"Шалом убиецо" - читать интересную книгу автора (Хартов Стивън)

5.ЙерусалимДва дни по-късно

Черният фиат-панда на Ейтан изкачи дългия наклон на шосето, който минаваше между скалистите върхове и извисяващите се борове на Шар Агаи. Карбураторът й дишаше дълбоко хладния утринен въздух и двигателят като че ли бръмчеше от удоволствие пред перспективата да напусне задушния Тел Авив и да се потопи в по-чистата атмосфера на йерусалимските планини. Когато наклонът се увеличи, Ейтан превключи от четвърта на трета скорост и натисна газта до ламарината, като че ли намаляването на скоростта заплашваше да развали толкова рядко изпитваното напоследък добро настроение.

Той свали стъклото на колата, за да изпълни купето с приятното ухание на борови иглички. После запали цигара и включи радиото толкова силно, че Шломо Арци направо го оглуши. Затропа по кормилото в такт с разтворените си длани. Остра болка прониза ръцете му и той бързо ги дръпна от кормилото. После се засмя и бързо се опомни. Този път затропа само с пръсти, за да не дразни раните по дланите си.

Ръцете му бяха окървавени, гърбът го болеше, а кракът му пулсираше, но това нямаше значение. Защото след пет изтощителни и унизителни урока по крав-мага, тази сутрин в „Уингейт“ Ейтан най-после победи Боаз.

Беше идеалният повод за начало на тридесет и третия му рожден ден.

Вече повече от две седмици Боаз учеше Ейтан на една-единствена техника — невъоръжена отбрана срещу въоръжен противник. Успешното изпълнение на упражнението изисква светкавична скорост и пълно психологическо съсредоточаване. В повечето други бойни изкуства то не би било показано на ученика, преди да бъдат докарани до перфектност основните отбранителни движения. Но както при всички израелски бойни техники, тук никой не преподава с търпение, формализъм или естетика. Освен това Боаз беше сигурен, че ако Ейтан успее да го обезоръжи, това ще повиши невероятно самочувствието му.

Основната идея на крав-мага е проста — няма два мозъка на света, които да действат еднакво. Винаги има разлика, макар и в милисекунди, между нападателното движение и отбранителния контраудар. Затова, ако те заплашват със заредено оръжие, ти можеш да обезоръжиш нападателя си, преди мозъкът му да изкомандва дръпването на спусъка.

И все пак успехът изисква дълги дни мъчителни тренировки.

Те започваха с любимите на Боаз упражнения на рефлексите, застанали боси по тениски и военни панталони, лице в лице, на един метър разстояние, върху плажа до плаца с препятствията. Боаз вдигаше масивните си ръце напред, прилепил мазолестите си длани, насочил пръсти към гърдите на Ейтан. Ейтан държеше ръцете си отстрани на тялото, докосвайки шевовете на панталона си с пръсти.

Задачата на Ейтан беше просто да удари ръцете на Боаз с една от своите, преди инструкторът да е дръпнал спусъка. Първоначално Боаз позволи на ученика си да го докосне на няколко пъти. После, когато Ейтан замахна отново, експертът по крав-мага дръпна ръце и Екщайн се завъртя от силата на несполучливия си опит.

— Не улучи — каза Боаз.

— Наказание.

— Моля?

— Протегни ръце и прилепи длани като мен.

Ейтан се подчини, а Боаз вдигна дясната си ръка и удари странично дланите на Ейтан с такава сила, че очите му се насълзиха.

— Несполуката си има цена — каза инструкторът, докато Ейтан си поемаше дъх от болката. — Тук не ти е фитнес-център.

Ейтан не сполучи при следващите девет опита и скоро ръцете му бяха червени като сурово месо от наказателните удари, а потта течеше по устните му. На десетия опит той отново не сполучи, защото Боаз просто свали ръцете си надолу. Екщайн протегна треперещите си длани за наказание, но този път видя направо звезди по пладне, защото Боаз го цапардоса здраво по лицето, запращайки го на земята. Ейтан се стовари като дъска.

— Стани — викна инструкторът. Ейтан си остана легнал, като псуваше Бен-Цион на майка, на сестри и така нататък, а капитан Хайнц на първородно дете, в случай че някога се случи подобна генетична катастрофа. Боаз поклати глава. — А какви, мислиш, ще бъдат резултатите, когато пред теб има пистолет?

Ейтан облиза устни, очаквайки вкус на кръв.

— Нямам намерение да заставам отново пред оръжие.

— И аз нямам намерение да катастрофирам по време на полет, обаче винаги си закопчавам предпазния колан.

Ейтан се изправи с усилие. Един взвод морски пехотинци минаха и се хвърлиха към високите до гърдите приливни вълни с пълно бойно снаряжение. Това напомни на Ейтан филма на Уди Алън, в който сюжетът се развива на фона на абсурдни действия.

— Престани да мислиш — заповяда Боаз.

След още две крошета, от които му изпука челюстта, и един прав удар с пръсти в слънчевия сплит, Ейтан накрая удари дланите на Боаз. Инструкторът се ухили.

— Свободен удар — каза той. Ейтан вдигна ръка и удари с всичка сила гранитната плоча на лицето му. Усмивката си остана там, но ударът отметна назад главата на Боаз.

Най-накрая Ейтан се дипломира до макет на пистолет. Боаз го заплашваше с черен, гумен 45-калибров, а Ейтан, започвайки от поза „свободно“, трябваше с лявата си ръка да хване дулото и да отклони оръжието, като едновременно с това удари Боаз с десния си юмрук. Следващото движение трябваше да изтръгне пистолета от ръката на Боаз и да го обърне към него, преди гигантът да го е блъснал на земята.

Накрая използваха истински „Браунинг“-ФН, зареден с халосни патрони. И двамата носеха предпазни очила и тампони в ушите, но никакво друго предпазно оборудване. Цели два урока Ейтан се проваляше нещастно. Най-често Боаз го „застрелваше“ още преди да е приближил ръката си до пистолета. По-късно Ейтан успя да отклони изгарящия пламък от дулото и почти да нанесе удара, но Боаз си възвърна оръжието, отстъпи крачка и го „екзекутира“ с жестока усмивка. Тези утрини Ейтан „умираше“ стотици пъти още преди закуска.

— Казах ти. Престани да мислиш — казваше Боаз винаги с доброжелателен тон, докато Ейтан лежеше на пясъка, почти оглушен от изстрелите, покрит навсякъде с изгаряния от барута. — Когато видиш пистолета, разреви се, ако трябва. Отвлечи вниманието ми със сълзи. Моли се за живота си, но по средата на изречението ме нападни с ярост.

Ейтан продължаваше опитите си, но нищо не се получаваше.

В утрото на тридесет и третия си рожден ден Ейтан се влачеше по плажа подир Боаз. Главата му беше наведена тъжно, движенията отпуснати, докато нагласяше очилата върху лицето си и пъхаше тампоните в ушите. Боаз зареди пистолета с омразните халосни, зае позиция и насочи оръжието към гърдите на Ейтан.

— Забрави — прошепна Ейтан. Той постави ръце на хълбоците си и зарови крак в пясъка.

— Какво?

— Искам да спрем. Никога няма да го направя.

— Стига, Ейтан — започна да го успокоява Боаз като по-голям, чието братче отказва да си играят.

— Слушай — отчаяно вдигна поглед Ейтан. — Наистина всичко това ми писна. И майната му на командира ми. Ще му кажа…

Той метна лявата си ръка и хвана с идеално движение дулото на оръжието, отклонявайки го наляво. Пристъпи, изстреля десния си юмрук и улучи Боаз право в носа. Главата на инструктора се отметна назад, а Ейтан бързо сграбчи пистолета с две ръце и го извъртя с всичка сила. Измъкна го от ръцете на Боаз и отскочи назад, без да обръща внимание на болката в коляното, когато падна, превъртя се, изправи се и стреля в тялото на Боаз. После, тъй като пистолетът трябваше да се презареди на ръка с халосните патрони, той го извърши, прицели се и стреля още веднъж в гърдите на Боаз, докато гигантът се хвърляше към него.

Ейтан мислеше, че този път ще умре наистина, но Боаз само го вдигна в мечешката си прегръдка и го завъртя около себе си с викове „Супер! Браво!“, докато и двамата се строполиха върху пясъка.

После двамата поплуваха и се насладиха на богата закуска в стола на „Уингейт“…

Яростен клаксон събуди Ейтан от победните спомени. Усети, че се усмихва като идиот и е карал последните няколко километра, без да гледа пътя. Бързо се прибра в дясното платно и позволи на светлосиньото такси мерцедес да го изпревари. После отново излезе вляво на платното си и натисна газта. Рефлексите му се бяха възстановили и той се чувстваше като пианист, отдавна забравил да свири, който току-що е седнал пред пианото и е изсвирил без грешка и само за петнадесет секунди „Минит валс“.

Вече беше изкачил Моца и пътят се спускаше стръмно с остри завои на всеки неколкостотин метра. Възрозовото каменно лице на Йерусалим блестеше под лъчите на ранното слънце и го мамеше, докато се появяваше и изчезваше зад завоите.

Сега всичко щеше да е различно. Ейтан го чувстваше, знаеше го в сърцето си. В „Специални операции“ за него всъщност нищо не се беше променило — той пак беше интервюиращ и сигурно щеше да си остане такъв до края на службата. Но самият той се промени. Две седмици беше работил с Боаз и се връщаше в Управлението пребит, наранен и деморализиран, но си казваше, че всичко върви добре. По-скоро би умрял, отколкото да признае, че е победен пред Ицик Бен-Цион. Затова събираше всички остатъци на ината и решителността си, както не беше му се налагало от първите дни като парашутен десантчик. Днес, когато стигне в Управлението, той няма да обяви победата си. Но знаеше, че Боаз ще изпрати бляскав доклад.

Сега и със Симона нещата щяха да потръгнат по-добре. Защото мрачните настроения на Ейтан бяха започнали да въздействат даже и върху търпеливия и оптимистичен характер на жена му. Нищо чудно неуспехът им да заченат дете да се дължи и на изпънатите му нерви и депресивно състояние. Сега всичко ще се промени. Чувстваше енергия и сили, които да запълнят всяко ъгълче на вътрешния му свят. Вярваше, че може да постигне всичко, което пожелае.

Той пресече голямото кръстовище при „Вайцман“ и „Ирмаху“. Господи, Йерусалим наистина е най-красивото място на земята! Слънцето караше камъните на сградите да блестят като сняг зад червените, сини, жълти дрехи на жените и стоманеносивото на войнишките униформи, които бързо пресичаха към централната автобусна спирка. Птиците сред дърветата покрай конгресния център пееха опиянени от утрото и дори най-нетърпеливите шофьори, свирещи силно с клаксоните, не можеха да развалят настроението на Ейтан.

Съблазни се да спре пред болницата „Хадаса“, да намери жена си и да я завърти, прегърнал букет от рози за нея. Беше приятна мечта, но вече закъсняваше и трябваше да си вземе папките, за да отиде в Индустриалния център на работа. Празненството им със Симона трябваше да почака до довечера. Но пък щеше да бъде двойно. Той ще получи празнична вечеря, а тя чисто нов съпруг. Беше му казала, че е намислила нещо съвсем специално и че не бива да закъснява.

Трябваше да мине по задния път през Ромима, но тази сутрин се чувстваше като господар на града и искаше да премине през центъра му. Затова подкара направо надолу по булевард „Яфа“, без да му пука от натовареното движение, като припяваше заедно с радиото, горд като цар, завръщащ се от победа в чужбина.

Направо нахлу през входа в „Специални операции“. Шломо Бернщайн вдигна очи от папките си и изгледа Ейтан с необичайно сериозен поглед.

— Добро утро, Тони — каза Шломо. — Пропуска, моля.

Екщайн весело извади ламинираната си карта. Явно скорошната му лекция пред Шломо за правилата за достъп е имала ефект.

— Благодаря — каза Шломо. — Парола.

— Какво? — приведе се Екщайн. Стори му се, че нещо не е чул добре.

— Парола — повтори Шломо, без да промени изражението си.

Екщайн се засмя.

— Ти майтапиш ли се? Няма нужда да се престараваш чак толкова.

— Днес има тревога по лагер.

— За твоя живот ли? — изсмя се Екщайн отново, сигурен че Шломо просто се престарава. — Та ние сме в Йерусалим, а не в Метула.

— Парола — потрети Шломо.

Екщайн сви рамене. Нямаше да позволи лошото настроение на Бернщайн да развали и неговото. Трябваше да се замисли за миг.

— Лимоново ескимо — щракна той с пръсти, когато си спомни.

Шломо погледна нагоре към телевизионната камера.

— Тони е — каза той и вратата щракна.

Екщайн влезе в помещението и още преди някой да му заговори каза:

— Тони Екхард, имам куфарче, сандвич за обяд и освен това съм въоръжен и опасен.

Очакваше обикновения строг отговор по интеркома, обаче вратата просто бръмна и се отвори.

Ейтан всъщност още не можеше да изтича по стълбите, особено след като напоследък Боаз беше измъчил тялото му, но ги изкачи по две наведнъж. Мошико седеше зад бюрото си на втория етаж, но този път не четеше. Ръцете му почиваха с преплетени пръсти върху бюрото, а лицето му изглеждаше мрачно.

— Добро утро, Бавария — каза младежът.

— И на теб, и на теб — отвърна Ейтан и понечи да продължи.

— Пропуск — каза Мошико и протегна ръка.

Ейтан въздъхна и показа пропуска си на Мошико.

— И ти ли искаш парола?

Мошико поклати глава и махна с ръка на Ейтан да продължи.

„Сигурно Бен-Цион е обявил орязване на заплатите“ — каза си Ейтан, докато вървеше по коридора. Из сградата като пара се носеше нещо странно. Ейтан се опита да разбере каква е промяната, а когато чу стъпките си да отекват по плочките, разбра. Беше тихо. Извънредно тихо.

Той спря при барчето и надникна. Момичето, което го обслужваше, бършеше една маса и прибираше празни чаши от чай. Само една от масите беше заета и петимата млади хора, които разговаряха почти шепнешком, бяха все от отдел „Проучвания“ на Бени Баум. Те извърнаха глави и замълчаха, когато Екщайн се появи при вратата.

— Добро утро — каза Екщайн с все така весел глас. — Какъв е поводът? — Бени Баум рядко разрешаваше на служителите да взимат почивката си заедно.

Яблоковски, компютърният спец, започна да бърше очилата си.

— Добро утро, Ейтан. Бени остави съобщение за теб. Да се качиш направо в кабинета на Ицик.

— Добре. — Ейтан продължи по коридора. „Само ще да е нещо хубаво — каза си той, борейки се да запази настроението си. — Не съм направил никаква грешка, не съм си отварял устата цели две седмици. Дори не съм споменавал секретен доклад. Даже и пред Бени. Само нещо хубаво ще да е.“

Обаче всички сигнали сочеха тъкмо обратното. Опита да си подсвирква, докато вървеше, вече прикривайки съвсем добре накуцването. Но се почувства като човек, повикан да прибере жена си след лека операция, когото сестрите и докторите посрещат с извърнати глави и виновни изражения.

В „Личен състав“ нямаше никого. Той остави куфарчето си и тръгна вече забързано. Изкачването до третия етаж беше мъчително. Охраната веднага го пусна и Екщайн спря пред вратата на кабинета на Ицик Бен-Цион, за да се стегне за миг. Отвътре се чуваха приглушени гласове.

Ейтан отвори вратата и влезе. Разговорът веднага замлъкна. Настъпи пълна тишина. Той се огледа.

Влизаше за пръв път след преместването си в Йерусалим в личния кабинет на Бен-Цион. Помещението беше впечатляващо. Много голямо, почти колкото половината от заседателната зала. Бюрото на Ицик беше гигантски махагонов паметник от времето на британския мандат, намиращ се в южната част близо до прозорците. Беше покрито с досиета и оперативни заповеди. До по-близката стена имаше дълго канапе и ниска масичка с няколко стола. Израелската армия не раздава медали. Успехите в кариерата на офицера се отбелязват с плакети и статуетки, подарени им от войниците или командирите им. В единия ъгъл имаше стъклена масичка, затрупана с такива трофеи. Приличаше на шахматна масичка за гиганти. Едната стена беше покрита с още такива дървени и месингови награди, надписани със завоалирани комплименти като: „С признание — от началника на Генералния щаб“. Имаше също и поставени в рамки снимки на Бен-Цион с всеки от известните политици, като се започне от времето на Голда Меир, както и няколко снимки с неизвестни, сериозни мъже и жени. Всички бяха поставени върху коркови подложки и забодени с цветни кабърчета и малки лентички.

В кабинета нямаше нито една полица за книги. Полковникът не четеше историята. Той я правеше.

Самият Бен-Цион седеше върху ръба на бюрото си. Дългите му крака докосваха пода. Той отпи от кафето си и се загледа в Екщайн. Бени Баум също беше в стаята заедно с Дани Романо, изглеждащата като матрона Силвия от отдел „Шифри и прехващане“ и един мъж на име Ури Бадаш, за когото Ейтан знаеше, че е офицер от „Шабак“. Хайнц също беше тук и Ейтан очакваше той веднага да скочи и да го изблъска през вратата. Но злобният капитан остана мълчаливо седнал на стола си. Осцилаторите върху прозорците шумоляха. А отвън пулсираше Йерусалим.

Начинът, по който го гледаха, накара сърцето на Ейтан да трепне. В главата му зазвуча тревожен звън. Усети как подутите му длани започнаха да се потят и да треперят. Бени бързо се приближи до него и го прегърна през рамо. Поведе го към канапето.

— Седни, Ейтан — каза Бени.

— Симона ли? — прошепна бързо Ейтан, стягайки нервите си за ужасния отговор. Не можеше да понесе подобна новина да му бъде съобщена по такъв начин, но трябваше да я знае. Веднага. Затова стисна очи и наостри слух, когато Бени го хвана за ръката и изрече остро:

— Не. Не е жена ти.

Ейтан седна. Внезапно почувства облекчение, но страхът продължи да го стяга. Бени седна до него. Съвсем наблизо.

— Кажи му, за Бога! — възкликна Хайнц и скочи от стола си.

— Млък — извърна се Романо към неприятния офицер.

— Ури — отекна дебелия глас на Бен-Цион, който се обърна към човека от ДСС. — Ако обичаш, осведоми ни отново.

Мургавият мускулест агент на „Шабак“ се обърна към Екщайн, който го погледна като затворник, очакващ присъдата.

— В петък през нощта — започна Ури — лондонската полиция е открила тялото на Серж Самал в малко магазинче в Кенсингтън. Бил е прострелян веднъж в главата от упор заедно със собственика, който е бил застрелян в сърцето. Касата е била опразнена. Няма свидетели и още не сме получили лабораторните изследвания.

Ейтан продължи да гледа човека от ДСС. Даже не мигаше. Не можеше да помръдне.

— Съжалявам — каза Ури, изоставил официалния тон и наведе очи към пода. — Разбрах, че ти е бил приятел.

Устните на Ейтан помръднаха, но той почти не издаде звук.

— Какво каза той? — попита нетърпеливо Хайнц.

— Каза „практически мой брат“ — повтори заради него Бени. — Но ако пак си отвориш устата, ще те изхвърля през проклетия прозорец.

— Успокой се, Баум — тихо изръмжа Бен-Цион. После размаха пръст към помощника си. — Хайнц! — предупреди го като господар кучето си.

В стомаха на Ейтан стоеше нещо студено и тежко като ледено гюле. Той се мъчеше да контролира дишането си, да възпре надигащата се ярост, но беше невъзможно. Пред очите му преминаваше целият живот, като че ли той изживява последните мигове преди смъртта: Серж Самал тича по тренировъчния плац, стреля с пистолет, прикляква зад прикритието, презарежда, търкаля се, става и бяга отново, косата му се развява от вятъра над почернялото от слънцето лице, усмивката, вечната усмивка, смехът като при игра… Серж Самал се хвърля върху пясъка на плажа в Херцелия между три изненадани момичета, после бързо определя среща на една от тях и внезапно, отново е усмихнат под сватбения балдахин, стиска ръката на Талия, докато Ейтан държи един от прътите на балдахина и се хили заедно с партньора си… Главата на Серж Самал се подава над повърхността на тъмните, студени води в пристанището на Марсилия, той се качва на борда на яхтата, сваля маската и кислородната бутилка, без дори да погледне назад към огнения стълб и гейзера, който се издига от наетия от ООП товарен кораб, пристанал в другия край на кея. А после, о, да, той сваля неопреновия костюм и отдолу се появява в бяла, официална риза и черна папийонка, ухилен със заразителната си усмивка, докато изпълнените с напрежение членове на екипа се търкалят от смях по палубата…

— Пак — каза тихо Ейтан, продължавайки да гледа в Ури.

— Какво?

— Кажи го пак, ако обичаш.

Мъжът от ДСС се поотпусна, успокоен малко от факта, че Ейтан не е избухнал в сълзи. Той запали цигара и разказа отново ужасяващите оскъдни подробности.

Но Ейтан едва ли чу и дума. Той продължаваше да си спомня. Беше като ужасяваща музика, която човек не може да изхвърли от ума си. Беше почти забравил за Цви Пърлман. Не самия него, не, никога, но въпросите и подробностите от смъртта му в Ню Йорк. Все пак те бяха естествени. Съдба. Не може да се обвинява професията за всички злини, които се случват на войника… Но сега всичко се върна отново. Причините и примирението. Те избухнаха в ума му със звука на гигантски гонг, ударен с метален чук. Само слепец не би могъл да види. Само глух не би могъл да чуе.

— Амар Камил — каза Ейтан.

Никой не реагира. Като че ли всички бяха ледени фигури. Ейтан ги огледа. Видя, че Силвия седи в ъгъла на стаята върху твърд дървен стол. Тя гледаше през прозореца и пушеше една след друга безфилтърни цигари. Кашляше силно и непрекъснато придърпваше червената си рокля. Тя беше страхотна старица. Невероятно мила, с купчина бяла коса и лице, което би изплашило децата. Ейтан се чудеше какво прави тя на това събиране, но после разбра, че Бен-Цион вероятно я е повикал, в случай че на някого му бъде нужна майчина подкрепа. Такава беше идеята на Бен-Цион за успокоение.

— Амар Камил — повтори името Ейтан. Този път по-високо, бавно и отчетливо. — Вие глухи ли сте?

— Чухме те, Ейтан — каза Дани Романо, който се беше облегнал до прозореца и местеше непрекъснато лулата си между устните.

Хайнц изпъшка недоволно, но Бени го изгледа зверски. Младият капитан се извърна, скръсти ръце и си замърмори под нос.

— Добре, Ейтан — каза Бени и стисна рамото му. — Още не сме готови за заключения.

— Екщайн — предупредително се обади Ицик Бен-Цион. — Извиках те тук заради отношенията ти със Самал. Разследването ще бъде проведено от Ури и неговите хора в Шабак. Ние само ще им помогнем с нашите данни. Това е. Сега…

— Това е кон! — изкрещя Ейтан толкова силно, че всички в стаята трепнаха. Той се изправи с бързо движение на напрегнатото си тяло, плесна с ръце и ги вдигна към тавана, вдигнал очи, като че се молеше на Господ. Гласът му трепереше от омраза. — Помогни им, Господи! Това е кон! Не могат ли да видят, че е кон? — Всички го гледаха, като че ли е подлудял напълно. Ури даже направи за всеки случай крачка напред, за да може да възпре Ейтан. — Той е голям и кафяв, има четири крака и дълга опашка. — Ейтан размахваше яростно ръце. — Има големи очи и остри уши. Даже има и седло, мама му стара! Господи, помогни им да видят, че това е кон!

Той се плесна по челото и се изсмя с грозен, зловещ смях. Огледа се вече по-спокойно и отвърна на шокираните погледи на колегите си. После сложи юмруци на хълбоците и заговори по-тихо, но с все така яростен глас.

— Хора, не съм луд. Но ако не разбирате, значи вие сте луди! Двама от хората ми са убити в рамките на тридесет дни…

— Те не са твои хора — прекъсна го Ицик.

— Двама от бившите ми хора — продължи Ейтан, без да спре. — Те загинаха насилствено в рамките на един месец. Двама мъже от една група, с еднаква история, с еднакви врагове. Господи, то и един проклет уличен полицай ще се сети!

— Ти не си извикан тук, за да правиш заключения — отново се обади Ицик.

— Все някой трябва да ги направи — изсъска му Екщайн. Бен-Цион се надигна от бюрото си като надвиснал ураган.

— Остави човека да говори — каза Ури, протегнал ръка като пътен полицай.

— Ти с мен ли работиш или против мен, Бадаш? — попита Бен-Цион.

— Аз работя за моята държава — отвърна мъжът от ДСС, с намек, че егоизмът на полковника е добре известен дори и извън АМАН. — Остави го да говори.

Бен-Цион млъкна. Ейтан извади цигара от джоба си. Ръцете му трепереха. Бени му поднесе огън.

— Двама души. — Ейтан издуха дима и започна да се разхожда накуцвайки. — Цвика загива. Добре. Пътна злополука. Чудесно, всички го приехме така. Аз също. Кълна се, че не съм бил подозрителен. Случват се такива работи. Но Серж? — Гласът му се пречупи, когато изрече името на приятеля си, но той продължи: — Серж? Жертва на обир? Ние тук да не сме малоумни? Той е толкова добър, че ние, всички останали, винаги сме му завиждали. Той толкова бързо може да те повали, още преди да си помислил какво ще ти се случи. Пистолетът му като че има очи, казвам ви го! — Ейтан осъзна, че говори в сегашно време и млъкна.

— Наистина е съмнително — намеси се Силвия през облак дим.

— Благодаря ти — поклони й се с жест Ейтан. — Смела и умна жена.

— Но какво общо, по дяволите, има това с „Флейта“? — попита Бен-Цион. Един от телефоните върху бюрото му зазвъня, но вместо да го вдигне, полковникът изрева с всичка сила: — Ариела! Казах никакви разговори!

Телефонът млъкна.

— Амар Камил е основният заподозрян — отвърна просто Ейтан.

— Ти просто имаш фикс-идея, Екщайн — избухна Бен-Цион. — И аз няма да толерирам подобни емоции.

— Чудесно — отвърна Ейтан. — Аз съм емоционален. Да. Полковник Бен-Порат също беше емоционален преди войната „Йом Кипур“ и никой не го послуша. Изгубихме три хиляди души, а той свърши в Бейт Мешугаим38. — Той използва умалително име за лудницата.

— И ти там ще идеш — каза Хайнц, усетил известна сигурност да се присъедини към противника на Екщайн.

— Май съм в Русия — каза Ейтан и отново вдигна очи към тавана. — Господи, помогни ми, аз съм в Русия!

— Мислех, че досието на Камил е приключено — въпросително каза Ури. — За всички служби.

— Е, та? Нека да е. Отворете го. Отново — изрече бавно Ейтан, като че ли говореше на деца от детска градина. — За Бога, хора, да погледнем истината в очите. Майките ни вече не са девственици!

— Закривам съвещанието — внезапно застана зад бюрото си Ицик, седна и започна да прелиства книжата. Всички го гледаха, но никой не помръдна. Той вдигна очи. — Съжалявам, господин Екщайн. Трудно е да се преглътне, знам. Но това е просто абсурд.

— Защо да е абсурд? — обади се Дани Романо, ядосвайки още повече Бен-Цион. Той блъсна с юмрук по бюрото си така, че книжата подскочиха, а празната чаша от чай се обърна.

— Защото! Идеята за мъртъв терорист, оживял, за да си отмъщава на един от бившите ни екипи, е глупава! Смешна! — Полковникът внезапно се изправи отново, с което, без да иска, показа на всички присъстващи, че и сам не може да се убеди с думите си. — И откъде, по дяволите, този призрак знае кои са всички членове на екипа? — Ицик зачака отговор. Въпросът му беше правилен и никой не му отговори. — Отговорете ми. — Той огледа всички поред. — Да не би да ми намеквате, че имаме проникване?

— Това не е възможно — каза Силвия.

— Вероятно е той — саркастично изрече Екщайн и посочи с пръст Хайнц. — Защото се опитва да погребе всяка добра идея, която се появи.

Хайнц стана яркочервен под белезникавата си коса. Стисна юмруци и пристъпи напред. Изръмжа. Но Дани го хвана за ръкава.

— Чакайте. Стоп. — Бени пристъпи в центъра на стаята, вдигнал ръце като боксов съдия. — Да помислим минутка. Наистина. Спокойно. — Тонът на Баум бързо потуши опасните искри, които бяха започнали да прехвърчат из кабинета. Той беше майстор, който знае точно кога да мълчи и кога да си каже репликата. Двамата с Екщайн бяха дискутирали проблема за Камил и преди. Набързо, като специалисти над стара кръстословица. Той се обърна към Екщайн: — Добре, Ейтан. Въпросът е идеален. Как предполагаемо възкръсналият Камил би могъл да узнае кои са точно хората?

Всички чакаха, докато Ейтан палеше цигара от фаса на предишната. Сърцето му продължаваше да се блъска в гърдите и ризата му беше мокра под мишниците, но сега вече знаеше колко прав е бил тази сутрин, когато си каза, че се променя. Да, преживяваше метаморфоза, но се беше излъгал в резултатите. Не се превръщаше в нещо по-добро, не се отваряше, не намираше нов път. Не беше какавида, превръщаща се в пеперуда. По-скоро се връщаше обратно в пашкула. Ставаше отново старият. Възвръщаше оперативното си мислене. Затъваше в старата позната клоака. Макар и остър, гласът му звучеше тихо.

— Добре. Слушайте — каза той, като че се обръщаше към войници под негово командване. — Всъщност никак не е трудно да се разберат идентичностите на хората от екипа ми. — Той погледна към агента на „Шабак“. — Ури, ти вероятно нямаш достъп до това.

— Няма — каза Бен-Цион, без дори да знае какво ще каже Ейтан.

— Но ще получиш, сигурен съм — продължи Ейтан. — Така че само слушай. — Той отново тръгна да се разхожда. — Райнер, тоест Серж, и аз се опитвахме да хванем Камил в Мюнхен, но застреляхме друг човек. — Трябваше да замълчи за миг, за да си поеме дъх. Никога не беше произнасял тези думи на глас. — Вместо него застреляхме Мохамед Наджиз. Мюнхенската полиция проведе шестмесечно следствие. Шест месеца досиета, снимки, доклади и всичката книжна работа, която вършим и ние. И тъй като всъщност те бяха пъхнали моят Петер в затвора…

— В затвора ли? — невинно попита Ури.

— Да, в затвора. Не помниш ли скандала?

— О, да. — Ури бръкна в джобовете си, чувствайки се неудобно, че е засегнал старата рана. — Извинявай.

— Тъй като държаха Петер Хаузер — продължи Ейтан, — те имаха цял куп негови снимки — отляво, отдясно, анфас, всякакви. Така. Ети Данцигер остана след нас, но поради близостта до мястото на убийството в Богенхаузен всичките й съседи са били разпитани. Така че за нея има пълни описания. — Той продължи да се разхожда. От мълчанието в стаята беше сигурен, че се справя добре, но като тенисист професионалист трябваше да потисне всички мисли за набиране на точки и просто да продължи да играе. — Така. Цви Пърлман имаше кратка, но много значима среща с ченгетата в Богенхаузен и шофьора на линейката. Франси беше спряна при пътна проверка извън града. Пуснаха я, но през този ден полицията снимаше наред всички излизащи от града. Бени. — Ейтан се обърна към Баум. — Ти беше наел офис в панаирното градче. За две седмици. Ще отречеш ли, че фигурата ти се запомня?

— Няма — усмихна се Баум като учител, който слуша най-добрия си ученик да изнася лекция.

— И накрая Серж и аз, които също бяхме наели апартамент за тези две седмици. А охраната на мюнхенското летище изгледа дълго и внимателно и двама ни, както и британските ни паспорти, когато трябваше да се качим на самолета на „Кентуърт“. — Той замълча и вдигна поглед. Стоеше пред Ури Бадаш.

— И? — подкани го човекът от „Шабак“.

— И остава рутинната полицейска работа. Един добър художник и те имат лицата ни. Стандартно преглеждане на изоставените коли и апартаменти и те получават псевдонимите, документни следи и пръстови отпечатъци от местата, където не сме догледали да ги изчистим. Значи имат досие, дебело колкото от китката ми до лакътя, че и повече. Рутина, внимателно наблюдение и ето че ни намират отново.

— Кой — изсумтя презрително Хайнц. — Западногерманците ли?

— Не, Хайнц. Не западногерманците — търпеливо отговори Екщайн.

— Осветли ни тогава — каза Романо.

— Чудесно. — Екщайн се обърна към шефката на „Шифри“: — Силвия? Можеш ли да отречеш, че западногерманците са проникнати от източните немци?

— Като швейцарско сирене — изграчи възрастната матрона. — Още откакто Гелен възстанови организацията им.

— А ако източногерманците са марионетки, кой им е кукловодът? — попита Екщайн като равин, изпитващ учениците си.

— Майка Русия, Господ да я благослови — отговори отново Силвия.

— И въпреки настойчивите слухове за надвисналата вълна на честност върху СССР… — Ейтан не можа да се сети за думата. — Как беше думата?

— Гласност — изсумтя Баум.

— А, да — саркастично каза Екщайн. — Гласност. Та въпреки реформаторските усилия, кой продължава да финансира обучението на ФОП, ИРА и други подобни гадории?

— Ама аз мислех, че КГБ вече не поддържа терористите — каза Бадаш.

— Директно не — отговори Ейтан. — Но те продължават да ги обучават и да ги подпомагат като братя. Източногерманци, румънци и българи все още са мускулите им в тази работа.

— Никой не знае накъде ще паднат сърпът и чукът — добави Романо.

— Значи пак Москва им попълва чековете — каза Силвия.

Ейтан вдигна ръце. Беше свършил. Отиде до канапето и седна. Зачака.

— Е? — Бен-Цион беше наистина ядосан от виртуозното му изпълнение.

— Е, Ицик — заключи Ейтан. — Ако, и аз ще ти докажа, че е така, та ако Камил е още жив, той сигурно се е излежавал някъде една година, изучавайки проклетото досие.

Никой не проговори. Ури Бадаш разтриваше тъмното си лице. Той беше красив мъж, приличащ на египетска филмова звезда.

— Възможно е — каза той. — Оттук може да се започне.

— Това е пълен абсурд! — Ицик зае отново ядосаната си позиция. — Някакъв си феникс, излязъл от пепелта, за да си отмъщава. Глупости.

По лицето на Ейтан отново се появи червенина.

— Я ми кажи, Ицик. Мислиш ли, че ние имаме запазени права върху мъстта?

— Но това е пълна параноя — избухна Бен-Цион. — Защо Камил? Защото на теб ти се иска да е така? Ами какво ще кажеш за другите обекти, Екщайн? — Той посочи голям зелен метален сейф, който стоеше в ъгъла зад бюрото му. — Какво ще кажеш за стотиците други операции, които също така са ядосали стотици други хора? Защо не може някой от онези оживели да е тръгнал да пие израелска кръв?

— Защото, Ицик… — Ейтан си наложи да говори спокойно. Знаеше, че ако се ядоса пред Ицик, ще е изгубил битката, преди още да я е започнал. — Защото Цвика Пърлман и Серж Самал са работили заедно само в една операция. Една! Операция „Флейта“.

Нищо не можеше да ядоса Ицик Бен-Цион повече от това да бъде оборен с логика пред свои подчинени. Нищо. Той погледна часовника си.

— Добре — отсече Бен-Цион. — Достатъчно. Край. Свободни сте. Заемете се с работата си.

Дани и Силвия се спогледаха, подбраха опашки и излязоха мълчаливо, докато Хайнц остана прав. Като помощник на командира той много обичаше да покаже, че независимо кой е изпъден от кабинета, той винаги остава.

— Екщайн — заповяда Бен-Цион. — Ти ще напишеш пълна биография на Самал за Ури и ДСС. Самал беше техен и сега е под тяхна юрисдикция. Искам да го направиш бързо и с всички най-малки подробности. А после искам да бъде предадена на цензора на Управлението и съответно поправена. Така че се хващай за работа.

Полковникът седна и вдигна телефонната слушалка, но спря да набира, когато видя, че Екщайн и Баум не се помръднаха. Той ги изгледа заплашително.

Те напуснаха кабинета.

— Ейтан. Спри. — Баум с учудване забеляза, че всъщност гони Екщайн надолу по стълбите от третия към втория етаж. Раненият капитан се държеше за парапета и накуцваше, но прескачаше по три стъпала наведнъж. Тежките стъпки на Баум караха бетона да вибрира, докато се мъчеше да го настигне. — Доникъде няма да стигнем така.

— Ние ли? — изръмжа Екщайн, без да се обръща. Той стигна площадката и продължи по коридора. Някои от хората се обръщаха да го изгледат, но той блъсна вратата на тоалетната, изненадвайки Баум, който трябваше да спре като герой от анимационен филм. Баум го последва вътре.

Ейтан влезе в една от кабинките, дръпна ципа на панталона си и започна да пикае. Чуваше как Баум се разхожда отпред.

— Да, Ейтан. Ние. Да не мислиш, че като не викам и не размахвам ръце като теб, аз не съм на твоя страна? Все някой трябва да постъпва рационално.

— Ох — изпъшка Екщайн и дръпна ципа си. Пусна водата в тоалетната. Тя потече на тънка струйка. Някой ден тази държава трябва най-после да си намери добър водопроводчик. — Значи ти също мислиш, че съм откачил, а?

— Мисля, че реагираш прибързано. Трябва да спреш. Мисли. Планирай.

Ейтан мина покрай Бени и отиде до мивката. Не погледна в огледалото. Плисна лицето си с вода и го избърса в ръкавите на ризата си. После отново излезе в коридора.

Там го спря Пнина от „Легенди“. Чакаше го. Застана пред него, хвана го за раменете и загледа изкривеното му лице с насълзените си кафяви очи.

— Съжалявам — каза тя. — Съжалявам за Тигъра. — Пнина винаги използваше псевдонимите на агентите.

Ейтан се поуспокои малко. Можеше да се ядосва на Ицик, Бени, на всички и за всичко, но не и на Пнина. Тя беше искрена. Той я погали по червената коса.

— Благодаря — каза й и продължи напред.

— Добре. Достатъчно. — Бени сграбчи здраво ръката на Ейтан. — Отиваме да поговорим. — Той го дръпна към кабинета си и ритна вратата. Хората от отдела на Баум седяха пред терминалите си. Те зяпнаха към вратата, която се отвори с трясък.

— Всички вън — изрева Баум. — Почивка!

Младите служители скочиха и тръгнаха към вратата.

— Вече преливам от кафе — измърмори едно от момичетата.

— Ама току-що почивахме — обади се Яблоковски.

— Пак ще почивате — заповяда Баум.

Когато мина покрай Екщайн, Очко го погледна над рамките на очилата си и поклати скръбно глава.

— Слушай, съгласен съм, че май нещо става — каза Баум, когато останаха сами.

— Поздравления — иронично отвърна Ейтан.

— Не ми пука колко си ядосан. Няма да ме предизвикаш на бой.

Ейтан преглътна следващия сарказъм.

— Извинявай.

— Не съм казал, че съм съгласен с теб — продължи Бени. — Да, може да е Камил или някой от предишната му група. Но също така може и да не е. Съгласен ли си?

Ейтан не отговори.

— Екщайн, съгласен ли си, че може и да не е той?

— Да, добре. — Ейтан въздъхна и погледна през прозореца. — Може и да не е той. Сигурно нямаше да бъда толкова остър, ако онова копеле горе беше отстъпило поне на милиметър.

— Ицик си има причини.

Екщайн се извърна. Нещо в гласа на Баум привлече вниманието му.

— Какви причини?

— Слушай. Ицик Бен-Цион има минало в тези неща. Натрупани един върху друг пласт след пласт, за които ти не знаеш. Трябва да го водиш към изводите, а не да го блъскаш. Той трябва да бъде манипулиран.

— Какви причини? — попита отново Ейтан.

Баум отново избегна отговора.

— Няма значение. Простият факт е, че ако нямаш нещо по-добро от интуиция, той няма да те чуе и всеки път, когато кажеш „Флейта“, това ще му действа като червен парцал на бик.

Ейтан потисна любопитството си и запали нова цигара. Почти беше свършил пакета. Каква ирония. А едва вчера си беше обещал, че от днес ще ги спре. Е ето че денят дойде, а можеше да помисли само за следващ пакет.

— Камил е, Бени — тихо изрече Ейтан. — Знам го.

— Откъде? Защо си толкова сигурен?

— Бени, ти ме познаваш. Аз съм скептик. Не се занимавам с астрология и екстрасензорни възприятия. Нито с каквито и да било подобни глупости. Но това го знам така, както близнак чувства, когато брат му има неприятности. Знам го.

Бени вдигна ръце. Не можеше да спори с прероден мистик.

— Искам да видя Жорж Масуд — каза Ейтан.

— В затвора?! — Бени се плесна по широкото чело. Жорж Масуд беше единственият член на групата на Амар Камил, хванат жив от израелците. Той беше съден, осъден за тероризъм и убийство и сега повече от година лежеше в затвора с максимална сигурност в Атлит. Излежаваше доживотна присъда. Масуд беше разпитван от всички експерти разузнавачи в страната. Бяха му предлагали сделки за присъдата, заплашваха го, подлагаха го на психологически атаки и мъчения. Но той никога не изпусна и трошичка информация.

— Ти си луд — каза Баум. — Всички се пробваха върху него. Той не каза дума. Да не мислиш, че толкова ще те хареса, че ще ти се довери точно на теб? Цветя ли ще му занесеш?

Ейтан не позволи да бъде обезкуражен.

— Той знае истината. Той знае какво наистина се е случило с Камил след Богенхаузен. Той е единственият, който може да подкрепи моята теория.

— Това е смешно.

— Започваш да говориш като шефа си.

Бени пламна. Нямаше да позволи Ейтан да се усъмни, че се бои за службата си. От друга страна, да се заговорничи против заповедите на командира не беше здравословен начин за ръководство на разузнавателна дейност.

— Бени, ще се договоря с теб — каза Ейтан. — Един спокоен, рационален договор, без каквито и да е емоции.

Баум погледна бившия си групов ръководител.

— Покажи ми картите си.

— Ще се обадим на Ети Данцигер. Ще й кажем какво се е случило. Уважаваш ли нейното мнение?

— Да — отвърна подозрително Баум.

— Ако Ети се съгласи с моето предположение, както го наричаш, ти ще се свържеш с Атлит и ще ми уредиш да се видя със затворника. Ако тя каже, че греша, аз ще се откажа от тази работа, ще си седна на задника и ще напиша онази тъпа биография, която ми иска Ицик.

— Ами какво ще стане с интервютата ти днес? — попита Баум, търсейки някакъв начин да спаси Ейтан от плъзгането по наклонената плоскост.

— Ще кажеш на Романо, че съм се прибрал вкъщи, защото съм се почувствал зле. Той ще разбере.

Баум се замисли. После каза:

— Добре, да й се обадим. — Тръгна към един от телефоните.

— Не оттук — каза Ейтан. — Записват.

Бени се спря.

— Откъде тогава?

— Хайде да се разходим. — Ейтан отвори вратата и пропусна Бени пръв. Баум въздъхна и поклати голямата си плешива глава.

— И аз трябва да съм луд.

Те тръгнаха по коридора. Ейтан сега изглеждаше по-спокоен, макар че едва прикриваше кипящите си чувства. Когато минаха покрай барчето, Бени вмъкна глава през вратата и извика на подчинените си:

— Обратно на работа! Изпихте си кафето за цялата седмица.

Намериха обществен телефон отсреща до сградата на съда. Кабината беше обикновена, отворена, само с метален покрив над стария апарат с шайба. Ръцете на Ейтан още трепереха, когато пусна жетона и набра номера на Ети в Тел Авив. Бени се облегна до кабинката. Пушеше, гледаше към сградата на „Специални операции“ и се чудеше дали Бен-Цион не е застанал зад прозореца да наблюдава непослушните си подчинени.

— Ети? Обажда се Тони от Йерусалим — каза Ейтан. — Звънни ми на 02–53211. — Той затвори и телефонът почти веднага звънна.

Линията не беше обезопасена и затова на Ейтан му беше нужно известно време, докато съобщи ужасната новина с кодирани намеци, които само Ети би могла да разбере. Тя изпъшка и млъкна, щом разбра, че Серж Самал е мъртъв. Ейтан я изчака да се съвземе, а после й се извини, че му се е наложило да й го каже по този начин. След това се опита да обясни останалата част, без да накланя везните в полза на своето твърдение.

— Слушай, Ети. Имаме малък спор тук. Леко несъгласие. Ханс-Дитер е с мен. Аз твърдя, че това събитие е в резултат на един стар банков чек, който мислехме, че сме платили, обаче, изглежда, само сме го загубили. Аз твърдя, че този чек сега се е появил отново. Ханс не е съгласен с мен, както и всички останали. Бъди обективна. Само му кажи ти какво мислиш.

Ейтан подаде слушалката на Бени, който я взе, както поемаше слушалката от жена си винаги, когато тя го караше да говори с тъща си. Слуша известно време. После каза „довиждане“ и затвори.

— Какво каза тя? — попита Ейтан.

— Тя каза — намръщи се Баум, — цитирам: „Струва ми се, че трябва да е за покупката на онзи дълъг и сребрист предмет с много дупчици за поставяне на пръсти и място, където да го допреш до устните.“

Ейтан кимна, но по лицето му не мина победна гримаса.

— Флейта — каза той.

Сградата в Атлит нямаше твърде впечатляващ вид като затвор с максимална сигурност. Дори и външно не можеше да се сравнява с институцията в Рамала, оградена с бетонни стени, масивни стражеви кули и картечни постове. Атлит не е цивилен затвор, така че името му никога не се появява във вестниците. Той е по-скоро малък и стоте му затворници никога не са вдигали бунт и не са искали по-добри условия. Те не удрят с канчетата си по масите, не разтърсват решетките си, нито пък правят гладни стачки. Или ако изобщо се придържат към тези антични методи за протест на затворниците, никой никога не чува за тях.

Сградата е сравнително нова, построена след войната в Ливан. Всички затворници са високопоставени терористи. Всъщност думите „максимална сигурност“ се отнасят до Атлит повече, отколкото до който и да било друг затвор в Израел. Цивилните затвори според дефиницията за гражданските права не могат да бъдат строени така, че да нарушават основните изисквания за живот на затворниците или да застрашават тяхното здраве. В тях трябва да има светлина, място за спорт и надежда. Но Атлит не е цивилен затвор.

Той се състои от една квадратна сграда с дебели един метър стени от бетон, построени около метален скелет и с метални подове. Няма прозорци. Няма плац за спортуване. От всички страни около стените има по тридесет метра гладко изравнена, минирана площ. Около минните полета е издигната седемметрова ограда, по която тече ток. А отгоре оградата завършва с редове от остра като бръснач тел. Достъпът до единствения вход на сградата е по метален мост над минните полета.

И като последен щрих, в случай че някой затворник се размечтае твърде ентусиазирано за свободата, местоположението на затвора е най-обезкуражаващата заплаха. Защото древното пристанище Атлит с живописния си Замък на кръстоносците и великолепния изглед към Средиземно море, освен това е и тренировъчна база на морските командоси на израелската армия. „Шайетет“, както се наричат израелските „тюлени“. Те имат репутацията на най-добрите войници в израелската армия. Нямат абсолютно никаква връзка със затвора, но ако по някакво чудо някой успее да се измъкне от него, той би бил като заек, попаднал сред глутница вълци.

Близо четири часа бяха нужни на Екщайн, за да стигне до затвора. Атлит се намира малко на юг от Хайфа, която е на около два часа път от Йерусалим. Но на крайбрежното шосе беше станала катастрофа — някакво „Субару“ попаднало под голям камион — и Екщайн трябваше да чака цяла вечност. Останал насаме с яростта и скръбта си, той почти беше изоставил колата. Когато накрая движението тръгна, веднага качи на автостоп няколко войника само да не бъде сам и разговорите им да заглушат гласовете, които чуваше в ума си.

Сега вече беше вечер, а му се наложи за чака още два часа извън затвора, докато прегледат всичките му разрешителни и приготвят затворника. При портала имаше малък фургон-лавка, откъдето си купи сандвич с яйца. Изяде половината, а останалото изхвърли. Искаше му се да има глътка уиски вместо топлия сок от грейпфрут, който едва не го накара да повърне.

Чакаше нетърпеливо, но това не го ядоса. Разбираше, че никога не позволяват свиждане със затворник веднага, независимо от ранга или длъжността на посетителя. Защото, ако има някоя конспирация за измъкване, едва ли някой би издържал хладнокръвно такова чакане, без да се издаде и да се опита да избяга.

Най-после някой извика името на Екщайн и той изкачи металното стълбище, премина по моста, предаде пистолета си, изчака да му проверят личната карта и да му направят снимка.

После слезе в една стая, подобна на помещение в подводница, каквото имаше и на входа в Управлението, отговори на обичайните въпроси и подписа официалното искане, изпратено по телекса от Баум, с което му се разрешаваше да посети Жорж Масуд. Втората врата се отвори и от другата страна Екщайн беше посрещнат от един едър сержант друз, облечен в изгладена униформа и с големи черни мустаци.

— Ела — каза гигантът. Екщайн го последва по жълтия коридор, осветен толкова ярко, че го заболяха очите. Екщайн разбра, че тук, в Атлит, няма дни и нощи, бури или годишни сезони. Тук надзирателят беше Бог, светлина и топлина, негов жезъл и слуга.

— Виждал ли си Масуд преди? — попита сержантът на заваления си иврит.

— От разстояние.

— Знаеш ли колко пъти е бил разпитван?

— Не съм дошъл да го разпитвам.

— Сто двадесет и два пъти. Знаеш ли колко офицери са работили върху него?

— Сигурно ти ще ми кажеш.

— Двадесет и седем. Полковници, майори, мосадци. Даже един бригаден генерал. — Явно сержантът нямаше голяма вяра във възможността на Ейтан да убеждава. Той спря пред малка метална врата. — Искаш ли първо да го видиш?

— Става.

Влязоха в малко помещение, което беше абсолютно тъмно и с пейки покрай стените като в сауна. Екщайн не седна. Той загледа в опушеното стъкло с размерите на пощенска картичка. Чуваше тежкото дишане на друза зад себе си.

От другата страна на стената Жорж Масуд гледаше към него.

Ейтан, разбира се, беше виждал Масуд много пъти преди. Но то беше в Европа, при наблюдение, и затова не беше подготвен за тази намалена версия на този човек. Защото, ако човек би могъл да харесва един враг, терорист, готов да те взриви, а после да се наслади на вкусен обяд, Ейтан харесваше Жорж. Стойката, тонът в прехванатите разговори, простия, но елегантен начин на обличане на Жорж излъчваха духа на идеализъм и професионализъм, омекотени с ирония.

Почти веднага след Богенхаузен групата на Камил се разпръсна. Следите на Масуд бяха хванати бързо. Той беше притиснат с внимателно планирано и явно наблюдение, докато започна да бяга. А когато най-после почти в паника стигна до Лазурния бряг, му изпратиха момиче. Тя го примами на борда на една яхта и това беше всичко.

Сега той изглеждаше много по-дребен, седнал върху твърдата дървена пейка до стената на стаята за разпити, облечен в светлосиня риза и подобни широки панталони, с меки вълнени пантофи. Мустакът му беше увиснал, а тенът му избелял. Черната му коса беше станала много по-сива на слепоочията. В острите черни очи нямаше никаква светлина.

Жорж продължаваше да гледа към едностранното огледало, отпуснал ръце в скута си. Изражението му казваше: „Аз съм тук. И ти си тук. Хайде да свършваме.“

— Пусни ме вътре — каза Екщайн.

Сержантът го изведе отново в коридора. После освободи от колана си палката, отключи стаята за разпити и махна с ръка на Ейтан да влезе.

Масуд гледаше към пода.

— Трябва ли да останеш тук? — попита Ейтан сержанта.

— Да.

— А какво ще кажеш да гледаш през там? — посочи Ейтан огледалото.

Сержантът изгледа Масуд, като че да измери затворника. Вече го беше претърсвал. Два пъти.

— Добре. — Той остави двамата мъже насаме.

Ейтан остана прав в средата на стаята. Чувстваше се ужасно. Все пак достойнството на човека е скъпоценно. Трудно му беше да види как са го отнели от този човек. Но си наложи да си напомни за какво е дошъл.

— Искаш ли цигара? — предложи Ейтан.

Жорж не отговори. Даже не вдигна поглед. Ейтан запали своята. Драсването на кибрита отекна като взрив от стените на празната стая.

Внезапно сърцето му натежа, стори му се, че надеждата му е безсмислена. Знаеше точно какво ще получи от този човек. Защото какво можеше да му предложи? Свобода? Някаква сделка? Какво не е направено вече, та той, Великият Екщайн, да успее? Беше изминал целия този път за нищо, изпълнен с ярост и безсилие.

Той седна на пейката до Жорж.

— Слушай, Жорж. — Опита се думите му за прозвучат почти като извинение. — Казвам се Екхард. Изобщо не съм влиятелен. Само искам да ти задам няколко прости въпроса. Всъщност един въпрос. Става ли?

Жорж не каза нищо. Разглеждаше коленете си.

— Аз съм само дребен служител. Наистина. Практически съм чиновник, историк от Министерството на отбраната. — Звучеше толкова смешно, изречено от устата му, че на Ейтан му се поиска направо да изскочи през вратата и да се махне. Беше благодарен, че Жорж не се изсмя. Внезапно се зачуди дали Масуд изобщо го разбира. После се сети, че палестинецът е от едно село близо до Витлеем и говори съвсем свободно иврит.

— Може би мога да ти помогна — излъга Екщайн. — Може би. Ако ти ми помогнеш с този единствен отговор, твоето сътрудничество може да донесе нещо добро за теб.

Жорж не каза нищо.

— Добре. — Екщайн се изправи. Застана пред Масуд с гръб към огледалото, като че иска да скрие лицето на Жорж и да осигури известна конфиденциалност. — Става дума за следното. Ще ти го кажа направо. Ти познаваше Амар Камил по-добре от когото и да било друг. Знаеш всичко за него. Никой не знае какво всъщност е станало с него. Може би никой освен теб. Но някои от хората, които работеха по делото „Камил“, наскоро бяха убити. Кажи ми само едно, Жорж, и ще те оставим на мира. Камил мъртъв ли е, или е жив?

За пръв път Жорж вдигна глава и погледна Ейтан. Очите му се присвиха съвсем леко и дълбоките бръчки в краищата им се събраха като криле на ястреб. Но той не се усмихна. Беше почти недвусмислено изражение. Като на лекар, който гледа пациент, лежащ на смъртно легло. Но не каза нищо.

Ейтан изчака да мине цяла минута. И се предаде. Обърна се да излезе от стаята, но онова, което чу зад гърба си, го накара да се вледени на мястото си. По гърба му плъзнаха студени тръпки.

— Итигадал, ве-итикадаш, Шмей Раба…

Жорж тихо изричаше „Кадиш“. Заупокойната молитва, която се чете, когато умре евреин.

По целия път обратно към Йерусалим Ейтан караше бързо. Спря само веднъж да налее бензин и не пусна изобщо радиото. Пушеше цигара след цигара и остави всичките прозорци отворени, защото чувстваше, че може да заспи на кормилото. Знаеше, че е трябвало да спре и да се обади на Симона, но нещо му казваше, че така ще провали деня и по-добре да бърза. Може би няма да закъснее чак толкова, ако все пак я завари будна, когато се прибере. Щеше да й разкаже всичко, а тя да го разбере. Тя винаги го разбира.

Нощта беше тъмна, както може да бъде само безлунно пустинно небе, а магистралата от Тел Авив до Йерусалим не беше осветена. Ейтан беше се изпразнил от спомени. Всичко, което някога бе правил, споделял или забелязвал със Серж Самал, беше повторено и потретено, докато филмът накрая изгоря и не остана нищо освен бездна, която направи лицето му сурово и безизразно.

Около полунощ, докато изкачваше стълбището към апартамента с горящ от напрежение крак, всички болезнени белези по тялото му го пареха силно. Той влезе с извинително изражение, но къщата тънеше в мъртва тишина.

В хола светеше само една лампа. Малката масичка беше пълна с чинии, изцапани с остатъци от шоколад. Имаше пластмасови чашки с белези от червило и остатъци от сокове и шампанско и пепелници, пълни с изгасени фасове. Стереото беше оставено включено и червеното му око светеше в един от тъмните ъгли на хола. Една от дървените масички до телевизора беше затрупана с опаковани подаръци. Като се обърна към кухнята, видя покритата с прозрачен капак, нарязана и вече полуизядена торта, блестяща под полумрака върху плота. Неговата торта.

Върху седалката на черното му люлеещо се кресло имаше парче бяла хартия. Той го взе и се взря в закръгления почерк на Симона.

Ейтан изпусна бележката на пода. Седна в креслото и пистолетът му се удари в страничната облегалка. Зарови пръсти в косата си, подпря лакти на коленете си и започна да се люлее. А след това заплака. Плака мъчително. Не беше плакал така много, много отдавна. Може би откакто влезе за пръв път в казармата преди петнадесет години. Може би по-мъчително, отколкото изобщо някога през живота си.