупак! Разбира се, че можеш.

Тя беше водовъртеж, сирена, изкушаваща го обратно към собственото му старо аз. Но това беше мъртво аз, сянка, призрак и той нямаше да се превърне в привидение. В портфейла му имаше билет за връщане в Лондон и той щеше да го използва.

— Ти никога не се омъжи — каза той, докато и двамата лежаха будни в малките часове. Зейни изпръхтя.

— Теб наистина те нямаше твърде дълго. Не можеш ли да ме видиш? Аз съм чернилка.

Тя направи мост назад и отмятайки завивката, показа своята пищност. Когато кралицата на бандитите Пулан Деви излезе от клисурите, за да се предаде и бъде фотографирана, вестниците веднага разрушиха собствения си мит за нейната легендарна красота. Тя стана проста, едно обикновено създание, непривлекателна, докато преди беше апетитна. Черна кожа в Северна Индия.67

— Не ти вярвам — каза Саладин. — Не очакваш да повярвам това.

Тя се засмя.

— Добре, все още не си пълен идиот. На кого му е притрябвало да се омъжва? Имах работа.

След пауза тя изстреля въпроса обратно към него.

— Така. А ти? Не само женен, но и богат! Добре. Кажи как живееш, ти и твоята мем.

В пететажно имение в Нотинг Хил. Отскоро беше започнал да се чувства несигурен там, защото съвременните крадци вземаха не само обичайните видео и стерео, но и вълчака пазач. Беше започнал да чувства, че не е възможно да живееш на място, където криминалните елементи отвличаха животните. Памела му каза, че това е стар местен обичай. През старите времена (за Памела историята се делеше на древната ера, тъмните векове, старите времена, Британската империя, модерния век и настоящето) краденето на домашни животни е било добър бизнес. Бедните крадели кучетата на богатите, обучавали ги да забравят имената си и след това ги продавали обратно на техните тъгуващи, безпомощни собственици в магазини на Портобело Роуд. Памелината местна история винаги беше подробна и често ненадеждна.

— Но, Боже мой — каза Зини Вакил, — трябва pronto да продаваш и да се преместваш. Зная ги тези англичани, всички са един дол дренки — сган и набоби. Не можеш да се бориш срещу проклетите им традиции.

Моята жена Памела Лъвлейс, крехка като порцелан, грациозна като газела, спомни си той. Пускам корени в жените, които обичам. Баналностите на изневярата. Той ги остави настрана и заговори за работата си.

Когато Зини Вакил откри как Саладин Чамча прави парите си, тя изстреля във въздуха серии от писъци, които накараха един от обвесените с медальони араби да почука на вратата, за да се увери, че всичко е наред. Той видя красива жена да се изправя в леглото с нещо прилично на биволско мляко, което се стичаше по лицето и капеше от центъра на брадичката й, и извинявайки се на Чамча за нахлуването, се измъкна забързано, съжалявам, шега значи, ей, ти си един късметлия.

— Ах, ти, клети глупчо — зяпваше за въздух Зини между два изблика на гръмовен смях. — Тези ангрез копелета. Наистина са те прекарали.

Сега значи работата му беше смешна.

— Имам дарба за акценти — каза той надменно. — Защо да не я използвам?

— Защо да не я използвам? — имитира го тя, ритайки с крака във въздуха. — Мистър актьор, вашият мустак току-що отново се отлепи.

О, Боже мой.

Какво става с мен?

Какво, по дяволите?

Помощ.

Защото притежаваше тази дарба, наистина я притежаваше, той беше Мъжът с Хилядата и един гласове. Ако искате да научите как трябва да говори бутилката кетчуп в телевизионната си реклама, ако сте несигурен в идеалния глас за вашия пакет хрупкав чипс, подправен с чесън, той беше вашият човек. Караше килими да говорят в реклами на универсални магазини, въплъщаваше се в известни хора, варен боб с доматен сос, замразен грах. По радиото можеше да убеди слушателите, че е руснак, китаец, сицилианец, президентът на Съединените щати. Веднъж в радиопиеса за тридесет и седем гласа той изигра всяка отделна роля под различни псевдоними и никой никога не го разбра. Заедно със своя женски еквивалент Мими Мамулян той господстваше над радиовълните на Британия. Те притежаваха такова голямо парче от рекета с гласовете, че както Мими казваше: „По-добре хората да не споменават Комисията за монополите около нас, дори и на шега.“ Нейният обхват беше учудващ. Тя можеше да изиграе всяка възраст, където и да е по света, всяка височина от гласовия регистър, от ангелоподобната Жулиета до пъклената Мей Уест.

— Трябва някога да се оженим, когато си свободен — предложи му Мими веднъж. — Ти и аз можем да бъдем Обединените нации.

— Ти си еврейка — посочи той. — Възпитан съм с предубеждение към евреите.

— Еврейка съм — вдигна рамене тя. — Но ти си обрязаният. Никой не е съвършен.

Мими беше дребничка със ситни черни къдрици и приличаше на плакат на „Мишлен“. В Бомбай Зейнат Вакил се протегна, прозя се и пропъди другите жени от мислите му.

— Твърде много — присмя му се тя — ти плащат да ги имитираш, стига да не трябва да те гледат. Гласът ти става известен, но те крият твоето лице. Имаш ли представа защо? Брадавици на носа ти, кривогледи очи, какво? Нещо да ти хрумва, бейби? Проклетият ти мозък е колкото амидофенче, кълна се.

Беше истина, помисли си той. Саладин и Мими бяха един вид легенди, но сакати легенди, черни звезди. Гравитационното поле на техните способности привличаше работа към тях, но те оставаха невидими, сменяеми тела за обличане на гласове. По радиото Мими можеше да се превърне във Венера на Ботичели, можеше да бъде Олимпия, Монро, всяка жена, която си поиска. Не й пукаше изобщо как изглежда, тя се беше превърнала в своя глас, струваше колкото цял монетен двор и три млади жени бяха безнадеждно влюбени в нея. Освен това купуваше имоти.

— Невротично поведение — признаваше безсрамно тя. — Извънмерна нужда от вкореняване, дължащо се на острите поврати в армено-еврейската история, известно отчаяние заради напредващата възраст и малки полипи, открити в гърлото. Имотите са толкова успокояващи, препоръчвам ти ги. Притежаваше свещеническо жилище в Норфълк, фермерска къща в Нормандия, камбанария в Тоскана, морски бряг в Бохемия.

— Всичко е обитавано от духове — обясняваше тя. — Тракане, виене, кръв по одеялата, жени по нощници, биещи часовници. Никой не отстъпва земя без бой.

Никой освен мен, помисли си Чамча, докато го обхващаше меланхолия, както си лежеше до Зейнат Вакил. Може би вече съм дух. Но поне дух със самолетен билет, успех, пари, съпруга. Сянка, но живееща в осезаемия материален свят. Със собственост. Да, сър.

Зини погали къдрещата се над ушите му коса.

— Понякога, когато мълчиш — промърмори тя, — когато не имитираш смешни гласове, не се правиш на велик и забравяш, че хората те наблюдават, ти изглеждаш просто празен. Знаеш ли? Празна плочка, никой вкъщи. Подлудява ме, понякога искам да те плесна. Да те нараня, за да се върнеш отново в живота. Но ми става и тъжно заради това. Какъв глупак, ти, голямата звезда, чието лице има неподходящия цвят за техните цветни телевизори, който трябва да пътува до страната на чернокожите с някаква евтина трупа и на всичко отгоре да играе ролята на писар, само за да участва. Те те подритват, а ти все още казваш, че ги обичаш, мръсен робски начин на мислене, кълна ти се, Чамча — тя сграбчи раменете му и го разтърси, яхнала го, забранените й гърди бяха на няколко инча от лицето му. — Салад баба, както и да се наричаш, за Бога, ела си у дома.

Неговият голям пробив, този, който скоро можеше да накара парите да изгубят значението си, започна на дребно: детска телевизия, нещо, наречено Шоуто на извънземните — малко от „Чудовищата“, малко от „Звездни войни“, малко „Улица Сезам“. Беше битова комедия за една група извънземни, състояща се от сладурчета до психопати, от животно до зеленчук, а също минерали, защото показваше една артистична космическа скала, която можеше да добива камъни от себе си и след това да регенерира навреме за епизода през следващата седмица; тази скала беше кръстена Пигмалион, а заради осакатеното чувство за хумор на продуцента на шоуто имаше и едно грубо, уригващо се същество, прилично на повръщащ кактус, което идваше от пустинна планета накрая на времето: това беше Матилда, Астрало-извънземната, имаше и три гротескни пневматични пеещи космически сирени, известни като извънземните Зърна, може би защото можеше да легнеш между тях, имаше и отбор от венериански хип-хопаджии, и драскачи на спрей-графити в метрото, и братя по душа, които наричаха себе си Извънземна нация, а под едно легло в космическия кораб, това беше главното място на действие в програмата, живееше Бъгси, гигантският торен бръмбар от Краб Небюла, който беше избягал от баща си, а в един аквариум можеше да се намери свръхинтелигентният гигантски морски охлюв, който обичаше китайска кухня, тук беше и Ридли, най-плашещият от обичайния състав, който приличаше на картина от Френсис Бейкън с уста, пълна със зъби, развяваща се на края на невидима шушулка, и който беше завладян от актрисата Сигърни Уийвър. Звездите на шоуто, неговите Кермит и мис Пити, бяха много модната двойка Максим и Мама Извънземна, облечени в дрехи, очертаващи тялото и със зашеметяващи фризури, които копнееха да бъдат — какво друго? — телевизионни герои. Това играеха Саладин Чамча и Мими Мамулян и сменяха гласовете с дрехите си, да не споменаваме косите, които можеха да преминават от мораво в цинобър между снимките, можеха да стоят диагонално на три фута над главите им или да изчезнат напълно; или своите черти и крайници, защото бяха способни да променят всичко, прехвърляха крака, ръце, носове, уши, очи и всяко прехвърляне извикваше различен акцент от техните легендарни протеинови гърла. Това, което направи шоуто хит, беше използването на най-новите компютърни изображения. Фонът беше изцяло симулиран: космически кораб, извънземни пейзажи, интергалактически зали за забавни игри; и актьорите също бяха обработвани от машини и трябваше да бъдат заравяни всеки ден по четири часа под най-новото в протезното гримиране, което — щом веднъж видеокомпютрите си бяха свършили работата — ги караше да приличат също на симулации. Максим Извънземният, космически плейбой, и Мама, непобеден галактически шампион по борба и всеобща кралица на спагетите, за една нощ се превърнаха в сензация. Позовани в най-гледаното време: Америка, Евровизия, света.

Когато Шоуто на извънземните се разрасна, то започна да привлича политическа критика. Консерваторите го нападаха, защото било твърде плашещо, с твърде сексуални подробности (Ридли можеше да получи очевидна ерекция, когато мислеше твърде усилено за Мис Уивър), твърде изчанчено. Радикални критици започнаха да нападат повторенията в него, утвърждаването на представата за извънземните като ненормални, липсата на положителни образи. Чамча попадна под натиск да напусне шоуто, отказа, превърна се в мишена.

— Неприятности ме чакат, когато се върна у дома — каза той на Зини. — Проклетото шоу не е алегория. То е забавление. Целта му е да забавлява.

— Да забавлява кого? — поиска да знае тя. — Между другото, дори сега те пускат в ефира едва след като покрият лицето ти с каучук и ти дадат червена перука. Голяма работа, де лукс, няма що.

— Главното — каза тя, когато се събуди на следващата сутрин, — Салад, скъпи, е, че ти наистина изглеждаш добре, няма съмнение. Кожа като мляко, завърнала се от Англия. Сега, когато Джебраил офейка, можеш да бъдеш следващият поред. Сериозно говоря, приятелю. Те се нуждаят от ново лице. Ела си у дома и би могъл да бъдеш следващият, по-голям от Бачан68, по-голям от Фаришта. Твоето лице е толкова забавно, колкото техните.

Когато беше млад, каза й той, всеки период от живота му, всяко аз, което беше опитвал, изглеждало временно успокояващо. Техните несъвършенства нямали значение, защото той можел лесно да замени един момент със следващия, един Саладин с друг. Обаче сега промените започнали да причиняват болка; артериите на възможното започнали да се втвърдяват.

— Не е лесно да ти кажа това, сега съм женен и не само за жена, но и за живот. — Отново изплъзват на акцент. — Наистина дойдох в Бомбай поради една причина и това не беше пиесата. Сега той е в края на седемдесетте и няма да имам още много възможности. Той не беше на представлението; Мохамед трябва да отиде при планината.

Моят баща Ченгиз Чамчауала, собственикът на вълшебна лампа.

— Ченгиз Чамчауала, да не се шегуваш, не мисли, че можеш да ме оставиш: да те чакам — плесна тя с ръце. — Искам да проверя всичко лично от „а“ до „я“.

Неговият баща, прочутият отшелник. Бомбай беше култура на римейка. Неговата архитектура подражаваше на небостъргача, неговото кино безкрайно преоткриваше „Великолепната седморка“ и „Любовна история“, задължавайки всички свои герои да спасят поне едно село от кръвожадни бандити и всички героини да умрат от левкемия поне веднъж в кариерата си, за предпочитане в началото. И милионерите също започнаха да внасят живота си. Невидимостта на Ченгиз беше индийска мечта за крорепати69, развалина в ласвегаския й мезонет; но в края на краищата мечтата не беше фотография и Зейни искаше да види със собствените си очи.

— Той гримасничи, ако не е в добро настроение — предупреди я Саладин. — Никой не вярва, докато не се случи, но е истина. Такива гримаси! Като на готически водоливник. Освен това е прекалено скромен и ще те нарече проститутка, а аз така и така вероятно ще се скарам с него, има го в хороскопа ми.

За какво Саладин Чамча беше дошъл в Индия: за прошка. Това беше работата му в неговия стар роден град. Но дали да даде, или да получи — не можеше да каже.

Учудващи страни в сегашното положение на мистър Ченгиз Чамчауала: с новата си жена Насрийн Втора той живееше по пет дни всяка седмица в ограден с висока ограда имот, по прякор Червената крепост, в района Пали Хил, обичан от филмови звезди; но всеки уикенд се връщаше без жена си в старата си къща на Скендъл Пойнт да прекара своите почивни дни в изгубения свят на миналото, в компанията на Първата и мъртва Насрийн. Нещо повече, говореше се, че втората му жена отказва да стъпи в старата къща.

— Или не й е разрешено — предположи Зейни от задната седалка на лимузината мерцедес с тъмни стъкла, която Ченгиз беше изпратил да вземе сина му. Когато Саладин завърши с изясняването на обстановката, Зейнат Вакил подсвирна с разбиране. — Луудост!

Бизнесът на Чамчауала с торове, торната империя на Ченгиз щеше да бъде разследвана за укриване на данъци и неплащане на вносни мита от правителствена комисия, но Зини не се интересуваше от това.

— Сега — каза тя — ще разбера какъв си всъщност.

Скендъл Пойнт се разпростря пред тях. Саладин почувства миналото да нахлува в него като вълна, удавяйки го, изпълвайки дробовете му със солта на възкресението. Днес аз не съм аз, помисли си той. Сърцето тупти. Животът уврежда живите. Никой от нас не е самият той. Никой от нас не е такъв.

Сега имаше стоманени порти, задействани отвътре с дистанционно управление, които запечатваха ронещата се триумфална арка. Те се отвориха с бавно бръмчене, за да допуснат Саладин в това място на изгубеното време. Когато видя ореха, в който баща му твърдеше, че се съхранява душата му, ръцете му започнаха да треперят. Той се скри зад безпристрастността на фактите.

— В Кашмир — каза той на Зини — рожденото ти дърво е един вид финансова инвестиция. Когато едно дете стане възрастен човек, израсналият орех може да се сравни със застрахователна полица; това е ценно дърво, може да бъде продадено, за да се плати за сватба или старт в живота. Възрастният отсича детството си, за да помогне на своето пораснало аз. Несантименталността е привлекателна, не мислиш ли?

Колата беше спряла под покрития портик. Зини млъкна, когато двамата изкачиха шестте стъпала до входната врата, където бяха поздравени от сдържан и древен слуга в бяла ливрея с медни копчета, чиято рошава бяла коса Саладин внезапно разпозна, връщайки я назад в черно, като гривата на същия Валаб, който властваше над къщата като неин иконом в Старите дни.

— Боже мой, Валабхай — смогна той да каже и прегърна стария човек.

На прислужника му беше трудно да се усмихне.

— Толкова остарях, баба, мислех си, че няма да ме познаете.

Той ги поведе по натежалите от кристал коридори на господарската къща и Саладин разбра, че липсата на промени е прекалена и просто преднамерена. Вярно било, обясни му Валаб, когато бегум умряла, Ченгиз сахиб се заклел, че къщата ще бъде неин паметник. В резултат нищо не се беше променило от деня, в който умря, картини, мебели, супени чинии и фигури на бойни бикове от червено стъкло и китайски балерини от Дрезден, всичко бе останало точно на същите места, същите списания на същите маси, същите смачкани на топка листове в кошчетата за боклук, сякаш къщата също беше умряла и балсамирана.

— Мумифицирана — каза Зини, обличайки, както обикновено, неизречимото в думи. — Боже, не е ли малко призрачно, а?

Точно на това място, докато Валаб, носачът, отваряше двойната врата, водеща към синята гостна, Саладин Чамча видя духа на майка си.

Той нададе висок вик и Зини се завъртя на токовете си.

— Там — той посочи към далечния затъмнен край на коридора, — няма съмнение, ужасното сари на вестникарски щампи, големите заглавия, онова, което в деня, когато тя, тя… но внезапно Валаб започна да размахва ръце като слаба, не-можеща да лети птица, вижте, — баба, това беше само Кастурба, не сте забравили, жена ми, само моята жена. — Моята ая Кастурба, с която играех rock-rools. Докато не пораснах и започнах да излизам без нея и в една пещера срещнах мъж с очила от слонова кост.

— Моля, баба, няма защо да се разстройвате, едва когато бегум умря, Ченгиз сахиб подари на жена ми малко дрехи, нали нямате нищо против? Майка ти беше толкова щедра жена, докато беше жива, винаги раздаваше с широки пръсти.

Чамча, възстановявайки равновесието си, се почувства като глупак.

— За Бога, Валаб — измънка той. — За Бога. Естествено, че нямам нищо против.

Една стара непреклонност отново обзе Валаб; правото на свободното слово на стария слуга му позволи да порицае:

— Извинете, баба, но не бива да богохулствате.

— Виж го как се поти — прошепна Зини високо. — Изглежда скован от страх.

Кастурба влезе в стаята и въпреки че срещата им беше достатъчно сърдечна, във въздуха все още витаеше нещо неясно. Валаб излезе, за да донесе бира и „Тумс Ъп“, и когато Кастурба също се извини, Зейни изведнъж каза:

— Нещо не е наред. Тя ходи така, сякаш притежава това бунище. Начинът, по който се държи. И старият мъж се страхува. Обзалагам се, че тези двамата кроят нещо.

Чамча се опита да бъде благоразумен.

— Тук те са сами през по-голямата част от времето, вероятно спят в спалнята на господаря и се хранят в сребърните съдове, това сигурно да ги кара да го чувстват като техен дом.

Но той си мислеше колко поразително е започнала неговата ая Кастурба да прилича на майка му в това старо сари.

— Толкова дълго те нямаше — каза гласът на баща му зад него, — че сега не можеш да различиш една жива ая от починалата си мама.

Саладин се обърна, за да възприеме меланхоличната гледка на един баща, който се беше сбръчкал като стара ябълка, но въпреки това упорстваше да носи скъпите италиански костюми от годините на изобилната му плът. Сега, когато беше изгубил ръцете на Попай и шкембето на Блуто, той изглеждаше сякаш блуждаещ във вътрешността на дрехите си в търсене на нещо, което не е успял докрай да определи. Той стоеше на вратата и гледаше сина си, носът и устните му бяха набръчкани от унищожителната магия на годините в едно слабо подобие на неговото предишно лице на великан човекоядец. Чамча едва беше започнал да разбира, че баща му вече не е способен да плаши когото и да било, че магията му е развалена и че той е просто един стар дядка, поел към гроба; докато Зейни беше забелязала с известно разочарование, че косата на Ченгиз Чамчауала беше консервативно къса и след като носеше лъснати до блясък оксфордски обувки с връзки, не изглеждаше вероятна историята за дългите девет инча нокти на пръстите на краката също да е вярна; тогава ая Кастурба се върна, пушейки цигара, и мина бавно покрай тях тримата — господарка на баща и син — към честърфийлдската софа, тапицирана със син велур, стегнат от копчета, върху която тя се отпусна толкова чувствено, колкото всяка филмова звезда, въпреки че беше жена в доста напреднала възраст. Кастурба едва беше завършила смущаващото си влизане, когато Ченгиз профуча край сина си и се посади до някогашната ая. Зейни Вакил, с очи, бляскащи със скандални точици от светлина, изсъска на Чамча:

— Затвори си устата, скъпи, изглежда грозно.

А на вратата носачът Валаб, бутайки количка с напитки, наблюдаваше безстрастно, докато работодателят му от толкова години прегръща неговата несъпротивляваща се жена.

Когато предшественикът, създателят е разкрит като сатанински, детето често пораства прекалено морално. Чамча се чу да пита:

— А моята мащеха, татко скъпи? Тя добре ли е? Старият човек се обърна към Зейни.

— Надявам се, че не е такъв бонбон с вас. Иначе колко ли тъжно си прекарвате. — След това към сина си с по-суров тон: — Сега се интересуваш от жена ми? Но тя не се интересува от теб. Сега не иска да се срещне с теб. Защо да прости? Ти не си й син. А може би вече и мой не си.

Не съм дошъл да се боря с него. Виж го стария козел. Не трябва да споря. Но това е непоносимо.

— В къщата на майка ми — изкрещя Чамча мелодраматично, губейки битката със себе си. — Държавата смята бизнеса ти за корумпиран, а ето я и покварата на душата ти. Виж какво си им направил. Валаб и Кастурба. Със своите пари. Колко ти струваше? За да отровиш живота им. Ти си болен човек. — Той стоеше пред баща си, пламтящ от справедлив гняв.

Валаб, носачът, неочаквано се намеси.

— Баба, с дължимото уважение, извини ме, но какво знаеш ти? Ти замина и си отиде, а сега идваш да ни съдиш. — Саладин почувства как подът под краката му поддава; беше надникнал в пъкъла.

— Вярно е, той ни плаща — продължи Валаб. — За нашата работа и също за това, което виждате. Затова. — Ченгиз Чамчауала стегна прегръдката си върху несъпротивляващите се рамене на ая.

— Колко? — провикна се Чамча. — Валаб, колко решихте вие, двамата мъже? Колко, за да направите проститутка жена си?

— Какъв глупак — каза Кастурба презрително. — Образован в Англия и какво ли не, но все още с глава, пълна със слама. Идваш и говориш толкова на едро, в къщата на майка ти и така нататък, но може би не си я обичал чак толкова. Но ние я обичахме, всички ние. Ние тримата. И по този начин ние може би поддържаме духа й жив.

— Може да се каже, че това е пуджа70 — долетя тихият глас на Валаб. — Акт на обожествяване.

— А ти — Ченгиз Чамчауала говореше също толкова меко, колкото своя прислужник, — ти идваш в този храм. Със своето неверие. Мистър, доста си дързък.

И накрая предателството на Зейнат Вакил.

— Остави това, Салад — каза тя, отивайки да седне на облегалката на честърфийлда до стария човек. — Защо трябва да си такъв мърморко? Ти не си ангел, бейби, а тези хора изглежда са уредили нещата както трябва.

Устата на Саладин се отвори и затвори. Ченгиз потупа Зейни по коляното.

— Той дойде да обвинява, скъпа. Дойде да отмъсти за младостта си, но ние открихме картите и той е объркан. Сега трябва да му оставим неговия шанс и ти трябва да бъдеш съдия. Аз не искам да бъда осъден от него, но ще приема и най-лошото от теб.

Копелето. Дъртото копеле. Искаше да ме изкара от равновесие и ето ме ударен под кръста. Аз няма да говоря, защо да го правя, не по този начин, унижението.

— Имаше — каза Саладин Чамча, — портфейл с лири и едно печено пиле.

В какво синът обвини бащата? Във всичко: в шпионаж на детското аз, кражба-на-гърнето-от-дъгата, изгнание. В превръщането му в това, което може да е станал. В превръщането-му-в-мъж. В какво-ще-кажат-приятелите-ми. В непоправима разлъка и обидна прошка. В поддаване на боготворене на Аллах с нова жена и в богохулен култ към починалата съпруга. Отгоре на това в магически лампизъм и в сезам-отворизъм. Всичко е получавал лесно, чар, жени, богатство, власт, положение. Потъркай, пуф, джин, желание, веднага господар, внимание фокус. Той беше баща, обещал и след това не дал една вълшебна лампа.

Ченгиз, Зини, Валаб, Кастурба останаха неподвижни и мълчаливи, докато Саладин Чамча не спря изчервен и изпълнен с неудобство.

— Толкова ярост в душата след толкова време — каза Ченгиз след известно мълчание. — Толкова тъжно. Четвърт век и все още синът злобее за малките грехове от миналото. О, сине мой. Трябва да престанеш да ме разнасяш като папагал на рамото си. Какво съм аз? Свършен. Аз не съм твоят Старец от морето. Приеми го, мистър: няма да обяснявам повече.

През прозореца Саладин Чамча успя да зърне едно четиридесетгодишно орехово дърво.

— Отрежи го — каза той на баща си. — Отрежи го, продай го и ми прати парите.

Чамчауала се изправи и протегна дясната си ръка. Зейни, също изправяйки се, я пое като танцьорка, приемаща букет; изведнъж Валаб и Кастурба се смалиха в прислужници, сякаш; часовникът беззвучно бе отмерил тиквено време.

— Твоята книга — каза той на Зини. — Имам нещо, което би искала да видиш.

Двамата излязоха от стаята; безсилният Саладин след мигове объркване затропа раздразнен след тях.

— Мърморко — извика Зейни весело през рамо. — Хайде, не се вдетинявай, порасни.

Колекцията от произведения на изкуството на Чамчауала, съхранявана, тук в Скендъл Пойнт, включваше голяма група от легендарните Хамза-нама картини, част от тази серия от шестнадесети век, изобразяваща сцени от живота на един герой, който можеше да бъде или да не е същият Хамза като прочутия чичо на Мохамед, чийто черен дроб е бил изяден от Хинд, жената от Мека, докато лежал мъртъв на бойното поле Ухуд.

— Харесвам тези картини — каза Ченгиз Чамчауала на Зейни, — защото на героя е позволено да не успее. Виж колко често е трябвало да бъде спасяван от неприятности.

Картините даваха красноречиво доказателство за тезата на Зейни Вакил за еклектичната, хибридизирана природа на индийската артистична традиция. Моголите са докарвали художници от всички части на Индия да работят върху картините; индивидуалната същност беше потопена, за да бъде създаден един многоглав, многочетков Свръххудожник, който буквално беше индийска картина. Една ръка ще нарисува мозаичните подове, втора фигурите, трета — наподобяващите китайски облачни небеса. На гърба на картините бяха историите, които съпровождаха сцените. Изображенията се показваха като филми: вдигнати нагоре, докато някой прочита приказката за героя. В Хамза-нама можеш да видиш как персийската миниатюра се слива със стиловете на рисуване от Каннада и Керала, как индуистката и мюсюлманската философия формират характерния си късномоголски синтез.

Един гигант беше хванат в капан в трапа и неговите човешки мъчители го пронизваха с копия в челото. Мъж, разрязан вертикално от върха на главата до слабините, все още държеше сабята си, докато падаше. Навсякъде разливи от искряща кръв. Саладин Чамча се взе в ръце.

— Диващина — каза той високо с английския си глас. — Тази чисто варварска любов към болката.

Ченгиз Чамчауала не обърна внимание на сина си, имаше очи само за Зейни, която гледаше втренчено право в неговите.

— Нашето правителство е от филистери, млада лейди, не сте ли съгласна? Аз предложих цялата тази сбирка напълно безплатно, знаехте ли? Само да я подслонят както трябва, да построят нещо за тях. Състоянието на картините не е първокачествено, нали виждате… те не искат да го направят. Не се интересуват. Междувременно всеки месец получавам предложения от Америка. Предложения от какъв, какъв размер! Няма да повярвате. Не продавам. Нашето наследство, скъпа, всеки ден САЩ ни го отнемат. Картини от Рави Варма71, бронзови предмети от периода Чандела, решетки от Джайсалмер. Продаваме себе си, нали? Те си хвърлят портфейлите на земята и ние коленичим пред краката им. Нашите бикове Нанди72 свършват на някаква куличка в Тексас. Но вие знаете всичко това. Знаете, че Индия днес е свободна страна. — Той спря, но Зейни чакаше; щеше да последва още. Дойде: — Един ден аз също ще взема доларите. Не заради парите. Заради удоволствието да бъда курва. Да стана нищо. По-малко от нищо. — И сега, най-накрая, истинската буря, думите зад думите, по-малко от нищо. — Когато умра — каза Ченгиз Чамчауала на Зейни, — какво ще бъда? Чифт празни обувки. Това е съдбата, която той ми приготви. Този актьор. Този раздувач. Той направи от себе си имитатор на несъществуващи хора. Нямам никой, който да ме последва, да му дам каквото съм направил. Това е неговото отмъщение: той ми краде потомството. — Той се усмихна, потупа ръката й, остави я под грижите на сина си. — Разказах й — каза той на Саладин. — Ти все още си носиш пилето за дома. Оплаках й се. Сега трябва да отсъди. Такава беше уговорката.

Зинат Вакил тръгна към стария човек в твърде големия му костюм, постави ръцете си на бузите му и го целуна по устните.

След като Зинат го предаде в къщата на бащините му перверзни, Саладин Чамча отказа да я вижда или да отговаря на съобщенията, които оставяше на хотелската рецепция. „Милионершата“ стигна до края на своите представления; турнето беше свършило. Време да си ходи у дома. След празненството накрая Чамча се насочи към леглото си. В асансьора млада и очевидно в медения си месец двойка слушаше музика със слушалки. Младият мъж промърмори на жена си: „Слушай, кажи ми. Все още ли ти изглеждам непознат понякога?“ Момичето, усмихвайки се любвеобилно, поклати глава, не чувам, свали слушалките си. Той повтори сериозно: „Не ти ли изглеждам понякога все още непознат?“ С уверена усмивка тя положи за миг бузата си на неговото високо мършаво рамо. „Да, един или два пъти“, каза тя и отново си сложи слушалките. Той направи същото, като изглеждаше напълно задоволен от нейния отговор. Телата им подеха отново ритъма на пуснатата музика. Чамча излезе от асансьора. Зейни седеше на пода с гръб на вратата му.

В стаята тя сама си наля голямо уиски със сода.

— Държиш се като дете — каза тя. — Трябва да се срамуваш.

Този следобед беше получил пакет от баща си. Вътре имаше малко парче дърво и голям брой банкноти, не рупии, лири стерлинги: пепелта, така да се каже, от едно орехово дърво. Той беше изпълнен със зараждащо се чувство и тъй като Зейни се беше появила, тя се превърна в мишена.

— Мислиш, че те обичам? — каза той, говорейки с нарочна злина. — Мислиш, че ще остана с теб? Аз съм женен мъж.

— Аз не исках да останеш заради мен — каза тя. — По някаква причина го исках за теб.

Няколко дни по-рано той беше ходил да гледа една индийска драматизация по Сартър на тема срам. В оригинала един съпруг подозира жена си в изневяра и й поставя капан, за да я залови. Той се преструва, че заминава в служебна командировка, но се връща няколко часа по-късно, за да я следи. Коленичи, за да надникне през ключалката на тяхната входна врата. Тогава усеща присъствие зад гърба си, обръща се, без да се изправи, и ето ти я нея, гледа го отгоре надолу с отвращение и възмущение. Тази жива картина, той коленичещ, тя гледаща отгоре, е Сартъровият архетип. Но в индийския вариант коленичещият съпруг не чувства присъствие зад себе си; изненадан от жената, се изправя да я срещне лице в лице на равни начала; вилнее и крещи, докато тя не заплаква; той я прегръща и те са сдобрени.

— Смяташ, че трябва да се срамувам — горчиво каза Чамча на Зейнат. — Ти, която нямаш срам. Несъмнено може да се каже, че това е национална черта. Започвам да подозирам, че на индийците им липсва моралната изтънченост за действително усещане на трагедията и затова не могат истински да разберат идеята за срам.

Зинат Вакил изпи уискито си.

— О’кей, няма нужда да казваш нищо повече. — Тя вдигна ръцете си. — Предавам се. Отивам си, мистър Саладин Чамча. Мислех, че все още си жив, само отчасти, но все още дишащ, но съм грешила. Излиза, че си бил мъртъв през цялото време.

И още нещо, преди да премине с омлечнени очи през вратата.

— Не допускай хората твърде близо до себе си, мистър Саладин. Пуснеш ли хората през своята отбрана, и те, копелетата, идват и те промушват в сърцето.

След това нямаше за какво повече да се стои. Самолетът се издигна и се наклони над града. Някъде долу под него неговият баща обличаше една прислужничка като мъртвата си жена. Новата транспортна схема беше задръстила здраво центъра. Политици се опитваха да изградят кариери, ходейки на падятра, пеши поклонничества, кръстосвайки страната. Имаше графити, които гласяха: „Съвет към политиканите. Единствената стъпка, която трябва да се направи: падятра до пъкъла“. Или понякога: „до Асам“.

Актьори започваха да се бъркат в политиката: М.Г.Р, Н. Т. Рама Рао, Бачан. Дурга Кхоте се оплакваше, че едно актьорско сдружение било „червен фронт“. Саладин Чамча, на полет 420, затвори очите си и почувства с дълбоко облекчение уталожването и улягането на предателството в неговото гърло, което сочеше, че гласът му е започнал доброволно да се връща към своето изпитано английско аз.

Първото смущаващо нещо, което се случи на мистър Чамча по време на полета, беше, че той разпозна сред своите спътници жената на мечтите си.