"Безсъние" - читать интересную книгу автора (Кинг Стивън)

2.

Този ден Ралф бе изминал много по-голям участък по продължението на Харис Авеню — вероятно защото слънцето се бе скрило зад буреносни облаци и бе задухал прохладен ветрец. Беше изпаднал в някакъв транс — не мислеше за нищо и не виждаше нищо, освен прашните носове на маратонките си, когато самолетът в 4:45 на „Юнайтед Еърлайнс“ от Бостън профуча ниско над него; от воя на двигателите зъбите му затракаха и Ралф изведнъж се опомни.

Видя как самолетът мина над старата железопътна линия и оградата, зад която започваше летището, как се насочва към пистата и как при съприкосновението с нея изпод колелата му изхвръкнаха синкави облачета прах. Тогава погледна часовника си, видя колко късно бе станало и изгледа с широко отворени очи оранжевия покрив на закусвалнята „Хауърд Джонсън“, намираща се малко по-нататък край пътя. Май наистина бе изпаднал в транс; беше изминал повече от осем километра, без изобщо да усети как минава времето.

„Времето на Каролин“ — прошепна един глас от дълбините на съзнанието му.

Да, да; времето на Каролин. Сигурно вече се е върнала в апартамента и брои минутите, оставащи до вземането на следващото болкоуспокояващо, а той стои в далечния край на летището… на половината път до Нюпорт, за да бъдем точни.

Ралф вдигна поглед към небето и за пръв път забеляза моравите буреносни облаци, които се кълбяха над летището. Не означаваха, че непременно ще завали, още не, но ако това се случеше, дъждът със сигурност щеше да го завари на открито; нямаше никакъв заслон между мястото, където бе застанал, и района за пикници до писта номер три, а и там стърчеше само една мизерна малка беседка, в която винаги се усещаше слаба миризма на бира.

Хвърли още един поглед към оранжевия покрив, бръкна в джоба си и попипа няколкото банкноти, прихванати със сребърна щипка за пари — подарък от Каролин за шестдесет и петия му рожден ден. Нищо не му пречеше да отиде до закусвалнята и да се обади за такси… освен мисълта за погледа, който щеше да му хвърли шофьора. „Изветряло старче“ — щяха да казват очите му, отразени в огледалото за обратно виждане. „Изветряло старче, май си извървяло доста повече, отколкото трябва в тая жега. Ако вместо да вървиш, плуваше, щеше да се удавиш.“

„Гони те параноя, Ралф“ — каза вътрешният му глас и кудкудякащият, леко поучителен тон му напомни за Бил Макгавърн.

Може и така да беше, но може и да не беше. Все пак реши да рискува и да се върне пеш.

„Ами ако не се окаже само обикновен дъжд? Миналото лято се изсипа такава градушка, че веднъж през август изпочупи сума ти прозорци в западната част на града.“

— Като ще е градушка, градушка да е — каза си той. — Да не съм от захар?

Бавно тръгна обратно към града по банкета; износените му маратонки вдигаха облачета прахоляк. Макар и затулено, слънцето явно не мислеше да се предаде без борба; ярките му лъчи бяха позлатили краищата на буреносните облаци и проникваха през пролуките в тях като накъсания лъч на някаква огромна прожекционна машина. Ралф откри, че се радва на решението си да се върне пеш независимо от загнездилата се в краката му умора и досадната болка в кръста.

„Едно поне е сигурно — помисли си. — Тази нощ ще спя. Ще спя като пън.“

Краят на летището — няколко акра изсъхнала кафеникава трева, в която ръждивите железопътни релси бяха потънали като отломки от разбит кораб — сега бе от лявата му страна. В далечината зад оградата виждаше боингът 747 на „Юнайтед“, с размерите на детско самолетче, който рулираше към малкия терминал на летището, използван съвместно от компаниите „Юнайтед“ и „Делта“.

Погледът на Ралф бе привлечен от друго превозно средство — една кола, която тъкмо излизаше от терминала на „Дженеръл Авиейшън“, разположен в по-близкия до него край на летището. Тя тръгна по чакълената настилка, насочвайки се към малкия служебен вход, от който се излизаше на удължението към Харис Авеню. Напоследък Ралф виждаше доста превозни средства да влизат и излизат през този вход; той бе разположен само на шейсетина метра от района за пикници, където се събираха „старчоците“. Когато колата доближи портала, Ралф видя, че това е датсунът на Ед и Хелън Дипно… и се движи доста бързо.

Спря на банкета, без да забележи, че ръцете му нервно са се свили в юмруци, докато малката кафява кола летеше към затворения портал. За да се отвори отвън, бе необходима специална карта; отвътре тази функция изпълняваше инфрачервен лъч. Но той бе нагласен да се задейства близо до портала, съвсем близо, а при скоростта, с която се движеше датсунът…

В последния момент (или поне така се стори на Ралф) шофьорът удари спирачки, изпод гумите изхвръкнаха синкави облачета дим, които припомниха на Ралф приземяването на боинга, и порталът започна тромаво да се отваря. Стиснатите юмруци на Ралф се отпуснаха.

Една ръка се подаде от страната на шофьора и замаха, очевидно пустосвайки портала. В това движение имаше нещо толкова абсурдно, че Ралф започна да се усмихва. Усмивката му обаче помръкна преди още да разкрие зъбите му. Прохладният ветрец все още повяваше от запад, където се кълояха буреносните облаци, и до него долетяха крясъците на шофьора на датсуна:

— Мръсен кучи син! Копеле такова! Да го духаш! По-бързо! По-бързо бе, лайногриз такъв, сдухан лизач! Гаден педераст! Импотент нещастен! Гъзоблизец!

— Това не може да е Ед Дипно — промърмори Ралф. Неволно започна да се отдръпва. — Не може да е той.

Ед работеше като химик-изследовател в научния отдел на лаборатории „Хокинс“ във Фреш Харбър, и бе един от най-милите и възпитани млади хора, които Ралф познаваше. Освен това с Каролин обожаваха съпругата на Ед, Хелън, и тяхната наскоро родена дъщеричка Натали. Посещение на Натали бе едно от малкото неща, способно да откъсне Каролин от тягостния й живот напоследък, и тъй като бе усетила това, Хелън носеше детето у тях доста често. Ед никога не възразяваше. Той знаеше, че има и хора, които не биха позволили на жена си да търчи при съседите-старци всеки път, когато бебето направи нещо ново и очарователно, особено при положение, че бабката е болна. Ралф предполагаше, че Ед просто не може да каже на някого да си гледа работата, без след това да прекара една безсънна нощ в терзания за думите си, но…

— Шибан сводник! Размърдай си лайняния задник, чуваш ли? Манаф! Курвар!

Но гласът май беше на Ед. Дори и от разстояние двеста-триста метра наистина приличаше на неговия глас.

Сега шофьорът на датсуна надуваше газта като някой хлапак със спортна кола, чакащ светофарът да светне зелено. Отработените газове излитаха на малки облачета от ауспуха. В момента, в който порталът се бе отворил достатъчно, за да може датсунът да мине, колата се стрелна напред, профучавайки с ревящ двигател през процепа, и щом излезе на пътя, Ралф видя ясно шофьора. Сега вече бе достатъчно близо и нямаше никакво съмнение: това наистина беше Ед Дипно.

Датсунът заподскача по късата пътека без настилка между портала и удължението на Харис Авеню. Внезапно изсвири клаксон и Ралф видя един син Форд Рейнджър, пътуващ на запад по удължението, да свива рязко, за да избегне летящия срещу него датсун. Шофьорът на камиона съзря опасността твърде късно, а Ед, изглежда, изобщо не я забеляза (едва по-късно на Ралф му мина през ума, че Ед може нарочно да се е блъснал в рейнджъра). Чу се кратко свистене на гуми, поапедвано от глухия удар на бронята на датсуна, която се заби странично във Форда. Камионът бе изтласкан почти извън пътя. Предният капак на датсуна се нагъна, отвори се и щръкна нагоре; стъкла от фаровете се посипаха по шосето. Миг по-късно и двете возила застинаха в средата на пътя, вкопчени едно в друго като някаква чудата скулптура.

Известно време Ралф не помръдна, наблюдавайки как под предницата на датсуна започва да се образува маслено петно, което се увеличаваше. През близо седемдесетгодишния си живот бе виждал няколко автопроизшествия, повечето от тях почти безобидни, а по-сериозни само едно-две, и винаги оставаше зашеметен от това колко бързо се случваше всичко и как почти им липсваше каквато и да е драматичност. Не беше като на кино, където камерата може да забави движенията, или като на видеокасета, където, ако поиска, човек може да гледа отново и отново как колата полита в пропастта; обикновено в паметта оставаха само фучащи едно срещу друго размазани петна, последвани от бързата и глуха комбинация от звуци: свистенето на гумите, тъпият удар на метал в метал, дрънченето на счупените стъкла. И после — voila, toit fini.

Имаше дори някакъв определен начин на държане в подобни ситуации: Какво би трябвало да правим, когато сме замесени в сблъсък с ниска скорост. „Разбира се, че има“ — помисли си Ралф. В Дери всеки ден сигурно ставаха поне дузина леки катастрофи, може би двойно повече през зимата, когато бе паднал сняг и пътищата бяха хлъзгави. Човек излиза от колата, изправя се лице в лице с другия участник в катастрофата на мястото, където двете превозни средства са се сблъскали (и където в повечето случаи още стоят, вплетени едно в друго), оглежда ситуацията, клати глава. Понякога — всъщност най-често — този етап от срещата е придружен от размяна на гневни реплики; всеки обвинява другия (често несправедливо), поставя под съмнение умението му да шофира, заплашва със съдебно преследване. Ралф мислеше, че онова, което в подобни ситуации е на ума на всички водачи, макар и да не го казват, е: „Абе, глупак такъв, направо напълних гащите от страх!“

Последната стъпка в този неприятен малък танц е размяната на свещените автомобилни застраховки и обикновено в този момент шофьорите започват да овладяват галопиращите си емоции… винаги с аргумента, че никой не е пострадал, както, изглежда, бе и в този случай. Понякога шофьорите приключваха случката дори с ръкостискане.

Ралф се приготви да наблюдава цялата процедура от своето място на не повече от сто и трийсет метра от катастрофата, но в мига, в който вратата на датсуна се отвори, разбра, че тук нещата ще протекат по-различно — че злополуката може би все още не е приключила, а продължава и в настоящия момент. Не изглеждаше вероятно участниците в тези събития да си стиснат ръцете накрая.

Вратата не се отвори, а отхвръкна. Ед Дипно изскочи навън и просто застана неподвижен до колата си; широките му плещи се очертаваха заплашително на фона на сгъстяващите се облаци. Беше облечен в избелели дънки и тениска, и Ралф осъзна, че преди днешния ден никога не бе виждал Ед облечен с риза, която не се закопчава догоре. Около врата му имаше нещо: нещо дълго и бяло. Дали беше шал? Приличаше на шал, но защо би го носил в такъв горещ ден?

Ед постоя до потрошената си кола, озъртайки се във всички посоки, освен в необходимата. Гневните резки врътвания на тясната му глава напомниха на Ралф за начина, по който петлите оглеждат територията си, търсейки нашественици и неканени гости. Имаше нещо обезпокояващо в подобна прилика на движенията. Ралф никога не бе виждал Дипно в такава светлина и предполагаше, че отчасти затова се чувства неспокоен, но това не бе всичко. Истината беше проста и ясна: той не бе виждал никого досега в подобна светлина. От запад прогърмя, този път по-силно. И по-близо. Човекът, който в момента излизаше от рейнджъра, беше с размери колкото двама или дори трима като Ед Дипно. Огромното му закръглено шкембе бе увиснало над колана, пристягащ зелените му дочени панталони; под мишниците на разкопчаната му бяла риза се бяха образували огромни петна от пот. Той килна назад градинарската си шапка, за да огледа по-добре човека, който го бе блъснат. Отпуснатите му бузи бяха смъртнобледи, с изключение на ярките червени ивици, които като руж бяха избили по скулите му, и Ралф си помисли: „Ето един готов за инфаркт. Ако бях по-близо до него, сигурно щях да видя гънките в месестата част на ушите му.“

— Хей! — извика едрият мъж на Ед. Гласът, излязъл от такъв широк гръден кош и огромен търбух бе абсурдно тънък, почти писклив. — Кой ти е дал книжка?

Въртящата се глава на Ед незабавно се обърна към гласа на едрия мъжага — все едно че бе самолет, насочван от радар — и Ралф за пръв път видя по-ясно очите му. Внезапно усети паническа тревога и хукна към мястото на инцидента. Междувременно Ед бе тръгнал към мъжа в подгизналата от пот бяла риза. Вървеше с изпънати крака и изправени рамене — нищо общо с обичайната му лека походка.

— Ед — извика Ралф, но прохладният ветрец — който бе станал по-студен, предвещавайки дъжд — сякаш отвя думите още преди да излязат от устата му. Ед явно не го чу, защото изобщо не се обърна. Старецът се насили да тича по-бързо, забравяйки умората в краката и пулсиращата болка в кръста. Погледът, който бе съзрял в широко разтворените, немигащи очи на Ед Дипно, беше направо убийствен. Не бе виждал нещо подобно, за да може да направи сравнение, но не мислеше, че ще сбърка такъв свиреп поглед; сигурно така изглеждаха и петлите-бойци, когато се хвърлят един срещу друг, замахвайки с острите си човки.

— Ед! Хей, Ед, чакай! Аз съм, Ралф!

Младият мъж дори не се озърна, макар сега старецът да беше сигурен, че го е чул, независимо от воя на вятъра. Разбра го, защото едрият мъжага се озърна и Ралф видя в очите му страх и несигурност. Дебелакът се обърна към Ед, вдигна ръце и продума:

— Виж сега… ще поговорим…

Но не успя да довърши. Ед направи последна бърза крачка, посегна с жилавата си ръка — фрапиращо бяла на бързо притъмняващия небесен фон — и зашлеви мъжагата по издутите бузи. Звукът проехтя като изстрел от детска въздушна пушка.

— Колко си убил? — запита го Ед.

Дебелакът прилепи гръб към камиона си, ококори се и зина от изумление. Ед не спря странния си вдървен ход, докато притисна стомаха си в шкембето на другия, без да обръща внимание на факта, че шофьорът на камиона е с десет сантиметра по-висок и с петдесетина килограма по-тежък от него. Замахна и го зашлеви още веднъж.

— Хайде де! Признавай, храбрецо — колко си убил?! — Гласът му премина в крясък, който бе заглушен от първия силен гръм, предвещаващ идващата буря.

Мъжагата го отблъсна — жестът му не бе агресивен, а изразяваше по-скоро страх — и Ед политна назад към смачканата предница на датсуна си. Ала веднага скочи със стиснати юмруци, с намерението да се нахвърли върху дебелака, който се бе свил до камиона си с килната шапка и излязла от панталоните риза. Внезапно Ралф си спомни един анимационен филм за Лари, Кърли и Мо, които се правеха на аматьори-художници — и му стана жал за дебелака, който изглеждаше абсурдно, освен че беше изплашен до смърт.

Ед Дипно обаче не изглеждаше абсурдно. Озъбен, с широко разтворени, немигващи очи, повече от всякога приличаше на петел.

— Зная с какво се занимаваш — прошепна той на мъжагата. — Каква комедия си въобразяваш, че разиграваш? Мислеше, че ти и твоите приятелчета-касапи ще се измъквате безнак…

В този момент Ралф дотърча, пуфтейки като стар кон, теглещ каруца, и го прегърна през раменете. Топлината на тялото му под тънката тениска бе направо плашеща; все едно, че докосваше нажежена фурна, а когато Ед се обърна да го погледне, Ралф остана с моментното (но незабравимо) впечатление, че вижда пред себе си точно това. Никога не бе съзирал такава изпепеляваща, безсмислена ярост в очите на човек; дори не бе подозирал, че такава ярост може да съществува.

Инстинктивната му реакция бе да се отдръпне, но той я потисна и остана на мястото си. Стори му се, че ако се дръпне, Ед ще се хвърли върху му като бясно куче. Това, разбира се, беше абсурдно; Ед бе химик, Ед бе член на клуба „Книга на месеца“ (от хората, които винаги вземаха 10-килограмовата история на Кримската война, вместо популярните бестселъри), Ед бе съпруг на Хелън и баща на Натали. По дяволите, Ед бе техен приятел!

… само че това не беше Ед и Ралф го знаеше.

Вместо да се дръпне, старецът се приведе по-близо, сграбчи младия мъж за раменете (толкова горещи под тениската, толкова невероятно, пулсиращо горещи) и извърна лицето си така, че то закри дебелака от страховития, нетрепващ поглед на Ед.

— Престани! — каза му. Изрече го със силния, но спокоен и твърд глас, с който предполагаше, че трябва да се говори на хора, изпаднали в истерия. — Нищо ти няма! Само престани!

Един дълъг миг Дипно продължи да се взира в пространството, след това очите му се плъзнаха по лицето на стареца. Не бе кой знае какво, но въпреки това Ралф почувства известно облекчение.

— Ама какво му става? — запита дебелакът. — Мислиш ли, че е откачил?

— Нищо му няма, убеден съм — отвърна Ралф, макар че изобщо не бе сигурен в думите си. Говореше почти без да помръдва устни и не сваляше очи от Ед. Не смееше да го стори — този контакт сякаш бе единственото, което му помагаше да укроти човека, макар че и в това не бе много сигурен. — Просто е в шок от катастрофата. Трябват му няколко секунди да се успо…

— Попитай го какво вози под покривалото! — изкрещя внезапно Ед и посочи към камиона. Проблесна мълния и за миг белезите от акне по лицето му изпъкнаха като на някаква странна релефна карта. Проехтя гръм. — Хей, хей, Сюзън Дей! — затананика той с писклив, детински глас, от който Ралф го полазиха тръпки. — Колко дечица си убила, брей?

— Хич не е в шок — заяви мъжагата. — Направо си е луд за връзване. И като дойдат ченгетата, ще се погрижа да го приберат където трябва.

Ралф се озърна и видя синия брезент, покриващ ремаркето на камиона. Беше привързан с яркожълти въжета. Под него изпъкваха закръглени форми.

— Ралф? — обади се плах гласец.

Той погледна наляво и видя Дорънс Марстелър — деветдесет и няколко годишен, безспорно най-старият сред компанията от Харис Авеню — да стои току зад камиона на едрия мъжага. Държеше книга с меки корици и нервно я мачкаше, от което тя бе заприличала на баница. Ралф предположи, че това е стихосбирка, защото не бе виждал стария Дорънс да чете нещо друго, освен поезия. А може би и изобщо не четеше; може би просто обичаше да държи книгите и да се взира в красиво подредените слова.

— Ралф, какво има? Какво става?

В небето отново проблясна мълния — пурпурно-бяла ивица електричество. Дорънс вдигна поглед към нея, сякаш не бе съвсем сигурен къде се намира, кой е или какво вижда. Старецът изстена вътрешно.

— Дорънс… — започна той, но внезапно Ед се мушна под него като диво животно, което е лежало кротко само за да събере сили. Ралф се олюля, но успя да го притисне отново към нагънатия капак на датсуна. Почувства, че се паникьосва — не знаеше какво да прави по-нататък и как да го стори. Толкова много неща ставаха наведнъж. Усещаше как мускулите на Ед сякаш бръмчат в хватката му; сякаш бе погълнал някоя от мълниите, които сега раздираха небето.

— Ралф? — обади се отново Дорънс със същия тих, но разтревожен глас. — На твое място не бих го докосвал повече. Не виждам ръцете ти.

Чудесно, няма що. Сега трябваше да се разправя с още един откачен. Само това му липсваше. Ралф погледна ръцете си, после Дорънс.

— Какви ги дрънкаш?

— Ръцете ти — каза Дорънс търпеливо. — Ръцете ти не се…

— Не ти е тук мястото — защо не се пръждосаш?

Старецът малко живна при тези думи.

— Да! — промълви като човек, който току-що е осъзнал велика истина. — Точно това трябва да направя! — Заотстъпва заднешком, а когато отново прогърмя, трепна и сложи книгата на главата си. Ралф успя да зърне заглавието, написано с яркочервени букви: „Изборът на комарджията“. — И ти трябва да направиш същото, Ралф. Не ти трябва да се забъркваш в работите на онези. Вероятно ще си изпатиш.

— Какви ги…

Но преди да довърши. Дорънс му обърна гръб и хукна към мястото за пикници, а оредялата му бяла коса — ефирна като на новородено бебе — се развяваше от вятъра, предвещаващ приближаващата бурята.

„Един проблем по-малко“ — помисли си Ралф, но облекчението му не трая дълго. Дорънс бе отвлякъл за малко вниманието на Ед, но сега очите му отново хвърляха мълнии към дебелака.

— Скапан лизач! — изкрещя внезапно. — Чукал си майка си и си я лизал!

Огромното чело на дебелака се смръщи:

— Какво?!

Очите на Ед се върнаха на Ралф, когото най-сетне явно разпозна.

— Питай го какво кара! Или още по-добре — накарай тоя духач и убиец да ти покаже!

Ралф погледна едрия мъж.

— Какво има под брезента?

— Какво ти влиза в работата? — сопна се дебелакът, явно опитвайки се да звучи нахакано. Съзря лудостта в очите на Ед Дипно и направи още две несигурни крачки назад.

— На мен не, но на него явно му влиза в работата — каза Ралф, кимвайки към младия мъж. — Само ми помогни да го успокоим, става ли?

— Познаваш ли го?

— Убиец! — повтори Ед и този път напорът му бе толкова силен, че изтласка стареца назад. Но все пак имаше някаква промяна. Сякаш очите му вече не блуждаеха. Заприлича на предишния Ед… или може би Ралф си въобразяваше.

— Убиец! Убиец на бебета!

— Господи, що за шантав брътвеж! — възкликна дебелакът, но все пак отиде до ремаркето, с рязко дръпване откачи едно от въжетата и повдигна брезента. Отдолу се показаха четири варела, на всеки от които пишеше „ПРОТИВ ПЛЕВЕЛИ“.

— Естествен тор — обясни мъжагата; очите му се стрелкаха от Ед към Ралф и обратно. Докосна периферията на градинарската си шапка. — Цял ден съм обработвал няколко нови цветни лехи пред психиатричното отделение на Дери… дето няма да е зле да прекараш известно време, приятелче.

— Тор? — запита Ед. Той сякаш говореше на себе си. Лявата му ръка бавно се вдигна към слепоочието му и го заразтрива. — Тор ли? — Питаше като човек, който оспорва някакво просто, но потресаващо научно откритие.

— Да, тор — повтори дебелакът. Обърна поглед към Ралф и добави: — На тоя му хлопа дъската, знаеш ли?

— Не, само е пообъркан — отвърна неловко Ралф. Надвеси се над страничната рамка на камиона, почука по капака на единия от варелите и каза:

— Варели с тор. Доволен ли си?

Никакъв отговор. Ед вдигна дясната си ръка и заразтрива другото си слепоочие. Приличаше на човек, измъчван от ужасна мигрена.

— Доволен ли си? — повтори меко Ралф.

Онзи затвори очи за момент, а когато отново ги отвори, Ралф видя, че блестят, вероятно от сълзи. Езикът на Ед се показа и докосна леко първо единия, а после и другия ъгъл на устата му. Хвана края на копринения си шал и изтри челото си; старецът забеляза, че по шала са избродирани в червено китайски йероглифи, точно над ресните.

— Ами сигурно… започна Ед, но внезапно млъкна. Очите му отново се разшириха и в тях се появи предишният поглед, който никак не допадаше на Ралф.

— Бебета! — изсъска той. — Чуваш ли? Бебета!

За кой ли път старецът го притисна до колата.

— За какво говориш, Ед? — Внезапно го осени идея. — За Натали ли става дума? За нея ли се безпокоиш?

По устните на Ед заигра лукава усмивка. Хвърли поглед към дебелака и промълви:

— Значи тор, а? Е, ако е само тор, едва ли ще имаш нещо против да отвориш единия, нали?

Дебелакът се смути и заяви на Ралф:

— На тоя приятел му трябва лекар.

— Може и така да е. Но беше започнал да се успокоява, та си мислех… защо не отвориш един от варелите? Може пък така да миряса.

— Разбира се, какво пък толкова? Така и така сме почнали…

Отново проблясна мълния и се разнесе мощен гръм, който този път сякаш разтресе цялото небе, студени капки дъжд оросиха потния врат на Ралф. Хвърли поглед наляво и видя Дорънс Марстелър, застанал на входа към мястото за пикници, който ги гледаше разтревожено.

— Май ще се изсипе порой — обяви дебелакът, — а туй нещо не бива да се мокри, защото ще започне химична реакция. Така че гледайте бързо. — Порови между крайния варел и рамката на камиона и измъкна щанга. — Май и аз съм не по-малко луд от него, дето ви уйдисвам на акъла. Просто си карах към къщи и никого не закачах. Той ме блъсна.

— Хайде, давай — подкани го Ралф. — Ще ни отнеме само минутка.

— Да — отвърна кисело дебелакът и пъхна плоския край на щангата под ръба на капака на най-близкия варел, — но ще го помня, докато съм жив!

В същия миг нова гръмотевица разтърси околността и шофьорът не можа да чуе следващите думи на Ед Дипно. Ралф обаче ги чу и го побиха ледени тръпки.

— Варелите са пълни с мъртви бебета. Сега ще видиш.

Гласът на Ед прозвуча толкова убедено, че Ралф почти очакваше да зърне преплетени ръчички и крачета и скупчени главички без коса. Вместо това видя смесица от ситни сини кристалчета и кафяво вещество. Лъхна го тежка миризма на тор, примесена със слабо ухание на химикали.

— Видя ли сега? Доволен ли си? — попита дебелакът, обръщайки се направо към Ед. — Видя ли, че не съм Рей Джоубърт или оня тип Дамер? Какво ще кажеш сега?

Обърканият израз отново се изписа по лицето на Ед и когато се разнесе поредният гръм, той леко трепна. Надвеси се над рамката, посегна към варела и отправи въпросителен поглед към дебелака.

Едрият мъж му кимна почти дружелюбно, както се стори на Ралф.

— Разбира се, пипни, нямам нищо против. Но ако завали, докато държиш шепа от това, ще затанцуваш като Джон Траволта. Изгаря кожата.

Ед бръкна във варела, сграбчи малко от сместа и я остави да изтече между пръстите му. Хвърли на Ралф объркан поглед (в него имаше и малко срам, помисли си Ралф) и изведнъж зарови ръка във варела до лакътя.

— Хей! — извика стреснато дебелакът. — Това да не са ти фъстъци!

Ед отново лукаво се усмихна — сякаш искаше да каже: „Знам ги аз тия номера!“ — но след това по лицето му отново се изписа объркване, защото и по-надолу не откри нищо друго, освен тор. Когато извади ръката си от варела, тя беше прашна и от нея лъхаше на сместа. Нова ослепителна мълния избухна над летището. Последвалият гръм бе почти оглушителен.

— Предупреждавам те, почисти си кожата от това, преди да е заваляло! — каза дебелакът. Посегна през сваленото стъкло на камиона и измъкна найлонова торбичка от „Макдоналдс“. Порови в нея, извади няколко салфетки и ги подаде на Ед; той машинално започна да се бърше. Докато го правеше, дебелакът постави капака на мястото му и започна да го набива с едрия си луничав пестник, хвърляйки бързи погледи към притъмнялото небе. Когато Ед докосна рамото му, човекът подскочи и се наежи.

— Май ти дължа извинение — каза младият мъж и за пръв път гласът му се стори на Ралф напълно разумен и спокоен.

— Адски си трогателен — отвърна дебелакът, но явно и той бе облекчен. Покри отново ремаркето с брезента и го завърза с няколко ловки движения. Докато го гледаше, Ралф внезапно осъзна с изумление какво жестоко нещо е старостта. Някога и той би завързал същия този брезент не по-малко сръчно и ловко. Сега отново би могъл да го стори, но щеше да му отнеме поне две минути и да го накара да пусне най-малко три от най-цветистите си ругатни.

Дебелакът свърши с брезента, скръсти ръце върху обемистия си гръден кош и попита Ралф:

— Видя ли катастрофата?

— Не — побърза да отговори старецът. Нямаше представа защо излъга, но решението да го направи бе взето мълниеносно. — Наблюдавах как каца самолетът на „Юнайтед“.

За негова изненада шофьорът се изчерви още по-силно. „И ти си го гледал! — сети се внезапно Ралф. — И не си гледал само как се приземява, иначе нямаше да се изчервяваш така… Гледал си и как рулира!“

Всичко му стана ясно: очевидно онзи смяташе, че катастрофата е станала по негова вина или поне, че ченгетата ще стигнат до това заключение. Мъжагата бе зяпал самолета и не бе видял безразсъдния слалом на Ед през служебния портал.

— Виж, наистина съжалявам — казваше в това време Ед съвсем искрено, но всъщност по лицето му се четеше нещо повече от разкаяние — то изразяваше пълно объркване. Ралф внезапно откри, че се пита доколко да вярва на това изражение и дали всъщност има дори най-малка представа

(Хей, хей, Сюзън Дей)

какво точно се бе случило тук току-що… коя, по дяволите, беше тази Сюзън Дей?

— Ударих си главата във волана — говореше Ед — и явно това… ами май доста яко ми е разтърсило мозъка.

— Да, явно е така — съгласи се дебелакът. Почеса се по главата, огледа притъмнялото небе, по което се кълбяха буреносни облаци, а после пак обърна поглед към Ед.

— Хайде да се спазарим, приятелче.

— Тоест? Как да се спазарим?

— Да си разменим само имената и телефонните номера, вместо да се занимаваме с цял куп застрахователни глупости. И после всеки по пътя си.

Ед погледна колебливо към Ралф, който сви рамене, и после отново към мъжа с градинарската шапка.

— Ако дойдат ченгетата — продължи дебелакът, — ме чакат големи неприятности. Когато ни регистрират, веднага ще разберат, че миналата зима са ме глобили за шофиране в нетрезво състояние и карам с изпитателна книжка. Ще ми създадат проблеми, въпреки че аз се движех по главния път и имах предимство. Разбираш ли какво имам предвид?

— Да — каза Ед, — но катастрофата стана изцяло по моя вина. Карах с прекалено висока скорост…

— Може би катастрофата не е чак толкова важна — прекъсна го шофьорът, след това изгледа с недоверие приближаващ се товарен камион, който тъкмо спираше до банкета. Погледът му отново се върна върху Ед и той заговори припряно: — Изтекло ти е малко масло, но вече е спряло да капе. Сигурен съм, че ще можеш да я закараш до вас, ако живееш в града. Тукашен ли си?

— Да — отвърна Ед.

— Аз ще покрия разходите по ремонта, ако са до петдесетина долара.

Ралф бе осенен от още едно прозрение; само то би обяснило внезапната промяна в поведението па мъжа, който от нахакан бе станал подкупващо кротък. Шофиране в нетрезво състояние миналата зима? Да, вероятно. Но никога не беше чувал за „изпитателна книжка“ и не се съмняваше, че човекът ги баламосва. Господин градинарят явно шофираше без книжка. Ситуацията се усложняваше от факта, че Ед казваше истината — катастрофата действително бе станала изцяло по негова вина.

— Ако просто си продължим по пътя и кажем, че сме квит — продължаваше дебелакът, — няма да се налага да обяснявам отново за миналогодишната глоба, а ти — защо си изскочил от колата си, почнал си да ми удряш шамари и да крещиш, че камионът ми е пълен с трупове.

— Така ли съм казал? — запита изумено Ед.

— Знаеш, че го каза — отвърна мрачно дебелакът.

Един глас с лек френско-канадски акцент се обади изотзад:

— Всичко наред ли е, хора? Някой да е пострадал? … Еййй, Ралф! Ти ли си?

Отстрани на спрелия камион пишеше „Химическо чистене, Дери“ и Ралф видя, че шофьорът е единият от братята Вашон от Олд Кейп. Вероятно бе Тригър, най-млдият.

— Аз съм — отвърна Ралф и без да знае или да се пита защо, вече действаше напълно инстинктивно — отиде до Тригър, сложи ръка на рамото му и го поведе обратно към камиона на „Химическо чистене“.

— Онез хора добре ли са?

— Не се безпокой, нищо им няма — побърза да обясни Ралф. Обърна се и видя, че Ед и дебелакът бяха застанали до ремаркето, доближили глави. Отново закапаха студени капки, барабанейки по синия брезент като нетърпеливи пръсти. — Удариха се леко, нищо повече. Сега се договарят.

— Хубаво, хубаво — добродушно каза Тригър Вашон. — Как твоя жена, Ралф?

Ралф се сепна; изведнъж се почувства като човек, който едва по обяд се сеща, че е забравил да изключи печката, преди да тръгне за работа.

— Господи! — възкликна и погледна часовника си, надявайки се да е пет и петнайсет, най-късно пет и трийсет. Вместо това обаче видя, че часът е шест без десет. Вече бе просрочил с двайсет минути времето, в което Каролин го чакаше да й занесе чиния супа и половин сандвич. Сигурно щеше да се разтревожи. Нещо повече, слушайки как гръмотевиците отекват в празния апартамент, тя направо щеше да се изплаши. А ако рукнеше порой, нямаше да е в състояние да затвори прозорците; ръцете вече не й се подчиняваха.

— Ралф? — обади се Тригър. — Нещо не наред ли?

— Нищо — отвърна старецът. — Само дето тръгнах на разходка и изгубих представа за времето. После стана тая катастрофа и… ще ме откараш ли до нас, Триг? Ще ти платя.

— Нищо няма плащаш. И без това ми е на път. Скачай вътре. Мислиш, че тия двамата ще се оправят? Че няма се сбият или нещо такова?

— Няма. Изчакай само секунда.

— Няма проблем.

Ралф се приближи до Ед.

— Всичко наред ли е? Разбрахте ли се вече?

— Да. Ще разрешим въпроса помежду си. И защо не? Всичко свърши само с малко счупени стъкла.

Сега говореше като стария Ед и мъжагата с бялата риза го гледаше с нещо подобно на уважение. Ралф все още се чувстваше объркан и обезпокоен от случилото се, но реши да не се занимава повече. Ед Дипно много му допадаше, ала сега си имаше други грижи — трябваше да мисли за Каролин. За Каролин и за невидимия часовник, който отмерваше последните й часове.

— Чудесно — каза той на Ед. — Тогава си отивам. Напоследък аз приготвям вечерята и вече закъснях.

Понечи да си тръгне. Дебелакът го спря и му протегна ръка.

— Пропуснахме да се запознаем. Казвам се Джон Танди.

— Ралф Робъртс. Приятно ми е.

Танди се усмихна.

— При дадените обстоятелства се съмнявам, че ти е много приятно… но съм ти признателен, че се намеси. Изплаших се не на шега, че работата ще стане дебела.

„И аз си го помислих“ — мислено добави Ралф. Извърна се към Ед и тревожно огледа необичайната за него тениска, прилепнала към стройното му тяло, и белия копринен шал с избродираните червени китайски йероглифи. Забеляза странния му поглед и си каза, че май старият Ед не се е върнал напълно.

— Сигурен ли си, че си добре? — запита го. Искаше да си тръгне, да се върне при Каролин, и същевременно нещо го възпираше. Усещането, че нещо не е наред, не го напускаше.

— Да, добре съм — побърза да отвърне младият мъж и му се усмихна широко, но тъмнозелените му очи останаха сериозни. Изпитателно наблюдаваше Ралф, сякаш се питаше какво ли е видял… и какво

(хей, хей, Сюзън Дей)

ще остане в паметта му от тази случка.