"Работилницата на дявола" - читать интересную книгу автора (Канел Стивън)

10. Контрол върху пораженията

Седяха в старата съдебна зала в голямата правоъгълна административна сграда от белезникави тухли. От прозорците, обърнати към двора, се виждаше високата кула на газовата камера в централния блок на затвора.

Адмирал Джеймс Зол седеше с гръб към прозорците, през които струеше слънчева светлина, озаряваща нещастните лица на Декстър Демил, Чарлс Лак и полковник Читик. В единия ъгъл на залата, до голямата карта на Ванишинг Лейк, седеше капитан Николас Зинго. Той и командосите му от Делта Форс бяха зачислени към адмирал Зол за охрана на програмата и бяха дошли преди час от Форт Детрик с три хеликоптера „Блекхоук“ без опознавателни знаци.

Капитан Зинго беше мускулест трийсетгодишен мъж.

Декстър се страхуваше, че някой ден именно Зинго ще получи заповед да го очисти. Зинго беше командир на бойна част, състояща се от десетима добре обучени командоси от Делта Форс, които веднага след пристигането си присвоиха всички джипове и камиони на затвора и после бързо ги разположиха около Ванишинг Лейк. Капитан Зинго имаше на ухото слушалка, свързана с радиопредавател, прикрепен на колана му, и поддържаше връзка с командосите си, като в същото време слушаше какво става в залата за конференции.

— Предполагам, че причината е твоят коктейл — обърна се адмирал Зол към доктор Демил.

— За да разберем със сигурност — отговори Декстър, трябва да изследваме с електронен микроскоп мозъчна тъкан и да видим дали в клетките има необичайни количества амилоидни отлагания и…

— Зарежи глупостите — прекъсна го Зол. — Не искам да слушам научни бръщолевения. Нашето изобретение ли е виновно, или не?

Декстър не можеше да събере сили да отговори, но доктор Лак каза:

— Да, адмирале.

Зол стана, бавно заобиколи масата и се приближи до картата.

— Как са излезли проклетите комари?

— Преди час направихме тест с оцветен пушек. Един от отдушниците пропуска. Старите газови клапи не са добре запечатани и не са били ремонтирани отдавна.

— Защо не направихте тест с оцветен пушек преди да вкарате там онези двама лайнари?

— Уместен въпрос, сър — отговори Чарлс Лак и погледна Декстър, сякаш той знаеше отговора.

Демил знаеше, че са направили грешка. А „Откачения ас“ не беше човек, който прощаваше грешките.

Стаята сякаш се смали и стените се приближиха до него. Дъхът му излизаше бързо, а сърцето му блъскаше толкова силно в гърдите, че той се уплаши да не получи инфаркт.

— Добре. Да оставим това — каза Зол. — Сега имаме проблем. Искам пълна карантина на това село. Никой да не го напуска. Колко души живеят в него?

— Към четиристотин — отговори доктор Лак.

— Освен това искам да се прекъснат телефоните. Искам пълно информационно затъмнение. Ако нещо се разчуе, данъкоплатците ще разберат, че парите им отиват за финансирането на тази програма, и ще ни повикат в Белия дом да даваме обяснения. — Никой не каза нищо, но всички знаеха, че ако историята се разчуе, ще отидат не в Белия дом, а в затвора Левънуърт. — Главният приоритет е карантината. После ще се погрижим за унищожаването на избягалите комари.

Капитан Зинго също стана и се приближи до картата.

— Ние имаме свръхчувствителни самонасочващи се микрофони, настроени на точната честота на звука, който издават женските комари, когато летят. Били са изпробвани върху комари, преносители на зараза, затова знаем, че са прецизни и ефикасни. Хората ми проверяват мочурищата около езерото, за да открият местата, където се размножават.

— Защо мислите, че се размножават? — попита Декстър. — Женските са стерилизирани. Не могат да се размножават.

Доктор Лак скочи.

— Не искам да споря, Декстър, но явно не са били добре стерилизирани.

— Как не! — сопна се Демил. — Лично аз го направих.

— Взех няколко новоизлюпени ларви от лабораторията ти, които после се излюпиха. Не си стерилизирал добре женските и съжалявам, че го казвам, но намерих и жизнеспособни мъжки комари.

— Това е невъзможно! — възкликна Декстър, но започна да подозира, че доктор Лак е саботирал експеримента му с комарите. — Насекомите и ларвите бяха изложени на силна доза рентгеново облъчване. Няма начин да се размножават.

— Обаче е станало — каза Чарлс Лак. Лицето му беше сериозно. Той бе избрал този момент, в присъствието на адмирал Зол, за да унищожи Декстър Демил.

— Ако се размножават — рече капитан Зинго, — тогава имаме още по-голям проблем. Трябва да намерим местата край езерото, където са гнездата им, и незабавно да ги изтребим с инсектициди или със запалителни вещества. Мисля, че трябва да запалим тресавищата и да ги изгорим. Така ще унищожим новоизлюпените ларви.

В стаята настъпи тишина, изпълнена с нервно напрежение. Накрая капитан Зинго добави:

— Половината от хората ми работят с високочестотни микрофони и търсят местата на размножаване. Другата половина се занимават с телефоните и карантината.

— Комарите се роят на залез слънце — каза доктор Лак. — Мисля, че трябва да се справим с тях преди това.

— Добре. Имаме два часа — рече Зинго, погледна часовника си и после се обърна към картата. — За карантината на цивилното население ще разположим хора на двете шосета около езерото. Линейката е паркирана на главния път. Ще отсечем няколко дървета и ще блокираме магистралата на три километра оттук. Ще поставим там двама души да връщат колите, но така вероятно ще спечелим по-малко от ден. После ще довтасат местните ченгета.

— А телефоните? — попита адмирал Зол.

— Работим по въпроса — отговори капитан Зинго и включи предавателя си. — Дайте информация за обстановката.

Той се заслуша за минута, после изключи предавателя, погледна Зол и каза:

— Току-що са извадили от строя антените за клетъчните телефони на хълма. Намерили са главната телефонна разпределителна кутия и в момента я дезактивират.

— Нещо друго?

— Единият от четирите разузнавателни екипа току-що е научил, че на изток около железопътната линия има някакъв бивак на скитници. Веднага щом могат, ще отидат да се погрижат за тях.

Декстър Демил рязко изправи рамене. Фанън Кинкейд беше въоръжен до зъби фанатик. Декстър се съмняваше, че двамата мъже с джипа ще могат да се погрижат за един от четирите Божии ангели на революцията.

Стейси и повечето жители на село Ванишинг Лейк чуха бръмченето и тракането на перките на трите хеликоптера „Блекхоук“, разнасящо се от каньона и отекващо по хълмовете. Десетина-дванайсет мъже излязоха от къщите си, застанаха на кея и се вторачиха през биноклите си в бойните хеликоптери, които се приземиха на километър и половина от игрището за бейзбол до затвора.

— Какво са намислили тия типове? — нервно попита Барни.

Всички се опитваха да проумеят странните събития от следобеда. Стейси стоеше досами водата и гледаше хеликоптерите без опознавателни знаци през телеобектива на фотоапарата си. Тя направи няколко снимки и се замисли какъв да бъде следващият й ход. Не се съмняваше, че има някаква аеробиологична епидемия, разпространена от комари. Запита се дали всички жители на Ванишинг Лейк ще умрат, следвайки ужасния самоубийствен път на горките Сид и Мери Сандърс. Подозираше, че странният невроенцефалит, погубил Сид, е прион, който много прилича на рядката болест „куру“, открита в началото на седемдесетте години от Карл Гайдушек и Декстър Демил. Макс й бе писал, че „куру“ се причинява от деформиран протеин, който, след като се поеме от организма или се инжектира, не се разрушава от ензимите в тялото като другите протеини. Прионът проникваше в мозъка, където атакуваше центъра на настроенията, разяждаше го и го превръщаше в пихтия, предизвиквайки състояние, наречено гъбест енцефалит. Ако доктор Демил бе разработвал някаква подсилена разновидност на „куру“, това щеше да бъде най-страшното разработвано досега стратегическо оръжие. Стейси знаеше, че преносителите са комарите — и ако се размножаваха, само след няколко часа жителите на Ванишинг Лейк щяха да обезумеят.

Мислеше и за още нещо, което Макс бе включил в съобщението си до нея по електронната поща. Там пишеше, че протеиновото биологично оръжие е изключително опасно, защото се приспособява към химичните съединения в организма на гостоприемника. Прионът не причиняваше инфекция или оток подобно на вируса, затова често не можеше да бъде поставена диагноза. Това всъщност беше тайно оръжие, което незабележимо и ефикасно поразяваше мозъка. Имунната система дори не съзнаваше, че прионът е проникнал в организма. После този деформиран протеин се разпространяваше бързо, а тялото не произвеждаше антитела, които да се борят с него.

След двайсет минути в рибарското селище пристигна първият джип, пълен с облечени в защитни дрехи войници. Шофьорът караше бавно по улицата, а един от войниците държеше микрофон.

— Какво стана със Сид? Мъртъв ли е? — попита Барни.

— Прибирайте се вътре — отговори войникът. — Ние ще се погрижим за всичко.

Стейси стоеше наблизо и видя студения, заплашителен поглед в очите на тримата войници. В изражението им липсваше всякаква загриженост към населението на селото. Тя знаеше, че инцидентът ще ескалира и че ако иска да остане жива, трябва незабавно да избяга от Ванишинг Лейк.

Отиде в бунгалото си и се опита да се обади на Уендъл в университета на Южна Калифорния. Телефонът не работеше. Клетъчният — също.

— По дяволите! — прошепна тя, разбрала, че военните вече са прекъснали комуникациите.

Сигурно и пътищата бяха блокирани. Стейси грабна раницата си и тетрадката с научната информация и започна да хвърля на леглото всичко, от което щеше да се нуждае. Намери няколко шоколадови десерта, бутилка минерална вода, дъждобран и фотоапарата си. Сложи ги в раницата и я нарами.

— В какво ме забърка, Макс? — прошепна Стейси, после огледа стаята за последен път.

Не видя нищо друго, което би могло да й потрябва, и излезе от бунгалото.

Тръгна по пътеката зад ресторанта и навлезе в гората. Вървеше близо до брега и се движеше към стария затвор. Нямаше представа дали ще умре от смъртоносно ухапване на комар, или в ръцете на войниците със студените очи. Знаеше само, че това са същите гадове, които бяха убили Макс и се готвеха да убият и други невинни хора.

Стейси Ричардсън възнамеряваше да направи фотографски архив на престъпленията им.