"Работилницата на дявола" - читать интересную книгу автора (Канел Стивън)

7. Скитници

Майк Холивуд кипеше от гняв. — Баща ми? Скапаняк! Знаеш ли кой беше най-лошият ден в живота му?

— Кой? — изфъфли Лъки.

— Денят, в който арестуваха Хайди Флайш.

Лъки отпи поредната глътка от преполовената бутилка вино.

Беше седем, неделя сутринта. Двамата вече бяха пияни и лежаха на дъските на един празен товарен вагон в средата на влак, който превозваше автомобили и бавно изкачваше склона на Черните хълмове в източен Тексас. Влакът скърцаше и стенеше, през отворената врата проникваше слаба слънчева светлина.

Някой наскоро бе пребил Лъки. Единият от предните му зъби беше избит, а устната му беше сцепена и може би трябваше да бъде зашита. Имаше и рани по устните от слънцето, защото бе припаднал в парка от жегата. Повечето синини и подутини бяха скрити под сплетените му руси коси. Лъки беше на трийсет и седем години, но човек трудно би определил възрастта му. Мазните му, дълги до раменете коси висяха, а сините му очи бяха кръвясали и разфокусирани.

Лъки не знаеше кой го е пребил, защото когато това се бе случило, бе изгубил съзнание в един от биваците на скитници. Свести се навреме, за да бъде отново нокаутиран. Прости се с петте долара, които бе спечелил от сечене на дърва в Уейко, Тексас, но най-лошото беше, че му откраднаха маратонките „Найки“. Сега краката му бяха увити в черни найлонови чували за боклук, които бе свил от контейнерите зад мисията на Армията на спасението. Директорът го бе изхвърлил заедно с Майк Холивуд след двудневен престой, защото този период беше максималният за пребиваване там.

А после двамата отидоха на разпределителната гара в Уейко и се качиха на този товарен влак.

Майк Холивуд беше на двайсет и две — петнайсет години по-млад от Лъки — и още имаше обувки, но с изключение на тези две предимства, между двамата нямаше почти никаква друга разлика. Той беше също толкова раздърпан, мръсен и пиян. Къдравата му мръсна коса беше залепнала за главата. На единствената му фланелка, от която бе произлязъл прякорът му, пишеше:

АРНОЛД ШВАРЦЕНЕГЕР

Е РАЗБИВАЧ НА ДОМОВЕ

ПРЕМИЕРА В ХОЛИВУД ТРЕТИ ЮЛИ 1999 ГОДИНА

— Шибаната Хайди Флайш — рече Лъки, после отново надигна бутилката, като внимаваше да излее виното право в гърлото си, за да не опръска мехурите от слънцето на устните си.

— Дай малко — каза Майк.

Лъки протегна ръка да му даде бутилката и едва не я изпусна. Майк успя да я хване, избърса гърлото й с мръсната си длан и отпи голяма глътка.

— Да, всичко в шибания живот на тоя скапаняк е само за него. Аз все едно съм мъртъв.

— Егоистично копеле — съгласи се Лъки.

— Бях при него само едно лято, но това ми беше достатъчно. Знаеш ли колко даде за наркотици само за един скапан ден?

— За един скапан ден? — повтори Лъки, вперил поглед в бутилката вино.

— Трийсет и две хиляди долара.

— Трийсет и две… Какво?

— Не казвам, че харчи по толкова всеки ден. Но намерих сметката в къщичката до басейна. Или може би беше някъде другаде. Не си спомням. Както и да е. Сметка от една аптека в Малибу. От десети март. Трийсет и два бона. Празноглавото копеле си го пъха в носа или в ръката, а после има наглостта да ми вдигне скандал за един малък купон с марихуана. Да му го начукам!

Майк отново отпи от виното.

— Да му го начукам! — пиянски повтори Лъки. — Дай шишето.

Майк му даде почти празната бутилка. Лъки вече се беше натряскал толкова, че се клатеше в ритъм с движението на влака. Подпухналите му очи бяха притворени.

— Шибаното копеле има… Как беше? Остро изразена мания — продължи Майк Холивуд. — Без майтап. От наркотиците. Взима торазин на всеки четири часа, и валиум, и викодим, и литиум, и ксанакс, и дезирел, и какво ли още не. Гълта повече опиати от цял руски отбор по вдигане на тежести… И този тъпанар да ме изгони заради единствения ми скапан купон с марихуана. Скъпият ми татко!

Влакът съвсем намали скоростта, наближавайки върха, и по чакъла до релсите се чуха стъпки. После се показаха четирима души — тичаха с всички сили успоредно с влака.

— Качвайте се, копелета! — пиянски изкрещя Лъки. Единият мъж скочи в товарния вагон. Другите двама го последваха, сетне се обърнаха, сграбчиха четвъртия и го издърпаха във вагона. Новодошлите бяха мръсни и дрипави като Лъки и Майк Холивуд, но съвсем не бяха толкова пияни.

— Я вижте какво има тук — рече единият, като огледа Лъки и Майк. — Пиячка.

Беше дебел и мазен, имаше дълги прошарени коси, завързани на опашка, и говореше с акцент от западен Тексас.

— Време е за коктейли — каза другият скитник и кимна към бутилката вино. Той беше нисък и мускулест и също говореше с тексаски акцент.

Третият бе чернокож мъж на трийсет и няколко години. Онзи, когото бяха издърпали във вагона, беше с бръсната глава и тялото му беше изрисувано със затворнически татуировки.

— Дай бутилката, задник — каза гологлавият.

— Дадено… — глуповато се ухили Лъки, бързо пресуши останалото вино и хвърли шишето през отворената врата на бавно движещия се вагон. — Изсмукахме всичко.

— Шибани янки — изръмжа чернокожият, когато чу акцента на Лъки.

— Седнал си ми на мястото — рече ниският мускулест скитник и тръгна към Лъки.

Лъки се опита да стане, но преди да се надигне, скитникът го ритна и Лъки падна по задник.

— Откъде си купи тези страхотни обувки от истинска кожа? — подигравателно се ухили мъжът; имаше предвид найлоновите чували на краката му.

Лъки и Майк разбраха, че яко са загазили. Щяха да ги пребият без абсолютна никаква причина. Понякога ставаше така по железопътните линии. Е, животът не прощава никому.

— По-спокойно бе, момчета — изфъфли Лъки, опитвайки да се съвземе.

— Шибани янки. Като хемороиди сте — провлачено каза сивокосият скитник. — Най-добре е да ги видиш прострени на земята. Но като станат, адски ме изнервят.

— Така е — опита да се ухили Лъки, но силна болка прониза изранените му устни.

— Ей сега ще изхвърчите оттук — рече онзи с бръснатата глава и без предупреждение четиримата тексасци се нахвърлиха върху двамата янки.

Схватката не беше ожесточена, защото Лъки и Майк бяха пияни. Лъки удари с глава ниския скитник, но други двама го хванаха и го изхвърлиха от вагона. Раницата му го последва. Влакът се движеше само с двайсет и пет километра в час. Лъки опита да се стегне, колкото можа, наведе глава към гърдите си, претърколи се тежко по лекия склон и накрая спря. Цялото тяло го болеше. След секунди Майк също излетя от вагона, тупна тежко на земята и не помръдна.

— Мамка му — измърмори Лъки. — Не знаеш как да падаш, Майк.

От вагона се разнесоха победоносни крясъци. Влакът отмина.

Лъки се изправи с усилие и огледа раните и охлузванията по тялото си. После залитайки се приближи до Майк, който още лежеше по гръб, изпаднал в безсъзнание. Лъки донесе раницата си и извади шише с вода и скъсана фланелка. Намокри я и я сложи на челото на Майк, който изохка, най-сетне отвори очи и попита:

— Какво стана?

— Тия простаци ни изхвърлиха от проклетия влак — изфъфли Лъки и се огледа. На север видя поляна и буйни зелени храсти. — Там може би има вода.

Майк Холивуд се опита да стане.

— Мисля, че имам счупени ребра — изпъшка той.

— Тия простаци ни изхвърлиха от проклетия влак — повтори Лъки и помогна на Майк Холивуд да се изправи.

Двайсет и две годишният мъж изстена и извика от болка.

— „Шварценегер е рушител на домове“ — замислено каза Лъки, гледайки фланелката му, — но ти и аз сме развалини без домове.

Зелената поляна се намираше на брега на голямо езеро. Водата беше студена и чиста. Лъки съблече фланелката и панталона си, махна найлоновите чували от краката си, нагази в езерото и изми косата си и изтърка с ръце тялото си, като внимаваше да не разкървави раните на устните си. Студената вода малко го отрезви.

— Този живот започна да ми писва — каза той, когато излезе от водата и седна на бельото си, сложено върху един голям камък. — Може би трябва да престана да пътувам по товарните влакове и да отида в Калифорния да бера плодове. А може би твоят баща ще ми даде някоя роля и ще стана звезда.

— Няма да искаш да работиш за него. Той е пълен задник — през стиснати зъби каза Майк, който още се държеше за ребрата. — Но понякога ми липсва… Не знам защо… Предполагам, защото…

— Защото е единственият ти роднина — довърши мисълта му Лъки.

Майк и по-рано бе изпадал в крайно противоположни настроения — гняв и омраза, последвани от чувство за самота и копнеж. Той отчаяно се нуждаеше от баща — услуга, която по-възрастният скитник не беше готов да му направи. Лъки обикновено търсеше нещо за пиене и постоянно се бореше да не изпадне в делириум тременс — онези страшни халюцинации, предизвикани от намаляващото въздействие на алкохола и разрушителното му въображение. Той бе изпадал два пъти в това състояние и веднъж крещя толкова отчаяно, че четирима скитници го заведоха в спешното отделение на една болница в Уилмингтън, Делауеър, докато Лъки гонеше въображаемите змии и буболечки, които мислеше, че пълзят по тялото му и гризат очите му.

Сега Лъки нямаше пари и алкохол. Трябваше да започне да работи, за да си осигури пиене, преди отново да бъде повален от проклетия делириум тременс.

Той погледна към езерото. На около петстотин метра имаше рибарско селище. После насочи погледа си на другата страна и видя огромна каменна сграда.

— Какво е това, по дяволите? — попита Лъки.

На около километър и половина се разнасяше прахоляк от превозно средство, движещо се по черен път.

— Прилича на затвор — отговори Майк.

Двамата гледаха с нарастваща паника как превозното средство се приближава към тях. Беше военен джип, боядисан в камуфлажен зелен цвят. Лъки и Майк бързо събраха нещата си и се скриха в храстите. Джипът спря там, където бяха седели. Шофьорът беше войник, на задната седалка имаше още двама. Всички бяха въоръжени до зъби.

— Имат пушки — прошепна Майк. — Немски автомати — рече Лъки.

Войникът, който се намираше най-близо до тях, извади мегафон и извика:

— Няма да ви гоним, но тази територия е военна собственост. Видяхме ви с биноклите. Слушайте какво ще ви кажа… Разкарайте се оттук. Отидете на магистралата или в село Ванишинг Лейк. Видим ли ви отново тук, ще ви изнесем с краката напред.

Мъжът с мегафона кимаше при всяка негова дума. После войникът изстреля един откос точно над главите на Лъки и Майк. Върху тях се посипаха листа и клонки. Сетне джипът потегли, връщайки се там, откъдето бе дошъл.

— Как така сме в Тексас, а на вратата пишеше Форт Детрик, Мериланд? — зачуди се Лъки.

— Кво ти пука? Дай да се чупим.

Те взеха вещите си и тръгнаха към рибарското селище.

Село Ванишинг Лейк беше малко и тихо — няколко десетки грубовати дървени бунгала. От двете страни на главната улица бяха наредени железария, супермаркет и бензиностанция. Имаше пристанище, където даваха лодки под наем, а до него — магазинче за рибарски принадлежности и ресторант с надпис:

КОФА И СТРЪВ

Докато Лъки и Майк бавно вървяха из центъра на селото, от железарията излязоха няколко души, за да видят двете нежелани привидения. Лъки отново бе нахлузил на краката си найлоновите чували, а Майк се бе превил на две и се държеше за ребрата.

— Да опитаме ей там — каза Лъки и посочи ресторантчето. — Аз ще говоря. Трябват ни пари за пиячка.

Двамата се приближиха до задната част и усетиха миризма на ядене от кухнята.

— Хей — извика Лъки и потропа на вратата.

След минута отвътре излезе красива млада русокоса жена, облечена в блуза без ръкави и джинси. На колана й бе затъкнат тефтер за поръчки, а зад ухото — молив.

— Да? — каза тя.

— Добро утро — усмихна се Лъки. — Аз и Майк сме много гладни. Днес е неделя, ден за християнско милосърдие, затова се питахме дали не може да свършим някаква работа срещу малко храна. Или още по-добре — срещу малко пари за нещата от първа необходимост — шампоан, самобръсначки. Каквото и да ни дадете, ще бъде високо оценено, госпожо.

Той се усмихна още по-широко, така че се видя счупеният му зъб.

— Ще попитам Бари. Той е шефът. В задния двор са влизали миещи мечки и са разхвърляли боклука навсякъде. Може да изчистите. Чакайте малко.

Тя изчезна и след няколко секунди се появи отново и им даде по две големи понички със захар.

— Седнете там — рече младата жена и посочи една пейка под бора.

— Благодаря. Аз съм Лъки, а това е Майк.

— Казвам се Стейси — каза хубавицата.