"Не е време за герои" - читать интересную книгу автора (Лундвал Сам)

14

— Извинете — каза птицата, — аз съм птицата Феникс. Моля за извинение, ако ви безпокоя, но се питам дали случайно нямате кибрит?

Зъбите на Бернхард тъй ужасно тракаха, че той не можа да произнесе и звук — само поклати глава.

— Така си и знаех — въздъхна птицата. Отпусна грамадния наръч клони, които бе държала с нокти, и се огледа наоколо. — Хубаво е времето днес, какво ще кажете?

— Чудесно — измънка Бернхард и погледна ужасната човка.

— Слънцето блести и въобще…

— Може би е малко прекалено горещо — рече Бернхард.

— Именно — съгласи се птицата. — Тъкмо това исках да кажа и аз.

— Какво зяпате вие там? — изкрещя Робобрата от дупката си в земята. — Защо не застреляш това чудовище?

— Добър ден — каза учтиво птицата Феникс. — Приятно е времето днес, нали?

— Ще го удуша със собствените си ръце — закани се Робобрата и се завря още по-дълбоко в ямата си.

— Малко е нервен — обади се извинително Бернхард.

— Естествено — съгласи се птицата Феникс и отправи продължителен поглед към планината от бира и кекс. — Надявам се, че не ви обезпокоих насред обяда.

— В никакъв случай — увери Бернхард.

— Само ми кажете, ако ви безпокоя, и аз ще си ида.

— Напротив, винаги е приятно с компания. — Проследи гладния поглед на птицата и се прокашля. — Дали мога да ви поканя на една бира и кекс?

— Ако настоявате, то… — Птицата Феникс направи крачка напред и погълна всички бутилки и пакети кекс на една огромна хапка. В грамадната човка захрущя сртошеното стъкло и птицата дискретно хълцукна. Бернхард глупаво я зяпаше с полуотворена уста, докато глухото усещане за глад се превърна в ужасна режеща болка.

— Много любезно от ваша страна — рече птицата Феникс и се потупа по корема с огромното си огнено крило. — Не отказвам никога една малка закусчица, още повече като ми падне ей тъй неочаквано. „Толкова драго, колкото и неочаквано“, както казала девойката, нали така? — Тупна Бернхард по рамото и се засмя сърдечно.

Бернхард, отхвърлен от удара четири метра встрани, се изправи и изчисти пясъка от дрехите си, Робобрата подаде глава от ямата и се втренчи в него неодобрително.

— Защо не я пръснеш на парченца? — просъска той. — Страх ли те е?

— Да — отвърна Бернхард.

— Това чудовище току-що погълна бира и кекс за четиринадесет хиляди осемстотин двайсет и шест кредита — злорадо съобщи Робобрата. — Познай кой ще ги плати?

— Не ми го казвай — въздъхна Бернхард, — нека бъде изненада.

— Солните мини на планетата-затвор „Бавната смърт“ — възторжено заяви Робобрата. — Какво ще кажеш за това, негоднико? — Изсмя се ужасно с. глас на садистичен подофицер и изпълни екрана си със сцени из безрадостния живот на излежаващи наказанието си затворници. Бернхард се почувствува прекалено уморен и прекалено гладен, за да реагира. Свлече се на земята, тъпо втренчен в протритите си ботуши.

— Разбира се, аз съм гост тук и не би трябвало може би да правя забележки на домакините — недоволно се обади птицата Феникс, — но тия караници не се отразяват добре на храносмилането ми. Не бихте ли могли да идете да се карате някъде другаде?

— Той пръв започна — каза Бернхард.

— Крадец! — ревеше Робобрата. — Убиец! Бандит!

— Дойдох тук да заема един кибрит — продължи кисело птицата Феникс — и какво — попадам на кавга. Аз съм чувствителна птица — каза тя с достойнство — и това не се отразява добре на храносмилането ми. Имам нужда от кибрит — това е!

— Нямам кибрит — отвърна Бернхард.

— Чудовище! — извика Робобрата. — Злодей! Урод! Птицата Феникс обиколи купчината сухи вършини, като я разглеждаше критично от всички страни.

— Не е кой знае какво наистина, но какво да се прави? — обърна се тя към Бернхард. — Знаете ли, че някога тази пустиня представляваше огромна гора?

— Не — отвърна Бернхард с безразличие.

— Така беше. Цяла огромна гора. Навсякъде пълно със сухи клони — вземай колкото си искаш. — Въздъхна. — Светът не върви към добро. Знаете ли, че бях принудена да летя почти сто километра, за да събера тази жалка купчина вършини? Що за свят всъщност е този, щом дори не можеш да си събереш една порядъчна купчина сухи клони, без едва ли не да се съсипеш до смърт?

— Възмутително — уморено отвърна Бернхард.

— Възмутително е точната дума — съгласи се птицата Феникс. — Сигурен ли сте, че нямате кибрит? Трябва ми, за да запаля купчината. — Махна към сухите вършини с разкошно пъстроцветно крило.

— Защо? — попита Бернхард.

— Защото трябва да се изгоря.

— Това обяснява всичко. — Погледът на Бернхард се местеше от птицата към купчината клони и обратно. — Защо ще се изгаряте? Не се ли чувствувате добре тук?

— Аз съм птицата Феникс — отвърна птицата Феникс. — На всеки сто години се отправям към някое скришно място и се изгарям. А сетне от пепелта се възражда нова птица Феникс. Открай време си продължава така.

— Фантастично — рече Бернхард.

— И сега на всичко това ще се сложи край само защото не мога да намеря едно жалко малко кибритче. Робобрата се измъкна от дупката си и предпазливо се приближи.

— За какво става дума? — попита той подозрително. — Да се гори ли смята? Да не се е побъркала?

— Казва, че тя е птицата Феникс — уморено отвърна Бернхард.

— Не й вярвай. Лъже. — Робобрата изгледа с омраза птицата. — Ако тя действително се настани върху тая купчина с клони, аз обещавам да я запаля.

— Сериозно ли говорите? — запита възхитено птицата Феникс. — Наистина ли?

— Да не мислиш, че лъжа? — изкрещя Робобрата. — Смееш ли да дойдеш по-близо и да го повториш? Само ела и го кажи пак! — Той заотстьпва бавно, размахвайки заплашително предните си крайници. Птицата не слушаше. Беше се отпуснала на пясъка и дишаше тежко и ритмично. Когато отново се надигна, на земята лежеше едно голямо, блестящо яйце. Бернхард повдигна вежди.

— Какво, по дяволите, е това?

— Яйце. — Птицата Феникс го изгледа вторачено. — Не сте ли виждали яйце?

— Струва ми се, току-що казахте, че птицата Феникс се възражда от пепелта на старата птица Феникс.

— Това е легенда — изсъска птицата Феникс. — Чували ли сте някога за птици, които се възраждат от пепел? През живота си не съм чувала толкова глупаво нещо! — Тя отметна глава и се премести малко встрани, за да изрови дупка в пясъка. — Аз, естествено, снасям яйца, както всички други порядъчни птици — каза тя през рамо. — И както всички други порядъчни живи същества би трябвало може би да добавя. — Направи пауза и отправи критичен поглед към Бернхард. — Вие снасяте ли яйца?

— Не — призна Бернхард.

— Почти подозирах нещо такова. — Върна се при яйцето и клатейки глава, го търкули към дупката, която след това покри с пясък.

— Сега ще се изгори ли? — попита Робобрата. Птицата Феникс не го удостои дори с поглед. Покачи се върху купчината сухи клони и се настани церемониално.

— Надявам се, няма да се обидите, ако ви го кажа — обърна се тя към Бернхард, но скоро вие ще умрете от глад, а когато това стане, тук ще се съберат всевъзможни безкритични животни, за да ви изядат. Затова ще ви бъда благодарна, ако си идете оттук, докато все още можете, защото иначе те ще намерят яйцето ми, преди да се е излюпило, а се боя, че едно яйце, от което след време ще се появи такава изискана птица като мен, е изключително вкусно.

— Ще си идем — мрачно я увери Бернхард.

— Да го подпаля ли вече това откачено чудовище? — попита Робобрата.

— Бъдете тъй добър — помоли птицата. Робобрата задвижи нещо върху гръдния си кош и огнен пламък, дълъг пет метра, изскочи с гръм от една /дупка в ниското му чело.

— Огнепръскачка — обясни той. — В случай че на тоя мошеник, който нарича себе си войник, внезапно му хрумне нещо. — Той се приближи внимателно към купчината клони и насочи струята към сухите вършини.

Купчината пламна за секунди. Бернхард и Робобрата се отдръпнаха назад. Огромни пламъци се устремиха към небето и скриха птицата Феникс зад непрогледна огнена стена. От кладата се разнесе тежка миризма. Бернхард жадно пое с ноздри миризмата и въздъхна. Терзанията на глада се появиха отново и сега с удвоена сила заядоха вътрешностите му. Изчака огънят да стихне дотолкова, че да може безопасно да се приближи до кладата, и внимателно се придвижи напред. От птицата Феникс не беше останало нищо друго освен овъглени крака и няколко пъстри, леко осаждени пера.

— Да му се не види и чудовището — задъха се той. — Направи го!

— Комунист! — раздразнено се обади Робобрата. — Още в началото го разбрах. Хей там! Какво правиш?

Втурна се след Бернхард, който бе изтичал към ниската купчина пясък — мястото, където птицата Феникс бе заровила яйцето си.

— За какво ти е тая работа? Какво се каниш да правиш, злодей такъв?

Бернхард изкопа яйцето и го отнесе към тлеещата клада.

— Ще ям — отвърна с достойнство той. — И недей да крещиш, не се отразява добре на храносмилането ми. Положи внимателно яйцето сред палещите въглени и се настани на земята, като се облизваше.

— Не разбираш ли какво правиш? — закрещя Робобрата. — Изядеш ли това яйце, няма да има нова птица Феникс. Не проумяваш ли какво означава това?

— Означава, че ще бъда сит — отвърна Бернхард. — Бъди доволен, че не нося отварачка за консерви. — Той се усмихна страховито на Робобрата, който панически отстъпи няколко крачки назад.

— Убиец! — извика той. — Гангстер! Луд!

Бернхард не отговори. Седеше неподвижно и чакаше, а болките в корема му вече се превръщаха в усещане за разяждаща празнота. Най-сетне той изрови яйцето от огъня с помощта на една пръчка и разчупи черупката. Яйцето беше приятно рохко сварено; възбуждащи апетита миризми подразниха обонянието му; стоманени нокти се впиха в червата му. Докато Робобрата истерично танцуваше около него, той налапа яйцето с големина на футболна топка и щастливо облиза пръсти. Доволно се отпусна по гръб на пясъка и зачопли зъбите си с парче от яйчената черупка.

— Ти си злодей, убиец на митове и нарушител на обещания — строго нареждаше Робобрата. — Какво мислиш ще направи Желязната челюст, като узнае за тая работа?

— Не ми говори — сънливо отвърна Бернхард. — Пречиш ми на храносмилането.

— Съвест нямаш ли? — попита Робобрата. — Нямаш ли чест? Чувство за справедливост? Срам нямаш ли?

Бернхард седна.

— Няма ли да млъкнеш, та да поспя, изрод такъв? Ако не млъкнеш, в името на бога, ще те…

Някакъв кактус с доста зловещ вид се завъртя и оголи бляскав високоговорител.

— Да, тук съм — проскърца той, — но не разчитай на помощта ми! Какво искаш?

Бернхард зяпна недоверчиво кактуса с кръвясали очи.

— Ти ли си? — попита той. — Моят най-добър приятел, старият ми другар — централният мозък?

— А ти какво очакваше? — изсъска кактусът. — Дядо Мраз ли? Убиец!

— Слушай-започна Бернхард, — откъде можех да зная, че…

— Ти го застреля — изрева кактусът, — при това в гръб!

— Естествено — съгласи се Бернхард. — В гръб. Голям и дебел гръб. А какво трябваше да направя? Може би да го помоля да се обърне?

— Ти си убиец — отсече кактусът. — Отвратителен елементарен убиец.

— Аз съм войник — отвърна Бернхард. — Имам право да застрелям когото си искам.

— И изяде яйцето на птицата Феникс. Не разбираш ли какво направи? Никога вече няма да има нова птица Феникс! Възраждала се е от пепелта си цели десет хиляди години, а ти пристигаш и я изяждаш! Разруши един от най-прекрасните митове на човечеството!

— Но затова пък се спасих от гладна смърт — с достойнство посочи Бернхард.

— Наистина ли мислиш, че струваш повече от птицата Феникс?

— Да.

Кактусът се наведе към него и високоговорителят неприятно се ухили.

— Иска ли ти се да се бориш с голи ръце срещу едно безсмъртно чудовище, което има петдесет космати ръце и отровни нокти?

— Не.

— Ще ти се наложи — увери го кактусът — веднага щом войниците от Хан те заловят. Искаш ли да се обзаложим?

— Затваряй си устата! — изкрещя Бернхард. — Не желая да разговарям с теб!

— Продължавай, продължавай! — изкрещя кактусът в отговор. — Продължавай да ме обиждаш! Но после като загазиш, да не ми пълзиш на колене, защото няма да ти помогна! — Изплю няколко остри като бръснарски ножчета бодила срещу него и се изсмя ужасно. Бернхард не отговори, отчасти защото не можа да измисли достатъчно унищожителна реплика, отчасти защото гласът му бе заглушен от мощен звук, който се разнесе откъм небето. Той погледна нагоре.

Видя летяща каляска, теглена от два козела, която се спусна към него. Хвърли се с вик на земята и закри глава с ръце. Каляската префуча на сантиметри от долната част на черепа му. Когато отново вдигна очи, летящата каляска се намираше на сто метра, подгонила ужасения Робобрат пред себе си. Огромен мускулест мъж с дълга коса стоеше изправен в каляската и ревеше след бягащия робот. В ръката си размахваше огромен чук, с чиято помощ сипеше порой светкавици подир своята жертва.

— В името на Один! — ревеше той. — Насекомо! Червей! Гневът на Тор се събужда! Как се осмеляваш да се опълчиш срещу господаря си? Роб! Ратай! В името на божественото веселие на Валхала, това няма да остане без възмездие! Спри, нищожество! Спри, ти казвам!

Думите се сляха в непрекъснат гневен рев. В това време каляската продължаваше да преследва крещящия Робобрат нататък през пустинната равнина. Бернхард се понадигна, седна и подпря глава. Може би въпреки всичко животът не е чак толкова лош, помисли си той. Напротив, в момента дори му се видя обнадеждаващ.

— Не е ли чудесно? — въодушеви се той и побутна кактуса с ботуш. Кактусът на часа го обсипа с отровни бодили, като го проклинаше ожесточено. Бернхард се оттегли на по-сигурно място и доволно се изтегна на земята.

— Фантастично — въздъхна той, — по-добре не може и да бъде! Исполинът от летящата колесница успя да превърне по-голямата част от зеленеещата се долина в димяща пустиня и се завърна при Бернхард, описвайки дълга извивка във въздуха. Приземи се с глух удар на сантиметър от краката му и му се ухили отвисоко през рошавата си брада.

— Доста добре го направих, нали? — гордо рече той и се тупна по косматата гръд. — В името на Один! Ама наистина до смърт го изплаших дяволското му псе, нали? Усмихна се широко на Бернхард, очевидно очаквайки похвала за големия си подвиг.

— Кой си ти? — попита Бернхард,

— Аз?

— Да, ти.

— Аз съм могъщият Тор — отвърна воинът. Наведе се още по-надолу към Бернхард и го обгърна в плътен облак лош дъх. — Добре се справих, какво ще кажеш? Почти до смърт го изплаших! — Разсмя се гръмко той.

— Но все още е жив — отбеляза Бернхард. — Все още го чувам как креши в далечината.

— Факт, че дълбоко в себе си аз съм пацифист. Изплаших го и го прогоних, нали така? Нима искаш да убия този нещастник?

Бернхард забеляза голямата значка с надпис „Make Love Not War“ [1], която украсяваше могъщата гръд на исполина. Той въздъхна.

[1] „Правете любов, а не война“ — девиз на хипитата. Б. пр.

— Мислех, че убиваш всичко, което ти се изпречи на пътя. Никога не бих предположил, че си пацифист.

— Светът се променя — каза Тор. — Освен това започвам да остарявам. — Протегна ръка и повдигна Бернхард в каляската. — Сега да тръгваме — рече Тор.

Бернхард падна надолу с главата право върху вързоп прясно одрани животински кожи и обърканият му поглед срещна големите замислени очи на грамаден глиган. Глиганът се озъби зловещо насреща му и изложи на показ внушителна фасада от пожълтели бивни. Бернхард бързо се отдръпна назад, теглейки с две ръце меча си.

— Какво значи това? Да ме убиеш ли искаш? Пусни де! — закрещя истерично той.

— Не крещи — заповяда му през рамо Тор. — Ще го нервираш.

— Крещя ли? — изрева Бернхард. — Аз? Да не би да мислиш, че се боя?

Отдръпна се назад от ужасеното животно, като с треперещи ръце държеше меча пред себе си.

— Ако не махнеш това чудовище от мен, ще го съсека на парченца! Ясно ли е?

Тор омота въжетата около огромните си космати ръце и цъкна с език на козлите.

— Хайде, давай, убий го — рече той. — И бездруго, като пристигнем, ще го изядем. Но недей да му чупиш краката.

— Моят меч е ужасяващ и непобедим — изскърца със зъби Бернхард и отстъпи още малко назад. — Ще го насека на парченца, ако се опита да ми направи нещо! Защо да не чупя проклетите му крака?

— Да не искаш да куца до края на живота си? Освен това ще се озлоби.

— Какво ме интересува това, по дяволите! — просъска Бернхард. Скри се зад гърба на Тор и се изплези на глигана.

— Ти не познаваш Саримнер — отвърна Тор.

— Хич не ми и трябва. Ако направи една-единствена крачка към мен, то аз, в името на бога ще…

— Млъкни! — изрева кактусът.

Каляската се вдигна от земята със силен тласък, който хвърли Бернхард на пода. Той крещеше и ругаеше с пълно гърло, размахал истерично ръце и крака във въздуха. Каляската се издигна под остър ъгъл към ясносиньото небе и той се хързулна без съпротива към задния й край, удари се в някаква яка дъска и остана да лежи неподвижно. ругаеш и запъхтян.

— Не си мисли, че ще ти дам да постъпваш така с мен! — побеснял крещеше той и се мъчеше да се изправи на крака. — Няма да те оставя…

Огромният глиган загуби опора и се търколи към него като топка, от която на всички страни стърчаха копита, крака и бивни. При сблъсъка им се чу глух удар и шум от строшено дърво. Когато димът се разсея, отеклото тяло на глигана лежеше върху Бернхард. Бернхард не се виждаше никакъв, мяркаше се само малка част от възчервеното му лице, борещо се за глътка въздух под тресящата се, разплута воняща маса сланина. Тор им хвърли един поглед и се разсмя. Глиганът наведе огромната си глава и близна Бернхард по лицето.

— Харесва те! — удивено рече той. — Виждаш ли!

— Гуаааааркх! — изхриптя побеснял Бернхард.

— Разбира се — съгласи се Тор. — Когато искаш!

След няколко часа, богати на събития, Бернхард се наведе над грубо одяланата дървена маса в огромната зала на Валхала да подкрепи малтретираното си тяло, надигнал огромен рог, препълнен до ръба с вкусна пенлива бира. Златистожълтата течност весело се пенеше и вдигаше мехури в такт със звънтенето на пробляскващи мечове, долитащо от квадратната площадка, оградена от дълги маси, поставени покрай опушените стени. Двама широкоплещести гологръди здравеняци правеха всичко според силите си, за да се изкормят един друг; по стените се лееше кръв, разни телесни части хвърчаха из въздуха, посрещани от събралите се воини с ентусиазирани възгласи. За протичането на двубоя можеше да се съди единствено по силата на възгласите, тъй като залата беше пълна с открити огнища, които бумтяха и димяха, а комини естествено липсваха. Наоколо се кълбеше плътен черносив дим със зловонна миризма, който само от време на време позволяваше на гостите да зърнат нещо, намиращо се по-далеч от собствения им нос. Вонята от пушека просто зашеметяваше, и слава богу, защото застаналите отпред викинги воняха още по-непоносимо. Бернхард кашляше, пиеше и пак кашляше; спираше да пие само за да вземе и той участие в радостните крясъци, надавани при прехвърчането на някоя отсечена ръка или крак или за да откъсне някое по-големичко парче от жилавото месо на глигана Серимнер. Със садистична радост лично бе заклал животното тая сутрин и сега се хранеше с удоволствие, което само отчасти се дължеше на глад.

Празникът беше в разгара си. Шумът беше оглушителен, а участниците в празненството (както се видя, когато димът се разпръсна достатъчно, та да позволи един 1бегъл поглед) — също тъй страшни, както и начинът им да се забавляват. Повечето бяха човешки създания. Бернхард едва-едва различи висок, облечен в черно мъж с висока шапка на главата, който възбудено жестикулираше. Чуваше се острият му, пронизителен глас; малко по-нататък седеше едър мъж, облечен в туника с къси ръкави, с тежки златни гривни около китките и две маймуни на раменете. Той се смееше с могъщ гърлен глас и стоварваше меча си върху масата всеки път, щом някой от участниците в битката успееше да приложи на противника си по-специален, противоречащ на правилата трик. Тук присъствуваха и дракони, чиито рубиненочервени и зелени цветове великолепно блестяха, а из гърлата им бликаше жълт огън, и някаква стара дебела дама с блестяща тиара върху белокосата глава в компанията на два дремещи лъва в краката си. Мяркаха се златокъдри девици в бели одежди и колосани бонета, дребни брадати мъже в сиви дрехи и други същества, наполовина мъже, наполовина козли, които с голямо усърдие се бяха посветили на съвместни занимания с тъмнокоси стройни момичета, украсени с лаврови венци, чието оскъдно облекло се състоеше в развяващи се бели парчета плат. Вдясно от Бернхард седеше дебел стар мъж и пееше прегракнало на някакъв непознат език. Пищен лавров венец зеленееше, килнат върху голото му теме. Там имаше рицари, крале и куртизанки, които пиеха, ругаеха и правеха любов пред очите на всички. Далеч в дъното на задимената зала, край разкошно украсена дъбова маса се бе разположил Господарят на боговете. Бернхард успя да го зърне за миг. Истински великан, с изтъкани от мускули могъщи гърди. Вишневочервена мантия, изпод която се виждаше синьо трико, се диплеше от огромните рамене. Косата му беше черна и блестяща, брадичката широка и безкомпромисна, очите — дълбоки и пламенни; върху широката гръд блестеше триъгълен знак с извезано в златно 3. За празника на боговете — митичното необуздано веселие на Валхала — бяха оживели всички богове на хората, пресъздадени от централния мозък. Не липсваше нито един-едничък бог; на Бернхард му се стори, че зърна дори ужасния доктор Имануел Амисов, побъркан учен, бог на всички роботи и механични хора, който някога, в далечно и потънало в мъгла праисторическо време, бе основал ужасяващото дружество „Смърт на човека“. Той беше висок два и половина метра и седеше далеч назад в огромната зала на една маса заедно с асистента си Сусу Калигула и неговия сътрудник, доктор Ротванг [1], който, както се говореше, създал някога Сусу Калигула от метални отпадъци, събрани от някакво бунище, докато луната хвърляла призрачна светлина над света и всички дяволи от Ада плачели и молели за милост. Черни облаци дим бързо скриха групичката от погледа, а когато димът отново се разсея, вече ги нямаше. Бернхард оглеждаше залата и с всяка изминала секунда се чувствуваше все по-незначителен.

[1] Изобретателят на куклата робот от „Метрополис“ на Фриц Ланг. Б. пр.

— Това, значи, са боговете — мърмореше си той мрачно. — Да си строшат врата дано всичките!

— Има само един бог — отбеляза със строг глас рогът, от който пиеше. — Затваряй си грешната уста, да не ти пусна отрова в медовината! — просъска той злобно.

— Пак ли ти! — изкрещя Бернхард. — Какво, по дяволите, търсиш в медовината ми?

— А ти как мислиш? Да не би да смяташ, че много ми се харесва да те следвам на всяко отвратително място, което ти скимне да посетиш? Как веднъж не взе да отидеш на някое спокойно, приятно и порядъчно местенце, вместо непрекъснато да газиш из мръсотията! Нима в теб няма никакви възвишени помисли?

— Да не съм дошъл тук доброволно — оправда се Бернхард. — Довлякоха ме. Какво съм виновен аз?

— Първо „Златния Вой“ — продължи с леден глас рогът, — сега пък това тук. Все се оставяш да те замъкнат в най-отвратителните и порочни места, които човек може да си представи… пък и не правиш и най-малък опит да се махнеш оттам. Вярвах, че ще оцениш добрината ми да те даря с незабравимия меден месец в замъка на граф Дракула, но къде ти! Обиди всички учени мъже, които бях създал единствено заради теб, после съблазни оная развратница там, Фани Хил, и като връх на всичко изостави съпругата си! Така ли се държи един джентълмен?

— Аз не съм джентълмен — отговори Бернхард.

— Не е нужно да го казваш, вече знам.

— Е, и? — изкрещя Бернхард. — Проклета железарийо, какво ме интересува това! Измитай се и престани да ми разваляш вечерята! Да си строшиш врата дано!

— Не мога да си строша врата — с достойнство отвърна рогът.

— Искам да кажа — да ръждясаш. Не възразявай.

— И да ръждясам не мога.

Възцари се дълбока тишина. След дълга пауза рогът се обади:

— Така ли щеше да се отнасяш с мен, ако бях млада и красива жена?

— Да.

— Най-прекрасната и желана жена на света?

— Щях да те изнасиля на минутата. И какво?

— Значи въпросът опира до външния вид — посочи рогът. — А душата ми? А моята вътрешна красота? Нима аз нямам чувства? Каква е всъщност разликата, ако се позамислиш?

— Как да изнасилиш един стар рог, пълен с бира — просъска Бернхард. — Разликата е дяволски голяма.

— Но представи си, че съм най-красивата жена в целия свят, обичам те и се стремя към теб с пламенен копнеж. Готова съм да понеса каквото и да е само за да бъда близо до теб. Не би ли могъл да ме обикнеш поне мъничко в замяна? Съвсем, съвсем мъничко?

— Мене никой не ме обича — продума Бернхард с треперещ от самосъжаление глас. — Не се будалкай с мен, проклета машино!

— Но аз те обичам!

— Какво, какво?

— Обичам те! — Рогът се разрида гръмогласно, медовината започна да пуска мехурчета, да се надига и да прелива над ръба в големи сълзовидни капки, които се стичаха надолу по масата. — Обичам те! Обичам те! Обичам те! Стъпчи ме! Презри ме! Бий ме! Прави с мен каквото си поискаш, каквото и да е, ще понеса всичко, стига само да съм близо до теб, любими мой, съпруже мои, мой прекрасен герой!

— Боже господи!

— Да, аз съм тук, какво искаш?

— Съвсем ли си полудял?

— Да, луд съм от любов!

— Някоя бурма ти се е развинтила — просъска Бернхард.

— Надсмиваш ми се, но каквото и да правиш — нищо не ще намали любовта ми към теб. Толкова ли съм противен?

— Да.

— Но не можеш ли да се абстрахираш от външността ми? Да почувствуваш колко много те обичам? Не виждаш ли каква прекрасна духовна компания ти предлагам?

— Виждам един рог за пиене — отвърна Бернхард. — Засега не се нуждая от друга компания. Хайде, пръждосвай се.

Рогът замлъкна и Бернхард престана да му обръща внимание. По въздуха долетя космата ръка, все още конвулсивно стиснала кървав меч. С глухо тупване тя се приземи на масата и Бернхард изръкопляска ентусиазирано.

— Би могъл да ме обичаш заради самия мен — мрачно се обади рогът.

— Да не съм механофил? — С крайчеца на окото си Бернхард улови едно внезапно движение на отсечената ръка.

— Знам — не съм красив, но в света има толкова други неща освен красотата. Какво е красотата впрочем? Красиво тяло можеш да получиш навсякъде, но душевната красота, истинската, търпелива любов на една зряла жена, кой ще ти даде това?

— Зряла жена! На двеста хиляди години! — изсумтя Бернхард. — Ти май искаш да ме обявиш за крал на геронтофилите? Да не си мислиш, че това е мечтата на живота ми — да бъда жиголо на такава отвратителна стара тенекиена кутия като теб?

Отсечената ръка полека припълзяваше все по-близо до рога, гърчейки кървавите си пръсти по покривката.

— Естествено, аз разбирам, че ти си мъж, с присъщите за мъжа животински инстинкти. Не бих могъл да очаквам да оцениш поканата ми за духовна близост, преди душата ти да бъде основно очистена от животинските пориви, но аз съм далновиден. Ще ти разреша да си имаш любовница — поне на първо време. Пък нали си и женен. Не мисли, че съм забравил. Ще бъдем едно щастливо голямо семейство — ти, аз и Тери; ще си живеем заедно завинаги — чудесно, нали?

Ужасяващата ръка се бе промъкнала зад рога. Пръстите се сгъваха и изправяха бавно с непрестанно, хипнотично движение. Мускулите се напрягаха и издуваха готови за нападение.

— Тери? — заекна Бернхард. — Ти? Аз? Завинаги? Боже господи!

— Ще съм до теб винаги, когато се нуждаеш от помощта ми! — нежно се отзова рогът, — Само ме повикай.

Ръката нападна изотзад, направлявана от верните инстинкти на стар и опитен воин и подтиквана от близостта на препълнения пренебрегван рог. Кървавите пръсти се сключиха около рога и в бързината го строшиха на парченца. Върху масата заструи златистожълта медовина. Гласът на централния мозък се превърна в някакво ужасно гъргорене. Едва сега ръката откри, че не е свързана с тяло. Няма тяло, няма глава, няма уста — за какво й е медовина? Ръката се отпусна върху масата, гърчейки разстроено пръсти.

— Надали щеше да дрънка дълго — рече Бернхард и се изправи, — но все пак — благодаря. — Отдалечи се от масата с клатушкане, като подритваше по пътя си каторжници и разни пияни герои. Вниманието на отсечената ръка бе привлечено от тлъстия врат на мъжа с лавровия венец на главата. Извивайки сладострастно ужасните си кръвожадни пръсти, тя започна бавно да се плъзга напред към него.

Бернхард се отправи към бара, който се помещаваше в една от съседните стаи. Помещението беше малко и претъпкано до краен предал, но тук беше по-весело, отколкото в голямата зала, ако това въобще бе възможно. Пияни герои стояха сгьчкани като сардели — едвам намираха място да размахат бокал или кинжал. Пращящи факли, втъкнати в поставки по стените, хвърляха весели светлинни върху стоманените остриета на ножове, мечове и брадви. Ухото долавяше мелодичния звук на забиващи се в нечии незащитени гърбове кинжали; острият мирис на пот, кръв и суров алкохол дразнеше обонянието. Бернхард се добра до бара, където широкоплешест юначага незабавно се изпречи отпреде му. Представи се като Конан Победителя [1] и явно гореше от желание да се бие. Отличаваше се с почти пълна липса на чело, но затова пък имаше огромна брадичка и як врат — стоеше, вперил глупавите си сближени очи в Бернхард.

[1] Герой на популярни на Запад комикси и книжлета. Б. пр.

— Пръждосвай се — изръмжа Бернхард. — Да не мислиш, че имам време да се бия с всеки педераст, който се шляе наоколо?

Наведе се над бара и удари с ръка, за да разбуди бармана, който седеше сгърчен и като че спеше; от гърба му стърчаха толкова кинжали, ножове и мечове, че дори само тежестта им беше достатъчна, за да не му позволи да се надигне.

Конан Победителя се вторачи в Бернхард с очи, подобни на рохко сварени яйца, и от почуда едва не изпусна меча си. Най-накрая с усилие на волята той изпъчи гърди и изрева:

— Аз, Конан!

— Добре де. Хайде сега изчезвай! — Бернхард се протегна и грабна чаша отвратително вонящо уиски от ръката на някакъв наблизо седнал мъж, чийто гръб беше надупчен от едрокалибрени куршуми. Очевидно той вече не се нуждаеше от питието си. Бернхард се взря с подозрение в чашата и пусна в течността една маслина за проба; тя незабавно се стопи — уискито започна да ври, да вдига мехури и да отделя огромни облаци вонящ жълтозелен дим. Той се прокашля многозначително и запрати чашата на каменния под, където течността бавно започна да разяжда димяща дупка. Конан Победителя го стисна за ръката и показа ужасните си бели зъби.

— Биеш? — с надежда попита той. — Убива? Кръв? убийство? Сеч? — Той се наведе над Бернхард и като нададе мощен рев, показа сливиците си. — Аз Конан! Ти жалък плъх! Ти биеш!

Бернхард започна да се дразни. Извърна се бавно със зла усмивка на лицето си.

— Разбира се! — скръцна зъби той. — Когато искаш.

— Ти искаш да се биеш? — замига объркано Конан.

— А какво друго, проклет педераст такъв! Хайде, давай!

— Кой смее да се бие с Конан Победителя. Ти се шегуваш, чужденецо!

— Скоро ще видиш дали се шегувам — изръмжа Бернхард. — Е, идваш ли? — Пристъпи тежко няколко крачки срещу Конан, който пребледнял се отдръпна назад.

— Никой никога не е дръзвал да се бие с Конан — промърмори той.

— Е, та? Значи е време някой да ти смаже черепа! — Бернхард геройски пристъпи още крачка напред, тикан от своя истерично подскачащ меч. Той конвулсивно го стискаше с две ръце, недоумявайки. Не разбираше на какво се дължи поведението на меча му и тъпо се питаше какво ли ще има да става. Конан тежко преглътна.

— Току-що си спомних, че имам да върша някои други работи — измърмори той, продължавайки полека да се оттегля към вратата. — Налага се да спася тази вечер прекрасната Савска царица от съдба, по-злочеста и от смъртта…

— Хайде, почвай да се биеш, маймуно такава! — просъска Бернхард, който напразно се мъчеше да удържи побеснелия меч, напиращ да сече и муши.

— Прекалено си дребен за могъщия Конан… аз не се бия с недостойни воини… — Конан отстъпи още по-назад към вратата. — Аз съм голям и силен — обясни той на Бернхард. — Борих се срещу ужасния дракон Мрфне с голи ръце и го убих, пак аз унищожих всички армии на Мелнибон, но един недостоен воин няма да убия.

И слава богу — помисли си Бернхард. — Стига си дрънкал глупости! — изрева той.

— Не искам!

— Страх те е, а?

— Мене? — Конан избухна в смях, като в същото време внимателно открехна вратата зад гърба си. — Конан Победителя да го е страх? Ще ме спукаш от смях! Ха! Хаха! Хахахахахаха!

— Е, аз просто попитах — успокои го Бернхард. Той пъхна бясно протестиращия меч в ножницата, готов да забрави цялата разправия, пък и Конан беше вече изчезнал. Подигравателният му смях ехтеше през мрачно разлюляната врата. Бернхард изпръхтя, сви рамене и то последва. Но съвсем бавно.