"Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция" - читать интересную книгу автора (Лагерльоф Селма)

Покривката на квадратчета

Главата на момчето беше така замаяна, че то дълго време не можа да дойде на себе си. Въздухът фучеше и свистеше срещу него, крилете се размахваха, а в перата сякаш вилнееше истинска буря. Около него летяха тринадесет гъски. Те махаха криле и квакаха. Всичко пред очите му танцуваше, ушите му шумяха. Не знаеше високо ли летят, или ниско и накъде отиват.

Най-после дойде на себе си дотолкова, че реши да разбере накъде го носят гъските. Но това не беше тъй лесно, защото не знаеше как ще намери смелост да погледне надолу. Беше сигурно, че ще му се завие свят.

Дивите гъски не летяха много високо, защото новият им спътник нямаше да понесе разредения въздух. Заради него именно те летяха малко по-бавно от обикновено.

Най-после момчето се реши да хвърли поглед към земята. Стори му се, че под него е разстлана голяма покривка, разделена на безброй малки и големи квадрати.

„Къде ли се намирам?“ — учуди се то.

Не виждаше нищо друго освен квадрат до квадрат. Някои бяха по-широки, други — продълговати, но всички имаха ъгли и прави линии, Нищо кръгло или начупено.

— Каква ли е тази голяма покривка на квадрати, която виждам долу? — каза момчето на себе си, без да очаква отговор.

Но дивите гъски, които летяха около него, веднага извикаха:

— Ниви и ливади! Ниви и ливади!

Едва тогава то разбра, че голямата покривка на квадрати е равнината на Сконе, над която летеше. Почна да разбира и защо е така разноцветна. Най-напред позна светлозелените квадрати: това бяха ръжените ниви, засети миналата есен и останали зелени под снега. Жълтосивите квадрати бяха стърнища, дето миналата година растеше жито, кафявите бяха стари ливади с детелина, а черните — запуснати пасбища или разорани угари. Кафявите квадрати с жълти краища сигурно бяха букови гори, защото в тях големите дървета, които растат в средата на гората, оголяват през зимата, а младите буки по края на гората запазват сухите си пожълтели листа чак до пролетта. Имаше също и тъмни квадрати със сиво в средата. Това бяха големите заградени чифлици с почернели сламени покриви и постлани с калдъръм дворове. Имаше и квадрати, зелени в средата, а отстрани обградени с кафяво. Това бяха градините, в които полянките се раззеленяваха, а храстите и дърветата около тях още не се бяха развити.

Като гледаше тия квадрати, момчето почна да се смее.

Дивите гъски го чуха и извикаха с укор:

— Хубава плодородна земя! Хубава плодородна земя!

Момчето веднага се умълча. „Как можеш да се смееш, когато ти се е случило най-ужасното нещо, което може да постигне човека!“ — мислеше си то.

Известно време стоя замислено, но скоро пак се разсмя.

След като посвикна малко с летенето и почна да мисли и за други работи, освен за това как да се задържи на гърба на гъсока, то забеляза, че въздухът е пълен с ята птици, които летят към север. Тези ята непрекъснато си подвикваха.

— Аха, и вие ли сте пристигнали днес? — викаха някои.

— Да, и ние — отговаряха гъските.

— Как ви се вижда пролетта?

— Нито лист по дърветата и студена вода в езерата — чуваше се отговор.

Като прелетяха над една къща, край която се разхождаха домашни птици, гъските завикаха:

— Как се казва чифликът? Как се казва чифликът? Петелът вирна глава нагоре и отвърна:

— Чифликът се казва Малкото дворче. И тази година както и лани! И тази година както и лани!

В Сконе чифлиците обикновено носят имената на собствениците, но вместо да отговарят, че това е чифликът на Пер Матсон или на Ола Бусон, петлите измисляха имена, които им се струваха подходящи — Пустинята, Малкояж, Щастлив двор, Планина от яйца или други смешни имена.

Но петлите в богатите чифлици бяха твърде горделиви, за да измислят нещо смешно. Един от тях изкрещя толкова силно, като че ли искаше да го чуят чак на слънцето:

— Това е господарският чифлик на Дюбек! И тази година както и лани! И тази година както и лани!

А малко по-нататък един петел извика:

— Това е Сванехолм! Целият свят би трябвало да го знае! Момчето забеляза, че гъските вече не летяха по права линия. Те криволичеха насам-натам над цялата южна част на равнината, сякаш се радваха, че са пак в Сконе и искаха да поздравят всеки чифлик. Стигнаха до едно място, дето имаше няколко големи тежки постройки с високи комини, заобиколени с много къщички.

— Това е захарната фабрика „Юрдберга“! — викаха петлите. — Това е захарната фабрика „Юрдберга“!

Момчето трепна върху гърба на гъсока. Как не можа да познае това място! То не беше далеч от дома му и миналата година беше пасло тук гъските. Но отгоре всичко изглеждаше съвсем различно.

Помисли си само! Оса, която също пасеше гъски там, и малкият Мац, с когото дружеше миналата година! Момчето се питаше дали те още бяха там. Какво ли щяха да кажат, ако знаеха, че то лети високо над главите им?

После „Юрдберга“ изчезна от погледа му и гъските продължиха към Сведала и езерото Скабер и обратно над манастира „Бьоринге“ и Хекеберга. В един-единствен ден момчето видя от Сконе повече, отколкото беше видяло през целия си живот преди това.

Когато дивите гъски виждаха домашните гъски, ставаше им много, драго. Тогава летяха съвсем бавно и викаха надолу:

— Отиваме към планините! Ще дойдете ли с нас? Ще дойдете ли е нас?

Но домашните гъски отговаряха:

— Още е зима. Много рано сте дошли. Върнете се! Върнете се! Дивите гъски се спускаха по-ниско, за да ги чуят по-добре, и викаха:

— Елате, ще ви научим да летите и да плувате!

Тогава домашните гъски се ядосваха и не отговаряха нито с едно квакане.

Но дивите гъски се спускаха още по-ниско, така че почти докосваха земята, след това светкавично се издигаха нагоре, сякаш уплашени от нещо.

— Ой, ой, ой! — викаха те. — Та това не са гъски! Това са овце! Това са овце!

Гъските на земята просто побесняваха и крещяха:

— Дано ви застрелят, всичките, всичките!

Като слушаше тези закачки, момчето почваше да се смее. После си спомняше за сполетялото го нещастие и заплакваше. Но скоро пак почваше да се смее.

Никога досега то не бе пътувало така бързо, а много обичаше да язди бързо и бясно. И никога не си бе представяло, че горе във въздуха е толкова приятно и че от земята се носи такава хубава миризма на пръст и смола. Не си бе представяло също, че може да се лети толкова високо над земята. Струваше му се, че отлита далеч от всички грижи и неприятности.