"Третата ръка на Бога" - читать интересную книгу автора (Хартов Стивън)

9.Ресторантчето на авеню „Лексинтън“

Подполковник Бенжамин Баум сведе поглед към ръцете си. Те почиваха на ръба на малката маса, застлана с бяла покривка, обърнати с дланите към него. Бяха едри, с широки и дебели като евтини пури пръсти, с дълбоки гънки като сухи корита на реки. Плоският венчален пръстен беше притиснат зад едрата става на безименния пръст на лявата му ръка и можеше да се извади само с хирургическа намеса.

Баум се чудеше как отдавна починалите му родители са си представяли, че подобни ръце биха могли да летят над нежните клавиши на пиано или как жените, които е познавал преди, са разрешили на подобни копита да опипват гърдите им. Тези ръце, които бяха толкова удобни за хващане на пистолет, за превъртане на бутоните на радио, да сочат разтреперани подчинени и да хващат за яките обвиняеми. Стотици различни валути бяха минавали през тези пръсти. Бяха защитили завинаги живота на някои хора, а други бяха отхвърлили като прашинка върху ревер.

Както ръцете на известен актьор, те принадлежаха на един човек, но жестовете им означаваха много за други. Бяха ръцете на пълничко бебе, наричано Биби, и на пробивно говедо, на име Бени. Това бяха ръцете на Ханс-Дитер Шмид, Хуго Клайн, Джордж Харингтън, Антоан Арбре, Максуел Пайн и Найджъл Трънк. Някои от тези личности вече бяха мъртви, други временно оттеглили се, но всички те живееха в отделни сейфове и всяко действие, което извършеха — убийства, героизъм, измама и съблазняване, — беше вписано в историята им така, като че и шестимата са от плът и кръв, живеещи действително от деня на раждането си, докато умрат.

Но те всички споделяха тези две грозни ръце и докато Бени гледаше тези остриета от плът, мечта за някой майстор на таекуондо, наистина се чудеше. Върху масата имаше голяма бяла чиния с чудесно парче печено, изпускащо приятна пара край купчината пюре от картофи. Пръчици млади аспержи допълваха гастрономическото удоволствие, което стоеше недокоснато.

За пръв път, откакто се помнеше, Бени беше загубил нещо, от което никоя от личностите му не се отказваше. Въпреки напрежението, опасностите или дори редките заболявания.

Беше загубил апетита си.

Ножът и вилицата лежаха върху масата и Бени бавно ги вдигна. Но кулинарните му оръжия отказваха да влязат в бой и той стоеше там като затворник, протестиращ в столовата на затвора.

Той отмести очи и огледа тясното помещение. Чашите потрепваха от преминаващото отдолу метро, бизнесмени си почиваха от изпълнения с работа ден. Дълъг овален бар от кървавочервено тиково дърво заемаше центъра на залата, а над него като сталактити висяха стотици винени и бирени чаши. Нямаше разделителна стена между ресторанта и фоайето на хотел „Люис Съмит“ и той видя двама изморени пилоти от „Ел-Ал“, бутнали назад върху посивелите си глави униформените шапки с козирки да носят пътните си чанти към рецепцията. „Люис“ беше заместил „Лексингтън“ като неофициална нюйоркска резиденция на израелските държавни служители. Беше наскоро подновен, чист и модерен. Но на Бени му беше мъчно за „Лексингтън“.

Картината на пустиня привлече погледа му и той погледна мълчаливия екран на гигантския телевизор, който предаваше поредния репортаж на Си Ен Ен за затрудненията на инспекторите на ООН в Ирак. Никой от останалите обядващи май не се интересуваше от тази вече отминаваща драма. Но когато покажат индекса на борсите, сигурно всички ще вдигнат глави.

Бени се предаде и остави приборите на масата. Той вдигна пръст и след миг една яркоизрусена сервитьорка в тъмен костюм с бяла якичка се появи до него.

— Желаете ли нещо, господине?

— Може ли нещо за пиене? — опита да се усмихне той.

— Перие?

— „Бек“.

— Веднага.

Той замислено бръкна в джоба на якето си и извади пакет цигари. Смръщи се към червено-бялото „Марлборо“, но си спомни, че е привършил израелските цигари.

— Като няма „Тайм“18 — измърмори той иронично и запали.

Обаждането на Ицик Бен-Цион го беше събудило много преди зазоряване. Но не времето го притесни, защото професията го беше приучила на внезапни събуждания. По-скоро тонът и думите на Ицик.

— Достатъчно, Бени — изръмжа генералът, без да поздрави. — Утре да си се върнал.

— Тъкмо стана напечено, Ицик — опита да се измъкне Бени, без да изпитва реална надежда. — Има доста интересно развитие.

— Видя ли дъщеря си?

— Да.

— А Бен-Чехо?

— Веднъж. Днес ще го видя отново.

— Добре. Идва група, която да те смени.

— Ицик, да знаеш…

— И естествено, няма нужда да ти напомням приоритета на мисията ти. Утре да си тук. Това е заповед. — Щрак.

Всъщност нямаше значение. Бени не би могъл да обясни на командира си защо експлозията беше придобила такова значение за него. За да го направи, щеше да му се наложи да разплете цяло десетилетие засукани лъжи, а даже и тогава генералът с право ще му напомни за „приоритета“.

Сервитьорката постави високата чаша върху масата и бързо я напълни от зелената бутилка. Бени наблюдаваше ръцете й и мислеше как германците наливат бирата артистично, американците го правят бързо, а израелците винаги пият от бутилката.

— Порцията ви добра ли е? — попита тя тревожно.

— Порцията е чудесна — каза Бени. — И сигурно храната също. — Той й смигна, а тя махна с ръка и се отдалечи. Той отново се смръщи.

Последното му посещение при Мошико не го зарадва. Момчето вече беше съвсем наясно с нараняванията си. Лекарствата просто облекчаваха болката от жестоката ампутация и ужаса от изгубеното око. Вицовете за непомрачените от инвалидността сексуални и политически успехи на Моше Даян звучаха тъпо.

Бен-Чехо беше преместен в самостоятелна стая и можеше да става. Но сега, когато беше сигурно, че ще живее, той не можеше да се чувства благодарен, че само е бил осакатен.

След седмица щеше да бъде върнат в Израел за рехабилитация в „Тел Ашомер“. Бени обеща да се обади на своя стар приятел Нафтали Росман, военен инвалид и директор на болницата, който беше направил чудеса за хиляди ранени млади израелци. Без да споменава Мартина Клумп, той също така увери момчето, че разследването напредва. И се опита да успокои отмъстителните реплики на Мошико с напомнянето, че нападателят му вече е изтърпял присъдата си, тъй като сам се е разкъсал на парчета.

Мошико само изръмжа в отговор. Неотлъчната Катлийн седеше и прелистваше израелски туристически брошури, които някоя добра душа й беше донесла от консулството. Младостта и красотата й бяха помръкнали и изморени. Снимките на чуждата земя и култура само я убеждаваха, че няма да види повече своя ранен воин. Тя го гледаше как се разхожда пред прозореца и дърпа със здравата си ръка болничния халат. Окото му гледаше снега, а любовта им изтъняваше сред бездната от несподелени различия…

Бени дръпна силно от цигарата, поотвори устни и от носа му излезе ивица дим, напомняща на дух, завръщащ се в лампата си. Една жена от другата част на ресторанта го гледаше, но той беше седнал в сектора за пушачи и затова отвърна на погледа й и отпи от бирата си, докато тя отмести недоволно очи.

Може би алкохолът ще възвърне апетита му. Тази липса на апетит беше странно чувство за него, но той разбираше причината. Изоставяше операция. Все едно гинеколог да отиде да обядва по време на раждане. Беше аномалия, престъпление срещу собствената му природа.

Логичната мисъл, че експлозията е странично явление, изобщо не го успокояваше. Да, беше дошъл да успокои Мошико и да се сближи с Рут, но както често става на този свят, правилата се бяха променили по средата на играта. Тази предизвикателна непредвидимост беше факторът, който го привлече към професията му, но сега вече му предстоеше да се оттегли, да слезе от сцената.

Друга болка се беше загнездила под лъжичката му, но това не беше натискът от надутото самочувствие, защото Бени никога не гледаше на себе си като незаменим. На този етап той би се стегнал, организирал оперативен щаб и свикал всичките си специалисти. Но чувството за вина идеше от двойственото му отношение към Мартина Клумп.

Връзката й с експлозията беше безсмислена от оперативна гледна точка. „И не е нужно да има някакъв смисъл“ — каза си той, докато гледаше течността в дъното на чашата си. Актът спокойно можеше да си остане единичен, работа на жесток скулптор в огромната галерия на политиката в Близкия изток. Но както беше казала Рут, без някой да поеме вината, всичко това е безсмислено. Без подписа на художника, произведението му не би имало никаква стойност.

Времето на нападението в навечерието на размяната на пленници би могло да бъде просто комбинация от случайности. Съдба, както казват евреите. Но като всеки добър равин и професионален разузнавач Бени не можеше да приеме съществуването на случайността.

— Ах, Мартина. — Устните му мръднаха леко, докато оставяше чашата върху масата. Усети, че цигарата му е изгоряла, и запали нова от фаса. — Ако само можех да поговоря с теб.

Разбираше желанието й да му отмъсти, защото на нейно място и неговото сърце би изгаряло от подобни чувства. Но какво би могло да я накара да мисли, че някаква експлозия в Ню Йорк би го засегнала в Йерусалим? Нямаше начин тя да знае графика за охрана на консулството и да е изпратила човека-бомба, за да осакати Мошико, дори и да й е била известна връзката на Бени с момчето. А дори и поради някакво ужасяващо проникване в израелската мрежа тази информация да й е била известна, подобен далечен удар по Бени е чужд за нейния смел начин на действие.

Ако само би могъл да й обясни, да й се извини. Само няколко кратки минути. Знаеше, че може да я убеди. Че случилото се в „Брухсал“ е било ужасна грешка. Каквото и да си мислеше тя, той не обещава лесно. Нямаше причини да я лъже, че бягството й е осигурено, а да урежда снайперист, за да я убие. Само едно обаждане от неговото правителство и тя би останала в затвора до живот. Само една среща с Бернард Локоевски и тя трагично би „извършила самоубийство“ в собствената си килия.

Яростта й беше разбираема. Дори и връзката й с ливанските терористи и убийствата на израелски войници. Той имаше властта да я оправдае за престъпленията и да й гарантира помилване, но първо тя трябваше да го изслуша. Чувстваше се като родител, чието дете се е забъркало в някакъв неприемлив култ, и ако не го измъкне и изпрати на лечение, няма начин да си го върне.

Досието „Танго“. Сега го ненавиждаше. Онази дебела папка с доклади, разговори, коментари, двойно кодирани и неразбираеми за никого освен него. Като ръкописите от Мъртво море. То лежеше там, в сейфа му в Йерусалим, като мумия, обвита в гнили бинтове от лъжи. Как му се искаше сега да го е споделил с някого. Пък бил той Ицик Бен-Цион. Защото сега носеше сам срама на отговорността. И в същия задушен гроб лежи и другото досие, „Лунен лъч“. Подробностите за размяната на пленниците, която наближава осъществяването си, но е заплашена от опасности, които той чувства, но не може да определи.

Картината изникна пред очите му, когато се облегна и загаси цигарата в пепелника. Танго под лунните лъчи. Някак бяха свързани. Мартина и размяната. И се въртяха прегърнати като във вихъра на еротичен танц. Гърди до гърди, разделящи се и прилепящи се отново, галещи се, докато ръцете им крият остри ками.

Но каква е връзката? Как? Ако можеше Екщайн да е сега до него, двамата биха успели да разберат. Колко често им се беше случвало. В толкова много чужди столици и градове. Докато вдъхваха дима на цигарите и смучеха литри кафе, те будуваха по цели нощи и накрая лабиринтът се предаваше. Опита да си представи гласа на партньора си, намиращ се в другата половина на земното кълбо.

— Е, значи Мартина е изпратила нападателя? — каза Екщайн в главата на Бени.

— Кой го казва? — мълчаливо възрази Баум.

— Взимаме го за дадено.

— Защо?

— Престани да се противопоставяш, Бени.

— Добре. Каква й е мотивацията?

— Нищо лично. Тя не би могла да гарантира, че ти ще се занимаваш с разследването.

— Тогава политическа.

— Чудесно. Това е едностранен акт.

— Тогава защо никой не поема отговорността, Ейтан?

— Добре. Отхвърля се. Значи е оперативно действие.

— Целта?

— Размяната на пленниците.

— Тя не би могла да знае за нея.

— Но знае, Бени. Противоречиш си.

— Добре. Тогава кой я ръководи?

Можеше да си представи как Екщайн мисли и се чеше по тила.

— Никой вече не я ръководи — каза гласът на Екщайн. — Тя сама се ръководи.

— Добре. Тогава кой я финансира?

— Хм. Хизбула.

— Няма логика.

— Добре. Тогава Джабрил. Нидал, Абас, палестинските отцепници.

— Всъщност не се връзва с размяната. Мислиш едностранно, Ейтан. Но не забравяй, че бомбаджията е бил иранец.

— Чудесно. Значи сам си отговори на въпроса.

— Иранците ли? — Бени натискаше с пръст челото си, стиснал очи. Дирижираше собствената си симфония. — Защо те? Те контролират Хизбула, очевидно са одобрили размяната, искат военните доставки, макар и да не дават пукната пара за шейх Саид.

Мисленият глас на Екщайн не отговори веднага.

— Имат някакъв друг мотив — реши накрая призрачният шепот.

Но Бени не можа да продължи и диалогът свърши. Просто не можеше да се раздели на две и да играе с успех и двете роли.

Опита да продължи сам. Ако нападението е опит да се попречи на размяната, то той се е провалил. А дали няма да има други опити? Ицик беше прав. Той трябваше да се прибере и да се заеме с тази работа „отвътре“.

Но ролята на Мартина в симфонията на събитията продължаваше да нараства. Появи се мотоциклетистът, който изостави машината си и избяга. Намерените дисаги съдържаха безполезни лични вещи и една следа, която не можеше да бъде оставена без внимание. Беше поокъсана карта на Бостън, с начертан кръг около израелското консулство в града. Въпреки протестите на Баум, че подобен очевиден пропуск в работата на Мартина със сигурност е примамка, Ханан Бар-Ел не можеше да постъпи другояче, освен да го приеме като нова заплаха.

Групата от Тел Авив вече беше пристигнала и Бени проведе съвещание с хората в хотела. Те бяха хора на Мосад, тъй като Бен-Цион реши, че „цивилните“ трябва да носят отговорност за разузнаването в чужбина, докато АМАН си има друга важна работа. Повечето от младите агенти бяха израелци, родени в Англия, и Бени се впечатли от елегантните им костюми и английски апломб. Спомни си собственото вербуване през шестдесетте години, когато „службата“ трябваше да организира курсове по връзване на вратовръзка и поръчване на аперитив.

Те му благодариха за сведенията, а после се събраха с колегите си от държавните служби за сигурност и ПУНИ, готвейки се да отпътуват на север към Бостън. Бени трябваше да възпре завистта си, която го накара да им пожелае неуспех, за да го извикат отново да разплете случая.

— Егоист — нарече се той. Вече мисли като пенсионер, ревнуващ дързостта и ентусиазма на младите.

Решил все пак да опита яденето си, той взе от пюрето. Имаше вкус на студен, влажен пластилин и той срещна погледа на сервитьорката, като й посочи празната си бирена чаша.

Ако трябва да си замине, искаше да го направи сега. Да тръгне направо към летище „Кенеди“ и да хване последния за деня полет до „Бен Гурион“. Но друго събитие продължи мъките му.

Веднага след като обаждането на Ицик го събуди, телефонът в хотелската му стая звънна отново. Този път беше генерал-лейтенант Авраам Ярон, военното аташе в израелското посолство във Вашингтон. Ярон поздрави Баум като стар приятел от армията. Той беше командир на взвода на Баум преди тридесет години. Пътищата и кариерите им често се кръстосваха и те взаимно се канеха на сватби, раждания и годишнини.

— Здрасти! — изрева Ярон в слушалката.

— Авраам! — усмихна се Бени въпреки лошото си утринно настроение.

— Нямаше да ми дойдеш на гости, нали, Баум — със закачлива обида каза генералът.

— Ти беше следващ в списъка ми. Кълна ти се. Обаче Ицик ме вика у дома.

— Кариерист — подигра му се бившият командир. Но после гласът му стана сериозен. — Да, ама сега ще трябва да ме посетиш.

— Защо? — Бени седна вече съвсем разбуден върху леглото.

— Първо, Ханан Бар-Ел се обади на нашия шеф по сигурността. Нещо за Бостън, което върху моята карта се намира в Масачузетс, но нашата охрана все пак се върти като побъркана, сякаш очакваме сирийско нападение. Знаеш ли за това?

— Да.

— Така си и мислех. Иска ми се да чуя цялата история от разумен човек. Но не за това ще идваш тук.

— Ами?

— Нощният куриер донесе някакъв пакет — каза Ярон. — Адресиран до теб.

— И? — попита Бени леко объркан. — Накарай да го изпратят в Йерусалим с дипломатическата поща.

Генералът се изсмя кратко, но не весело.

— Не става, Баум. Пакетът няма адрес на подателя, тежък е и е покрит с марки. Ливански марки.

Бени разбираше, че подобен пакет автоматично трябва да бъде определен като „подозрителен“ и да не се изпраща никъде, докато не бъде проверен.

— Ох — въздъхна той. — Значи няма обратен адрес?

— Точно така — отвърна Ярон. — Защо? Да нямаш роднини в Бейрут? Пише само твоето име и моя адрес. Благодаря ти много! Сапьорите са го прибрали в мазето, но искат да дойдеш за церемонията по отварянето.

— Разбирам.

— Нещо свързано с онази скапана работа в Ню Йорк ли, Баум?

— Може би.

— Добре. Тогава идвай. Може да пожелаеш да видиш какво има вътре, ако не избухне преди това.

— Добре — въздъхна Бени. — Мога да хвана нощния самолет. Утре има ли полет към дома?

— Разбира се! — изръмжа Ярон. — Това тук е Вашингтон, а не Петах Тиква. Той помълча. — Баум?

— Какво?

— Нямаше да ми дойдеш на гости, нали?

— Върви по дяволите, Авраам!

— Падни за тридесет! — изсмя се генералът, спомнил си доброто старо време, когато можеше да тормози Баум с лицеви опори.

„Сега пък и това“ — мислеше Бени, докато сервитьорката пълнеше отново чашата му. Даже не му се искаше да предполага какво означава пакетът, но имаше неприятното чувство, че е с халка на носа, а Мартина го води, извива главата му и дърпа до кръв.

Всичко се дължеше на съвсем малкото време, с което разполага, и серията събития, които го изхвърлиха от собствената му траектория. Беше планирал да остави последната си вечер за Рут, спокойна вечеря, по време на която да вземат някои лични решения. Най-лошото от всичко беше, че двамата с дъщеря му тъкмо бяха започнали да отстраняват препятствията, които ги бяха разделяли толкова години, а сега той трябваше да скъса връзката отново, преди да е успял да създаде нова.

Краткото им време заедно далеч не беше идеално. Изобщо нямаше нищо общо със спокойна екскурзия в Галилея, където биха могли да гледат звездите, докато той признава родителските си грешки. Но бяха действали заедно, признали таланта и фобиите си един пред друг. Може би сега тя го разбираше малко по-добре, а вероятно той беше разбрал дълбочината на нейното разочарование. Винаги я беше обичал, винаги се е гордеел с нея, но сега вече знаеше, че един родител, колкото и да е зает с професията си, би трябвало за споделя на глас чувствата си със своите деца. Не може да се очаква детето само да разбере обичта или окуражаването. Те трябва да бъдат изречени.

Точно това се опитваше да му каже Рут. Че не е късно, че тя ще му прости двете десетилетия невнимание. Тя му даваше нов шанс, но сега възможността да говори с нея се отлагаше, а той никак не беше сигурен, че тя ще му предостави и друга.

А какво да каже за двамата си синове, Йош и Амос, които вече са в униформи? Не беше ли отгледал и тях в същата тази атмосфера на приятелско невнимание? Сигурно. А бяха ли извиненията му със служебните задължения достатъчни да запълнят самотата им по време на неговите отсъствия? Дълбоко се съмняваше. И няма ли лошият му пример като мъж и баща да ги превърне в родители, които също така погалват децата си по главичките, докато връзват бойните си обувки и се завръщат в поделенията си? Единият сега беше новобранец парашутист, а другия кандидат пилот. А той ги беше научил да заменят интимността с жертвоготовност.

Бени никога и с никого, дори и с Мая, особено с Мая, не беше споделял най-ужасните си страхове — да загуби някое от децата си. Като млад баща се беше събуждал от ужасяващи кошмари на автокатастрофи, задушавания, терористични атаки върху детските им градини. И като всеки войник, решил да оживее, той беше потискал тези страхове, прикривал грозната си тайна.

„Да, боя се за нея“ — призна си сега той. Рут живееше в един град, изпълнен с ужаси, пред който Йерусалим изглеждаше като провинциално село. А като се прибави към това и жена като Мартина, макар Рут да беше странично лице, страховете отново се надигнаха в гърдите му.

Ако О’Донован беше реагирал правилно, когато му се удаде възможността, този кошмар вече нямаше да съществува.

Но това беше и другият фактор, който предизвикваше киселини в стомаха му. О’Донован. Не можеше да не забележи факта, че между американеца и Рут беше започнала да се оформя връзка. Достатъчно трудно му беше като баща да приеме сексуалността на дъщеря си, но тази потенциална връзка с всичките й недоизречени намеци и жадни погледи го тревожеше много дълбоко.

„Рут О’Донован.“ Само звукът от словосъчетанието го караше да се чувства нещастен.

— Не съм те виждала в тази поза, откакто „Макаби“ от Тел Авив загуби баскетболната купа през седемдесет и девета.

Бени вдигна глава и видя Рут, застанала точно срещу него на масата и доволна, че е хванала баща си в толкова безпомощно положение. Беше подпрял лакти върху масата и глава върху дланите. Той бързо прибра ръце върху скута си и й се усмихна.

— Ерев тов, яфафея шели.19 — Комплиментът беше искрен, защото, когато тя дръпна стола и се настани, той забеляза, че за времето, откакто не я е виждал, е станала още по-красива. Косата й беше току-що измита, под палтото от камилска вълна беше облякла синя копринена блуза, а краят на някаква пола разкриваше голяма част от бедрата й.

— Татко. — Тя се наведе през масата и го целуна по бузата.

Парфюм. А блузата й не е закопчана до врата. Бени наведе глава да надникне край масата и погледна краката й.

— С рокля си.

— Това е джинсова пола, татко.

— Изглеждаш много хубава. Чорапи? Не може да бъде! Това не е Рут!

— Благодаря. — Тя постави малката си кожена чанта върху масата и посочи чинията му. — Това трябва да ти е второто. — Никога не беше виждала пържола да оживее в негово присъствие достатъчно дълго.

— Да — усмихна се едва той. — Вече хапнах макарони със скариди.

Рут вдигна вежда със съмнение. Както повечето израелци, баща й не обичаше твърде тестени храни.

— Желаете ли нещо за пиене? — появи се сервитьорката до нея.

— Джин с тоник, моля — отговори Рут, превключила моментално на английски. После се обърна пак към баща си. — Е, ето че пак тръгваш, татко.

— Много съжалявам, Рути. — Бени се подготви, сигурен, че тя ще му се разсърди заради ненавременното заминаване. — Искаше ми се да мога…

Тя постави длан върху юмрука му и го прекъсна с усмивка.

— Няма нищо, татко. Наистина. — Забеляза цигарите му и измъкна една от пакета. — Знаеш, че през изминалите три дни прекарахме заедно повече време, отколкото през последните пет години.

Бени кимна и затаи дъх като обвиняем, когато председателят на съдебните заседатели става, за да съобщи присъдата.

— Беше много хубаво — блеснаха очите на Рут към него. — Много по-хубаво, отколкото можех да очаквам.

Той изпита силно желание да стане и да притисне дъщеря си в прегръдка. Но остана на мястото си, изненадан от нейното великодушие.

Тя запали цигарата, облегна се и издуха дима.

— Аххх — въздъхна с удоволствие. — Екстра.

Бени се усмихна.

— Е, много ли работа свърши днес? — попита той, решил да поддържа приятелската атмосфера.

— Написах си домашните като добро момиче. — Тя се понаведе и премести една бяла книжна торбичка за покупки към него. — Вътре има парфюм за мама. А на Йош и Амос съм им купила талисманчета за армията. Да не я забравиш на някое летище.

— Няма.

— Също така съм ти сложила копие от черновата на дипломната ми работа. — После добави със самоирония: — Може да ти помогне да заспиш в самолета.

— Глупости. Ще бъда очарован. Благодаря.

Тя сви рамене и отмести поглед.

— Искаш ли да хапнеш нещо? — предложи й Бени.

Тя се извърна с колебание в очите си.

— Мислех, че трябва да тръгваш.

— Ами да…

— Няма нищо — бързо го прекъсна тя. — Ще хапна нещо по-късно.

Той усети някакво притеснение в гласа й, някакво въздържание. Но не настоя.

— Щях да хвана нощния полет към дома, но трябва да прескоча до Вашингтон.

— Наистина ли? А какво става? Нещо ново от нея?

— Не. — Никак не му се искаше да говорят за Мартина. — И да ти кажа право, наистина много съжалявам, че няма да можем да вечеряме заедно.

— О, престани, татко. Извиняваш се за втори път в рамките на две минути. Това направо ме плаши.

Бени се подчини и се насили да се усмихне. Наблюдаваше дъщеря си, която гледаше към мълчаливия телевизионен екран. Защо е толкова мила? Къде е ядът й, детинските обвинения? По-удобно му беше, когато тя изразяваше онези чувства вместо това странно добродушие към ранното му заминаване. Като че ли нямаше търпение да го изпрати.

— Рути? — с внезапна веселост каза той и бутна чинията си настрани. Скръсти ръце и се приведе напред.

— Да?

— Какво ще кажеш да тръгнеш с мен?

Над носа й се появи лека бръчка.

— За Вашингтон ли?

— Не — ухили се той. — За дома.

— Сега не мога да си взема ваканция, татко. На средата на…

— Не за ваканция — каза Бени, все още понесен върху вълната на внезапния си оптимизъм. — Говоря за постоянно.

Рут бавно се облегна. Гледаше го, като че ли е видяла косми върху езика му.

— Не, наистина — продължи Бени, без да забележи предупредителния сигнал. — Можеш да се прехвърлиш в йерусалимския университет. Ще ти наемем отделен апартамент.

— Татко. — Тя заклати глава.

— Там имат страхотна програма. Моето управление използва главния им психолог.

— Татко — вече по-строго изрече Рут през стиснати зъби. — Ще развалиш всичко.

— Защо? — настоя той, подтикван от собствените си чувства, от страховете си. — Защо не?

— Защото — изсъска тя и яростно загаси цигарата си. — Аз не съм дете, което трябва да бъде наблюдавано от мама и татко.

— Че аз и не съм казал такова нещо.

— Точно това имаш предвид.

— Ти не разбираш опасностите.

— Какви опасности?

— Сляпа ли беше през последните три дни?

— Не, не съм била сляпа, татко. — Сега тя се наведе към него с горящи очи. — Изобщо не бях сляпа. Ти се опита да се отнасяш с мен като с дете през цялото време. Ти се ядосваше всеки път, когато се опитвах да помогна.

— Не е вярно — поклати глава Бени. — Ти не разбираш. — Нямаше как да й обясни предчувствията си. Не можеше да й съобщи достатъчно факти, за да я накара да го разбере.

— Напротив, разбираш — повиши глас Рут. — Аз мисля, че ти ревнуваш. Не можеш да понесеш да се състезавам с теб като равна.

— Глупости — плесна по масата Бени. Приборите подскочиха.

Сервитьорката се вмъкна сред спора им и постави питието на Рут до ръката й. Рут грабна чашата и отпи голяма глътка.

— Боя се, че не са глупости — изрече тя с високомерието на психолог.

— Рути — опита отново Бени, без да обръща внимание на намръщването й, когато чу детското си галено име. — Тревожа се единствено за теб. Можеш да го наречеш драма, ако искаш, но тук вилнее една много опасна жена. Тя ме познава добре, а може да заплаши и теб.

— О, стига! — изсмя се подигравателно Рут. — Движа се из Ню Йорк от години и ти никога не си се тревожил от това! — Повишеният й тон накара няколко от останалите посетители да извърнат глави. Езикът им беше непознат, но кавгата си е кавга на всички езици.

Бени се облегна и наведе глава.

— Напротив, тревожил съм се — прошепна той, а останалото признание изрече само в ума си. „Винаги съм умирал от страх за теб. Винаги. И това ще продължи, докато съм жив. Всеки ден. От мига, когато се роди.“

Внезапно той осъзна собствената си грубост. Как бързо и невнимателно беше откъснал коричката от започналата да зараства рана. „Трябва да сме пълни глупаци — помисли той, — за да мечтаем, че някога ще постигнем мир, щом като аз не мога да поддържам и тридневно примирие със собствената си дъщеря.“ Какво му дава право да бъде толкова проклето нахален? Каква психическа несигурност го кара да се бори да командва, да контролира, да заема постове, където винаги последната дума ще е неговата? Каква е тази негова подлост спрямо Рут, че се опитва да я изплаши като някаква безпомощна некадърница? Просто трябваше да й каже: „Боя се за теб. Обичам те и се страхувам от опасности, които не бих могъл да отстраня. Но ти си голяма, умна и практична жена и затова се доверявам на преценката ти.“

Срамът накара лицето му да се изчерви. Би се извинил още веднъж, макар да прозвучи глупаво. Той вдигна очи да я погледне и моментално се окуражи, като видя усмивката върху устните й. Но тя не гледаше него.

Детектив Майкъл О’Донован приближаваше към тях. Високият американец явно не беше дошъл по служба, облечен в черно поло, сини джинси и вълнено яке със зелени кожени ръкави. Бени веднага разбра значението на това облекло и оптимизмът му отстъпи пред тъмно недоволство от намесата.

О’Донован се приближи до масата, като избягваше да гледа Рут в очите.

— Полковник — каза той и протегна ръка през масата.

Бени с нежелание я пое, като без да иска бутна чашата си, която се наклони. О’Донован я хвана бързо с лявата си ръка.

— За малко — скромно каза детективът и дръпна стол.

— Добри рефлекси — поздрави го с усмивка Рут.

— Ама не съвсем — измърмори Бени на иврит, а Рут му хвърли такъв поглед, че ако имаше коса на главата си, сигурно щеше да окапе.

— Здравей — весело я поздрави О’Донован. Беше усетил хладната атмосфера и се опита да не я забелязва.

— Здравей — отговори му тя.

Бени наблюдаваше как погледите им се срещнаха. Беше в състояние да различи скрития подтекст във всеки поздрав, но този беше като отворена книга.

— Желаете ли нещо за пиене, господине? — попита сервитьорката, моментално застанала до рамото на детектива.

О’Донован посочи чашата на Рут.

— Какво е това?

— Джин с тоник — каза тя.

— Същото и за мен.

Бени усети стомаха си да се свива.

— Е, полковник — наведе се към него О’Донован. — Съжалявам, че трябва да заминеш по-рано.

„Да бе, сигурно“ — помисли недоволно Бени, но само сви рамене.

— Служба — отговори той.

— Да — въздъхна О’Донован. Мълчанието продължи дълго. Докато пристигна питието му и той вдигна чашата си. — Наздраве. Всички я познаваме добре.

Рут чукна чашата си с тази на О’Донован. Бени не пи.

— Защо, по дяволите, не я застреля, Майкъл? — внезапно попита с равен, презрителен глас той.

Рут и О’Донован замръзнаха с чаши до устните.

Американецът остави питието си. Вече не гледаше толкова приятелски.

— Казах ти вече, полковник.

— Татко — обади се предупредително Рут.

— Защо, детективе? — попита отново Бени, без да смее да погледне към дъщеря си. — Да, както ти каза, не ти е била на мушката. Но ако преодолееш сантименталността си…

О’Донован отвори уста и отмести възмутено поглед. После потисна яда си, насили се да се усмихне търпеливо и се обърна да срещне погледа на Баум.

— Сега ще ти кажа, Бени.

— Не! — Рут постави длан върху рамото на О’Донован. Когато се наведе към баща си, беше ясно на чия страна е. — Разбира се, че и ти не би го одобрил, татко! Да застреляш дъщерята пред очите на майка й!

Бени мигна, облиза устни и кимна.

— Моля те да извиниш стария воин — тихо каза той. — Ние не отстъпваме лесно. — Стана, заобиколи стола на Рут, погледна надолу към нея, а после се наведе и я целуна по косата. Тя не помръдна. — Трябва да тръгвам за Вашингтон — каза тихо. О’Донован се изправи. Този път Бени протегна ръка с мълчаливо извинение.

О’Донован разбираше, че избухването на Бени не е свързано толкова с него или с Мартина Клумп, а главно с Рут. Почувства съжаление към Баум, както и облекчение, че той ще отнесе черния си облак със себе си.

— Късмет, полковник — каза той и стисна ръката на Бени. — За мен беше чест да се запознаем.

— За мен също — отвърна Бени.

— Ще се опитаме да оправдаем доверието ти.

Бени стисна много силно ръката на детектива и го погледна в очите.

— Не мога вече да я пазя — каза той, без да посочва към Рут. — Но ти можеш.

Той изчака, докато О’Донован кимна. После пусна ръката му и излезе от ресторанта.

Навън, на булевард „Лексингтън“, не му се наложи да се оглежда за такси. Жълтите лимузини бяха паркирани на опашка до тротоара пред входа на хотела. Нощта беше студена, но той остана за миг на тротоара, опитвайки се да успокои болката в сърцето си с няколко дълги глътки леден въздух. Булевардът беше оживен в края на работния ден, когато хората бързаха да закупят подаръците преди Коледа. Никой не го погледна, не се виждаше никаква фигура да чака на разстояние, правейки се на разсеяна. И въпреки това няколкото посивели косъма на врата му настръхнаха предупредително. Сякаш чуваше шепота на Екщайн в ума си: „Тази крушка си има опашка.“

Но не можа да забележи наблюдателя. Вече губеше инстинктите си, но тази загуба не го тревожеше така, както би трябвало. Страдаше от горчивото съжаление на старите воини, които, събудили се някой ден сред тишината на старостта, желаят да са паднали в бой.

Първото такси приближи до него. В съответствие с професионалната предпазливост, Бени отказа да го наеме.

Влезе във второто такси и потегли за летището „Ла Гуардия“. Към Вашингтон, а може би към неизвестни страни и събития.