"Безсъние" - читать интересную книгу автора (Кинг Стивън)

1.

Никой — най-малко доктор Личфийлд — не казваше на Ралф Робъртс право в очите, че жена му ще умре, но с времето Ралф го разбра и без някой да му казва. Месеците от март до юни се бяха запечатали в съзнанието му като шеметен, ревящ водовъртеж от събития — консултации при лекари, спешни вечерни посещения в болницата с Каролин, пътувания до болници в няколко други щата за провеждане на специални тестове (почти през целия път дотам Ралф благодареше на Бога за здравната застраховка на Каролин която покриваше разходите), посещения на обществената библиотека в Дери, където се ровеше в специализираната литература по въпроса — отначало в търсене на лечения, за които докторите може да не са се сетили, а по-късно в надежда поне за искрица светлина в мрачния тунел, хващайки се отчаяно за всяка сламка.

През тези четири месеца той сякаш вървеше като замаян из някакъв злокобен панаир, където хората на въртележките крещяха с истински ужас в гласа, залуталите се в огледалния лабиринт наистина се бяха изгубили, а уродливите създания в шатрата за „шегите на природата“ се вглеждаха в него с фалшиви усмивки и неизказан ужас в очите. Ралф започна да осъзнава истината към средата на май и с настъпването на юни разбра, че амбулантните търговци от медицинската сергия продаваха само фалшиви лекарства, а игривите звуци на калиопата1 не можеха да прикрият факта, че разнасящата се от високоговорителите мелодия е в действителност „Погребалният марш“. Това наистина беше панаир — панаир на изгубените души.

Ралф продължи да отхвърля тези ужасни видения — и още по-ужасната мисъл, спотайваща се зад тях — през дните на ранното лято на 1992, но когато юли замести юни, това най-сетне се оказа невъзможно за него. Най-силната гореща вълна от 1971 насам се спусна над централен Мейн и Дери изнемогваше под лъчите на жаркото слънце, влагата и 35-градусовите дневни температури. Градът — който и в най-добрите си времена не би могъл да се нарече оживен метрополис — сега напълно замря и точно в дните на тази жежка тишина Ралф Робъртс за първи път чу цъкащия часовник на смъртта и разбра, че в прехода от прохладната и влажна зеленина на юни до нетрепващия нагорещен юлски въздух незначителните шансове на Каролин се бяха стопили безвъзвратно. Тя щеше да умре. Може би не това лято — докторите го уверяваха, че все още има някакъв шанс, и Ралф бе сигурен, че е така — но със сигурност през тази есен или зима. Дългогодишната му спътница, единствената жена, която бе обичал, щеше да умре. Той се опитваше да отхвърли тази мисъл, гълчейки се, че е черноглед стар глупак, но в останалата без дъх тишина на тези изнурителни жежки дни чуваше цъкането навсякъде — то сякаш дори идваше от стените.

Най-силно обаче се разнасяше от самата Каролин, и когато тя обръщаше спокойното си бледо лице към него — молейки го да включи радиото, за да слуша, докато чисти зелен фасул за вечеря, или да отиде до „Червената ябълка“ и да й донесе сладолед на клечка — той разбираше, че и жена му го чува. Прочиташе го в черните й очи, отначало само когато съзнанието й бе ясно, но по-късно дори когато погледът й се замъгляваше от изпитите обезболяващи лекарства. На този етап цъкането вече бе станало оглушително; когато Ралф лежеше до нея в тези задушни летни нощи и дори най-тънкият чаршаф като че тежеше пет килограма и всички кучета в Дери виеха срещу луната, той се вслушваше в часовника на смъртта, цъкащ в Каролин, и му се струваше, че сърцето му ще се пръсне от мъка и ужас. Колко ли още ще страда тя, преди да дойде краят? А колко ли още ще страда той! И как изобщо ще живее без нея?

През този странен и тягостен период Ралф започна да прави все по-дълги разходки в горещите летни следобеди и ленивите сумрачни вечери, през повечето време връщайки се прекалено изтощен дори за да хапне нещо. Всеки път очакваше Каролин да го сгълчи за тези излети, да му каже: „Защо не престанеш, глупаво старче? Ще си докараш някой инфаркт, ако продължаваш да се щураш навън в тази жега!“ Но Каролин не казваше нищо и постепенно той проумя, че тя дори не е разбрала за разходките му. Разбира се, знаеше, че излиза. Но си нямаше и представа за километрите, които изминаваше, или че когато се прибираше, често трепереше от изтощение и бе на път да получи слънчев удар. Толкова далечно му се струваше времето, когато тя забелязваше всичко — дори и лекото преместване на пътя в косата му. Но вече не — туморът в мозъка й бе отнел наблюдателността, а скоро щеше да отнеме и живота й.

И тъй, той продължаваше разходките, наслаждавайки се на жегата, независимо че понякога от нея му се виеше свят и ушите му бучаха; наслаждаваше й се най-вече заради това бучене в ушите; понякога се случваше да бучат оглушително с часове и главата му да кънти тъй безмилостно, че вече не чуваше цъкащия в Каролин часовник на смъртта.

Ралф обходи почти цял Дери през тези юлски горещини — старец с тесни рамене, оредяваща бяла коса и големи длани, които сякаш все още бяха годни за тежък труд. Вървеше от Уичъм Стрийт до Пустошта, от Канзас Стрийт до Нейболт Стрийт, от Мейн Стрийт до Моста на влюбените, но най-често краката му го отвеждаха на запад по Харис Авеню (където все още красивата и обична Каролин Робъртс сега прекарваше последните си дни, замаяна от главоболието и морфина) до продължението на Харис Авеню и до летището на Дери. Вървеше, докато усетеше, че краката скоро ще откажат да му служат, и чак тогава се връщаше.

Често правеше втората си почивка в един сенчест район, използван за пикници, близо до служебния вход на летището. Нощем тийнейджърите окупираха мястото, наливаха се с алкохол и се натискаха в тъмното, а стереокасетофоните огласяха околността с ритъма на рапа, но денем то бе предпочитаното свърталище на една групичка, която приятелят на Ралф, Бил Макгавърн, наричаше „Старчоците от Харис Авеню“. Въпросните старчоци се събираха да играят шах, карти, или просто да си чешат езиците. Ралф познаваше мнозина от тях от години (със Стен Ебърли дори бяха съученици) и компанията им му беше приятна… освен ако започнеха да задават неудобни въпроси. Повечето не го правеха. Бяха янки от старата школа, научени, че ако човек не иска да говори за нещо, това си е негова лична работа.

Именно по време на една от тези разходки той за пръв път забеляза, че се случва нещо много странно с неговия съсед Ед Дипно.