"Тъмната половина" - читать интересную книгу автора (Кинг Стивън)

ШЕСТА ГЛАВАСМЪРТ В ГОЛЕМИЯ ГРАД

Доуди Ебърхарт беше бясна, а когато Доуди Ебърхарт беснееше, по-добре беше да си нямаш нищо общо с тази женска от националната столица. Тя придвижваше масивната си фигура нагоре по стълбите на сградата на „Ел Стрийт“ с флегматичността на носорог, прекосяващ затревена местност. Морскосинята й рокля се опъваше и отпускаше над формите й, които, меко казано, бяха мощни. Размахваше месестите си ръце като махала.

Преди доста години тази жена бе едно от най-заслепяващите момичета за удоволствие във Вашингтон. Това се дължеше отчасти на ръста й — метър и осемдесет и седем и на привлекателната й външност. Но по онова време тя беше повече от една палава женичка. Тя бе толкова желана, че една нощ с нея се равняваше на трофей в колекцията на джентълмен-спортист. При внимателно вглеждане в снимки от различни празненства и соарета във Вашингтон, направени по време на втория мандат на Джонсън и първия на Никсън, Доуди Ебърхарт можеше да бъде забелязана под ръка с някой мъж, чието име често се явяваше във важни политически статии и есета. Сам по себе си ръстът й беше достатъчен, за да я забележиш.

Доуди бе проститутка със сърце на банков чиновник и с душа на лакома хлебарка. Двама от нейните редовни клиенти, единият сенатор от Демократическата партия, а другият — представител на републиканците с дългогодишен трудов стаж, я бяха подсигурили с достатъчно пари, за да може да се оттегли от бизнеса. Не бяха го направили по собствена воля и желание. Доуди осъзнаваше, че расте рискът от заразяване, а и високопоставените държавни служители бяха също така податливи към СПИН и към други по-леки, но все пак досадни венерически болести, както и простосмъртните. Годините й също растяха. Не можеше да разчита безрезервно, че тези двама джентълмени ще й оставят по нещо в завещанието си, както й бяха обещали. „Съжалявам, но вече не вярвам нито в Дядо Коледа, нито в Добрата Фея,“ им каза тя. „Малката Доуди трябва да се грижи сама за себе си.“

Малката Доуди купи с парите си три сгради. Минаха години. Осемдесет и петкилограмовата жена, пред която бяха коленичили доста мъже (особено, когато тя стоеше гола пред тях), сега тежеше сто и четиридесет. Инвестициите в недвижимо имущество, които вървяха добре през средата на седемдесетте, вече не носеха печалба през осемдесетте, когато всички в страната, вложили парите си на фондовата борса, печелеха добре. До самия край на активния период на кариерата й, в късия й списък имаше и двама брокери. Понякога й се искаше да ги бе задържала и след пенсионирането си.

Загуби едната сграда през хиляда деветстотин осемдесет и четвърта, а втората през осемдесет и шеста, след една пагубна финансова ревизия. Сега държеше сградата на „Ел Стрийт“ така отчаяно, като губещ играч в безмилостната игра на „Монополи“, убедена, че ТО скоро ще се случи. ТО още не беше се случило. Тя смяташе, че може и да не се случи в близките една-две години, ако изобщо… А когато се случеше, тя възнамеряваше да събере багажа си и да се пренесе в Аруба. Дотогава собственичката на сградата, която навремето беше най-търсеното парче в столицата, трябваше да се държи. Както беше правила винаги. Както възнамеряваше да прави и занапред.

Господ да му е на помощ на този, който се изпречи на пътя й.

Като например, на Фредерик Клоусън, мистър „Голямата клечка“.

Тя стигна до площадката на втория етаж. У Шулманови оглушително ревеше „Гънс енд Роузис“.

— НАМАЛЕТЕ ТОЯ ШИБАН ГРАМОФОН! — изкрещя тя колкото сила имаше, а когато Доуди Ебърхарт повишеше глас до най-високите децибели, стъклата на прозорците се чупеха, тъпанчетата на малките дечица се пукаха и кучетата се просваха мъртви.

Музиката беше веднага намалена от писък до шепот. Тя усещаше как Шулманови треперят, притиснати един до друг, като кутренца в гръмотевична буря, молейки се да не се е запътила към тях вещицата от „Ел Стрийт“. Те се страхуваха от нея и то не без основание. Шулман работеше като адвокат в мощна акционерна фирма, но с неговите две язви нямаше никаква сила да спре Доуди. Ако се изправеше сега срещу нея в началото на младия си живот, тя щеше да си направи жартиери от червата му и той съзнаваше това, което й носеше особено удовлетворение.

Когато се стопява банковата ти сметка и вложенията ти в ценни книжа, трябва да търсиш удовлетворение там, където можеш да го намериш.

Доуди взе завоя без да забави ход и започна да се изкачва по стълбите към третия етаж, където мистър Голямата клечка — Фредерик Клоусън тънеше в самотен разкош. Тя вървеше с равномерния ход на носорог, прекосяващ южноафриканската степ, с вдигната глава и въпреки килограмите си изобщо не се задъхваше. Само стълбището се разклащаше леко под нея, макар че беше солидно строено.

Тя чакаше този миг.

Клоусън не се намираше на най-ниското стъпало на стълбата на фирмената йерархия. До този момент той дори не беше и стъпил на стълбата. Като всички студенти по право, които беше срещала (най-вече като наематели, естествено никога не си бе имала работа с такъв през предишния си живот, както сама го наричаше) и този бе пълен с високи стремежи и ниски доходи, но най-вече с щедро количество говежди лайна. По правило Доуди не бъркаше тези съставки. Да се хванеш на раздувките на някакъв си студент по право, бе все едно да преотстъпиш спечеленото на друг. А ако веднъж се случи така, по-добре е да си отрежеш оная работа.

Преносно казано, разбира се.

Въпреки това, мистър Голямата клечка Фредерик Клоусън бе успял да направи частичен пробив в защитата й. Закъсня с наема четири пъти поред, а тя допусна това, защото той я убеди, че в неговия случай ще се сбъдне старата като светото писание фраза: „скоро ще имам пари“.

Нямаше да успее да я замотае, ако беше твърдял, че Сидни Шелдън е всъщност Робърт Лъдлъм, или че Виктория Холт е Розмари Роджърс, тъй като тя и пет пари не давеше за тях и за събратята им по перо. Тя си падаше по криминалните романи и колкото повече патаклама имаше, толкова по-добре. Предполагаше, че доста хора харесват сантименталните блудкочи или шпионските тъпотии, ако се съдеше по списъка на бестселърите в неделния брой на „Пост“. Тя обаче четеше книгите на Елмор Ленард много преди да влязат в класациите, а беше също така пристрастена към Джим Томпсън, Дейвид Гурис, Хорас Маккой, Чарлс Уайлфорд и сие. Казано кратко и ясно, Доуди Ебърхарт харесваше романи, в които мъжете обираха банки, стреляха и показваха колко обичат мадамите си, предимно като ги пребиваха от бой.

Според нея Джордж Старк беше (поне доскоро) най-добрият сред тях. Тя бе запалена почитателка на „Пътят на Машин“, „Оксфордски блус“ и „Пътуване до Вавилон“, последната книга, с която явно завършваше поредицата.

Първия път, когато тя дойде да му опява за наема, завари Голямата клечка от апартамента на третия етаж, заобиколен от бележки и от романите на Джордж Старк. Тогава беше закъснял само с три дни, но ако ги отпуснеш малко, те ти се качват на главата. След като бе приключила с деловия въпрос и той й бе обещал да й изпрати чек до обяд на следващия ден, тя го бе попитала дали събраните трудове на Джордж Старк са задължително четиво за кариера в съда.

— Не — бе отвърнал Клоусън със сияйна, весела и съвсем хищна усмивка — но могат да я спонсорират.

Тази усмивка най-вече я бе накарала да се хване и да му удължи срока за изплащане на наема, докато на другите закъснели длъжници якичко би им го натрила. Тя бе виждала тази усмивка преди много пъти в собственото си отражение. Тогава вярваше, че такава усмивка не може да бъде престорена и е нужно да се спомене, че все още го вярваше. Клоусън наистина имаше нужната информация за Тадеус Бомънт. Грешката му бе, че очакваше Бомънт да се държи според плана на мистър Голямата клечка, тоест Фредерик Клоусън. В това бе и нейната грешка.

Тя прочете един от двата романа на Бомънт — „Пурпурна омара“, след като Клоусън й разказа за откритието си. Книгата й се стори върховно тъпа. Въпреки кореспонденцията и фотокопията, които й бе показал мистър Голямата клечка, тя трудно можеше да повярва, че двамата писатели бяха един и същ човек. Изключение правеше само една сцена. Някъде три четвърти след началото на книгата, когато й идеше да запрати тая досадна тъпотия в някой ъгъл на стаята, се описваше как един фермер застрелва коня си. Конят имаше два счупени крака и трябваше да бъде застрелян. Въпросът бе, че старият фермер Джон го направи с истинско удоволствие. Опрял цевта на пушката в главата на коня, той мастурбираше и достигна кулминацията в момента, когато натисна спусъка.

На нея й се струваше, че когато Бомънт стигнал в писането до този момент, отишъл да изпие чаша кафе и Джордж Старк заел мястото му, като един истински литературен Румпелстилцкин. Тази сцена беше и единственият светъл лъч на фона на общата сивота.

Това обаче нямаше значение. Само доказваше, че никой не е застрахован срещу вършенето на глупости. Голямата клечка бе успял да я изпързаля, но поне не за дълго. А сега всичко свърши.

Доуди Ебърхарт стигна до третия етаж. Ръката й вече бе свита в юмрука, с който си служеше, когато беше време не за учтиво почукване, а за блъскане по вратата. Тогава забеляза, че от блъскане няма нужда. Вратата на Голямата клечка бе открехната.

— Премили Исусе — промърмори Доуди и сви устни. Това не беше квартал на наркомани, но като ставаше въпрос да се обере апартамента на някой тъпанар, наркоманите с готовност прекосяваха разделителните линии. А тоя Клоусън се оказа дори по-загубен, отколкото го бе смятала.

Потропа с пръсти на вратата и тя се отвори.

— Клоусън! — извика тя с глас, който обещаваше гибел и вечни мъки.

Отговор не последва. Тя погледна през късия коридор към хола. Щорите бяха спуснати, а лампата запалена. Радиото свиреше тихо.

— Клоусън, искам да разговарям с теб!

Тя тръгна по коридора и спря…

Една от възглавниците на дивана беше на пода.

Това беше всичко. Нямаше признаци, че някой изгладнял наркоман е тършувал из апартамента, но тя имаше остра интуиция и усети как дишането й се ускорява. Усети и някаква миризма. Беше много слаба, но се чувстваше. Напомняше миризмата на развалена храна, която още не е започнала да се разлага. Но в случая не беше храна, макар че за нея това беше най-точното сравнение. Усещала ли го бе преди? Мислеше, че да.

А имаше и друга миризма, която не се възприема с обонянието. Разпозна веднага тази миризма. Полицейският служител Хамилтън от Кънектикът веднага би се съгласил с нея, че така мирише, когато наоколо има нещо гнило.

Тя стоеше точно до хола, гледаше преобърнатата възглавница и слушаше радиото. Това, което изкачването на три етажа не бе в състояние да направи, една невинна възглавница бе успяла. Сърцето й биеше силно в масивната й гръд и тя едвам си поемаше дъх. Нещо не беше наред тук, изобщо не беше наред. Въпросът беше дали да се забърква или да си тръгне веднага.

Разумът я съветваше да си отиде, докато все още имаше тази възможност и този съвет беше основателен, но любопитството й каза да остане и то надделя.

Тя надникна през вратата на хола и погледна първо надясно, където освен изкуствена камина и два прозореца с изглед към „Ел Стрийт“ нямаше нищо друго. Тя извърна глава наляво и изведнъж замря. Главата й сякаш се закова на място и очите й се разшириха.

Тя задържа погледа си не повече от няколко секунди, макар да й се стори много по-дълго. Успя да види всичко до най-малката подробност. В съзнанието й се запечата такъв ясен и хубав образ, какъвто щеше да излезе и на снимките, направени от фотографа криминалист.

Видя две бутилки бира „Амстел“ на холната маса, едната празна, а другата полупълна, все още с ивица пяна на гърлото. Видя пепелника с надписа „Чикаголанд“ в извивката. Видя и два фаса от цигари без филтър, загасени в средата на искрящо белия пепелник, макар че Голямата клечка не пушеше, поне не цигари. Между пепелника и бутилките видя малка пластмасова кутийка от кабърчета, които Голямата клечка използваше, за да закача листа на таблото в кухнята. Повечето от тях бяха разпръснати върху стъклото на масичката. Няколко бяха попаднали върху отгърнатия брой на списание „Пийпъл“, в който се разказваше историята на Тадеус Бомънт — Джордж Старк. Макар снимката да бе обърната наопаки, тя можеше да види мистър и мисис Бомънт, стиснали ръце над гроба на Старк. Тази история, според Фредерик Клоусън, никога нямаше да бъде отпечатана. Но тук беше сбъркал. Всъщност, оказа се, че е сбъркал във всичко.

Видя Фредерик Клоусън, седнал в един от двата фотьойла. Господин Голямата клечка се беше превърнал в господин Никой. Беше гол, а дрехите му бяха захвърлени на топка под масата. Видя и кървавата дупка в слабините му. Тестисите му още си бяха на мястото, но пенисът бе заврян в устата му, където явно имаше достатъчно място, защото убиецът бе отрязал езика преди това. Езикът беше закачен на стената. Кабърчето бе така дълбоко забодено в розовото месо, че тя видя само ухиления жълт полумесец от главичката на кабърчето и то се запечата безмилостно в съзнанието й. От езика по тапета, в криволичеща линия, се беше стекла струйка кръв.

Убиецът бе използвал още едно кабърче, този път със зелена главичка, за да закачи втората страница от статията в списание „Пийпъл“ на голите гърди на бившата голяма клечка. Не можеше да види лицето на Лиз Бомънт, защото бе покрито с кръвта на Клоусън, обаче виждаше ръката на жената, която подаваше шоколадови орехови сладки, а Тад я гледаше усмихнат. Тя си спомни, че тази снимка особено бе подразнила Клоусън. „Каква нагласена работа!“ бе възкликнал той. „Та тя мрази да готви. Каза го в едно интервю след публикуването на първия роман на Бомънт.“

Над отрязания език на стената бяха написани с кръв следните три думи:

ВРАБЧЕТАТА ОТНОВО ЛЕТЯТ.

„Исусе Христе! Точно като в някой роман от Джордж Старк… като нещо, което би извършил Алексис Машин“ мина й мисълта някъде дълбоко в съзнанието й.

Зад гърба й се чу звук от тъп удар.

Доуди Ебърхарт изкрещя и се обърна. Машин идваше към нея със страховития си сгъваем бръснач, блестящото Му острие обточено с кръвта на Фредерик Клоусън. Разкривеното му лице бе нарязано от белезите, оставени от Нона Грифитс в края на „Пътят на Машин“ и…

Нямаше абсолютно никой.

Вратата просто се беше хлопнала, както се случва понякога.

„Така ли?“ отново се обади някъде дълбоко в съзнанието й глас изпълнен със страх. „Спокойно си стоеше отворена, докато ти изкачиш стълбите, не широко, но достатъчно, за да я забележиш.“

Погледът й се върна обратно към бутилките на масата. Едната празна, другата полупразна с един кръг пяна на гърлото.

Убиецът е бил зад вратата, когато е влязла. Ако се беше обърнала, със сигурност щеше да го види и сега щеше да е мъртва.

Докато тя стоеше хипнотизирана от пъстрите останки на мистър Голямата клечка — Фредерик Клоусън, той просто си беше излязъл, затваряйки вратата след себе си.

Почувства как краката й се подкосяват и се свлече на колене като за странна молитва. Приличаше на момиче дошло да вземе причастие. В ума й, подобно на въртяща се рулетка в клетката на хамстер, бясно се повтаряше все една и съща мисъл: „О, не трябваше да викам, той ще се върне, не трябваше да викам, той ще се върне, не трябваше да викам, той ще се върне!“

И тогава тя го чу. Чу отмерените стъпки от големите му крака по килима в коридора. По-късно си мислеше, че проклетите Шулманови сигурно отново бяха надули стереоуредбата, така че тя бе взела думтенето на басовете за стъпки, но в този момент бе уверена, че Алексис Машин се връщаше… един откачен маниак, когото дори смъртта не можеше да спре.

За първи път през живота си Доуди Ебърхарт припадна.

Свести се след по-малко от три минути. Краката й още не я държаха, затова тя лазешком прекоси късото антре, с провиснали кичури коса около лицето си. Помисли дали да отвори вратата и да погледне навън, но не можеше да се реши да го направи. Вместо това превъртя ключалката, залости и спусна стоманеното резе. Като свърши тази работа, облегна гръб на вратата, дишайки тежко. Всичко около нея й се струваше сиво и размътено. Смътно съзнаваше, че се е заключила с един обезобразен труп, но и това не беше чак толкова лошо, като се имаше предвид другата възможност.

Малко по малко силата й се възвръщаше и тя успя да се изправи. Промъкна се зад ъгъла на антрето в кухнята, където беше телефона. Извърна поглед от останките на мистър Голямата клечка, но напразно. В съзнанието си щеше да запази образа му с отвратителна яснота още дълго време.

Позвъни на полицията и когато те дойдоха, не пожела да ги пусне, докато един от тях не промуши картата си за самоличност под вратата.

— Какво е името на жена ви? — попита тя полицая, чието име Чарлс Ф. Туми младши, бе изписано на металната значка. Говореше с писклив и треперещ глас, нещо необичайно за нея. Близките й приятели, ако бе имала такива, нямаше да могат да го познаят.

— Стефани, госпожо — отвърна търпеливо гласът от другата страна на вратата.

— Знаете, че мога да се обадя в участъка ви и да проверя това, нали? — почти изкрещя тя.

— Зная това, мисис Ебърхарт — отвърна гласът — но по-скоро ще се почувствате в безопасност, ако ни пуснете, не мислите ли?

И понеже Доуди все още можеше да разпознава така безпогрешно гласа на ченге, както и миризмата на гнило, тя отключи вратата и пусна вътре Туми и колегата му.

Щом влязоха, Доуди направи още нещо, което никога преди не беше правила — изпадна в истерия.