"Сатанински строфи" - читать интересную книгу автора (Рушди Салман)

— 4 —

Жената-мечта бе по-ниска и по-малко изящна от истинската, но в мига, когато Чамча я видя да крачи спокойно нагоре-надолу по пътеките на „Бостан“, той си припомни кошмара. След тръгването на Зинат Вакил той потъна в неспокоен сън и предупреждението го споходи: видението за една жена-бомбардировач с един нечуто нежен глас с канадски акцент, чиято дълбочина и мелодичност го караха да звучи като океан, чуван от много далече. Жената-мечта беше така заредена с експлозиви, че беше не толкова бомбардировач, а по-скоро бомбата; жената, крачеща по пътеките, държеше бебе, което сякаш спеше безшумно, бебе, толкова изкусно повито и държано притиснато към гърдите, че Чамча не можа да види повече от къдрица новородена коса. Под влияние на припомнения — сън у него се породи представата, че всъщност бебето е вързоп динамитни пръчки или някакъв вид тиктакащо устройство и беше на ръба да изкрещи, когато дойде на себе си и строго се смъмри. Това беше точно видът свръхестествени глупости, които оставяше зад себе си. Той беше спретнат мъж в закопчан костюм, тръгнал за Лондон към един подреден, задоволен живот. Той беше член на истинския свят.

Пътуваше сам, отбягвайки компанията на останалите членове на трупата Просперо Плейърс, които се бяха разпръснали из отделението за икономичната класа, облечени в тениски с надпис „Искаш ли да те…“, опитващи се да мърдат с вратовете си като натям танцьорки73 и изглеждащи невъзможно в бенарески сарита; пиеха твърде много от евтиното шампанско на въздухоплавателната компания и притесняваха изпълнените с насмешка стюардеси, които като индийки разбираха, че актьорите са евтини типове и се държаха, накратко казано, с нормално драматична непристойност. Жената с бебето притежаваше тактика да гледа през бледоликите актьори, превръщайки ги в тънички ленти дим, топлинни миражи, привидения. За човек като Саладин Чамча унижаването на английщината от англичаните беше нещо твърде болезнено за наблюдаване. Той се върна към вестника си, в който една бомбайска демонстрация с блокиране на жп-линиите беше разпръсната с полицейски палки. Вестникарският репортер пострадал със счупена ръка; фотоапаратът му също бил счупен. Полицията беше публикувала „бележка“: Нито репортерът, пито друго лице са били нападнати умишлено. Чамча се унесе във въздухоплавателен сън. Градът на изгубените истории, отсечените дървета и непредумишлените нападения изчезна от мислите му. Когато малко по-късно отвори очи, той изживя втората си изненада в това страховито пътуване. Един мъж минаваше покрай него на път към тоалетната. Той беше брадат и носеше евтини тъмни очила, но въпреки това Чамча го разпозна: тук, пътувайки инкогнито в икономичната класа на полет А 1–420, беше изчезналата суперзвезда, живата легенда, самият Джебраил Фаришта.

— Добре ли спахте?

Той осъзна, че въпросът е отправен към него и отмести глава от появяването на великия филмов актьор, за да се втренчи в също толкова изключителната гледка, седяща до него, един неправдоподобен американец с бейзболно кепе, очила с метални рамки и една неоново зелена спортна риза, напряко на която се гърчеха сплетените и сияйно златни форми на двойка китайски дракони. Чамча беше изключил този обект от своето зрително поле в опит да се обвие в пашкула на уединението, но това вече не беше възможно.

— Юджийн Думздей на вашите услуги — драконовият мъж протегна грамадна червена ръка. — На вашите и на християнската гвардия.

Замаяният от сънливост Чамча поклати глава.

— Военен ли сте?

— Ха! Ха! Да, сър, може да се каже. Смирен пехотинец, сър, в армията на Всемогъщата закрила.

— О, всемогъща закрила, защо не казахте веднага.

— Аз съм човек на науката, сър, и моя мисия и позволете ми да добавя, моя привилегия беше да посетя вашата велика нация, за да водя битка с най-гибелната дяволска работа, хващала някога хорските мозъци за топките.

— Не разбирам. Думздей сниши глас.

— Говоря глупости, сър. Дарвинизъм. Еволюционната ерес на мистър Чарлз Дарвин. — Неговият тон даваше ясно да се разбере, че името на освободилия се от Бога Дарвин е също толкова противно, колкото на всеки друг враг с раздвоена опашка, Велзевул, Асмодей или самия Луцифер. — Предупредих вашите сънародници — довери Думздей, — за мистър Дарвин и неговите трудове. С помощта на моята лична презентация от седемдесет и пет диапозитива. Съвсем наскоро, сър, говорих на банкета по случай Деня на световното разбирателство в Ротари-клуб, Кочин, Керала. Говорих за родната си страна, за нейните млади хора. Смятам ги за изгубени, сър. Младите хора на Америка: виждам ги в тяхното отчаяние как се обръщат към наркотиците, дори, понеже съм човек, който говори направо, към предбрачните сексуални връзки. Казвал съм го и преди, и го казвам сега на вас. Ако вярвах, че моят прапрапрадядо е бил шимпанзе, а защо да го правя, щях да бъде твърде потиснат.

Джебраил Фаришта беше седнал от другата страна на пътеката, втренчен в прозореца. Започваше филмът и светлините в салона бяха намалени. Жената с бебето все още беше права и крачеше нагоре-надолу, може би за да го накара да мълчи.

— Как мина? — попита Чамча, усещайки, че от него се очаква известен принос.

Известно колебание обзе неговия съсед.

— Смятам, че имаше късо в озвучителната система — каза той най-накрая. — Това е единственото, което мога да предположа. Иначе не мога да разбера как тези добри хора щяха да си седят и да си говорят, ако не мислеха, че съм свършил.

Чамча се почувства леко засрамен. Той мислеше, че в страна на пламенно вярващи идеята, че науката е враг Божи, лесно ще се окаже привлекателна; но досадата на ротарианците от Кочин го беше изобличила. В трепкащата светлина на филма Думздей продължи с лишен от тъга глас да разказва истории против себе си, без ни най-малкия признак, че знае какво прави. Накрая около великолепното естествено пристанище на Кочин, в което Васко да Гама пристигнал да търси подправки и така задвижил цялата двусмислена история за Изтока и Запада, бил заговорен с едни настоятелни псст и хей, мистър, о’кей. „Ей, ти, здрасти, йес! Искаш ли хашиша, сахиб? Хей, мистърамерика. Йес, чичосам, искаш ли опиум, отлично качество, страхотна цена? О’кей, искаш ли кокаин?“

Саладин започна безпомощно да се кикоти. Произшествието изведнъж му се стори като отмъщението на Дарвин: ако Думздей обвинява бедния, викториански, скован Чарлз за американската наркотична култура, колко възхитително бе на другия край на света да бъде смятан за представител на същата тази етика, срещу която пламенно се бореше. Думздей се втренчи в него с поглед, пълен с горчив укор. Тежко бреме е да си американец в чужбина и да не осъзнаваш защо не си харесван.

След като неволният кикот се изплъзна от устните на Саладин, Думздей потъна в мрачна, изпълнена с обида дрямка, оставяйки Чамча със собствените му мисли. Трябва ли филмите, показвани по време на полет, да бъдат смятани за особено противна, случайна мутация на формата, която най-накрая ще бъде унищожена от естествения подбор, или те бяха бъдещето на киното? Бъдеще от смахнати и лудешки филми с вечните звезди Шели Лонг и Чеви Чейс беше твърде грозно, за да се размишлява върху него; това беше адско видение… Чамча започна отново да се унася в сън, когато осветлението в кабината беше запалено; филмът спрян; и илюзията на киното беше заменена с телевизионни новини, когато четири въоръжени, крещящи фигури се появиха, тичайки по пътеките.

Пътниците бяха държани в отвлечения самолет сто и единадесет дни, изолирани на блестяща писта, около която се разбиваха големите пясъчни вълни на пустинята, защото щом четиримата похитители, трима мъже и една жена, бяха насилили пилота да кацне, никой не можеше да реши какво да правят с тях. Те бяха капнали не на международно летище, а на безумната глупост от писта с размери за джъмбоджет, която беше построена за удоволствието на местен шейх край любимия му пустинен оазис, към който водеше и шестлентова магистрала, много популярна сред младите мъже и жени, които бавно кръстосваха с коли нейната огромна празнота, отправяйки си нежни погледи през прозорците… но щом 420 кацна тук, магистралата се изпълни с бронирани коли, военни камиони, лимузини с веещи се знаменца. И докато дипломатите се пазаряха за съдбата на самолета, да се щурмува или не, докато се опитваха да решат дали да отстъпят или не за сметка на живота на други хора, около самолета се спусна дълбока тишина и това беше малко преди да почнат миражите.

В началото имаше постоянен поток от събития, квартетът похитители, наелектризиран, нервен, готов да стреля. Това бяха най-лошите мигове, мислеше си Чамча, докато деца плачеха и страхът се разливаше като петно, тук можем всички да ритнем камбаната. След това бяха овладени, трима мъже и една жена, всички стройни, всички без маски, всички хубави, те също бяха актьори, сега бяха звезди, стрелящи или падащи и имаха собствени сценични имена. Дара Сингх, Бута Сингх, Ман Сингх. Жената беше Тавлеен. Жената в съня бе анонимна, сякаш спящото въображение на Чамча нямаше време за псевдоними; но подобно на нея, Тавлеен говореше с канадски акцент, изгладен с онези издайнически заоблени о-та. След като самолетът кацна край оазиса Ал-Замзам, на пътниците, които наблюдаваха своите похитители с натрапчивото внимание, което се отделя на кобра от неподвижна мангуста, стана ясно, че има нещо нагласено в красотата на тримата мъже, някаква аматьорска любов към риска и смъртта, която ги караше често да се появяват на отворените самолетни врати и да се излагат на професионалните снайперисти, които би трябвало да се крият сред палмовите дървета на оазиса. Жената се държеше настрана от подобни глупости и изглежда се сдържаше да не хока тримата си колеги. Тя изглеждаше безразлична към собствената си красота. Саладин беше поразен, че младите мъже бяха твърде придирчиви, твърде нарцистични, за да искат кръв по ръцете си. Щеше да им бъде трудно да убиват; бяха тук, за да се показват по телевизионните екрани. Но Тавлеен беше тук по работа. Той я държеше под око. Мъжете не знаят, мислеше си той. Те искат да се държат по начина, по който се държат похитителите във филмите и по телевизията; те реалистично имитираха груб образ за самите себе си, те са червеи, поглъщащи опашките си. Но тя, жената, знае… докато Дара, Бута, Ман Сингх крачеха важно и се надуваха, тя утихна с очи, обърнати навътре, и уплаши до смърт пътниците.

Какво искаха? Нищо ново. Независима родина, религиозна свобода, освобождение на политическите затворници, справедливост, откуп, сигурен конвой до страна по техен избор. Мнозина от пътниците започнаха да им съчувстват, въпреки че бяха под постоянна заплаха от екзекуция. Ако живееш през двадесетия век, не ти е трудно да се видиш в тези по-отчаяни от теб, които искат да го формират според своята воля.

След като кацнаха, похитителите освободиха всички, освен петдесет от пътниците, решавайки, че петдесет е най-голямата бройка, която биха могли удобно да надзирават. Жени, деца, сикхи, всички бяха освободени. Оказа се, че Саладин Чамча беше единственият член на трупата Просперо Плейърс, на когото не беше дадена свобода; той откри, че се поддава на извратената логика на обстоятелствата, и вместо да се чувства разстроен от това, че е задържан, той се радваше, че е видял гърба на държалите се невъзпитано негови колеги; добро освобождаване от лош боклук, мислеше си той.

Ученият сътворист74 Юджийн Думздей беше неспособен да понесе осъзнаването, че похитителите не възнамеряват да го освободят. Той стана, люлеейки се от голямата си височина като небостъргач по време на ураган, и започна да крещи истерични безсмислици. Поток от лига течеше от ъгълчето на устата му; той трескаво я облизваше с език. Сега просто спрете дотук, момченца, сега, по дяволите, като казвам стига, СТИГА, как, откъде ви хрумна и така нататък, в плен на своя кошмар наяве, той продължаваше да се лигави, без да спира, докато един от четиримата, очевидно това беше жената, дойде, замахна с приклада на пушката си и счупи мелещата му челюст. И още по-лошо: тъй като олигавеният Думздей си ближеше устните и челюстта му бе затворена с удар, върхът на езика беше отрязан и кацна в скута на Саладин Чамча; бързо последван от бившия си собственик. Юджийн Думздей падна безезичен и безчувствен в прегръдката на актьора.

Юджийн Думздей доби своята свобода, изгубвайки езика си; убедителят успя в убеждаването на своите тъмничари, отстъпвайки своя инструмент за убеждаване. Те не искаха да се грижат за ранен човек, опасност от гангрена и така нататък, и така той се присъедини към масовото изселване от самолета. През тези първи диви часове съзнанието на Саладин Чамча продължи да подхвърля въпроси за подробностите, това автоматични пушки ли са или автомати, в коя част на тялото е възможно да бъдеш прострелян и въпреки това да оцелееш, колко уплашени трябва да са четиримата, колко изпълнени от собствените си смърти… щом Думздей си отиде, той очакваше, че ще седи сам, но дойде един мъж и седна на бившето място на сътвориста, казвайки, нали нямаш нищо против, яр, в подобен цирк момчетата се нуждаят от компания. Беше филмовата звезда Джебраил.

След първите нервни дни на земята, през които тримата млади похитители с тюрбани стигаха опасно близо до границата на лудостта, крещейки в пустинната нощ, копелета, елате ни хванете или друго, о, Боже, о, Боже, ще пратят шибаните командоси, американските майкоебци, яр, и британските сестроебци — моменти, в които останалите заложници затваряха очи и се молеха, защото се страхуваха най-много, когато похитителите показваха признаци на слабост — всичко се успокои в нещо, което започна да се възприема като нормалност. Два пъти на ден самотно транспортно средство караше храна и вода за „Бостан“ и ги оставяше на асфалта. Заложниците трябваше да внасят кашоните, докато похитителите стояха на сигурно място в самолета и ги наблюдаваха. Извън това ежедневно посещение нямаше връзка с външния свят. Радиото беше замлъкнало. Сякаш произшествието беше забравено, сякаш беше твърде неудобно и просто беше изтрито от летописа.

— Копелетата ни оставят да се скапем — изпищя Ман Сингх и заложниците охотно се присъединиха. Хиджраси! Чутиаси!75 Лайна!

Те бяха обгърнати в горещина и тишина и сега привиденията започнаха да блещукат в ъгълчетата на очите им. Най-напрегнатият от заложниците, млад мъж с козя брадичка и късо подстригана къдрава коса, се събуди на разсъмване, пищейки от страх, защото беше видял скелет, яздещ камила по дюните. Други заложници виждаха цветни кълба, висящи в небето, или чуваха маха на гигантски крила Тримата похитители мъже изпаднаха в дълбоко фаталистично униние. Един ден Тавлеен ги събра на съвещание в отдалечения край на самолета; заложниците чуваха ядни гласове.

— Тя им казва, че трябва да дадат ултиматум — каза Джебраил Фаршпта на Чамча. — Един от нас трябва да умре или нещо такова. — Но когато мъжете се върнаха, Тавлеен не беше с тях и сега унинието в очите им беше обагрено от срам — Изгубиха смелостта си — прошепна Джебраил. — Никой нищо не може да направи. Какво остава на Тавлеен биби? Нула. Историята фунтош76.

Какво направи тя:

За да докаже на заложниците и на своите другари похитители, че идеята за неуспех или предаване никога няма да отслаби нейната решителност, тя се появи от временното си убежище в коктейлния бар на първа класа и застана пред тях като стюардеса, показвайки как да се действа при опасност. Но вместо да си сложи спасителна жилетка и да вдигне свирещи само-надуваеми спасителни пояси и така нататък, тя бързо вдигна свободната черна джелаба77, която беше единствената й дреха, и остана пред тях напълно гола, така че можеха да видят целия арсенал по тялото й, гранатите, подобни на допълнителни гърди, загнездени в цепката между тях, динамита, завързан около бедрата й, точно както беше в съня на Чамча. След това тя отново облече робата си и каза със своя слаб океански глас.

— Когато се роди велика идея, велика кауза, задават й се определени решителни въпроси — измърмори тя. — Историята ни пита: каква кауза сме ние. Безкомпромисни, абсолютни, силни или ще се покажем опортюнисти, които правят компромиси, обръщат се според вятъра и се предават? — Нейното тяло беше отговорът й.

Дните продължаваха да текат. Затворените, кипящи обстоятелства на пленничеството му, едновременно близки и далечни, караха Саладин Чамча да иска да спори с жената, непреклонността също може да бъде мономания, искаше да каже той, може да бъде тирания, може също да бъде крехка, докато онова, което е гъвкаво, може и също да е човешко и достатъчно силно да бъде трайно. Но естествено нищо не каза, изпадна във вцепенението на дните. Джебраил Фаришта откри в джоба на седалката пред себе си брошура, писана от заминалия Думздей. По това време Чамча беше забелязал решителността, с която филмовата звезда се съпротивляваше на началото на съня, така че не беше чудно да го видиш да рецитира и запаметява изреченията от диплянката на сътвориста, докато тежките му клепачи се спускаха все повече и повече, докато не ги насилеше да се отворят отново широко. В диплянката се разказваше, че дори и учените да са се заели с преоткриването на Бог, след като са доказали съществуването на единствена обединена сила, в която електромагнетизмът, гравитацията и силните и слабите енергии на новата физика са само отделни аспекти, аватари, може да се каже, или ангели, тогава какво бихме имали, ако не най-старото от всички неща, върховно същество, контролиращо цялото сътворение…

— Знаеш ли, онова, което казва приятелят ти, е, че ако трябва да избираш между някакъв вид безтелесно силово поле и истинския жив Бог, ти кое би избрал? Добра идея, нали? Не можеш да се молиш на електрически ток. Няма смисъл да молиш вълнова форма за ключа от рая. — Той затвори очи, после отново ги отвори. — Всичко това са празни приказки — каза Джебраил яростно. — Гади ми се.

След първите дни Чамча вече не усещаше лошия му дъх, защото никой в този свят на пот и опасения не миришеше по-добре. Но лицето му беше невъзможно да се пренебрегва, щом големи морави ивици от неговото будуване избликваха от очите му като петролни разливи. Тогава най-сетне съпротивата му свърши и той рухна на рамото на Саладин и спа четири дни, без нито веднъж да се събуди.

Когато отново възвърна съзнанието си, той откри, че Чамча с помощта на мишоподобния заложник с козята брадичка, някой си Джаландри, го беше преместил на една празна редица седалки в централния блок. Той отиде в тоалетната да уринира в продължение на единадесет минути и се върна с истински страх в очите. Отново седна до Чамча, но не каза нито дума. Две нощи по-късно Чамча го чу отново да се бори с приближаването на съня. Или както излезе: със сънищата.

— Десетият най-висок връх в света — го чу Чамча да мърмори, — е Ксиксабангма Фенг, осем нула едно три метра. Анапурна — девет осемстотин седемдесет и осем. — Или започваше от другия край: — Първо Джомолунгма, осем осем четири осем. Второ К2, осемдесет и шест единадесет. Канченджунга, осемдесет и пет деветдесет и осем, Макалу, Дхаулагири, Манаслу. Нанга Парбатс размери осем хиляди сто двадесет и шест.

— Изброяваш осемхилядниците, за да заспиш? — попита го Чамча. — По-големи от овце, но не толкова много.

Джебраил Фаришта му хвърли заплашителен поглед; след това сведе глава; взе решение.

— Не за да заспя, приятелю. За да остана буден.

Тогава Саладин Чамча откри защо Джебраил Фаришта е започнал да се страхува от съня. Всеки се нуждае от някого, за да говори, а Джебраил не беше говорил с никого за това, което се случи, след като беше ял нечистите свине. Сънищата бяха започнали същата нощ. В тези видения той винаги присъстваше, но не като той самия, а като свой съименник, и нямам предвид играейки роля, Спуно, аз съм той, той е аз, аз съм проклетият архангел, самият Джебраил, огромен като проклетия живот.

Спуно. Подобно на Зейнат Вакил, Джебраил беше реагирал с веселие на съкратеното Саладиново име. „Бхай, брей. Наистина ме разсмиваш. Разсмиваш до червено. Щом сега си една английска чамча, така да бъде. Мистър Сали Спун. Това ще бъде нашата малка шега.“ Джебраил Фаришта имаше способността да не забелязва, когато ядосва хората. Спун, Спуно, стари ми приятелю: Саладин ги мразеше всичките. Но нищо не можеше да направи. Освен да мрази.

Може би беше заради прякорите, може би не, но Саладин сметна откровенията на Джебраил за патетични, несъизмери-ми с очакванията му, какво толкова странно, ако сънищата му го характеризират като ангел, сънищата правят всяко проклето нещо, разкриват ли нещо повече от банален вид его-мания? Но Джебраил се потеше от страх:

— Важното, Спуно — пледираше той, — е, че всеки път, когато заспя, сънят започва оттам, където е свършил. Същият сън на същото място. Сякаш някой просто е натиснал паузата на видеото, докато е излязъл от стаята. Или, или. Ако той е типът, кой е буден, и това е проклетият кошмар. Неговият проклет сън: ние. Тук. Всичко това. — Чамча се втренчи в него. — Наистина лудост — каза той. — Кой знае дали ангелите изобщо спят, да не говорим за сънуване. Звучи налудничаво. Прав ли съм?

— Да. Звучиш налудничаво.

— Тогава какво, по дяволите — изстена той, — става в главата ми?

Колкото по-дълго прекарваше, без да спи, толкова по-приказлив ставаше, той започна да забавлява заложниците, похитителите, както и овехтелия екипаж на полет 420, тези надменни преди стюардеси и бляскав палубен персонал, които сега изглеждаха печални и като проядени от молци в един ъгъл на самолета, губейки дори първоначалния ентусиазъм за безкрайни игри на думи — със своите все по-ексцентрични теории за прераждането, сравнявайки тяхното временно пребиваване на тази писта край оазиса Ал-Замзам с един втори период на бременност, казвайки на всички, че те всички са мъртви за света и в процес на регенериране, направени наново. Тази идея сякаш малко го поразвесели, въпреки че караше много от заложниците да желаят да го обесят, и той скочи на една седалка, за да обясни, че денят на тяхното освобождение ще бъде денят на тяхното ново раждане, образец на оптимизъм, който успокои публиката му.

— Странно, но е истина! — изкрещя той. — Това ще бъде денят нула и понеже всички ще споделим рождения ден, ние всички ще бъдем на точно същата възраст от този ден насетне до края на живота ни. Как го наричате, когато петдесет деца излязат от една и съща майка? Бог знае. Петдесетзнаци. Проклятие!

За обезумелия Джебраил прераждането беше термин, под чиято защита се събираха, вдигайки вавилонска глъчка, множество идеи: феникс-от-пепелта, възкресението на Христос, трансмиграцията в мига на смъртта на душата на Далай Лама в тялото на новородено дете… подобни неща се смесваха с аватарите на Вишну, метаморфозите на Юпитер, който бе подражавал на Вишну, приемайки формата на бик; и така нататък, включвайки, разбира се, напредъка на човешките същества чрез последователни цикли живот, веднъж като хлебарки, веднъж като царе към блаженството на никакви връщания повече. За да бъдеш родея наново, първо трябва да умреш. Чамча не си направи труда да възрази, че в повечето от примерите, които даваше в монолозите си, превращението не изискваше смърт; в новата плът се влизаше през други врати. Джебраил в пълен полет, с ръце, махащи като властни криле, не търпеше прекъсвания.

— Старото трябва да умре, разбрахте ли ме, или новото не може да бъде каквото и да е.

Понякога тези словоизлияния завършваха със сълзи. Фаришта в своето изтощение отвъд изтощението изгубваше контрол и поставяше своята хълцаща глава на рамото на Чамча, докато Саладин — продължителното пленничество разяжда определени неохоти сред пленниците — гладеше лицето му и го целуваше по темето, хайде, хайде, хайде. В други случаи раздразнението на Чамча убиваше най-доброто у него. Когато Фаришта цитира за седми път стария виц за Грамши, Саладин изкрещя в безсилие, може би това се случва с теб, голяма уста, старото ти аз умира и този твой ангел от сънищата се опитва да бъде роден в твоята плът.

— Искаш ли да чуеш нещо наистина щуро? — След сто и един дни Джебраил предложи на Чамча още признания. — Искаш ли да знаеш защо съм тук? — И така и така му каза. — Заради една жена. Да, шефе. Заради проклетата любов на проклетия ми живот. С която прекарах общо три точка пет дни. Не доказва ли това, че наистина съм смахнат? QED78, Спуно, стари приятелю. — И: — Как да ти го обясня? Три дена и половината от един, колко дълго ти трябва, за да разбереш, че се е случило най-хубавото, най-дълбокото, онова, което трябва-да-е-то? Кълна се: когато я целунах, там имаше проклети шибани искри, жар, вярваш или не, тя каза, че е статичното електричество в килима, но аз съм целувал мацки в хотелски стаи и преди и това определено беше първата, определено едната и единствената. Проклети електрошокове, човече, трябваше да отскоча назад с болка.

Липсваха му думи да я изрази, неговата жена от планински лед, да изрази как е било в мига, когато животът му бе на парчета в краката му и тя се превърна в неговото значение.

— Не разбираш — отказа се той. — Може би никога не си срещал човек, за когото да прекосиш света, заради когото да оставиш всичко, да излезеш: и да се качиш на самолета. Тя се е качвала на Еверест, човече. Двадесет и девет хиляди и два фута или може би двадесет и девет, едно четири едно. Право до върха. Да не мислиш, че не мога да се кача в джъмбото за жена като тази?

Колкото по-силно Джебраил Фаришта се опитваше да обясни своята мания по катерачката Алилуя Коун, толкова повече Саладин се опитваше да извика спомена за Памела, но тя не искаше да дойде. Първо щеше да е Зейни, която го посещаваше, нейната сянка, и след известно време нямаше изобщо никой. Страстта на Джебраил започна да изпълва Чамча с див гняв и безсилие, но Фаришта не го забелязваше, тупваше го по гърба, развесели се Спуно, няма да трае още дълго.

На сто и десетия ден Тавлеен отиде до малкия заложник с козята брадичка, Джаландари, и помаха с пръст. Нашето търпение е изчерпано, обяви тя, изпращахме няколко пъти ултиматуми без отговор, време е за първото жертвоприношение. Тя използва тази дума: жертвоприношение. Погледна Джаландари право в очите и произнесе смъртната му присъда:

— Ти си първи. Ренегатско копеле. — Тя нареди екипажът да се приготви за излитане, нямаше да рискува щурмуване на самолета след екзекуцията и с насочения си пистолет буташе Джаландари към отворената предна врата, докато той пищеше и молеше за милост.

— Тя има остри очи — каза Джебраил на Чамча. — Той е подстриган сирд79.

Джаландари се беше превърнал в първата мишена заради решението си да се откаже от тюрбана и да подстриже косата си, което го направи предател на вярата му, един подстриган сирдарджи. Окосен сирд. Десетбуквена присъда; без обжалване.

Джаландари беше паднал на колене, петна се разрастваха по дъното на панталоните му, тя го влачеше към вратата за косите. Никой не помръдваше. Дара Бута Ман Сингх обърнаха глави от живата картина. Той коленичи с гръб към отворената врата; тя го накара да се обърне, застреля го в тила и той политна към асфалта. Тавлеен затвори вратата.

Ман Сингх, най-младият и най-неспокойният от квартета, й извика:

— Сега къде отиваме? На някое проклето място, където със сигурност ще изпратят командосите. Сега сме гъски за отстрелване.

— Мъченичеството е привилегия — каза тя меко. — Ние трябва да сме като звезди, като слънцето.

Пясъкът отстъпи на снега. Зимна Европа под своя бял преобразуващ килим, призрачно бяло проблясване в нощта. Алпите, Франция, бреговата линия на Англия, бели канари, издигащи се над побелелите ливади. Мистър Саладин Чамча си нахлупи едно преждевременно бомбе. Светът беше преоткрил полет А 1–420, Боинга 747 „Бостан“. Радарите го следяха, радиосъобщения пукаха. Искате ли разрешение за кацане? Но разрешение не беше поискано. „Бостан“ кръжеше над английското крайбрежие като гигантска морска птица. Чайка. Албатрос. Индикаторите за горивото се наклониха към нулата.

Когато избухна битката, тя изненада всички пътници, защото сега тримата мъже-похитители не спореха с Тавлеен, нямаше яростен шепот за горивото, за какво мамка му правиш, а мълчаливо отдръпване, те дори не говореха един с друг, сякаш бяха изгубили надежда, и тогава Ман Сингх беше този, който се пропука и тръгна за нея. Заложниците гледаха битката до смърт, неспособни да се почувстват въвлечени, защото едно любопитно отдръпване от действителността се беше спуснало върху самолета, един вид непоследователна безотговорност, един фатализъм, може да се каже. Те паднаха на пода и нейният нож мина нагоре през стомаха му. Това беше всичко, с една краткост, прибавена към привидната му маловажност. Тогава в мига, когато стана, сякаш всички се събудиха, на всички стана ясно, че наистина не се шегува, че ще го направи, изцяло, тя държеше в ръката си жицата, която свързваше всички игли на всички гранати под дрехата й, всичките тези съдбоносни гърди, и въпреки че в този момент Бута и Дара се втурнаха към нея, тя все пак дръпна жицата и стените рухнаха полуразрушени. Не, не смърт: раждане.