"Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция" - читать интересную книгу автора (Лагерльоф Селма)

Дивите гъски

Момчето никак не искаше да повярва, че е станало джудже. „Аз само сънувам и си въобразявам — мислеше си то. — Ще почакам малко и пак ще стана човек.“

Застана пред огледалото и затвори очи. Отвори ги чак след няколко минути, като очакваше, че всичко е минало. Но не — то си бе все така мъничко. Иначе беше същото както преди: бялата като лен коса, луничките на носа, кръпките на кожените панталони и дупката на чорапите — всичко беше същото, само че много по-намалено.

Не, ясно е, че няма полза да стои и да чака. Трябваше да опита нето друго. Изглежда, най-умното ще е да намери джуджето и да се помири с него.

Скочи на пода и затърси. Надникна зад столовете и шкафа, под софата и в печката. Мушна се дори и в няколко миши дупки, но джуджето го нямаше и нямаше.

Докато търсеше, то плачеше, молеше се и обещаваше какво ли не. Никога вече няма да изменя на думата си, няма да лудува, няма да заспива над проповедта. Само да стане пак човек, ще бъде прекрасно, добро и послушно момче. Но никакви обещания не помагаха.

Изведнъж си спомни, че майка му бе разказвала, че джуджетата обикновено живеели в оборите и веднага реши да отиде да потърси там. За щастие вратата на обора беше отворена, инак то не би могло да достигне бравата, за да я отвори само. И то излезе от стаята.

Като се озова в пруста, то потърси дървените си обуща, защото в стаята ходеше, разбира се, по чорапи. Тъкмо се чудеше как ще обуе големите, тежки дървени обуща, когато видя на прага чифт малки обувчици. Като забеляза, че джуджето е помислило и за това, то се уплаши още повече. Изглежда, че магията щеше да трае дълго.

По старата дъбова дъска пред вратата на пруста подскачаше врабче. Щом видя момчето, то се развика:

— Вижвиж! Вижвиж! Вижте пазача на гъските Нилс! Вижте Палечко! Вижте Нилс Холгерсон Джуджето!

Гъските и кокошките веднага се обърнаха към него и се вдигна страшна врява.

— Кукуригу-у — викаше петелът, — тъй му се пада! Кукуригу-у, той ми дърпаше гребена.

— Кудкудяк! Тъй му се пада! — викаха кокошките безспир. Гъските се бяха струпали накуп, доближили главите си, и се питаха:

— Кой може да е направил това? Кой може да е направил това?

Но най-чудното бе, че момчето разбираше какво си приказваха те. То така се изненада, че застана на стълбата и заслуша. „Сигурно е, защото съм превърнат в джудже — каза си го. — Затова разбирам езика на птиците.“

Не можеше да понася кокошките да злорадствуват. Замери ги с камък и извика:

— Млъкнете, сган такава!

Но беше забравило, че не може вече никого да уплаши. Те се спуснала към него, наобиколиха го и се разкрещяха:

Кудкудя-як, тъй ти се пада! Кудкудя-як, тъй ти се пада!

Момчето се опити да избяга, но кокошките се спуснаха подире му й така се разкрещяха, че едва не го оглушиха. И то надали щеше да успее да се отърве от тях, ако не се бе задала котката. Щом я видяха, кокошките млъкнаха и като че ли забравиха всичко друго, освен да ровят червеи по земята.

Момчето веднага изтича при котката.

— Мила Мацо — каза то, — ти знаеш всички кътчета и дупки из двора. Кажи ми, моля ти се, къде мога да намеря джуджето?

Котката не отговори веднага. Тя седна, зави грациозно опашка около краката си и изгледа момчето. Беше голяма черна котка с бяло па гърдите. Гладката и козина лъщеше на слънцето. Ноктите й бяха прибрани, а очите — съвсем сиви е малка цепнатина в средата. Котката изглеждаше много добродушна.

Разбира се, че знам къде живее джуджето — рече тя учтиво, — но това още не значи, че ще ти го кажа.

— Мила Мацо, ти трябва да ми помогнеш — каза момчето. — Не виждаш ли как ме е омагьосало?

Котката поотвори очи и в тях засвяткаха зелени искрици злоба. Преди да отговори, тя замърка от удоволствие.

— Защо да ти помогна, задето толкова често ме дърпаше за опашката ли? — каза тя най-после.

Момчето така се разсърди, че забрави колко е малко и слабо. — Аз пак мога да те дръпна за опашката — каза то и се спусна към котката.

В миг тя така се промени, че момчето едва можа да я познае. Козината й настръхна. Гърбът й се изви, краката се удължиха, ноктите започнаха да драскат земята, опашката стана къса и дебела, ушите се обтегнаха назад, зафуча с уста, очите й се разтвориха широко и заблестяха с червени искри.

Момчето не искаше да отстъпи пред котката и направи още една крачка напред. Но тогава котката скочи право върху му, събори го и застана над него, с предните си лапи на гърдите му и със зинала над гърлото му уста.

Момчето почувствува как ноктите се забиват през жилетката и ризата в кожата му к как острите зъби гъделичкат шията му. И с всички сили почна да вика за помощ.

Ала никой не идваше и то вече си мислеше, че е дошъл последният му час, когато изведнъж почувствува, че котката измъква ноктите си и освобождава гърлото му.

— Така — каза тя, — това ти стига засега. Този път ще те пусна заради господарката ни. Искам само да знаеш кой от двама ни е по-силен.

С тези думи котката си тръгна все така смирено и благоприлично, както и беше дошла. Момчето беше толкова засрамено, че не каза нито дума, а забърза към обора, за да търси джуджето.

В обора имаше само три крави. Но когато момчето влезе, вдигна се такъв рев и шум, че човек можеше да ги помисли за тридесет.

— Му-у-у! — мучеше Майроз. — Хубаво е, че на този свят има справедливост.

— Му-у-у! — подеха и трите в един глас. Момчето не можеше да разбере какво казват, защото всички мучеха едновременно.

То искаше да попита за джуджето, но не можеше да ги надвика — кравите съвсем се бяха разбеснели. Те буйствуваха така, както когато то пускаше при тях чуждо куче. Ритаха, мъчеха се да се отскубнат от веригите, извръщаха глави и мушкаха с рога.

— Ти само ела, аз така ще те ритна, че дълго ще ме помниш! — закани се Майроз.

— Ела тука — каза Гул-Лиля — да потанцуваш на рогата ми!

— Ела да разбереш колко е приятно да те замерват с дървени обувки, както правеше ти през лятото! — викаше Шерна.

— Ела да ти платя за осата, която ми пусна в ухото! — ревеше Гул-Лиля.

Майроз, най-старата и най-умната, беше най-сърдита.

— Ела — рече му тя — да ти платя, задето буташе столчето на майка си, докато тя ни доеше, задето я спъваше с тежкото ведро с мляко, и за всичките сълзи, които е изплакала тук заради тебе!

Момчето искаше да им каже, че съжалява за лошото си държане към тях и че отсега нататък ще бъде добро, ако му обадят къде е джуджето. Но кравите не го слушаха. Те така беснееха, че то се уплаши да не би някоя от тях да се освободи, и реши, че най-добре ще бъде да се измъкне от обора.

Като излезе навън, то беше съвсем отчаяно. Разбра, че никой в двора не иска да му помогне да намери джуджето, Пък дори и да го намереше, едва ли щеше да има някаква, полза.

Момчето се покатери на широката каменна стена, която обграждаше целия двор и беше обрасла е тръни и къпини. Седна там, за да помисли какво ще стане, ако не се превърне, пак в човек. Колко щяха да се учудят майка му и баща му, като се върнат от черква! Цялата страна щеше да се чуди, щяха да идват хора и от Източен Веменхьог, и от Торп, и от Скюрюп: от цялата област Веменхьог щяха да идват да го гледат, А баща му и майка му може би щяха да го водят да го показват на панаира в Кивик.

Ах, колко страшно беше само като си помисли човек! Искаше му се никой никога да не го види.

Момчето беше безкрайно нещастно. Никой в целия свят не бе толкова нещастен като него. Сега то вече не беше човек, а изрод.

Полека-лека започваше да му става ясно какво значи да не си вече човек. Сега то беше откъснато от всичко: нямаше да може да играе с другите момчета, да наследи имота след смъртта на родителите си и съвсем нямаше да се намери момиче, което да се ожени за него.

То седеше и гледаше къщата. Това беше малка, паянтова, бяло боядисана къща, прихлупена от високия стръмен сламен покрив. Пристройките също бяха малки, а нивите — толкова теснички, че там едва можеше да се обърне кон. Но колкото и малък и беден да бе този имот, сега за него той беше прекрасен. То нямаше право на по-добро жилище от някоя дупка под обора.

Времето беше чудно хубаво. Всичко наоколо цъфтеше, благоухаеше и чуруликаше. А на него му беше толкова тежко! То никога вече нямаше да се зарадва на нещо!

Никога небето не е било така синьо като днес. Зададоха се и прелетните птици. Те идваха от далечни страни, бяха прелетели Балтийско море, право към Смюгехук, и сега отиваха на север. Имаше най-различни птици, но то познаваше само дивите гъски, които летяха в две дълги редици, събрани в ъгъл.

Бяха минали вече много ята диви гъски. Те летяха високо, но то ги чуваше, като викаха:

— Отиваме към планините! Отиваме към планините!

Когато виждаха домашните гъски, които се разхождаха из двора, дивите гъски се спускаха към земята и викаха:

— Елате с нас! Елате с нас! Отиваме към планините!

Домашните гъски несъзнателно повдигаха глави и се ослушваха, но отговаряха съвсем разумно:

— И тук ни е добре! И тук ни е добре!

Както казахме, времето, беше прекрасно, а въздухът — толкова свеж и лек, че сигурно беше истинско удоволствие да се лети. И след всяко ново ято диви гьски, което прелиташе, домашните гъски става ха все по-неспокойни. Понякога те дори изпляскваха с криле, сякаш им се искаше да отлетят и те. Но тогава елка стара гъска винаги се обаждаше:

— Да не сте полудели! Ония там хем гладуват, хем мръзнат. Слушайки крясъците на дивите гъски, един млад гъсок бе обхванат от истинска треска за пътуване.

— Ако мине още едно ято, тръгвам с него — каза той. Зададе се ново ято, което крещеше като другите. Тогава младият гъсок се провикна:

— Чакайте! Чакайте! И аз ще дойда с вас!

Той разпери криле и се вдигна във въздуха, но веднага падна на земята, защото не бе навикнал да лети.

Дивите гъски сигурно бяха чули вика му. Те завиха и полетяха бавно назад, за да видят дали идва.

— Чакайте! Чакайте! — извика той и отново се опита да литне.

Момчето, което лежеше на оградата, чуваше всичко. „Ако този голям гъсок избяга, ще бъде голяма загуба — помисли си то. — На татко и мама много ще им бъде мъчно, ако го няма, когато се върнат от черква.“

За момент то съвсем забрави, че е малко и слабо, скочи сред стадото гъски и обхвана с ръце шията на младия гъсок.

— Да не си посмял да отлиташ! — извика то.

Но точно в този миг гъсокът си спомни какво трябва да направи, за да се издигне от земята. Той нямаше време да се освободи от момчето и то се вдигна във въздуха заедно с него.

Издигаха се толкова бързо, че на момчето му се зави свят. Преди да се сети да пусне шията на гъсока, той се бе издигнал толкова високо, че момчето щеше да се убие, ако паднеше на земята.

Единственото, което можеше да направи, за да се чувствува по-до-бре, беше да се опита да се покатери на гърба на гъсока. И то наистина се настани там, макар и с голяма мъка. Не му беше лесно и да се крепи на гладкия гръб между двете крила, които се размахваха. За да не падне, то трябваше да зарови двете си ръце дълбоко в перушината и пуха.