"Тъмната половина" - читать интересную книгу автора (Кинг Стивън)

ПЕТА ГЛАВА96529Q

— Чакай малко, бе — рече на глас Уорън Хамилтън, полицейски служител от щата Кънектикът, макар че беше сам в дежурната кола. Бе вечерта на втори юни, около тридесет и пет часа след като бе открито тялото на Хомър Гамаш в един град в щата Мейн, за който Хамилтън не беше и чувал.

Той се намираше на паркинга на ресторанта „Макдоналдс“ на магистралата Уестпорт 195 в южната посока. Докато обикаляше пътищата на границата между щатите, Хамилтън си беше изработил навик да се отбива на паркингите на местата за хапване или на бензиностанциите. Ако се промъкнеше със загасени светлини до най-крайната редица коли в паркинга, можеше да направи някой добър удар. И не просто добър, някой направо страхотен удар. Когато усетеше, че му се е открила такава възможност, той много често си разговаряше сам. Тези монолози обикновено започваха с „Чакай малко, бе“ и след това продължаваха с някой израз като: „Дай на стария Хамилтън да го види тоя“ или „Как ли ще й се стори това на мамчето?“ Полицейският служител много си падаше да пита как ще й се стори това на мамчето, когато усетеше, че е попаднал на сочна следа.

— Я, да я проверим тая работа — промърмори той и тръгна на заден покрай едно „Камаро“ и една „Тойота“, която приличаше на отлежала конска фъшкия на осветлението от дъговите лампи, напомнящо блясъка на кована мед. Опа! Ето ти стар пикап на Дженеръл Мотърс, който на силната светлина изглеждаше оранжев, значи беше или бял, или светлосив.

Хамилтън включи фенера и го насочи към регистрационния номер. Според скромното мнение на полицейския служител Хамилтън, регистрационните номера ставаха все по-добри. Един по един отделните щати поставяха малки рисунки на номерата. Така човек може да ги идентифицира по-лесно през нощта, когато променящата се светлина преобразява истинските цветове в различни измамни нюанси. А най-ужасната светлина, която можеше да попречи да се идентифицират номерата, се излъчваше от тези проклети: мощни, оранжеви лампи. Той не знаеше дали тези лампи спомагаха за осуетяване на изнасилванията и кражбите с оръжие, за което бяха предназначени, но беше сигурен, че бяха затруднявали безброй пъти усърдните ченгета като него, в разчитането на номерата на откраднати превозни средства.

Малките рисунки доста улесняваха нещата. Статуята на Свободата си оставаше Статуята на Свободата и на слънчева светлина и в яркото осветление на шибаните меденооранжеви лампи. А независимо от осветлението Лейди Свобода означаваше Ню Йорк.

По същия начин и това шибано раковидно, което сега осветяваше с фенера, символизираше щата Мейн. Не беше нужно да напрягаш очите си, за да разчетеш надписа „Курортна зона“ или да се опитваш да определиш дали това, което изглежда розово, оранжево или електрик е всъщност бяло. Просто гледаш за шибаното раковидно. Хамилтън знаеше, че то всъщност бе омар, но едно шибано раковидно, независимо как ще го наречеш си остава шибано раковидно. Сто пъти повече би предпочел да яде прясна свинска тор направо от кочината, отколкото да сложи едно от тези раковидни в устата си, но при все това много се радваше, че ги има.

Особено когато се търсеше раковидно върху регистрационен номер, както тази вечер.

— Как ли ще й се стори това на мамчето? — промърмори той и паркира полицейската кола. Взе планшета, който бе прикрепен с магнит към таблото точно над лоста за скорости и отгърна непопълнения формуляр, който всички ченгета поставят най-отгоре, за да прикрият „горещия списък“ (Не е нужно народът да наднича в списъка на номерата на колите, които особено интересуват полицията, докато ченгето, комуто принадлежи списъка, се е отбило за хамбургер или за да пусне набързо една вода в близката бензиностанция). Хамилтън плъзна палеца си надолу по листа.

Ето го: 96529Q, щата Мейн, родината на шибаните раковидни.

При първото си минаване покрай пикапа, полицейският служител Хамилтън бе установил, че в кабината няма никой. Имаше багажник за пушка, но пушка нямаше. Беше възможно, не вероятно, а възможно, някой да се крие в каросерията на пикапа. Възможно беше дори този някой да е взел пушката от багажника. По-вероятно бе, шофьорът да си е отишъл отдавна или да си купува сандвич, но все пак…

— Има стари ченгета, има и смели ченгета, но няма стари, смели ченгета — тихо каза полицейският служител Хамилтън. Изгаси фенера и подкара бавно покрай редицата коли. Намали още на два пъти, за да освети номерата на други коли, но всъщност дори и не ги погледна.

Беше възможно на връщане от ресторанта или тоалетната, мистър 96529Q да забелязал, че Хамилтън оглежда откраднатия пикап, но ако видеше, че полицейският патрул продължава по-нататък, проверявайки и други коли, можеше и да не духне.

— Сигурното си е сигурно, жалкото си е жалко, на това поне, мили Боже, си ме научил — възкликна полицейският служител Хамилтън. Това беше един от любимите му изрази, почти толкова любим колкото „как ли ще се стори това на мамчето ти?“

Паркира колата на място, откъдето се виждаше пикапа. Обади се в базата, която беше на по-малко от четири мили нагоре по шосето и им каза, че е намерил пикапа, търсен от Мейн по някакво убийство. Поиска подкрепление и му бе отговорено, че то скоро ще пристигне.

Хамилтън не виждаше някой да се приближава към пикапа и реши, че няма да бъде прекалено самонадеяно от негова страна да се приближи предпазливо към колата. Всъщност, когато пристигнеха другите, щяха да го вземат за абсолютен пъзльо, ако го завареха да седи в тъмното през един ред от пикапа.

Слезе от полицейската кола и откопча ремъка на пистолета си без да го вади от кобура. Беше вадил пистолета си само два пъти по време на служба, но не беше стрелял нито веднъж. И сега не искаше да прави нито едното, нито другото. Приближи се към пикапа под такъв ъгъл, че да може да наблюдава и него, по-специално каросерията и алеята към ресторанта. Спря когато видя мъж и жена да се запътват от ресторанта към един „Форд Седан“ в третия ред на паркинга и продължи едва, когато те се качиха в колата и се отправиха към изхода.

Хамилтън държеше дясната си ръка на приклада на пистолета, а лявата отпусната до бедрото си. Според скромното мнение на Хамилтън, служебните колани също ставаха все по-добри. Като момче, а и по-късно, той бе ревностен почитател на Батман, човекът прилеп, известен още като Кръстоносецът с наметалото. Според него, човекът прилеп бе една от причините да стане полицай, макар че не беше вписал тази дребничка подробност в заявлението си за работа. От всички принадлежности на Батман най-скъпо му беше не някое от оръжията, Батаранг (Бумеранг със специално острие. Бел. прев.) или Батпоул (Специална брадва. Бел. прев.), нито дори самия Батмобил (Кола с турбо двигател. Бел. прев.), а универсалният колан на Кръстоносеца с наметалото. Тази чудесна част от одеждите на Батман приличаше на малък магазин за подаръци. На него имаше по нещо за всеки случай: въже, очила за нощно гледане, няколко капсули с парализиращ газ. Служебният колан на Хамилтън далеч не беше толкова хубав, но от лявата му страна имаше три гайки, на които висяха три много полезни неща: един цилиндър, захранван с батерии, който носеше търговското название „Куче, чиба!“ Когато натиснеш червеното копче отгоре, „Куче, чиба!“ надава такъв ултразвуков вой, че и най-бесните булдози се превръщат в кротки агънца. До него висеше тенекиена кутия с газ под налягане от Мейс, който съответстваше на парализиращия газ на Батман. А на трето място, се намираше фенера с четири батерии.

Хамилтън измъкна фенера от гайката, включи го и прикри отчасти с ръка лъча светлина. Направи това без да отмества дясната си ръка от приклада на пистолета. Стари ченгета и смели ченгета, но смелите ченгета не остаряват.

Той освети каросерията на пикапа. Освен къс брезент нямаше нищо друго. Каросерията, както и кабината, беше празна. През цялото време Хамилтън стоеше на благоразумно разстояние от пикапа с номера с раковидните. Това му бе станало навик и го правеше без дори да мисли. После се наведе и освети пространството под пикапа, единственото място, където можеше да се е скрил някой, който да му навреди. Но това беше малко вероятно. Все пак не му се искаше, когато хвърли топа, свещеникът да започне надгробното си слово с думите: „Скъпи приятели, днес сме се събрали, за да скърбим за неочакваната смърт на полицейския служител Уорън Хамилтън.“ Кофти работа, нали?

Освети открай докрай долната страна на пикапа, но не забеляза нищо друго освен един ръждясал заглушител, който в близко бъдеще щеше да се откачи, но, съдейки по дупките по него, шофьорът едва ли щеше да забележи.

— Мисля, че сме сами, мило — рече полицейският служител Хамилтън. Огледа около камиона за последен път, като обърна особено внимание на алеята към ресторанта. Не забеляза някой да го е забелязал и затова се приближи към страничното стъкло на кабината и освети вътре.

— Свети боже! — промърмори Хамилтън. — Как ли ще се стори на мамчето тая дивотия? — Сега беше благодарен, че оранжевите лампи осветяваха в ярка светлина паркинга и кабината, защото от тях моравия цвят на кръвта изглеждаше черен, така че тя приличаше по-скоро на разлято мастило.

— Карал е така? Исусе Христе! Целия път от Мейн е карал така? Как ли ще й се…

Насочи фенера си надолу. Седалката и пода приличаха на истинска кочина. Имаше бутилки от бира и безалкохолни, празни хартиени пликове от пържени картофи и свинско, кутии от големи хамбургери. Парче от нещо, което приличаше на дъвка запълваше една дупка на металното табло, където някога е било закачено радиото. Имаше купчина фасове без филтри в пепелника.

Но най-много от всичко имаше кръв.

По седалката имаше големи петна от кръв. По кормилото имаше размазана кръв. На клаксона също имаше засъхнала кръв, която почти скриваше емблемата на Шевролет. Имаше кръв и по ръчката на вратата до шофьора, а на огледалото за обратно виждане имаше едно почти кръгло петно. Хамилтън си помисли, че докато го е намествал, мистър 96529Q сигурно е оставил чудесен отпечатък от палеца си с кръвта на жертвата. Върху една от кутиите за хамбургери се мъдреше голямо парче съсирена кръв. Стори му се, че на него бе залепнал и кичур коса.

— Какво ли е казал на сервитьорката, която му е донесла поръчката до камиона? — промърмори Хамилтън. — Че се е порязал, докато се е бръснел?

Чу стържещ звук зад гърба си. Извърна се рязко, но имаше чувството, че е страшно муден. Беше уверен, че е постъпил прекалено самонадеяно, въпреки обичайната си предпазливост и че никога няма да остарее, защото тук нямаше нищо обичайно, о не, господине. Оня тип е зад гърба му и скоро ще има още кръв, неговата кръв в кабината на стария Шевролет. Човек, който може да пропътува разстоянието от Мейн почти до границата с щата Ню Йорк в такава подвижна кланица, бе психопат от типа, който би убил един щатски служител със същото безразличие, с което би си купил и четвърт мляко.

Хамилтън извади пистолета си за трети път в живота си, махна предпазителя и почти натисна спусъка, не един, а два или три пъти в нищото, в тъмнината. Беше почти откачил. Обаче нямаше никой.

Той отпусна ръката си с пистолета бавно. Кръвта туптеше в слепоочията му. Слаб порив на вятъра в нощта. Отново стържещия звук. Той видя на тротоара мукавена кутия от риба и пържени картофи без съмнение от ресторанта на Макдоналдс пред него. Колко сте съобразителен, Холмс. Благодаря, но е съвсем елементарно, Уотсън. Капризният вятър я отнесе на един-два метра, където тя отново спря.

Хамилтън въздъхна продължително, с облекчение и внимателно спусна предпазителя.

— За малко да се изложиш, Холмс — каза той с треперещ глас. — Щеше да си навлечеш един СР14. — СР14 беше акт за изстрел на халос.

Помисли да прибере пистолета в кобура, след като се видя, че няма по какво друго да стреля, освен по една празна кутия от рибен сандвич, но все пак реши да го държи в ръката си, докато пристигнеше подкреплението. Чувстваше се по-добре, когато го държеше в ръката си. По-спокоен. И то не само заради кръвта или заради факта, че мъжът, търсен за убийство от едно ченге в Мейн, бе пропътувал около четиристотин мили в тая гадория, а защото около камиона се разнасяше воня като тази от прегазен пор на някой третокласен път. Не знаеше дали като пристигнеха другите полицаи, щяха да я усетят или само той я усещаше, но му беше все едно. Това не беше миризмата на кръв, на развалена храна или на нечистоплътен човек. Миришеше на гнило, на нещо дори много по-лошо. Толкова лошо, че той не искаше да прибере пистолета си, макар да бе сигурен, че този, от когото се е излъчвала тази миризма, е изчезнал още преди часове. От колата не се чуваше пукането, характерно за нагретия, изстиващ двигател. Но и това беше без значение. То не можеше да промени нещата, които Хамилтън вече бе разбрал. За известно време този пикап е бил бърлога на някакво ужасно животно и той нямаше да поеме и най-малкия риск, животното да се върне и да го завари неподготвен. Мамчето можеше да заложи парите си на това.

Той остана там с пистолет в ръка. Кожата на врата му бе настръхнала от ужас. Мина цяла вечност преди да пристигне подкреплението.