"Работилницата на дявола" - читать интересную книгу автора (Канел Стивън)

9. Произшествие във Ванишинг Лейк

— За мен голям чийзбургер, малко чили конкарни и будвайзер — каза доктор Чарлс Лак и огледа хубавата фигура на Стейси Ричардсън, която се наведе над масата да му налее чаша вода.

„Кофа и стръв“ се изпълваше с посетители. Беше неделя обед и клиентите бяха обичайните пенсионери, ходили на църква, и неколцина рибари, а в отсрещния ъгъл на ресторанта имаше група войници от затвора, които вдигаха невъобразим шум.

— Мога да говоря с тях, ако искаш — каза доктор Лак.

— Не е необходимо. Те са като кученца, които дърпат и късат обувка — рече Стейси с провинциалния акцент, който бе усвоила, когато бе играла в училищната постановка на „Оклахома“.

Чарлс Лак се опитваше да измисли начин как да свали тесните джинси на красивата нова сервитьорка и да я вкара в леглото. Не го биваше много с жените. Бе оплешивял рано и досега, на трийсет и четири години, бе спал само с две жени. Доктор Лак погледна поразително красивата русокоса сервитьорка и реши да изиграе най-силния си коз — научния си интелект.

— Искаш ли да чуеш какво открихме? — попита той. — Наистина е невероятно.

— Разбира се — ухили се тя и затъкна тефтера в колана си, а молива — зад ухото. — Обикновено слушам само оплаквания от храната на Барни.

— Нали ми каза за онези скитници, които сте наели да изчистят задния двор, след като са влизали миещите мечки…

— Да — каза Стейси и погледна през прозореца към Майк Холивуд и Лъки, които привършваха с изгребването на боклука.

— Ами… допреди няколко месеца се занимавах с изследвания на миещите мечки.

„И аз“ — помисли Стейси и си спомни доклада, от чието публикуване в списание „Науката за животните“ бе спечелила петстотин долара, и за Изи, керамичното мече, подарък от Макс.

— Изследването ми показа, че някои разновидности на Н1У-1 при миещите мечки инфектират човешките мозъчни клетки.

Стейси беше чела научния доклад. Изследването бе извършено от трима японски микробиолози и името на доктор Чарл Лак не се споменаваше никъде.

— Ти и доктор Демил сигурно имате страшно много работа в затвора — каза тя, сменяйки темата.

— Познаваш ли доктор Демил?

— Не съм разговаряла с него. Един-два пъти го видях в магазина за хранителни стоки. Винаги има охрана, сякаш е национално съкровище.

— Е, не съвсем. — Сега доктор Лак внимателно подбираше думите си, за да дискредитира съперника си. — Доктор Демил е объркана и дисоциативна личност и трябва непрекъснато да бъде наблюдаван. Не обичам да употребявам термини като „склонен към самоубийство“, но охраната го пази за негово добро.

— Аз пък мислех, че е важна клечка — рече Стейси и учудено поклати глава. — Е, отивам да изпълня поръчката ти, защото инак ще умреш от глад.

Тя се отдалечи и войниците подсвирнаха, когато мина покрай тях.

— Дай по още една бира, Стейси — извика един.

— Ей сега, сладур — изчурулика тя и се стрелна покрай масата им. — И по-спокойно. Това не е родео.

Стейси събра използваните чинии и влезе в кухнята, където Барни, собственикът на ресторанта, печеше кюфтета, бъркаше соса чили и изоставаше с поръчките. Той избърса потното си чело с хавлията, която винаги беше преметната на врата му.

— Още по една бира за войниците — каза тя. — А доктор Лак иска чийзбургер и чили конкарни. Двамата скитници приключват с почистването, затова по-добре реши колко ще им платиш.

— Имам много работа, Стейси. Ще се оправя със скитниците, когато мога.

Барни сложи бирите на подноса, сетне бутна две плодови салати на шубера.

Стейси взе всичко, влезе в ресторанта и сервира питиетата и храната.

— Ето я спасителката! — извика един от войниците. Онзи, който седеше най-близо до нея, се опита да я хване през кръста, когато тя се наведе да раздаде бирите.

— Спокойно, сладур — рече Стейси и закачливо блъсна ръката му. — Не бъркай в канчето на шефа.

Войниците нададоха одобрителни възгласи.

След като родителите й починаха, Стейси бе работила като сервитьорка и бе спестила достатъчно, за да плати следването си в колежа. И първото, което научи, беше как да сервира, без да я закачат.

Тя раздаде бирите, взе плодовите салати и ги занесе на съседната маса, където седяха Сид и Мери Сандърс, съпружеска двойка над шейсетте.

Сид беше пенсиониран зъболекар и знаеше множество стари вицове. Мери беше сивокоса и винаги мила. Двамата бяха казали на Стейси, че скоро са празнували сребърната си сватба и са се преместили във Ванишинг Лейк, за да изживеят златните си години. Мери гневно гледаше буйстващите войници.

— Как ги търпиш? — ядосано попита тя.

— Съжалявам, госпожо Сандърс. Току-що ги помолих да се успокоят. Заповядайте, две плодови салати от ананас и кисело мляко с аромат на праскови. Ей сега ще донеса чайовете с лед.

— Когато онази сграда беше затвор, непрекъснато се притеснявахме, че някой ще избяга и ще ни убие, докато спим. Мислехме, че ще е много по-добре, когато я взе университетът, но сега навсякъде е пълно с войници.

— О, защо не престанеш да се оплакваш? — изръмжа Сид — нещо, което не беше характерно за него — и стресна и Мери, и Стейси.

— Цяла сутрин си намусен и Заядлив — каза Мери. — Какво ти става, Сид?

— Ей сега идвам — рече Стейси. Искаше да избегне тази непривична семейна кавга.

Докато се обръщаше, чу Мери да казва:

— Не ме гледай така злобно!

После Стейси чу шум на масата на семейство Сандърс, обърна се и видя, че Сид неочаквано става и гледа гневно съпругата си.

— Какво има? — попита Мери.

— Да те вземат дяволите! — извика той.

— Моля?

В ресторанта настъпи тишина. Всички се вторачиха в кръглоликия зъболекар, който ругаеше жена си на публично място без очевидна причина. Лицето му изведнъж се разкриви и зачерви.

— Млъкни, Сидни — изсъска Мери. — Седни и се дръж прилично. Какво ти става?

— Да ти го начукам! — яростно изкрещя той, протегна ръка и грабна от масата назъбения нож.

А после замахна и заби ножа до дръжката в гърдите на съпругата си. Мери Сандърс изохка, бялата й копринена блуза се обагри с тъмночервена кръв. Тя започна да пищи, а съпругът й се обърна и хукна навън. Посетителите се развикаха.

Стейси за миг се вцепени, а после протегна ръце към възрастната жена, която седеше и ужасена гледаше ножа в гърдите си. Мери потрепери в първия си предсмъртен гърч. Тялото й започна да се тресе и дясната й ръка удари с всичка сила по масата. Острието бе пронизало сърцето й и Стейси разбра, че конвулсиите са признак за кислородна недостатъчност в мозъчната кора. Възрастната жена потрепери още няколко пъти, сетне въздъхна дълбоко и падна върху тапицираното канапе в сепарето.

Стейси провери пулса й, но госпожа Сандърс беше мъртва.

Сид стоеше насред улицата между ресторанта и пристанището. Зъбите му бяха оголени. Още крещеше обидни думи. Двама войници го бяха последвали от заведението. Те стояха на прага на „Кофа и стръв“ и ужасени гледаха ръмжащия зъболекар.

— Да го вържем. Той е стар и немощен — каза по-високият, беше ефрейтор. — Ти мини отдясно, а аз — отляво.

Те се разделиха и тръгнаха към доктор Сандърс. И изведнъж възрастният мъж ги нападна. Направи го с такава ярост и ожесточение, че двамата двайсетгодишни мъже не можаха да го удържат. Сидни започна да дере лицата им — и щракаше със зъби: опитваше се да ги хапе!

На верандата изтичаха още двама войници. Загледаха стъписани как възрастният зъболекар се бие с двамата им другари, които бяха три пъти по-млади от него, после изтичаха на улицата и четиримата заедно успяха да обуздаят Сандърс.

Завързаха ръцете му зад гърба с коланите си и го завлякоха в ресторанта. Барни предложи да го заключат в празния килер в задната част на заведението. Помещението нямаше прозорци и се заключваше с катинар. Затвориха го там, но продължиха да чуват несвързаните му крясъци.

— Какво му стана? — смаяно попита Барни. Никой не отговори.

Стейси Ричардсън имаше теория. Но само доктор Чарлс Лак знаеше точно какво се бе случило.

— Имаме произшествие — каза той по телефона на Декстър Демил. — Мисля… Мисля…

— Какво мислиш? — нетърпеливо извика Декстър, който беше в лабораторията си в сграда номер шест в затвора във Ванишинг Лейк.

— Имаме проблем. Един тип в ресторанта току-що се побърка и уби съпругата си. — Доктор Лак започна да шепне. — Държеше се точно като експерименталните обекти вчера.

— Това е невъзможно! — извика Демил. — Как е могло да стане?

— Явно някои от проклетите ти комари са избягали — изсъска доктор Лак. — Казах ти, че това е грешка. Не трябваше да използваме аеробиологичен разпространител на заразата.

— Да не говорим за това сега. Стой там. Ей сега ще дойда.

След петнайсет минути в града пристигна екип от затвора. Доктор Демил беше първият, който изскочи от микробуса без прозорци. Той влезе в ресторанта с медицинската си чанта в ръка. След него тичаха трима военни полицаи. Барни отключи катинара и предпазливо открехна вратата на килера. Стейси Ричардсън се премести така, че да може да наблюдава какво става.

Доктор Сидни Сандърс бе коленичил на пода и се бе облегнал на стената. Ръцете му още бяха завързани зад гърба. В очите му вече не блестеше гняв, а отчаяние и озадаченост. Той се опита да стане, но залитна и също като Трой Лий, падна на дясната си страна. По брадичката му се стичаха лиги.

— Търси маркировка от интервенция — каза Демил на доктор Лак: имаше предвид ухапване от комар. Знаеше, че клиентите на ресторанта няма да разберат научната терминология. — Виж дали ще можеш да я изолираш. После ще направим сканиране.

Двамата бързо смъкнаха ризата на Сандърс и огледаха гърба и врата му.

— Ето тук — каза доктор Лак и посочи ухапване от комар на врата на умиращия мъж.

— Отведете го в микробуса — заповяда Декстър. — Зарежете стерилността. Трябва да действаме бързо.

— Какво става? — попита Барни. — Това има ли нещо общо с експериментите, които правите в затвора?

Но доктор Лак и доктор Демил вече вървяха след униформените военни полицаи, които изнасяха от ресторанта умиращия шейсет и пет годишен зъболекар. Хвърлиха го в микробуса, блъснаха Барни настрана, треснаха задната врата и потеглиха.

Мери Сандърс лежеше мъртва в сепарето. Барни се обади на съдебния лекар и на шерифа, които се намираха на осемдесет километра, в Бракетвил. Шерифът каза, че щели да дойдат колкото е възможно по-скоро, и предложи на Барни да сложи Мери в хладилника за риба на пристанището.

Стейси Ричардсън се измъкна от ресторанта в суматохата и отиде в двустайното си бунгало, което Барни понякога даваше под наем на служителите си. Видя, че двамата скитници са приключили с почистването, но са заминали, без да изчакат да получат пари или храна. Предположи, че като всички останали бездомници, и те са болезнено чувствителни към уязвимостта си и са избягали.

Извади ключа, отвори вратата и влезе в бунгалото. Седна на малкото бюро и взе от лавицата папка с надпис ПРИОНИ.

Отвори на частта, озаглавена СИМПТОМИ И ПРОТИЧАНЕ НА ЗАБОЛЯВАНЕТО.

После обърна на празна страница и написа: „Доктор Сидни Сандърс, стоматолог. Вероятно настъпване на смъртта — около десет и трийсет на 16.07.1999. Състоянието изглежда свързано с поражения върху невроните и не прилича на никое от познатите. Вероятна ятрогенна инфекция, самоубийствена ярост, последвана от епилепсия. Преносител на заразата — комар.“

После подробно описа странното самоубийствено държане на доктор Сандърс.

В папката имаше и няколко снимки на Чарлс Лак и на Декстър Демил, направени с фотоапарат с телеобектив, както и информация за научните им изследвания. Под биографията на Демил Стейси добави: „Психически лабилен, дисоциативен и склонен към самоубийство“. А се предполагаше, че стабилният и жизнерадостен Макс е пъхнал в устата си дулото на ловджийската пушка и е натиснал спусъка.