"Не е време за герои" - читать интересную книгу автора (Лундвал Сам)

12

Бернхард заслиза надуто по величествената мраморна стълба, която водеше към голямата гостна в замъка на Дракула. Приличаше на петел, който се прибира след успешен ден в кокошарника. Беше облечен в блестяща, украсена със злато униформа, принадлежаща на някой фелдмаршал от Реанонската космическа флота, допълнена с развяваща се пелерина, позлатен лъчев пистолет и коварна церемониална шпага, чиято дръжка беше обкована с диаманти и седеф. Една предвзета униформена шапка, безвкусно декорирана със златни орнаменти, орли с разперени криле, коронки и т. н., седеше елегантно поставена малко косо на главата му. Под мишницата си държеше златен, обкован с диаманти маршалски жезъл, който в единия си край криеше запалка, а в другия край малък, но ефективен лъчев пистолет. Лицето му бе прорязано от сурови черти, а токовете на добре излъсканите му ботуши тракаха заплашително по стълбището. Държеше главата си гордо вдигната, но настроението му беше слязло в петите. Срещата с Фани Хил бе имала убийствено въздействие върху самочувствието му; все още потръпваше, щом си спомнеше. Маршируваше тежко надолу по стълбите, проклинайки вътрешно централния мозък, който не можеше да обуздае извратената си фантазия в разумни граници. Тая Фани Хил не беше човешко същество; тя бе олицетворение на разврата, квинтесенцията на всичко разпътно, противоестествено и перверзно в тоя свят с абсолютна липса на задръжки. Тя караше мъжа да се чувствува непълноценен; това не можеше да бъде справедливо.

Потънал в тези мрачни мисли, Бернхард премина маршова стъпка през гостната и продължи, след кето узна, че Тери е излязла да свърши някои добри дела с благотворителна цел сред работническата класа. Влезе в пушалнята, където незабавно беше притеглен в един ъгъл от стария мистър Пикуик [1], изтъкнат кръгъл идиот и едно от най-ужасяващите творения на централния мозък. Измина цяла вечност в непрестанно мъчение, докато най-сетне успя да се откъсне от мъжа, останал без дъх и проклинащ централния мозък, създал това подвижно огнище на разврата. Промъкна се като престъпник по-нататък през сенките и елегантно успя да се отърве от дебелия приятел на мистър Пикуик — Мистър Тупман, който дотърча в галоп от обичайното си място до камината с кървавочервено от горещите напитки лице и поиска де узнае професионалното мнение на изтъкнатия фелдмаршал за младите дами в замъка — по-специално за някоя си камериерка на име Фани Хил. Бернхард го изпрати на горния етаж при лукавата развратница, която очевидно имаше сили и желание да се погрижи за цял полк настървени казаци, и замарширува по-нататък сред куриозните фигури, които населяваха пушалнята на граф Дракула. Спря се до една игрална маса, където играеха покер, прогони някакъв редник на име Йосъриън [2] и с благодарност се отпусна на свободното място. Лека-полека животът отново ставаше поносим.

[1] Герой от книгата „Посмъртните записки на клуба Пикуик“ от английския писател Чарлс Дикенс (1812–1870). Б. пр.

[2] Йосъриън — герой на книгата „Параграф 22“ на американския писател Джоузеф Хелър. Б. пр.

Общо взето, партията покер беше приятна, смущаваше я единствено слаб мъж на средна възраст, облечен в дълго палто и със смешна ловджийска шапка на главата, който през цялото време се въртеше около масата и навсякъде пъхаше орловия си нос. Той разгледа картите на Бернхард с помощта на силно увеличително стъкло и му съобщи, че бащата на Бернхард бил чернокос и преди няколко години е счупил левия си крак, също така, че вероятно Бернхард играе фалшиво, тъй като има пет аса — едно в повече, дори и за фелдмаршал от Реанонската космическа флота. Мъжът пушеше опиум с голяма калебасова лула и си слагаше инжекции в ръцете, когато смяташе, че никой не го наблюдава. Бернхард го мразеше. Междувременно Уайлд Бил Хикок [2] получи фул на смъртта и незабавно бе застрелян в гърба от неизвестен почитател — така партията покер приключи и сред диви ругатни и проклятия извлякоха тялото навън. Мъжът с ловджийската шапка подтичваше наоколо като заек, хванал увеличителното стъкло в ръка, и споделяше с всички присъствуващи, че убиецът имал брадавица на лявата буза и употребявал подложки за обувки. Бернхард събра печалбата си и белязаните си карти и се върна в гостната.

[1] Дивия Бил Хикок — автентичен герой на Дивия запад. Б. пр.

Графът току-що бе станал от сън в спалнята си някъде долу в гробницата на замъка и си тананикаше радостно при мисълта за обляната в лунна светлина нощ, която го очакваше. Трите бледи сестри на графа също присъствуваха и се забавляваха, като се разхождаха наоколо и питаха присъствуващите кой каква кръвна група има. Беше непоносимо скучно и на Бернхард му се прииска по-скоро да се прибере в Империята.

Тери се завърна от благотворителната си дейност сред низшите класи, грейнала от противна жизнерадост и досади на всички с отегчителни разкази за печалния живот, който водеше един от робите на графа, някой си Чичо Том. Тя говори за неговата справедливост, благочестие, вярност и честност, докато всички в стаята го намразиха, тъй като беше по-добър от тях, а после разказа с насълзени очи колко лошо се отнасяли с него, което възвърна доброто настроение, тъй като доказваше, че никога не си струва да си справедлив и честен.

— Освен това той е религиозен — добави тя, — не е ли фантастично? Изглежда сякаш… като че може да мисли!

— Някои не вярват, че има религиозни негри — обади се надзирателят Халей, — но аз вярвам. Да, винаги съм смятал, че когато е истинска, вярата е добра за един негър.

— Утехата на религията помага на простия народ да се задоволи със скромния си жребий — обади се неприятен възрастен мъж, в когото Бернхард разпозна кардинал Ришельо, излязъл направо от „Тримата мускетари“.

— Между другото забелязвам, че образът на нашия Спасител, който украсява простата му колиба, значително се различава от оня, който ние познаваме. Той, накратко казано, е черен.

— Черен ли? — Графът чукна по един от чудесните се кучешки зъби. — Струва ми се, че тази нощ ще посетя тоя Чичо Том. Черен, казвате? — Той се наведе напред към Бернхард и го побутна.

— Как мислите вие, млади човече?

Бернхард, който беше позадрямал с полупритворени очи и глупашка усмивка на устните, се събуди, изтръгнат от един изключително приятен сън, в който той бавно печеше цялата сбирщина на открит огън. Като видя кучешките зъби на графа да проблясват само на няколко сантиметра от очите си, той изкрещя от ужас, истерично измъкна лъчевия си пистолет, хвърли се назад във фотьойла и успя да падне заедно с него на пода — всичко в продължение на няколко микросекунди. Креслото се захлупи отгоре му с ужасен трясък и той надзърна иззад тази неочаквана преграда с лъчевия си пистолет в едната ръка и маршалския жезъл в другата.

— Каква е тая работа? Какво се случи? Защо ме зяпате така? — изкрещя той. Забеляза, че всички присъствуващи са се стълпили край откритата камина и го гледат с ужас в очите, и стана по-смел. — Трябва да бъдете по-внимателни в действията си — каза той и се на дигна. — Можех да ви изпозастрелям всичките. Никога не се знае какво може да предприеме един стар дебелокож войник.

Огледа отново ужасеното множество и се почувствува засрамен.

— Искам да кажа — измънка той, — един стар боец като мен… — Гласът му се загуби, когато той осъзна всеобщото неодобрение, което групата край откритата каминя излъчваше. Някой потръпна. Заваляха коментари на тема тъпи войници, недодялани маниери, плачевното състояние на военното дело в днешно време. Някой — вероятно тлъстият мистър Снодграс — си заприпомня добре възпитаните офицери от своята младост и обсипа дутата компания с тези не дотам ласкателни спомени. Тери гледаше в земята и като че едва сдържаше сълзите си. Бернхард пожела да е мъртъв. Сетне пожела да са мъртви всички останали и тази нова мисъл доста го развесели. Опита се да обърне катурнатото кресло, но то беше невероятно тежко и неговите дискретни побутвания скоро се превърнаха в бясна борба на живот и смърт с опърничавия фотьойл. Накрая се предаде и запъхтян се отправи към един тъмен ъгъл, където нацупен седна на пода.

Графът, който при първия признак за разправия се превърна в прилеп и следеше събитията, висейки на нокти върху кристалния полилей, сега размаха крила, спусна се с достойнство на пода и се преобрази в своето обикновено нечовешко аз. Отпусна се в креслото си и хвърли на Бернхард кос подозрителен поглед, като си мърмореше нещо. След известно колебание и останалата част от компанията се завърна насъответните си места. Бернхард беше оставен на собствената си съдба.

Посвети цял прекрасен половин час от уединението си, за да криви лице в ужасни гримаси и да наблюдава резултата в едно стратегически поставено близко огледало. Понякога успяваше да наподоби Звънаря от Нотр Дам, доукрасен с няколко живописни детайла — добавка от собствената си фигура, а понякога поразително заприличваше на чудовището на Франкенщайн [1], с при. същата му конвулсивна походка и безжизнен израз на лицето, което внесе в стаята някакво мрачно настроение, тъй като самото чудовище присъствуваше. С успех изимитира орангутан, а после и побъркан учен. Най-накрая възпроизведе гримаса, толкова ужасна, че самият той се изплаши до смърт и побърза да изостави играта и да поведе разговор за времето. Опитът му беше посрещнат с пълна липса на интерес; дамите потръпнаха и се извърнаха настрана, за да се освежат с амоняк и да си повеят с ветрилата, а мъжете злобно го изгледаха. Очевидно не беше чак толкова популярен, колкото си мислеше. Опули им се с ужасна гримаса и се отдалечи полека, глухо мърморейки.

[1] Герой от едноименния роман на Мери Шели (1918). Б. пр.

Изминал бе един лош ден, мислеше си той, излизайки в двора на замъка. Наруга пътьом пазачите, които минаха покрай него, клатушкайки се, потънали в пот, след като бяха вдигнали подвижния мост за през нощта. Унижения, нищо друго освен унижения. Графът го презираше, а Тери го третираше като кученце за компания. И не стига всичко друго, ами и тая камериерка с душа на сметище и тяло, подходящо за някой луд акробат, но не и за една добродетелна жена. Всичко това стигаше, за да накара един възрастен мъж да избухне в ридания.

Освен това беше и женен, нещо само по себе си вече достатъчно, за да накара когото и да било да се почувствува потиснат. Някъде из мрачния замък в този момент Тери очакваше той да се завърне към брачното щастие, което означаваше най-малко три часа сдържани хлипания, измъчени погледа и стиснати устни, всичко планирано и изпълнено, за да му се даде да разбере, че е мъчител на съпругата си и недостоен за любовта й негодник.

Страхотен шум, идещ отвъд главната порта на замъка, го възвърна към тягостната действителност. Неописуемите чудовища в крепостния ров ревяха, чуваше се как огромни хищнически нокти разкъсват топло, потръпващо месо и как тежки туловища пляскат и се премятат във вонящата вода. От стената се откъртиха каменни блокове и със страхотна сила се стовариха срещу неизвестния нападател. Бернхард спря и се заслуша. Вероятно някой идиот от селото, паднал при опита си да се вмъкне в рая. Той поклати тъжно глава и възобнови разходката си. На някои хора никога не им увира главата. Той леко въздъхна.

Почти беше достигнал портата, когато шумът най-сетне стихна и настъпи зловеща тишина. Но спокойствието не продължи дълго. Измина само миг и портата беше разбита с трясък, като при падането си отнесе по-голямата част от решетката и няколко тона камъни от свода. Парчета дърво и пречупени греди засвистяха из въздуха; огромни каменни блокове се-събаряха от разклатените кули, които обграждаха свода над портата, разбиваха се в каменната настилка и вдигаха във въздуха сиви облаци каменен прах. Един швейцарски гвардеец се мярна, полетял от бруствера с панталоните си в ръка, веднага го последва красивата камериерка, облекчавала дългите часове на неговото дежурство. От облака прах долетя нечовешки гневен вой и една чудовищна фигура се появи, удряйки диво с ръце всичко наоколо. Униформата му висеше на парцали, ужасяващото му лице беше изкривено и кърваво, той ругаеше като същинска дявол и все още продължаваше да души едно неописуемо чудовище от крепостния ров. Заклатушка се из двора на замъка и се огледа наоколо със зли, кръвясали очи. Робобрата се появи тичешком веднага след него с разпокъсан императорски флаг, увиснал на пилона върху гърба му, надувайки стряскащи фанфари. Под дъжда от каменни блокове и греди двамата видни борци замаршируваха напред, докато не забелязаха Бернхард — Пипнах ли те! — изрева Желязната челюст и се втурна с вдигнати кървави ръце, за да направи Бернхард на пюре.

— Пипнах ли те! — изрева Робобрата със съвсем същия глас и последва Желязната челюст, храбро презрял смъртта.

— Помощ! — нададе вой Бернхард и се метна встрани. Прорязаните от белези ръце го изпуснаха на косъм.

— Сега ще ми платиш за всичко, което… — ревеше Желязната челюст. Не успя да продължи. Заби се с главата напред в една непоклатима каменна стена и се свлече с глупава усмивка на устните.

— Ще ти го върна тъпкано за всичко, което… — повтори като ехо Робобрата и млъкна внезапно, след като се строполяса върху тежкото тяло на Желязната челюст.

Бернхард не отговори. Затича се като луд през останките от порталния свод, направи огромен скок над крепостния ров и бързо изчезна а обвитата в мъгли пустош. Робобрата се надигна разтреперан от неподвижното тяло на Желязната челюст и се втурна след него, викайки с глас на млада и красива жена. За миг над замъка се възцари дълбока тишина, сетне Тери тичешком се появи от сенките на бруствера. Хвърли поглед към бягащите фигури, запретна поли и се затича след тях. Красивите й сини очи блестяха от ужасна любов. Бял пегас се снижи от небето и ги последва на разстояние, самият той дискретно преследван от един прилеп, съоръжен с внушителен комплект блестящи кучешки зъби. Те се скриха в нощта, без да оставят каквато и да било следа след себе си.

— Ти си млад и снажен мъж — крещеше Робобрата с глас на млада и красива жена.

— Бернхард! — пищеше Тери жално. — Бернхард!

— Мамо! — викна Бернхард.

Каменната стена зад тях се срути върху Желязната челюст с трясък, който разбуди целия замък. Под едно бледо и безразлично небе Бернхард влачеше своето съпротивяващо се тяло към планинските вериги, зад които се намираше приказният град Реанон — потънал в разложение в очакване на окончателната гибел. Заедно с космическия кораб там го очакваше и възможността да се махне от този безумен свят, но корабът беше много, много далеч.

Понякога попадаше на полуразрушени постройки с все още запазили се комуникационни екрани, които той енергично използуваше с надеждата да получи помощ и да се завърне на кораба; но или централният мозък започваше да оглушава, или пък екраните се намираха в същото жалко състояние като къщите, тъй като отговор така и не дойде. Трябваше да продължи нататък, следван от непрестанно мърморещия Робобрат. Прекосяваше планини и усмихнати падини, криеше се по пътя от всевъзможни чудовища, които подминаваха с тътен, или бягаше от тях колкото му държат силите. Никога не смееше да остане по-дълго на едно място, тъй като Тери все още го преследваше. Понякога я зърваше отдалеч — един неясен образ, който неотлъчно го следваше и провъзгласяваше необузданата си любов пред безразличните създания, които бързаха покрай нея, за да изпълнят задачите, поставени им от централния мозък. За миг на Бернхард му дожаля за нея — толкова малка, слаба, тъй ужасно самотна, а очите й — безкрайно умоляващи. Изведнъж той получи остър пристъп на угризения на съвестта, един недъг, срещу който си въобразяваше, че е имунизиран. Отправяше взор нататък към малкото цветно петно, украсяващо хоризонта далеч, далеч зад него, и се чудеше. Сетне си припомни потръпващото й тяло, което тя притискаше до неговото, малкото сладко чипо носле с мъничките сладки лунички, сините очи и прелестната малка уста, която беше слушал да му говори. Завъртя се кръгом и се втурна да бяга по-далеч от приближаващата фигура, като целият се тресеше от ужас.

Бернхард никога не беше се доверявал на хората повече, отколкото изискваше абсолютната необходимост, пък и преживяванията му му бяха дали сериозни основания да подозира всичко и всички, които по една или друга неегоистична причина искаха да му помогнат или още по-лошо — обявяваха, че искат да му дадат нещо безплатно. Това беше причината на осмия ден от своето бягство той да постъпи, както постъпи с един дебел, облечен в червено мъж с брада, на когото внезапно се натъкна в една забравена от бога долчинка. Облеченият в червено мъж се спусна от небето в шейна, теглена от северни елени, и започна да обсипва Бернхард с опаковани в разкошни цветове пакети, които според неговите твърдения съдържаха подаръци. Впоследствие се оказа, че наистина съдържат подаръци, и това разтревожи Бернхард, най-после продължил пътя си, без да се оглежда.

Робобрата го упрекваше за постъпката му, което усложняваше нещата. И така, Бернхард бродеше по митичната планета Реанон; наблюдаваше разни странни неща и където и да отидеше, ставаше за смях. Посети един остров, наречен Огигия, където пристигна с една открадната лодка, и срещна там нимфа на име Калипсо, която го помоли да остане там седем години. Той отказа. Срещна и една магьосница, наречена Цирцея, която загуби разсъдъка си при опитите си да превърне Робобрата в свиня. Това постави Бернхард в много неприятно положение, тъй като стотиците бойци, живели досега за нейна сметка, трябваше да си вървят и дойдоха да му искат обяснение. Държаха се много нелюбезно и той побърза да се махне оттам, питайки се какво ли има още да става и защо ли не се самоубие още сега.

Влачеше се нататък през безумния свят, заселен според извратения вкус на централния мозък, и размишляваше над несправедливостите, които трябваше да понася. Никой не го беше грижа за него — един нещастник, който заслужаваше по-друго отношение. Погледна надолу към посивелите си от прах ботуши и към елегантната някога черна фелдмаршалска униформа, която сега напомняше много повече жалките дрипи на обикновен редник. Медалите и сполетите, украсявали гърдите му в едно по-щастливо време, се оказаха изработени от евтина пластмаса, а златните нашивки, изложени на дъжда, — загубиха цвета си и избледняха. Позлатеният лъчев пистолет беше неизползваем — бе изстрелял последния заряд срещу тълпа виещи индианци, които, както се оказа само бяха искали да го попитат за най-близкия път към Литъл Биг Хорн [1]. А малкият лъчев пистолет, толкова хитро скрит в маршалския жезъл, съдържаше само един пълнеж, който той употреби по погрешка — обърка страната с лъчевия пистолет с другата, където се намираше запалката, и унищожи наведнъж последната си цигара и по-голямата част от униформената фуражка. Оказа се че церемониалната сабя се състои просто от месингова дръжка, гъсто покрита с фалшиви скъпоценни камъни и споени за ножницата, направена от пластмаса и напълнена с олово, за да тежи. Беше противно.

[1] Мястото на голямото сражение между индианците от племето сиукси, предвождани от Седящия Бик и войските на генерал Къстър, Б. пр.

Същевременно той не остана съвсем беззащитен. Лявото му бедро усещаше приятната тежест на вдъхващ ужас меч с извънредно лоша слава, който бе получил от един млад мъж с нахални очи, пресякъл пътя му, яхнал кентавър. Той му разказа куп неща, за които Бернхард нищо не знаеше и на които не би обърнал внимание сам. Преди да продължи пътя си, той даде меча си на Бернхард. Мечът се наричаше Калибърн [2] и имаше много неприятен и солиден вид. „Истински приятел за човек в беда, когато знаеш как да го използуваш“, беше казал младият мъж. Единственият проблем бе, че през целия си живот Бернхард никога не беше държал меч.

[2] Асоциация със свещения меч на крал Артур — Екскалибур. Б. пр.

И тъй, Бернхард продължаваше нататък — прекосяваше потоци, гори и изоставени градове, минаваше през планини, а понякога и под тях. Предвождаше го Робобрата, чието най-голямо желание беше да се добере до космическия кораб, за да се скрие дълбоко вътре зад защитните му стоманени плочи. Както никога, освен обичайната си страхливост, той имаше сериозни причини да бърза — постоянното пребиваване навън, сред чудесата на природата, не минаваше безнаказано. Върху металното му тяло се виждаха ръждиви петна. Една от рекламните ролки беше започнала да се върти назад. Всичко това доста зарадва Бернхард и той започна да посреща всеки нов ден с надежда за нови и интересни функционални повреди, които постепенно щяха да доведат до мечтания миг, когато проклетата машина щеше завинаги да се развали.

Засега обаче проблемът с храната бе значително по-належащ. Бернхард и Робобрата обсъдиха въпроса.

— Но защо не носиш хранителни припаси? Би трябвало да имаш!

— Какво не му харесваш на хрускавия кекс „Краубули?“ — оскърбено запита Робобрата. — Да не би да не е достатъчно добър за теб? Кексчетата са от хубави по-хубави, пък и полезни освен това. Къде-кьде за предпочитане пред жалките дълбоко замразени запаси. Впрочем ти нямаш вода, с която да ги разтвориш. Като стана дума за вода — какво ще кажеш за една чаша с чудесна леденостудена пенлива бира „Барни“, с която да полееш кекса? Силничко питие, тъкмо такова, от каквото има нужда един уморен войник! — Показа му прелестна картина — запотени чаши пенлива бира, любовно обгърнати от огромни преспи златистожълт кекс. На Бернхард му потекоха лигите — не беше ял в продължение на три дни.

— Дай! — изграка умолително той и протегна ръце към Робобрата.

— Какво се опитваш да направиш, негоднико? — изрева Робобрата и отстъпи няколко крачки назад. — Да откраднеш стоката ли? Това струва пари, стари приятелю. Мангизи! — Изгледа го замислено и забръмча с механичен възторг. — Тия неща обикновено са срамно евтини — факт е, че добросърдечният производител има загуба от всяка продажба, но като се вземат предвид обстоятелствата, струва ми се, че ще трябва незначително да повиша цените. Търсене и предлагане, знаеш. Нека да помислим… Направи няколко изчисления, от които да ти настръхнат косите. — Петнадесет кредита за една опаковка от вкусния кекс „Краубули“ и шестдесет кредита за чаша леденостудена пенлива бира — такава цена звучи разумно — колко ще искаш?

— Петнадесет? Шестдесет? — Бернхард недоверчиво зяпаше Робобрата. — Ти си луд!

— Аз съм бизнесмен. Е, вземаш ли или не? Утре цените ще се покачат, така че по-добре е да купиш, докато можеш.

— Значи ти не смяташ, да ми дадеш да ям нещо? -попита Бернхард.

— И през ум не би ми минало! За какво ме мислиш? За някоя самарянка?

— Но аз ще умра тук! — проплака Бернхард. — Не виждаш ли, че умирам от глад? — Хвърли се напред с меч, вдигнат за удар, но от глад главата му се въртеше и той попадна цял метър встрани от Робобрата. Препъна се, падна по гръб до своя меч и остана да лежи мрачен. Робобрата подскачаше около него в танцова стъпка и го обсипваше с проклятия.

— Вижте го могъщия фелдмаршал! — кикотеше се подигравателно той. — Аха, опитваш се да крадеш от мен? Крадец! — Изсмя се с кънтящ смях и изпълни екрана си с блестящи тримерни картини, изобразяващи леденостудена бира, която се лееше от милиони огромни бутилки. Въздухът се изпълни със звук от изливащи се в жадни гърла леденостудени течности. Бернхард облиза устни с пресъхнал език. Биха му потекли лигите, но нямаше повече слюнка.

— Един ден ще си го получиш за тая работа — изхриптя той безпомощно. — Ще го помня, докато съм жив, и един ден ще… Ооооббууухх!

Това „Оооооооууухх!“ бе предизвикано от един леденостуден предмет, тикнат внезапно в ръката му. След него последваха други — все тъй студени и със същата форма. Изкриви поглед към ръцете си и откри, че прегръдката му е пълна с прекрасни отворени бутилки бира. Същевременно земята около драката му се покри от пакети кекс със златистожълто хрупкаво съдържание.

— Ей, ти — започна той, — какво, по дяволите…! — Жегна го ужасно предчувствие. Погледна към Робобрата, който беше избълвал планина от бирени бутилки и пакети кекс и сега беше на път да се зарови под земята. Звук, приличен на ритмично бучащ водопад, достигна до него откъм небето. Той бавно обърна поглед нагоре и видя гигантска хищна птица с огнен цвят — по-голяма от средно голям разузнавателен кораб. Човката й без затруднение би побрала десет фелдмаршала от Реанонската космическа флота. С тежки махове на крилата птицата се устреми надолу и тупна тромаво право пред него. Огромните жълти очи на хищник се вторачиха неподвижно в него и ужасната човка се отвори.