"Работилницата на дявола" - читать интересную книгу автора (Канел Стивън)

11. Апокалипсис

— Задник! — изкрещя Дейл Коул и насочи дванайсеткалибровата си пушка към дебелия, потящ се Дъглас Балард. Двамата стояха пред железарията във Ванишинг Лейк. Дъглас се обърна и отчаяно хукна към стъпалата пред вратата. Дейл стреля и отнесе част от дясната ръка и рамото му, преди Дъглас да стигне до прага, после дебнешком се приближи до стария си приятел: движеше се бавно и целенасочено като хищно животно — и започна да крещи. Прицели се, стреля отново и превърна главата на Дъглас Балард в кървава мъгла, сетне бръкна в джоба си, за да зареди пак пушката си.

Барни видя това от прозореца на „Кофа и стръв“.

— Писна ми — рече той, грабна чука за месо от тезгяха и се обърна към Стю Маршал, един от клиентите си. — Ела да спрем това.

Барни и Стю изскочиха от ресторанта, хванаха Дейл Коул, който зареждаше пушката си, и го притиснаха до стената на дървената веранда.

Също като Сидни Сандърс, Дейл се съпротивляваше като обезумял. Очите му бяха кръвясали и блестяха от лудост. Стю се опита да го задържи, а Барни го удари с чука за месо и го повали на земята. После го завързаха с коланите си, както бяха видели да правят войниците, и се наведоха над него. И двамата трепереха.

— Какво става? Защо се случва всичко това? — смаян попита Барни.

Стю не отговори. И той не проумяваше нищо.

— Махам се оттук. Ще отида да повикам помощ — заяви Барни, тръгна към колата си и без да се обръща, седна зад волана и потегли.

Движеше се със сто и десет километра в час, когато навлезе в завой и видя три паднали на пътя дървета. Удари спирачки и спря само на няколко крачки от масивните стволове. Отнякъде се появиха двама войници в защитно облекло — приличаха на астронавти.

— Трябва да се върнеш — каза единият.

— Какво правите в онзи затвор, по дяволите? Какво сте изпуснали? Хора, които съм познавал цял живот, се стрелят по улиците! — извика Барни. — Полудяват!

Войниците отстъпиха една-две крачки и извадиха оръжията си.

— Връщай се.

Барни не виждаше как може да заобиколи въоръжени войници и отсечени дървета и след миг колебание се качи в колата си.

— Ще горите в ада за това! — извика той, тресна вратата на пикапа си, обърна и бързо подкара обратно към Ванишинг Лейк.

— Има още два случая — докладва Ник Зинго. — Единият в селото и вторият на Лейк Роуд. Неколцина цивилни се опитаха да избягат.

Адмирал Зол седеше в старата съдебна зала на затвора, която сега служеше за конференции, и слушаше. Здрачаваше се. Той погледна през прозореца. Опитваше се да измисли план за карантина.

— Цивилните ще започнат да се измъкват — добави Ник Зинго. — Ще ни трябва силна нощна охрана на периметъра.

Адмирал Зол стана. На оранжевата светлина на залязващото слънце се виждаха неясните очертания на кулата на затвора. Той не можеше да повярва, че всичко, което става, е истина. Зол работеше по тази програма от двайсет и седем години. Беше се борил да я спаси, когато през 1972 година президентът Никсън нареди да я прекратят. Тогава Зол беше само военноморски командир. Наскоро се бе върнал от Виетнам, беше свръзка с Форт Детрик и го назначиха в Пентагона. И много бързо Зол започна безрезервно да вярва в онова, което се извършваше в Дяволската работилница.

Стратегическо оръжие беше всяко нещо, което бе способно да убие с един-единствен удар голям брой хора. Зол осъзна, че в това отношение биологичните оръжия далеч превъзхождат ядрените. Първо, те бяха много по-евтини. Огромните суми, използвани за ядрени оръжия, можеха да бъдат пренасочени към по-прагматични, конвенционални военни операции. Второ, биологичните оръжия не унищожаваха инфраструктурата на противника.

Те не превръщаха завладените градове в димящи купчини от радиоактивни развалини. Двайсет и четири часа след приложението им окупационните сили можеха да навлязат в района, а телефоните щяха да работят. Трето, макар да бяха унищожителни, биологичните оръжия поразяваха само хората, но не и околната среда.

Зол убеди няколко членове на Генералния щаб в предимствата на биологичните оръжия и тихомълком продължи да осъществява тайната програма във Форт Детрик под претекст, че разработва защита срещу химични и биологични атаки на терористи. Той внимателно замаскира това пред Конгреса и уреди финансиране от Пентагона чрез колежи и университети, дегизирайки сумите като стипендии за научноизследователска дейност, и доведе във Форт Детрик откачени научни гении като Декстър Демил. Когато ЦРУ надуши програмата, Зол бе принуден да включи и техни агенти и майсторски я преведе през опасните бързеи на многобройните изслушвания в Конгреса, предизвикани от своеволната каубойска тактика на ЦРУ. Те бяха привлекли внимание към програмата с тестовете си с комари в Карвър Вилидж, с тъпите си въздушни експерименти в Минесота и с невероятно глупавото си пълно поражение в метрото в Ню Йорк, когато агентите на ЦРУ се бяха опитали да разберат дали микроорганизмите, пуснати в тунела, ще се разпространят от въздушното течение на мотрисите и накрая ги изтърваха от отдушниците на вентилационните шахти в целия град.

Повикаха го във Вашингтон, но Зол успя да убеди Конгреса, че въпреки няколкото грешки, работата, която се извършва във Форт Детрик, не е незаконна и спомага за развитието на антитерористичната наука.

И сега, след всичките тези години, в навечерието на най-голямата победа, заради няколко избягали комара цялата програма можеше да се провали. Нещо по-лошо, въпреки патриотичните си мотиви, Зол знаеше, че ще бъде охулен. Щяха да го сложат в една категория с чудовища като Адолф Хитлер или Саддам Хюсеин, които бяха извършили геноцид. Политиците и американската общественост нямаше да възприемат истината в доводите му. Те безразсъдно щяха да предпочетат ядрените оръжия, които имаха потенциала да унищожат света, пред далеч по-прагматичните биологични оръжия.

Адмирал Зол знаеше, че ситуацията във Ванишинг Лейк вероятно няма да бъде напълно овладяна. Все някой щеше да изплюе камъчето и да разкаже какво се е случило. Беше му необходима изкупителна жертва, на която да припише вината. И очевидният избор беше Декстър Демил. Още повече, че тъкмо той беше ученият, създал приона убиец.

Демил беше темпераментен гений, склонен към самоубийство, и често бе потрошавал лабораторията си в пристъп на неконтролируем гняв. Затова беше под постоянно наблюдение. Нямаше да е трудно обществеността да повярва, че той е разработил биологичното оръжие без знанието и одобрението на адмирал Зол и че когато незаконните му изследвания са били разкрити и разобличени, се е побъркал и е пуснал на свобода комарите си убийци и после се е самоубил.

— Искам да затвориш доктор Демил в една от килиите на блок В — каза Зол на капитан Зинго, който съобщи заповедта по предавателя си. — Слънцето залязва. Как ще намерим комарите?

— Засега сме открили две гнезда — отговори Зинго и посочи блатистите местности на картата.

— Добре. Да започваме. Не можем да чакаме. Изпрати два хеликоптера да ги изгорят.

— Слушам, сър — каза капитан Зинго и излезе. Адмиралът остана сам в сумрачното помещение.

Последните лъчи на слънцето едва-едва осветяваха ръбовете на масата и столовете. Зол постоя няколко минути, потънал в мисли. Сетне чу, че хеликоптерите, излитат, и ги видя да минават над двора на затвора и над езерото. Наблюдава ги, докато не се превърнаха в точици в отслабващата светлина.

— Юнак две, тук Юнак едно. Времето ни над мишената е точно десет минути — каза Зинго на пилота на другия хеликоптер „Блекхоук“, който летеше от дясната му страна.

— Юнак две, прието — отговори капитан Дон Ейбрамс от втория хеликоптер.

Ник Зинго седеше до пилота. Двата хеликоптера летяха над езерото. Той бе решил да ограничи времето на полета над мишената, за да избегне проблеми с цивилното население. Планът беше да прелетят два пъти над тресавището покрай брега и да хвърлят във водата реактивно гориво. После двамата стрелци с картечници щяха да изстрелят куршуми с фосфорни върхове в напоената с гориво трева и да запалят мочурището. Времето на полета над мишената щеше да бъде около десет минути.

Ник бе правил това и преди по време на незаконна сухопътна операция на ЦРУ в Панама и знаеше, че трябва да са готови да се издигнат бързо, за да не бъдат засегнати от експлозията. Зинго погледна другия „Блекхоук“, който летеше на десетина метра вдясно, и грабна микрофона.

— Юнак две, пази колелата и запали блатата — каза той, когато наближиха тресавището.

Вторият „Блекхоук“ свърна надясно. Неизвестно защо, Дон Ейбрамс не потвърди съобщението.

Хеликоптерът на Зинго бавно прелетя над мочурището, а стрелците отвориха клапата и изсипаха хиляди литри реактивно гориво в тръстиките, после се наведоха през вратата и започнаха да изстрелват куршумите с фосфорни върхове, които експлодираха веднага при съприкосновението с тинестата земя. Горивото се запали и се вдигна огромно кълбо оранжев огън.

На петстотин метра на север, в кабината на втория „Блекхоук“, капитан Дон Ейбрамс извършваше същата операция. Той беше опитен боен пилот, участвал в безброй акции по време на войната в Персийския залив. Ейбрамс беше сговорчив и това поддържаше спокойствието на екипажа му, но цял следобед се чувстваше много странно. От време на време го обземаше гняв за неща, които обикновено би отминал със смях. На два-три пъти му се зави свят, но тези усещания преминаха бързо. Постепенно капитан Ейбрамс осъзна, че се съмнява в целта на акцията — нещо, което никога не му се беше случвало. Той беше стриктен и изпълнителен, но цял следобед гневно се питаше: „Какво правя тук, по дяволите?“

Ейбрамс погледна хеликоптера на Зинго, който вече се намираше на около хиляда метра и летеше ниско. От вратата се изсипа поток от куршуми, последван от мощна експлозия. След няколко секунди ударните вълни надиплиха водата, рикошираха в хеликоптера на Ейбрамс и го разклатиха. Това предизвика у него пристъп на необоснован, злобен гняв.

— Готов съм за стрелба — каза по микрофона единият стрелец.

— Аз издавам заповедите тук, по дяволите! — сопна се капитан Ейбрамс.

— Трябва да запалим блатата, Локатор — рече другият стрелец, употребявайки прякора, който екипажът му бе измислил заради големите уши.

— Затваряй си устата, да ти го начукам, и се обръщай към мен по ранг, ефрейтор — извика Дон Ейбрамс. Ядоса се толкова много, че ръцете му се разтрепериха. После за миг загуби равновесие и едва съумя да овладее хеликоптера.

— Както кажеш, капитане.

Странното усещане на Дон Ейбрамс се засилваше. Имаше чувството, че сякаш не е той, а някой друг. Защо беше толкова ядосан? Какъв беше този световъртеж? Сетне чу гласа на Ник Зинго.

— Хайде, Локатор. Половината ти време изтече. Пали!

Неочаквано Дон Ейбрамс зави наляво и се насочи право към другия хеликоптер. За миг се запита защо прави това, но тази мисъл бързо се разсея в гнева, който помрачи съзнанието му.

— Какво прави Ейбрамс, по дяволите? — зачуди се Зинго, когато видя, че хеликоптерът завива и се насочва към тях под ъгъл за атака.

После, преди Зинго да успее да се обади по радиопредавателя, видяха, че приближаващият се „Блекхоук“ стреля по тях, и след секунда няколко петдесетмилиметрови куршума пробиха обшивката на хеликоптера им и силно го разклатиха.

Пилотът рязко зави наляво, обърна носа на хеликоптера към стрелящия „Блекхоук“ на Дон Ейбрамс и изсипа дъжд от куршуми.

— Разкатай го това копеле! — изкрещя Зинго на пилота, когато капитан Ейбрамс прелетя над тях.

Онова, което се случи после, беше трудно за разбиране.

Изведнъж Дон Ейбрамс се отказа от атаката срещу хеликоптера на Зинго и се сниши над Ванишинг Лейк.

След няколко минути прелетя над върховете на дърветата покрай брега на езерото и се насочи към центъра на селото. Картечниците на носа започнаха да стрелят, като откъсваха парчета асфалт, взривяваха коли и убиваха шофьорите. Сетне, без колебание, четиринайсеттонният „Блекхоук“ се спусна над „Кофа и стръв“ и се заби в прозореца. Ресторантът се взриви и към небето се издигна огромно кълбо от бял огън. Ударната вълна от експлозията разтърси селото и строши стъклата на прозорците на околните къщи.

— Юнак едно до базата — каза Ник Зинго. — Юнак две току-що се разби. Локатор се побърка. Атакува ни, после обстреля града и се заби в ресторанта. Имаме огромен проблем.

— Прието, Юнак едно. Стой на повикване.

Хеликоптерът на Зинго закръжи над селото и екипажът изумен се вторачи в зрелището. Сградите пламваха една след друга. Хората бягаха по улиците. Дрехите и телата им горяха.

— Мамка му! — смаяно възкликна пилотът.

Адмирал Зол чу експлозията и се качи в кулата с газовата камера в централния блок на затвора. Погледна с бинокъла през прозореца и видя огромния пожар, разразил се над езерото. От време на време се взривяваше нещо. Зол изслуша описанието на ситуацията от Зинго и разбра, че няма избор.

Адмиралът бе заличил от лицето на земята цели виетконгски села с едно-единствено преместване на лоста на своя „Интрудър“. Това не му се нравеше, но още тогава трябваше да се примири с факта, че някои акции са по-трудни от други в морално отношение. Той включи предавателя. Гласът му беше изумително спокоен.

— Юнак едно, тук базата. Ситуацията излезе от контрол — бавно каза адмирал Зол. — Унищожете всичко.

Ник Зинго винаги се бе подчинявал на заповедите, но сега се поколеба. За миг радиовръзката бе прекъсната от атмосферни смущения, после отново се чу дрезгавият, стържещ глас на адмирал Зол, който, реагирайки на мълчанието на Зинго, натъжено каза:

Разбирам те. Но го направи, по дяволите!