"Шалом убиецо" - читать интересную книгу автора (Хартов Стивън)

4.ЛондонДве седмици по-късно

Сънят на Амар Камил не се наруши от виенето на вятъра и чукането на дъжда. Докато всеки друг път и на друго място настойчивото чукане би го събудило и от най-дълбокия сън, днес почукването по прозорците като от меки детски пръстчета не беше причина за събуждането му. Нито пък вибрациите от влаковете, спиращи на гара „Виктория“, или тихото бипкане на клаксоните на такситата. Не беше причина и потропването на бастуна по цимента извън стаята в „Данфорд“. Макар да беше едва 7 часа в петък сутринта, Амар беше буден вече от два часа.

Чувстваше се като по време на операция. И беше така от три дни. Внезапно, без следа от тъмни кръгове под очите или утринен мързел, беше изчезнал най-лошият му професионален недостатък — желанието да се излежава до късно. Макар да не се намираше под реална физическа опасност, Камил беше събрал всичките си рефлекси и енергия. А после, мотивиран от дълга, щеше да освободи цялото това гориво, за да подхрани тялото и ума си по време на акцията. Сега се нуждаеше от не повече от пет часа сън, а можеше да изкара и само с три. Беше напълно бодър и даже когато спеше, беше нащрек, тялото му — готово да се събуди и да действа, щом му се отдаде възможност.

В Русия, в Петах Тиква, Рина често го задяваше заради мързела. Чудеше се на глас каква полза би имала държавата от такъв поспаланко. Искаше му се тя да може да го види сега. Но после внезапно почувства задоволство, че никога няма да го види такъв.

Той седеше в голямо кресло. Беше меко и дълбоко, тапицирано в синьо и пристегнато с големи сини копчета. Беше облечен в черен копринен халат, купен някога от комунистически Китай, с бродиран в жълто, зелено и червено дракон върху гърба. В скута му лежаха частите на наскоро разглобен и почистен 9-милиметров пистолет „Макаров“. Вече не му харесваше това оръжие, защото произходът му е твърде издайнически, но руснаците успяха да му пратят само него по дипломатическата поща. Щом му бъде възможно, ще го смени с европейско оръжие. Частите лежаха като черни кости на змийски труп.

Той погледна прозореца. През дантелените пердета се виждаше как водните струи се стичат по стъклата като бяло вино, залюляно в чашата, преди да бъде отпито. Гледаше покривите по улица „Ейбъри“ на отсрещния тротоар. Белите камъни и зацапаните керемиди на Белгрейвия бяха мокри от дъжда и му напомняха някогашното удоволствие от честото почистване с парна струя на двигателя на едно черно беемве. Поради честите си пътувания Камил беше свикнал да идентифицира големите градове по един-единствен белег. Москва с пронизващия до кости студ. Ню Йорк със задушливия смог. Лондон с дъжда. Чудеше се дали поради постоянното измиване този град не е и най-чистият върху лицето на земята. Естествено, като всяка голяма столица, и тук си имаше кътчета с кал и мръсотия, но той смяташе, че дори да си направиш труда да изметеш, в Лондон няма да събереш и шепа прах.

Прах…

Витлеем е прашен.

Той събра частите на пистолета в едната си длан, разтвори халата си и се изправи, оставяйки черната коприна да падне върху креслото. Облечен само в черните си гащета, той стъпи върху тъмния махагонов под и коленичи, като постави частите в редица върху чистия паркет. После отстъпи назад и започна упражненията си.

Самбо, руската школа за ръкопашен бой, използвана от КГБ, е техника, събрана от няколко азиатски бойни изкуства. Най-много прилича на жиу-жицу в комбинацията от къси, силни и светкавични удари, изчистени от всички формули за медитиране и философия на източните изкуства. Руснаците се отнасяха много практично към тези неща. „Ако търсиш аскетичен начин на живот, стани свещеник — винаги казваха инструкторите от КГБ. — А това е бой.“

Амар се приведе в стандартната поза на самбо с единия крак напред, свити колене, вдигнати и разперени като острие на бръснач ръце. С десния си крак започна удари напред — светкавични замахвания, които се задвижват от коляното и почти разсичат въздуха като камшик. След всеки удар босото му стъпало се връщаше безшумно на пода.

Той броеше наум: от едно до десет на френски, от единадесет до двадесет на немски, от двадесет и едно до тридесет на английски, от тридесет и едно до четиридесет на италиански и от четиридесет и едно до петдесет на иврит. Завършил с десния крак, повтори упражнението с левия. Когато се възнагради с разрешение да се приближи до разглобения „Макаров“ и да сглоби една от частите — пружината на спусъка към дулото, — даже не беше се задъхал. После отново отстъпи, спомняйки си друг „Макаров“ — първия, който изобщо беше виждал, — и започна страничните удари…

Горещите ветрове на хамсина се носеха диво по Шари Бет Леем, докато Амар вървеше към къщата на Абу Кадуми дърводелеца. Подметките на окъсаните му сандали шляпаха по прашните камъни и той вдигна ръка, за да увие края на мръсната си кафия около лицето, тъй като песъчинките го бодяха като пустинни тръни.

Амар се радваше на хамсина, защото той му позволяваше да покрие лицето си, да прекара един ден инкогнито, свободен от обидите на съучениците си. Срамът му беше толкова дълбок, че му се искаше да има смелостта да отреже собствения си нос, да разкъса устните си, да издере кожата си, за да се освободи завинаги от лицето, което толкова прилича на бащиното му.

Баща му. Войната беше свършила само преди три седмици, а евреите вече предложиха на най-възрастния от семейство Камил кресло в новата военна управа в Бет Леем31. Кошмар на кошмарите. Баща му беше решил да приеме.

Фарук Абу-Амар Камил. Когато името на баща му се появи в ума му, Амар дръпна за миг кафията, извърна се и плю по вятъра.

Фарук Абу-Амар Камил. Философ, учител, интелектуалец. Всичко, с което може да се гордее семейството му, с изключение на факта, че освен това е и пацифист. Възрастният Камил непоклатимо вярваше, че израелците не могат да бъдат победени във война и че мирното съвместно съществуване е единственият път. Фарук Камил беше умен човек и презрителните епитети „еврейска подлога“ не го засягаха. Но Фарук имаше деца, а децата му трябваше да ходят на училище. Те плащаха за политическата философия на баща си с разкървавени носове и разкъсани учебници. Като най-голям, Амар страдаше най-много.

Беше юли 1967 година. Евреите току-що бяха обърнали арабския свят с главата надолу за шестте ужасяващи дни на светкавичната война.

Витлеем, както повечето селища на Западния бряг, се беше предал без един изстрел. Фарук Камил беше изразил ясно облекчението си. Най-накрая, поне засега, беше дошъл краят на мечтанията сред дима от лулите пред чаша кафе и можеше да настъпи истински мир.

Фарук Абу-Амар Камил.

Предател!

Амар зави по страничната уличка и отвори вратата на работилницата на Абу Кадуми. Дърводелецът вдигна поглед от работата си и се усмихна. Но после видя изражението в очите на своя кръщелник.

— Не издържам повече! — избухна Амар и дръпна кафията от главата си. Носът му още кървеше леко от юмрука, който току-що беше получил в училищния двор. Той го избърса с ръка.

— Шшш, Амар. — Кадуми стана от пейката си и тръгна бавно да налее чай на любимия си кръщелник. — Какво стана?

— Каквото става винаги! — викна Амар, а после замълча. Идеше му да заплаче. Успокои дишането си. — Каквото винаги става, баба32.

Амар наричаше Кадуми татко, защото отдавна се чувстваше по-близък със стареца, отколкото с кръвния си баща. Кадуми и бащата на Амар някога са били най-добри приятели, но сега дори не се поздравяваха. Абу Кадуми беше войнстващ палестинец още от 1929 година.

— Няма да ме приемат във „Вълците“ — каза Амар.

— Ти опита ли пак? — Кадуми предложи на Амар чаша черен чай, но момчето яростно поклати глава.

— Всеки ден опитвам.

— Може би трябва да почакаш. Войната още не е забравена и младите патриоти са ядосани.

— Колко дълго мога да чакам, баба? Докога трябва да чакам, след като викат на баща ми израелец, а мен ме наричат „син на евреин“?

— Ти си само на четиринадесет години, Амар.

Момчето започна да се разхожда из малката работилница. Свежият мирис на прясно отрязано маслиново дърво обикновено го успокояваше, но сега крачеше с ритъма на решителността.

— Баба, искам да си получа остатъка от заработените пари. Напускам това място.

— Амар, синко, нека да поговорим.

— Тръгвам, баба. Никой не може да ме спре. Не мога да живея тук. И ти добре го разбираш.

Кадуми въздъхна и остави порцелановата чашка. Амар беше прав. Докато е жив баща му, а може би и дълго след това, момчето ще бъде изгнаник сред собствения си народ. Кадуми подръпна сивата си брада, извади малка метална каса от основата на дървена статуя на Христос и даде на Амар парите, които му пазеше като спестявания.

— Какво ще правиш? — попита Кадуми. Боеше се да чуе отговора.

— Каквото трябва, за да променя живота си. Да докажа, че не съм син на баща си.

Кадуми знаеше, че само някакво екстремално действие би могло да донесе на Амар подобно успокоение, но реши да не задава повече въпроси.

— Върви с Аллах — каза той и прегърна момчето.

— Никога няма да те забравя. — Амар стисна парите в ръка и бързо излезе.

Дълги дни Амар беше планирал следващите си действия. Щом като крайната цел е да бъде приет във „Вълците“, имаше две неща, които да изчистят срама и да накажат баща му така, че да ги запомни до гроб.

Амар имаше един по-малък брат и пет сестри. Бащата обичаше дъщерите, защото те му напомняха за отдавна починалата му жена. Но за един арабин само синовете имат значение. Фарук Абу-Амар Камил се намираше в непрекъсната война с по-големия Амар, но десетгодишният му син Джаджа беше послушно, очарователно и обично дете, което не разбира нищо от политика. Фарук обожаваше Джаджа и винаги се занимаваше само с него. Той беше негова гордост и радост.

Амар взе парите си и си купи пистолет от един стар арабин-християнин в Бет Джала. Това беше руски „Макаров“, спомен на човека от службата му в британската армия в Берлин през Втората световна война. Амар често се беше възхищавал на оръжието и християнинът, собственик на дъскорезницата, откъдето Амар купуваше дърво за работилницата на Кадуми, даже му беше позволил веднъж да стреля с него.

След това унижението понесе Амар напред като шхуна сред ураган. Той се върна в града, скрил пистолета под ризата си. Вече беше избрал мястото. Нощта се спускаше, градът започна да се охлажда, щом камъните се освободиха от горещината на юлското слънце. Вятърът на хамсина затихна заедно със залеза.

Кафенето „Ал Кудс“ се намираше на улица „Пий VI“, свряно в един ъгъл на градския център. Израелските офицери бяха започнали вече да не спазват собствените си заповеди за вечерен час и често посещаваха местните магазини и ресторанти. Амар беше сигурен, че в „Ал Кудс“ ще намери мишена.

Един самотен израелски лейтенант беше седнал навън, до една от олющените маси. Пиеше портокалов сок и четеше израелски вестник. В скута му лежеше един от онези къси израелски автомати. Наоколо нямаше други евреи. Само местни араби, които гледаха мрачно представителя на победителите, докато минаваха край него, както и келнерът, който му сервираше с услужлива усмивка.

Амар се насочи право към офицера и спря до масата. Когато той вдигна поглед, Амар извади пистолета и го простреля два пъти в гърдите. Офицерът политна назад върху камъните. Някой започна да пищи. Един мъж извика на Амар да спре в името на Аллах.

— Аз съм Амар, синът на предателя Фарук Абу-Амар Камил — извика той, все още с пистолета в ръка. — Кажете на „Вълците на съпротивата“, че те са копелета!

Той си тръгна. Зад гърба му ечаха викове. После сви зад ъгъла и хукна. След десет минути беше в дома си, където намери по-малкия си брат Джаджа да си играе върху каменния под с керван от дървени камили.

Сестрите му не се виждаха никакви и той разбра, че баща му сигурно е в града и се съвещава с евреите.

Амар дишаше тежко. Едва успя да заговори. Погледна към брат си. Въпреки откритото фаворизиране от страна на баща им Амар обичаше Джаджа не по-малко от Фарук. Той протегна ръка.

— Ела, Джаджа.

— Къде отиваме? — Момчето го погледна със светлите си очи. И двамата братя Камил имаха необикновени зелени очи, наследени от далечна християнска кръв. И ако не бяха с четири години разлика помежду си, биха си приличали като близнаци.

— Отиваме на дълга разходка — каза Амар.

Джаджа скочи прав, зарадван на приключението.

— Ще си вземем ли нещо?

— Не — каза Амар. — Хайде, бързо.

Не си взеха храна, а само малък камилски мех с вода. Хванати за ръце, те тръгнаха на запад от града, а после навлязоха в Юдейската пустиня. Намериха храна при бедуините, а когато Джаджа се измори, Амар го понесе на гръб — надолу към Йерихон, през реката, и накрая в Йордания.

Скитничеството на Амар беше започнало.

Йордания. Мръсните бежански лагери, омразата на бедуинските войници на Хюсеин, пред които евреите изглеждаха като мирни гълъби. Имаше жестоки унижения. Амар Камил като много други интелигентни палестински младежи следваше един след друг различни идоли на Освобождението само за да види как поредният му герой се обвива в лъжи. Виждаше как генералите на Палестинската освободителна армия бягат от бойното поле, докато прокламират високо смехотворни победи.

Беше се надявал, че Ливан ще се окаже различен, и той беше такъв в известен смисъл. Там палестинците бяха много и силни. Но и там също продължаваха да се карат помежду си. Биеха се яростно против своите братя араби, мюсюлмани и християни, докато на юг израелците продължаваха да строят, да сеят земите си и да се бият само когато е необходимо. Арафат, Хабаш, Хадад — всички те бяха политици, а военните им усилия страхливи и неефективни. И с течение на годините Амар Камил започна да разбира, че ако се поддаде на тактиката и риториката на своите братя, ще бъде прокълнат да скита завинаги около земите на родината си. Като Мойсей, на когото било позволено да види и да мечтае, но никога да не стъпи на Обетованата земя.

Войната през месец октомври 1973 година се оказа Ден на прозрението за Амар. Беше служил като капитан в Армията за освобождение на Палестина на страната на Сирия. Но дори и с елемента на пълната изненада на своя страна, след няколко дни на слава те бяха отблъснати от Израел заедно с всички останали. Тогава и там, през онази студена и горчива зима в Дамаск, Амар Камил се превърна в господар на самия себе си.

Стига думи. Стига обещания. Действия и мълчание. Те станаха мото на Камил, негов закон. За около десет години неговата малка група от посветени войници се превърнаха в терористите, всяващи ужас в западния свят.

Най-важното беше, че Амар Камил никога не се поддаде на стереотипа, характеризиращ категорията на Големите Терористи. Той беше смел мъж, умен интелектуалец, но не разводняваше каузата или професионализма си с онова самохвалство и пресилено романтичен образ, който си създаваха повечето от другарите му.

Той нямаше особен интерес към бързи коли или случайни любовни връзки, не придоби вкус към лукса да кара палестинските собственици да отварят кафенетата си само заради него. За Камил да унижава богатите, които са готови да му се подчиняват, беше унижение за самата идея. Много от другите ръководители на терористични групи в Европа и Средния изток се пристрастиха към богатия живот. Камил обаче се учеше от най-ефективните световни разузнавателни служби. Той разбра и се опита да обучи и своите бойци, че добрите оперативни работници възприемат навиците на богатите само когато това е необходимо, за да играят убедително дадена роля. Иначе, по мнение на Камил, боецът може да кара фолксваген-бръмбар и да живее под наем. Заради своето мнение той стана непопулярен извън собствената си мрежа.

Защото всъщност, доколкото Амар Камил болезнено чувстваше, много от борците за освобождение на Палестина отдавна бяха се отказали от надеждата да постигнат първоначалната си цел — създаването на палестинска държава на мястото на ционистката общност. Тези хора се бяха пристрастили към живота на шефове на тероризма, който за тях се превърна от начин за постигането на целта в самоцел. Той също така вярваше, при това с пълно право, че промяната на каузата прави от човека лесна мишена. Защото, ако предпочете да бъде шеф на терористи, вместо да гони целта си, той става невнимателен. А срещу израелците, първата допусната от такъв човек грешка, се превръща в последна.

И въпреки това, въпреки правотата му, Мюнхен едва не се превърна в негов край. Разминаването му на косъм със смъртта беше ясно доказателство, че неговата мрежа е унищожена и тайната му не съществува. Руснаците го бяха измъкнали и той им беше благодарен за това. Но не хранеше никакви илюзии по отношение на мотивите им.

Мюнхен беше катализаторът за третия главен обрат в живота на Камил. Беше се скрил в Москва, внедри се в системата на КГБ, попи всяка капка информация от най-полезната им доктрина и от обучението в Петах Тиква.

Москва си имаше своите планове за „Йоси Йерушалми“ и Камил ги изпълняваше с явен ентусиазъм. Но дълбоко в сърцето и душата си той си оставаше човек на мълчанието, на действието и когато се събуди, разбра, че ще следва собствения си план. Руснаците не могат да го контролират като някакъв си доберман на каишка.

Пък и той не можеше да забрави Мюнхен…

Нещо се размърда в другия край на стаята. Амар беше приключил упражненията и бе сглобил пистолета. Само главата му се помръдна бавно. Огледа се. С помощта на сивкавата утринна светлина очите му се спираха на детайли от богатото обзавеждане.

Стаята беше подредена с вкус, интимна, както са спалните в скъпите пансиони. Тапетите бяха кремави с тънка сива ивица, а дървените первази блестящо бели. Малкото бюро, страничните масички и столовете не бяха нови, но чисти, лакирани и запазени, като че ли всяка стая се обитава от педантична камериерка, когато няма гости, които да плащат.

Голямото месингово легло заемаше най-много място, а широките му, блестящи табли хвърляха високи сенки върху отсрещната стена, под маслена картина на плажа в Бристол. Малките лампи върху страничните масички имаха розови абажури. Черният телефон изглеждаше като да е тук от 1940 година.

Под бялата вълнена завивка на леглото една фигура се раздвижи като гърба на делфин, подскачащ над повърхността на морето. После отново се успокои.

Камил се извърна отново към прозореца. Той разгледа собственото си отражение, което се раздвижи като изчезващ спомен на фона на течащите дъждовни струйки. Дори и след толкова много време второто му лице още изглеждаше непознато. Опита да си припомни махагоновите къдрици на предишния си образ вместо вълнообразната прическа на червеникаворусата коса. Мислено си възвърна острия клюн на носа, изрисува дългите черни вежди върху жълтеникавите косъмчета, които сега се извиваха над очите му. Възстанови гордите някогашни мустаци. Почти усещаше острите им краища на мястото, където някога бодяха краищата на устните му. Но дори и с този наново изрисуван образ Амар Камил вече не беше съшият.

Почти незабележимо учудено поклати глава, защото мислеше, че колкото и странно да е за него новото му лице, за Лейла то сигурно е представлявало пълен шок. Жена му не беше го виждала почти две години, но бе приела завръщането му и променената външност, както би го приела само истинска дъщеря на Революцията. Естествено, първоначално се беше усъмнила. Но нито веднъж не показа друга емоционална реакция освен чисто научно любопитство. Опипа лицето му, докосна ушите му. После го накара да се съблече и тогава огледа онези негови части, които само съпругата би могла да разпознае в пълна тъмнина. Накрая се усмихна доволно.

Той беше ужасно горд с Лейла. Нямаше други като нея. Само Лейла би могла да приеме пълното изчезване на съпруга и тънката нишка на обещанието за неговото завръщане. Само Лейла би могла да го приеме отново в миг, без да задава въпроси за метаморфозата му и да го люби все едно че е бил в къса командировка, а сега да спи, макар да знае колко скоро той отново ще изчезне. Това беше невероятно смела постъпка. И ужасно тъжна.

Сблъсъкът на Амар с това чувство не беше първият сигнал за това, че се променя, че остарява. Наскоро беше изпитал чувство, което като боец винаги беше съумявал да избегне — съжаление. Разбира се, че то не беше насочено към жертвите на терористичните му действия. Те бяха бойци в един нов вид война, където няма нужда да носиш оръжие, за да те смятат за враг. Чувствата му по-скоро се проявиха по отношение на Рина и Катя. Другата му „съпруга“. И единственото му дете.

Разбира се, Рина е агент. Тя не беше нито примамка, нито жертва. КГБ разполага с много такива. Те напускат Съветския съюз като емигранти в предварително определени страни. И са поне наполовина евреи. Прикритието изисква някаква автентичност. В случая с Рина, тя се беше установила в Израел за необходимия период и изучила достатъчно добре езика и културата му. После се „разочаровала“ от новата си родина и потърсила нов живот в Америка. Скоро след това напуснала апартамента си в Бруклин за пътешествие из Европа и се завърнала в Москва, за да продължи кариерата си, като помага в обучението на агенти, предназначени за изпращане в Тел Авив.

Да, Рина беше посветена на Партията. Но освен това беше човек. Топла, всеотдайна жена, която толкова дълго игра ролята на обичаща го съпруга. Камил също изигра ролята си добре и макар никога да не бяха споделяли гласно дълбочината на емоционалното си обвързване, и двамата осъзнаваха мъчителната истина на поговорката „човек става такъв, на какъвто се прави“.

Ами Катя? Разбира се, за нея ще се грижат. Тя няма да чувства липсата на нищо в материално, образователно и социално, или по-скоро социалистическо отношение. Но кой ще й бъде баща? Кой ще я приспива, когато Катя е изморена? Чии груби ръце ще я галят нощем? Дали поне за миг ще й четат шепнешком приказки нощем, за да я успокоят, ако е сънувала лош сън?

Сталинград, ГУЛАГ, Афганистан. Вече има толкова руски деца, които вместо бащи гледат избелели черно-бели снимки в дървени рамки.

Въпреки всичките си скитания, фанатичната си и жестока обвързаност Амар Камил беше успял да потисне повечето от расовата си омраза към чужденците, които са окупирали дома му. И приемаше с разбиране иронията на съдбата, че единственото му дете е наполовина палестинско арабче и наполовина руско еврейче.

— За слънце ли се молиш, Амар? Ако е така, би трябвало да си на колене и обърнат в обратна посока.

Гласът го стресна. За миг пръстите му се свиха около пистолета. После го остави бързо и успокоен вдигна черния си халат, облече се и се обърна към Лейла с иронична усмивка.

Тя лежеше в леглото по гръб, облегнала рамене върху купчината бели пухени възглавници, събрани около гърдите й като овце под сянката на маслиново дърво. Великолепната й къдрава черна коса падаше около лицето и рамената й, достигайки почти до лактите. Дори и сред полумрака тъмните й очи блестяха ярко, а устните й червенееха силно върху маслинената кожа, макар че тя никога не употребяваше грим. Меката вълнена завивка беше вдигната върху гърдите й, но приканващата поза на краката беше съвсем ясно очертана под нея и накара Камил да преглътне.

Дива. Нямаше друга дума, с която да я опише. Беше първата дума, която възникваше в ума на Камил, когато видеше или помислеше за съпругата си.

Всъщност думата съпруга беше само технически термин, ироничен поклон към прибързания им брак в Ливан преди пет години. Бяха се оженили от уважение към стриктната мюсюлманска вяра на баща й, но и двамата знаеха, че отношенията им никога няма да имат предимство пред работата на Камил.

Докато той е активен, те никога няма да живеят заедно или да имат деца. Събиранията им бяха редки, внимателно планирани и сложно маскирани като случайна среща на непознати, за да не я набележат враговете като нещо по-важно за Камил от случайна любовница.

Лейла непрекъснато се местеше, живееше с издръжка от парите на мрежата му, но никога не стана истински член на Движението. Тя се обаждаше на различни телефонни номера, откъдето получаваше кодирани инструкции за срещите. Когато Амар се скри след Мюнхен, тя се прикри в Париж и продължи живота си, макар да не престана да вярва, че той е жив, и никога да не пропусна месечното обаждане.

И ето ги тук, заедно в Лондон. Макар и само за един уикенд.

— Всъщност се надявах да продължи — каза Амар, визирайки дъжда.

— За да останеш тук с мен през целия ден?

— За да останат по домовете си други хора. За да не се сгъсти движението по улиците.

— Копеле.

— Да не говорим за това, Лейла. — Такива открити, невнимателни разговори за целите му караха Камил да се чувства притеснен. Мисията му едва беше започнала.

— Ако някой те следи, скъпи, ако вече са те проследили, то ти така или иначе до обяд ще си мъртъв — каза Лейла, възбудена от опасността. — Така че няма значение.

— Колко мразя сантименталните жени — изсмя се Амар и остави пистолета на креслото. — Трябва да се облека.

— Толкова скоро? — възмути се Лейла, отхвърли косата от лицето си и се посмъкна надолу в леглото. — Още е рано.

— Не бива да изпускам възможността — каза той.

— За какво? — Тя знаеше, че не бива да пита, но просто го дразнеше.

— За чая и кифличките.

Лейла не обърна внимание на отговора му, а протегна тънките си, силни пръсти.

— Тогава ме целуни. Преди да се обръснеш.

Капан. Амар се усмихна. Целувката с Лейла неизбежно завършваше с двучасова борба под чаршафите. Той се приближи до нея, решен да не се предава. Взе ръката й и я задържа встрани от тялото си, наведе се и докосна устните й. Тя вдигна брадичка и хвана устните му със своите, а после посегна към свободната му ръка и я постави върху гърдите си. Издигна се нагоре към него.

Той успя да се измъкне. Очите на Лейла вече се бяха разширили, дишането й се ускори от няколкото страстни секунди.

— Ти си дявол — каза Амар.

— А ти боготвориш Сатаната. — Лейла продължаваше да го държи за халата. Той отстрани ръката й и я целуна. След това се отдалечи бързо.

— Да — отговори той. — Понякога го боготворя. — Заобиколи леглото и приближи малък шкаф. Започна да избира дрехи и междувременно съблече халата, подготвяйки се за бръснене и душ. Лейла се поизправи, подпряна върху лактите си.

— Амар, толкова време мина… — За пръв път през тези три дни гласът й прозвуча умолително. — И отново ще сме разделени за дълго. Познавам те добре и съм сигурна, че е така.

Той не си направи труда да я лъже.

— Така е.

— Тогава не ми отказвай. — Сега в гласа й прозвуча изискване. — Поне това заслужавам от теб. Господ знае, че ти не си живял като отшелник през цялото това време.

Не беше й казал за Рина и никога не би споменал Катя. За какво? Но пък тя беше права. Беше се посветил цялостно на каузата си и беше отдал голяма част от себе си на друга жена. Какво би могъл да даде на Лейла освен колкото е възможно повече плътска любов? Той свали чифт дънки от закачалката и изпразни джобовете им от излишните вещи. Реши да я накара да се откаже от желанието си, като й спретне малък скандал.

— Предполагам, че и ти не си била монахиня през цялото това време.

— Когато се чуках с някого — отвърна веднага тя, — мислех само за теб. Те бяха ужасни. С удоволствие бих използвала краставици вместо тях, ако не бяха толкова студени.

Камил се изсмя. Лейла беше толкова откровена, открита. Беше наполовина палестинка и наполовина италианка. Може да се каже, експлозивна комбинация. Често си мислеше, че нормалната температура на кръвта й сигурно надхвърля петдесет градуса.

— Нямаше нужда да си толкова откровена — каза той, докато избираше обикновена трикотажна риза и израелски „Дюбон“ — зимно военно яке, употребявано в израелската армия.

— Амар. — Гласът на Лейла измърка откъм леглото. Камил се опита да не й обърне внимание. Тя го повика отново. — Амар!

Той се извърна да каже нещо. Но гласът заседна в гърлото му.

Завивката беше отметната встрани. Лейла лежеше там, подпряна върху възглавниците с извит гръб. Тъмната й кожа блестеше в полумрака като намазано маслиново дърво. Гърдите бяха притиснати между горната част на ръцете й, а почти черните им зърна стърчаха. Единият й крак беше изпънат, а другия свит в коляното и вдигнат настрани. Тя се опипваше с длани и го канеше, а тъмните й очи бяха изпълнени с влага, докато го гледаше, прехапала леко долната си устна.

Тя представляваше мощен електромагнит. А той беше само прах от железни стърготини. Отпусна халата си, приближи я, скочи в леглото и се спусна отгоре й като божествен стълб, открил тайния си отвор. Тя застена гласно. Звук, изпълнен с удоволствие, мъка и страх, сплетени в едно. Стисна силно задните му части и заби нокти в кожата му, докато той извика.

— Нарани ме, за да имам с какво да те помня — изстена Лейла.

Амар се подчини.

Серж Самал изпитваше леката мъка, която не беше го тревожила от години. Носталгия.

Всъщност не я разбираше. Беше роден в Европа, по-точно в Париж, и още като младеж беше пътувал много, щом уроците и финансите му позволяваха. Серж говореше свободно като матерни пет езика и имаше способността да възприема като хамелеон жестовете и навиците на заобикалящите го местни хора. Можеше бързо да се почувства свободен и в най-космополитните и шовинистични столици — Бон, Рим, Женева, Виена, Лондон. Затова не разбираше защо внезапно толкова страда за провинциалния начин на живот в Тел Авив.

Но ужасно му се искаше да изпие една студена бира „Макаби“, да похапне тлъста шуарма, да се излегне спокойно върху източните брегове на Средиземно море.

Първоначално емиграцията му в Израел започна като обикновена екскурзия, както при повечето от европейските евреи. Но после остана, открил клишето на кипящия казан, където може да упражнява лингвистичните си способности когато поиска, при това да се чувства несравнимо по-удобно, отколкото навсякъде другаде по пътищата на своите скитания. Доста след пристигането си в Тел Авив Серж даже не мислеше за себе си като за евреин. Имаше по-скоро вид на скандинавец и беше отгледан без предпазливите самосъмнения и морални изпитания, характерни за останалите членове на Диаспората. После внезапно една сутрин се събуди в мръсната униформа на наборник от бригадата „Голани“. Тогава разбра, че дълбоко в сърцето си винаги е бил семит.

Но пътуванията му бяха прекъснати само от първите две години на военната служба, защото той скоро подаде молба за работа в АМАН. И скитничеството, макар и в командировка от „Специални операции“, започна отново с радост, подкрепена вече и от цел.

Винаги беше знаел, че Израел е твърде тясно място за одисеевата му натура. Серж имаше нужда да се мести, да кара по безкрайни автостради, да пресича граници и да разговаря с непознати. Да пътува със самолети и да пристига в нови, непознати земи, с приключенския дух, течащ из вените му.

Така че откъде, по дяволите, се взе тази сантиментална мъка в гърдите му?

Може би беше просто умора. Все пак напоследък работеше доста усилено. Не беше спал от тридесет и шест часа. Или заради Талия? Тя вече беше навлязла в седмия месец и сериозните изпитания на предстоящото бащинство бяха започнали да му тежат. Все още беше твърде рано, но със сигурност не желаеше собственото му дете да бъде отгледано от някой неизвестен емигрант. А мисълта да има син или дъщеря, които да говорят като завършили частно английско училище, беше направо отблъскваща.

Значи възрастта. Да, точно така. Остарява. Макар и в началото на тридесетте си години, той е предварително остарял и се поддава на емоциите на онези старци, които искат да умрат и да бъдат погребани на Обетованата земя.

А може би е времето. Късна пролет, а лондонското небе сипе вода като през февруари на Голанските възвишения. В Тел Авив плажовете са вече пълни. Израелските ученички вече събират летен тен. На плажа откъм високите кули на хотелите отекват ударите на тенисни топки, продавачи предлагат лимонови близалки, агресивни младежи в отпуска от армията съблазняват туристки с ужасяващия си английски.

О, да може да си облече шорти и тениска, да седне на въздух на „Дизенгоф“ с чаша бира и да чете някой жълт вестник като „Олам Азе“…

Работата му тежеше. И това беше част от нея. Служителите в посолството си споделят, показват си писма, говорят за родните си места, за кибуците си, за военните си другари, как им липсва Йерусалим, приятелите или семействата, живеещи в Галилея. Някой все мечтаеше да се гмурка в морето при Ейлат или да е на екскурзия в Негев, вместо да работи като охрана някъде си в Уестминстър. Е, след време човек започва да се заразява.

Но Серж беше благодарен за службата си. След Богенхаузен се беше чудил дали изобщо пак ще работи нещо друго освен шофьор на такси. Бен-Цион се готвеше да го изрита, но той се изхитри и набързо напусна армията. Държавната служба за сигурност го прие на работа с голямо удоволствие. Бяха груби, малко по-примитивни от останалите разузнавателни служби. Фактът, че той и Ейтан са застреляли не арабина, когото е трябвало, май изобщо не тревожеше новите му шефове.

Ейтан. Чудеше се какви ли лайна дъвче сега Екщайн. Мъчно му беше за него. Мъчно му беше за всички — Ейтан, Петер, Ети, Франси, Бени Баум.

Хари Вебер.

Може би точно заради него чувстваше тази носталгия.

Когато умре боен другар, животът ти внезапно придобива друго значение. Серж не се съмняваше в заключенията на следователите от ДСС33, че смъртта на „Хари“ е в резултат на случайна катастрофа, но това не омаловажаваше факта, че Цвика беше срещнал края си на осем хиляди километра от дома си в един мръсен град, пълен с непознати, смачкан между бронята на някакво такси и собствения си стар форд. Мисълта, че всичко става както е рекъл Господ го натъжаваше непрекъснато през последните две седмици и го накара сериозно да преосмисли много неща от живота си.

Какво да прави с живота си? Вече минава тридесетте, време е за сериозни постижения. Скоро семейството му ще се увеличи и в резултат на собствения си жизнен опит, изненадващо за себе си, беше достигнал до зрялото заключение, че на децата им трябва котва, че те растат по-добре, когато чувстват сигурността на корените и родината си. Беше пътувал толкова много и толкова често, а какво постигна? Албум с приключения, няколко езика и неизтриваем белег на кръста си от кобура на беретата.

Едно подскачане по пътя го извади от мислите и той си зададе по-реалния въпрос: „Накъде, по дяволите, съм тръгнал сега?“

Вдигна глава и видя преминаващите прозорци на казармите до Хайд парк, отразяващи яркочервения двуетажен автобус, в който се возеше. Горната част беше покрита с дълга, бяло-синя реклама и Серж прочете обърнатия надпис в прозорците на казармите. „С нас е по-бързо“ — гаранцията на експресната куриерска служба.

Автобусът все още се движеше на запад по „Найтсбридж“. Или Серж не беше мислил твърде дълго, или трафикът вече се е задръстил. Беше ранен следобед. Дъждът спря, но въздухът беше доста влажен. Но пешеходците отвън още бяха навлечени като през януари. Лондончани не вярват на времето и са прави. Затова като че ли даже през лятото им е студено. Серж си помисли, че ако работеше като лондонски продавач на чадъри, а не като израелски офицер по сигурността, сигурно вече би бил богаташ.

Серж погледна през отсрещния прозорец към зеленината на Хайд парк. Времето не беше подходящо за пикник, но видя двама ездачи по алеята, седнали изправени върху мокрите си седла и размахали късите камшичета. Британците наистина са странни хора. Май твърдението, че обичат повече домашните си любимци отколкото хората, е вярно поне на пръв поглед. Трудно е да се разбере ценностната им система, чувствата им са скрити от пластове подходящо държание и надут снобизъм.

Той разтърка очите си. Беше му писнало от британците. От Форин офис бяха привикали израелския посланик в Уайтхол на „извънредни консултации“ — фраза, използвана, когато те викат да ти мърморят за нещо. Британците изразиха недоволство от твърдата политика на Израел по отношение на палестинците на Западния бряг. Това за израелците, разбира се, изглеждаше пълен абсурд, като се има предвид антитерористичната война, която се води от самите британци против ИРА. А още по-противоречив е все още пресният спомен за скорошната инвазия на Англия върху Фолклендските острови, където те пожертваха стотици убити и ранени заради няколко пръснати и нямащи никакво стратегическо значение парченца земя, населени предимно с овце.

Но абсурдната дипломатическа игра трябва да се играе. Групата на Серж по сигурността стоя будна цяла нощ. Проверяваха маршрута, поставяха примамки и организираха ескорт за посланика. А когато накрая пристигнаха в Уайтхол, ги накараха да чакат вън на дъжда, докато хората на Скотланд Ярд и МИ–5 поеха охраната в свои ръце с едва прикрито презрение към „еврейските горили“.

„Те още не могат да ни простят, задето ги изхвърлихме от Палестина“ — реши Серж.

Работата в Шабак — ДСС — беше важна, но не можеше да се сравнява с онези бурни години в „Специални операции“. Серж знаеше, че никога вече няма да преживее подобни приключения, напрежение, опасност или дружба. Харесваше настоящите си колеги, но никой нямаше да му бъде партньор или приятел като Ейтан Екщайн. Райнер Люкман и Тони Екхард бяха идеална двойка — ин и ян в оперативната работа. Може би провалът им в Богенхаузен беше сигнал, че тази връзка трябва да се разкъса. Те бяха прекалено близки, мислеха твърде еднакво и това вероятно се оказа фатално.

Но на Серж наистина му липсваше приятелството и той така и не намери с какво или с кого да го замести. Може би, ако реши да захвърли всичко, би могъл да убеди и Ейтан да се хвърлят заедно в частния сектор. Идеята да работят отново заедно със стария си партньор предизвика усмивка върху устните му и ново убождане в сърцето.

Бръкна в джоба на коженото си яке за пакета „Ротманс“. Усети дръжката на пистолета си, докато търсеше запалка. Британците не обичат чужди агенти по сигурността да обикалят из Лондон с оръжие, но никой нормален служител на Шабак не би напуснал невъоръжен посолството. Същото се отнасяше за египтяните, сирийците и йорданците. Градът си беше пълен с малки, лични оръжия.

— О, стига. Не можеш да палиш тук, момче.

Тъкмо преди да запали, Серж се извърна. Една възрастна жена с развалени зъби и проядена от молци вълнена шапка му размахваше пръст. Той се усмихна и прибра цигарата в пакета.

— Не. Разбира се, че не, госпожо. — Английският му беше почти като роден език с акцента и всичко останало.

— Добро момче.

Серж въздъхна. Е, ще се успокои по друг начин. Тъй като беше работил цяла нощ, сега беше излязъл по-рано от обикновено. Тръгна направо от посолството след Уайтхол. Можеше да вземе обиколната линия на метрото от Уестминстър чак до Падингтън, а после да се прехвърли на друга линия до парка „Уестбърн“, откъдето да стигне пеша до Северен Кенсингтън. Но вместо така, беше решил да се придвижи с автобус. Номер 103 щеше да го закара до Нотинг Хил и алеите на парка „Кенсингтън“. Оттам, независимо дали вали или не, беше решил да се поразходи пеша през пазара на булевард „Портобело“.

Напоследък прекарваше все повече време на пазара. Много от очуканите сергии бяха собственост на хора от Средния изток и ако примижиш и повярваш на носа си, можеш да си представиш, че си на битпазара в Тел Авив в петък, преди шабат34. Щеше да купи малко турско кафе, пакет подправки, малко хумус и чина35, пресни питки. После да се прибере вкъщи с букет цветя за Талия, а по-късно, когато им дойдат на гости Ави и Двора, двамата мъже ще пушат, ще си пийнат арак и ще поиграят на табла.

„Щом като Райнер Люкман не може да отиде в Тел Авив — реши Серж, — тогава ще докараме Тел Авив при Райнер Люкман.“

Автобусът спря на „Кенсингтън Гор“, между огромния кръгъл купол на „Роял Албърт Хол“ и „Албърт Мемориал“, намиращ се навътре в Хайд парк. Серж погледна към високия остър монолит, докато шофьорът на долния етаж продаваше на някого билет и каза „приятно пътуване, господине“. След това автобусът потегли. Серж чу стъпките по тесните стъпала зад гърба си, после подхлъзването, удар и звън от разпилени монети, които се пръснаха по пода като чипове на ядосан играч на покер.

— Да го начукам на сестра ти! — изръмжа ядосан глас арабската ругатня. — Да го… — Сега жертвата включи и нечия майка.

Серж извърна глава и едва не се изсмя на глас, защото ругатните бяха изречени с израелски акцент, а ядосаният мъж беше паднал на колене и събираше разпилените си монети.

Серж се приведе от седалката. На пода беше коленичил млад мъж. Лицето му беше в сянка, докато събираше монетите, но беше обут в сини джинси, тъмни обувки, ясно белязани със знака на командосите, и израелско войнишко яке. Такова беше облеклото на много от израелците, пътуващи в чужбина, и затова сънародниците им ги разпознават винаги, макар това да не е отличителен белег в очите на останалите чужденци. Серж усети прилив на огромна радост и се ухили до уши.

— Да ти помогна? — предложи той почти несъзнателно на иврит.

Мъжът вдигна глава, изглежда, шокиран да чуе родния си език. Сигурно дори не съзнаваше, че е изразил яда си на глас. Беше красив. Приличаше на кибуцник със здравата си челюст, светли очи и къдрава, червеникаворуса коса. Той се усмихна в отговор.

— Благодаря — отвърна също на иврит. — Можеш да ми потърсиш и акъла, ако се търкаля някъде наоколо.

Серж се наведе с готовност да помогне и след минута двамата седяха един до друг до прозореца, задъхани от навеждането.

— Благодаря за помощта — продължи на иврит другият израелец, докато прибираше монетите в джоба си. — Виках ли?

— Доста силно — изсмя се Серж. — Но съм сигурен, че никой освен мен не разбра.

— Недей да си толкова сигурен — огледа пътниците мъжът. Типично по британски, никой от останалите не обърна внимание на срещата освен с бърз поглед. — Тук май половината град е от араби.

— Или израелци — каза Серж.

— Да. И от нашите има много.

— Вечните скитници. — Серж помисли за себе си.

— Знаеш ли? — заговори мъжът, като изтри влажното си от дъжда лице с ръкава на маслиненозеленото яке. — Мисля, че това ни е расов дефект. Писва ми в нашата малка страна и имам чувството, че ще лудна. Тогава избухвам и тръгвам на път. Излизам в чужбина, а след две седмици ме хваща носталгията.

— Носталгия, а? — Серж не показа чувствата си по въпроса.

— Като дете в „Бахум“.

Серж кимна. Споменаването на армейския център за военна подготовка на подрастващите е нещо, което всеки израелец познава.

— Йоси Йерушалми. — Амар Камил протегна влажната си ръка.

— Серж Самал — отвърна Серж. Той изгледа един дълъг миг сънародника си. Нещо в него му беше познато. Лицето, дъговидния белег под дясното око… Но не можеше да си спомни откъде.

— Турист ли си? — попита Камил. — Дали ще можеш да ми помогнеш да намеря адреса?

— Може и да мога — отвърна Серж. Наложи си да престане да го разглежда.

Камил извади една бележка от джоба си. Показа я на Серж.

На иврит бяха написани думите:

— В правилна посока си — каза Серж. — Има време, докато стигнем. Ще те упътя.

— Благодаря. — Камил си взе бележката.

— Роднини ли? — попита Серж.

— Както с всички нас. Имаме си ги навсякъде.

— Аз нямам роднини тук — каза Серж. — Освен жена ми.

— Ами какво правиш тогава?

— Работя в посолството.

— Ааа — повдигна вежди Камил. Човек лесно можеше да се досети, че млад и добре сложен израелец като Серж със сигурност не е аташе по селскостопанските въпроси. — И аз едва не постъпих на такава работа, обаче три години в редовната армия ми стигат.

— Къде си служил? — попита Серж.

Сега Камил трябваше да внимава. Вече беше решил как да отговори на този въпрос, който за израелците е нещо като „откъде си родом“. Заключил беше, че е най-добре да отвърне направо с внимателно избрана дума, за да прекрати по-нататъшни въпроси.

— Разузнаване — каза Камил.

— Наистина?

— Да, главно по терена. Ама нали знаеш, не питай…

— За да не те излъжа — довърши Серж изречението.

— Бедиюк36 — каза Камил.

Разговорът продължи четвърт час. Камил беше толкова добре подготвен, че не допусна и една грешка. Все пак беше живял в точен макет на Петах Тиква цяла година, където всяка подробност беше възпроизведена до пълно съвпадение. Ивритът му беше безупречен, с изключение на следата от лекия акцент, какъвто имаха всички израелци, родени в Източна Европа. Той разпитваше нахално Серж за неговия живот в Тел Авив и даже си измисли някакво кафене до плажа, което изобщо не съществува. Изрази съмнение, когато Серж объркано си призна, че никога не е чувал за него.

— Е, аз доста отдавна съм навън — призна си той.

— Сигурно — успокои го Камил.

Продължиха да пътуват мълчаливо известно време, докато стигнаха Кенсингтънската катедрала и приближиха Нотинг Хил Гейт.

— Е, радвам се, че поговорих със сънародник — каза след малко Камил.

— Аз също — отвърна Серж.

— А сега накъде да вървя?

— Ще слезем тук и ти ще се качиш на автобуса към Пембридж.

— Йофи37. — Камил замълча и продължи след малко, като че ли спонтанно. — Ти наблизо ли живееш?

— Малко на север. Но първо ще отида на пазара „Портобело“.

— Какво е това?

— Нещо като пазара в Тел Авив. Оттам си купувам за ядене. Има хумус, питки.

— Аха! — Камил бутна Серж с пръст по гърдите, като че ли го е хванал натясно. — Май и теб те гони носталгията, а?

Серж се засмя. Беше изпитал голямо удоволствие от срещата, усетил малко нещо домашно, което успокои болката в гърдите му. Като че ли Господ му беше пратил този човек като временно облекчение.

— Може би малко — призна си той.

— Хей — обърна се към него Камил, — какво ще кажеш да си пийнем по едно? Не от тяхната гадна и топла бира. Все ще намерим чаша кал някъде. — Погледът му беше умолителен, като че ли вкусът на черното турско кафе би му доставило огромно удоволствие, също както пинта „Гинес“ на местните. — Не може ли да се намери някъде наоколо? Бързаш ли?

Изражението на Йоси Йерушалми беше така по детски умолително, че Серж не можа да му устои. Той погледна часовника си.

— Добре. Да, знам едно наблизо.

Камил плесна с ръце и ги потри весело.

— Ех, че кеф! — възкликна той.

Слязоха от автобуса заедно на спирката на Нотинг Хил. Дъждът отново се беше засилил и Камил си нахлупи качулката на якето, като я придърпа напред, за да не му вали върху лицето. Серж измъкна овехтялата си бейзболна шапка от задния джоб. Беше с ярко избродирани инициали „Н“ и „Й“ на „Янките“ от Ню Йорк. Серж не беше запалянко по бейзбола, но обичаше стила и практичността на този американски модел шапка. Камил също харесваше шапката. Тя беше направила лесно проследяването на Серж Самал.

Камил последва бързо крачещия израелец по улица „Кенсингтън парк“.

— Ега ти дъжда — мърмореше Камил, докато вървеше.

— Да. Сега наистина се лее — отвърна му Серж през рамо. Трябваше да повиши глас, за да надвика плясъка на водните струи по тротоара и писъка на гумите на такситата и другите коли. — Май разходката не се оказа добра идея.

— Е, стига бе — извика в отговор Камил. — Едно горещо кафе и ще се почувстваш като нов.

— Да. — Серж показа напред. — По „Северен Кенсингтън“ нагоре. Там има много богати араби. Магазинчетата им започват оттук, на Нотинг Хил.

Сега подтичваха успоредно на „Портобело“. Пазарът и околностите му бяха притиснати между високи жилищни сгради. По улицата бяха паркирани товарни микробуси и очуканите коли на работници емигранти. Но поройният дъжд беше прогонил пешеходците от улицата.

Серж внезапно зави наляво на пресечката с „Бленхайм“. Шумът намаля веднага. Тук сградите бяха по-ниски, улицата по-тиха и тротоарът покрит с тентите на магазини и кафенета.

Камил трябваше да действа сега. Не знаеше колко скоро ще стигнат в оживеното кафене. Той забеляза малка витрина. Върху стъклената врата беше залепена реклама на голяма цигара „Кемъл“, а зад прозорците се виждаха подредени нависоко кашони. Той спря.

— Хей! — извика Камил.

Серж спря и се обърна.

— Цигари! — посочи с пръст Камил към магазинчето и бързо слезе по трите циментови стъпала.

При вратата се обади звънче, когато той я отвори и влезе в полутъмното помещение. Магазинчето беше съвсем малко, а натрупаните кашони го правеха да прилича по-скоро на склад, отколкото на квартална бакалничка. Чак до щанда се точеха кашони с детски памперси, сапун за пране и тоалетна хартия. Върху олющеното дърво на щанда имаше стар касов апарат до кошница с бонбони. Собственикът беше индиец с тъмносин тюрбан. Зад него стената беше опасана с рафтове, натъпкани с цигари, тютюн, евтини лули и презервативи.

Собственикът погледна Камил в очакване клиентът да изтърси капките дъжд от якето си върху циментовия под.

— Добре дошли — усмихна се той. — Силно ли вали?

Камил отвърна едва с полуусмивка.

— Доста — каза той, докато свали ципа на якето си до средата и отметна качулката върху гърба си. Сърцето се блъскаше в гърдите му, дишаше задъхано, но не от подтичването под дъжда. Ръцете му бяха хлъзгави и той ги изтри в дънките отзад на бедрата, където дъждът не беше ги измокрил.

Серж надникна през вратата. После влезе, затвори вратата, каза „здрасти“ и разтърси рамене. Свали шапката от главата си и я тръсна няколко пъти в крака си. После приглади назад косата си и отново нахлупи шапката.

Камил го погледна усмихнат. Поклати глава към дъжда навън. Серж огледа магазинчето, а после приближи щанда. Мина покрай Камил към рафта с цигарите.

— Каква марка? — попита Серж, без да се обърне.

— „Кемъл“ — каза Камил и бръкна под якето си за своя „Макаров“.

Дулото със заглушителя заяде за миг в колана му, но той го издърпа грубо. Заглушителят не беше от обикновения тип, а по-скоро малък, прикрепен към дулото на пистолета с изпъната към предпазителя пружина. Той не можеше да заглуши напълно оръжието, но гърмежът нямаше да се чуе поради пляскането на дъжда навън.

Главата на Серж започна да се извръща, а устните му да се разтварят да каже нещо.

Камил постави лявата си ръка върху гърба на Серж и го бутна с всичка сила, докато сваляше предпазителя с десния си палец.

Тялото на Серж отвърна инстинктивно, поради дългите години на тренировки. Той се подпря с рамо на щанда и без дори да се спре, за да обмисли ситуацията, съзнавайки, че в това положение не може да бъде достатъчно бърз, бръкна под якето си, стисна дръжката на беретата и се извърна.

Беше прав. Не се оказа достатъчно бърз.

Камил протегна ръката с пистолета и го застреля с един куршум над дясното око.

Главата на Серж се отметна към лявото рамо, като че беше ударен с бейзболна бухалка. Шапката му изчезна заедно с кръвта и парченцата кости, гърбът му се блъсна в щанда и той падна на пода. Не се чу ответен изстрел. Беретата не успя да излезе от кобура си.

Камил погледна надолу. Нямаше нужда да проверява за признаци на живот. Остана един миг изправен, с разширени като на бик ноздри.

— Това беше заради Джамайел — прошепна той.

После вдигна глава. Пистолетът „Макаров“ още си беше там, в протегнатата му ръка, а вдясно от дулото, индиецът собственик стоеше зад щанда със затворени очи. Кафявите му длани бяха прилепени, а брадата му трепереше. Молеше се. Дясната страна на тъмната му вълнена риза беше изцапана с кръв.

— Парите, моля — каза Камил.

Индиецът като че не го чу.

— Парите — малко по-високо каза Камил.

Индиецът внезапно се събуди от шока. С треперещи пръсти той дръпна ръчката на касата и чекмеджето й се отвори със звън. Пръстите му събраха бързо всички банкноти, но кой знае защо собственикът започна да ги подрежда по стойност, което вероятно правеше ежедневно, преди да ги внесе в банката.

Камил протегна ръка и взе банкнотите. Прибра ги в джоба си.

Не му се искаше да застреля собственика на магазинчето. Никак, никак не му се искаше. Но мисията му едва беше започнала и той напълно съзнаваше, че ако не действа, само след часове точното описание на външността му ще се разпространи по факса из цяла Европа. А после цялото му обучение, цялата му работа няма да струва и пукната пара.

Веднъж беше тренирал заедно с ирландски терорист, чиято любима фраза сега звънеше в ушите му: „Ако оставиш и един свидетел… гледай това да си ти.“

Той успокои дишането си и заговори със спокоен, равен глас.

— Молитвата е възхитително нещо.

Индиецът вдигна очи. Те блестяха.

— Моля? — идва успя да изрече той.

— Уважавам набожните хора — каза Камил.

Собственикът веднага затвори очи, прилепи пръсти и започна да се моли на бога си.

Камил протегна пистолета, застреля мъжа в сърцето и излезе от магазина още преди тялото му да е паднало на пода.