"Безсъние" - читать интересную книгу автора (Кинг Стивън)

3.

Кабината в камиона на Тригър Вашон ухаеше на чисти, току-що изгладени дрехи — аромат, който, кой знае защо, винаги напомняше на Ралф за пресен хляб. Нямаше седалка за пътници, затова той бе застанал прав, хванал с едната ръка дръжката на вратата, а с другата се бе вкопчил в кош за пране.

— Тая работа доста странна — обади се Тригър, поглеждайки в страничното огледало.

— Дори не подозираш колко си прав — отвърна Ралф.

— Познавам оня с японската кола — Дипно му име. Има много хубава женичка, някой път носи дрехи за химическо. Обикновено изглежда приятен човек.

— Днес явно не беше на себе си.

— Плъпнали му мравки в задника, а?

— Цял мравуняк, мен ако питаш.

Тригър се разсмя гръмко, тупайки с ръка по износената черна пластмаса на големия волан.

— Цял мравуняк! Страхотно! Супер! Туй го запомня! — Изтри насълзените си от смях очи с носна кърпичка, която по размери приличаше на покривка за маса. — Стори се, че господин Дипно излязъл през служебния изход на летището.

— Точно така.

— Трябва пропуск. Как смяташ, откъде взел пропуск, а?

Ралф помисли, намръщи се и поклати глава:

— Не знам. Дори не ми мина през ума. Ще трябва да го питам, като го видя следващия път.

— Ами да. Питай и какво правят мравки. — Това отново го накара да се разсмее, което на свой ред наложи ново използване на кърпичката, излязла сякаш от някоя комична опера.

Когато удължението, свърши и те се озоваха на Харис Авеню, бурята се разрази с всичка сила. Нямаше градушка, но дъждът се изля като истински летен порой и отначало бе толкова силен, че Тригър трябваше да намали скоростта почти до пълзене.

— Леле! — каза той със страхопочитание. — Туй ми напомня голямата буря през осемдесет и пета, когато половината град се наводни от оня проклет Канал! Ти помниш ли я, Ралф?

— Да — отвърна Ралф. — Да се надяваме, че и сега няма да се случи нещо подобно.

— А, няма! — каза ухилено Тригър, взирайки се в пътя през енергично движещите се чистачки. — Сега вече оправиха канализацията. Чудна стана!

От студения дъжд и топлия въздух в кабината предното стъкло се запоти. Машинално Ралф протегна пръст и нарисува нещо

[китайски йероглиф]

— Какво е туй? — попита го Тригьр.

— И аз не знам точно. Май са китайски йероглифи. Беше върху шала, който носеше Ед Дипно.

— Някак познато — каза Тригьр. След това се изхили и плясна с ръка: — Чуй това само! Единственото, което знам кажа на китайски, е му-гу-гай-пан!

Ралф се усмихна, въпреки че не му беше до смях. Мислеше за Каролин. Не можеше да мисли за нищо друго — представяше си отворените прозорци и пердетата, развяващи се като призрачни ръце, докато дъждът се лее в стаята.

— Още ли живееш в двуетажната къща срещу „Червената ябълка“?

— Да.

Тригьр отби до бордюра; гумите на камиона плиснаха струи вода наоколо. Все още валеше като из ведро. Мълнии прорязваха небето, следвани от мощни гръмотевици.

— Остани малко вътре — обади се Тригьр. — След минути поотслабне.

— Ще се оправя. — Ралф не мислеше, че нещо би могло да го задържи и секунда повече в камиона — дори и белезници. — Благодаря, Триг.

— Чакай за малко! Ще дам найлон — сложиш на главата като качулка!

— Не, няма нужда, благодаря, аз само ще…

Той не можеше да намери думи, с които да довърши изречението, и вече почти бе изпаднал в паника. Отвори рязко вратата на камиона и скочи долу, цопвайки до глезените в студената вода, която се стичаше в канавката. Махна на Тригьр, без да се обръща, и забърза по пътеката към къщата, която той и Каролин деляха с Бил Макгавърн, ровейки из джоба си за секретния ключ. Когато стигна до стъпалата към верандата, видя, че няма да му трябва — вратата беше открехната. Бил, който живееше на долния етаж, често забравяше да я заключи и Ралф предпочиташе да мисли, че и сега случаят е такъв, вместо да си представи, че Каролин е излязла да го търси и бурята я е заварила навън. Дори не искаше да допусне подобна възможност.

Влезе припряно в тъмното фоайе, трепвайки, когато поредният оглушителен гръм продъни небето, и се приближи до стълбите. Спря за момент, сложил ръка на парапета, заслушан в капките, стичащи се от подгизналите му панталони и риза върху дървения под. След това тръгна да се качва; искаше му се да хукне нагоре, но вече се беше задъхал. Сърцето му биеше силно и учестено, подгизналите му маратонки бяха като котви, които затрудняваха движенията му. Неизвестно защо Ед Дипно не му излизаше от ума. Притесняваха го онези сковани и резки врътвания на главата, които го караха да изглежда като петел, готвещ се за схватка.

Третото стъпало изскърца пронизително както винаги и отгоре се чуха забързани стъпки. Те не го успокоиха, защото веднага разбра, че не са на Каролин, и когато Бил Макгавърн се надвеси над перилата с пребледняло и разтревожено лице, надничащо изпод сламената му шапка, Ралф никак не беше изненадан. По целия път бе чувствал, че нещо не е наред, нали? Да. Но при сегашните обстоятелства едва ли можеше да нарече това предчувствие. Постепенно му бе станало ясно, че когато нещата достигнеха определена степен на влошаване, вече не можеха да бъдат поправени или променени към добро; те просто продължаваха да се влошават все повече и повече. Предполагаше, че на някакво подсъзнателно ниво винаги го е знаел. Но дори не бе подозирал колко дълъг и мъчителен може да бъде този процес на влошаване.

— Ралф! — извика Бил. — Слава Богу! Каролин получи… е, мисля, че е някакъв пристъп. Току-що се обадих на 911 да пратят линейка.

Старецът откри, че все пак може да изкачи останалите стъпала тичешком.