"Третата ръка на Бога" - читать интересную книгу автора (Хартов Стивън)

10.Ресторантът

Бащата на Рут си беше тръгнал, но духът на родителското му присъствие остана, надвиснал над масата като барутните облаци, които веднъж беше наблюдавала над опустошените от войната хълмове на Ливан. Тя гледаше в далечината и се чудеше дали някога ще дойде ден, когато двамата ще се срещнат като равни. Може ли онзи, който я е повивал като бебе, някога да погледне на нея като на човек, който няма нужда от пелени? И ще намери ли тя някога начин наистина да се почувства напълно самостоятелна и да приема неговите забележки с олимпийско спокойствие?

Колко време ще й отнеме? Той вече не е млад. Отдавна е навлязъл във възрастта, когато сърцата на работохолиците внезапно се пръсват. Няма ли да й се наложи скоро да застане до леглото му и да направи последен опит да проникне зад тези огромни, нищо нечуващи уши?

Тя затвори очи и въздъхна. Напомни си, че не е сама, и се насили да се успокои. „Ще има и друга възможност — каза си тя. — Сега започнахме добре…“

Вчера един изстрел едва не заличи цялото бъдеще, а работата на баща й би могла утре да донесе същото. Неговият начин на живот предполага преждевременна смърт. Тази мисъл я разяри, после я изплаши и накрая се разтвори в отчаяние.

Усети една длан леко да притиска рамото й. Майкъл О’Донован все още беше тук, смръщил тревожно червеникавите си вежди. Рут погледна галското му лице и поиска да избяга. Какво, по дяволите, прави тя тук? Какво детинско привличане към онази „зелена трева на моя роден край“ я е накарало да фантазира, че помежду им може да възникне истинска връзка? Беше прекарала целия ден в мечти за сексуални игри с този мъж, а после половин час се гласи като дебютантка. И за какво? За да попадне в емоционално задънена улица.

Тя бавно измъкна ръката си изпод пръстите му и скръсти ръце в скута си.

— Извинявай, Майкъл — опита да му се усмихне мило. — Мисля, че моментът премина.

Той не показа разочарование, нито доказателство за наранено мъжко самочувствие. Кимна бавно и заговори.

— О, богове. Излекувайте таз рана от скръбната ми душа. — Той го рецитира драматично, сякаш всеки детектив от ПУНИ държи в запас за всеки случай стиховете на Шекспир.

— Моля? — Рут видя как усмивката се върна върху устните му с някакво странно чувство на лекота. Като че ли е зърнала внезапно обладан от нещо човек.

— Това е от „Крал Лир“ — каза той.

— „Крал Лир“.

— Да. Шекспир.

— Знам автора, Майкъл. Но актьорът ме изненада. — Въпреки настроението си тя реши да възпре желанието си да се махне. Посегна към чашата си. — В академията ли сте го учили?

— Баща ми беше почитател. — О’Донован също взе чашата си. — Големият ирландски уличен полицай. Мразеше телевизия, след вечеря ни караше часове наред да четем. Любимото му забавление беше да глобява докторите заради пътни нарушения. Позволяваше им да му поговорят известно време, а после, докато им пишеше актовете, им рецитираше „Хенри Пети“.

Рут се усмихна.

— Изглежда приятен човек.

— Беше.

— О, извинявай.

— Бог да поживи душата му — изрече с ирландски акцент детективът и вдигна чашата си към тавана. — И на майка ми също.

Атмосферата отново помръкна, защото напомни на Рут тленността на Бени. Тя се намръщи.

— Значи така преценяваш моя баща? Като горкичкия крал Лир, измъчен от дъщерите си и понесъл се срещу бурята?

— Не — отвърна изненадан О’Донован. — Така оценявам теб. Като оскърбената Корделия, която се опитва да го достигне.

Рут го гледаше мълчаливо и изненадано. Все още обвита в удобното наметало на самосъжалението, тя не беше подготвена да бъде разбрана от някого. А източникът на подкрепа беше толкова неочакван, мъж, когото едва познава, полицейски детектив, ежедневно изложен на жестокости, които би трябвало да убият възможността да изпитва някакви чувства. Но тя беше виждала американски мъже да постигат това. Те изучават женски списания. И обикновено знаят какво да кажат.

— Не ми казвай, че си от онези чувствителни, освободени мъже, Майкъл — подозрително го изгледа тя.

О’Донован вдигна вежда.

— Е, предполагам, че можеш да попиташ подчинените ми. Те сигурно ще ти отговорят, когато престанат да се смеят.

— И аз така си помислих.

— Но това не означава, че съчувствието ми е някаква игра.

— Тогава какво е? — Остатъците от яда я караха да търси спор.

— Може би е просто разбиране — отговори той. — Вероятно сме израсли в подобна среда.

— Хммм. — Тя се съмняваше, че някой би могъл да харесва детство под родителския надзор на вечно отсъстващия Бенжамин Баум.

— Но е интересно, че ти го намираш за опасно — замислено и без каквото и да било предизвикателство каза той.

— А ти защо мислиш, че е така?

— Не знам, Рут — сви рамене той. — Ти си психологът. Изследвай го.

Тя отпи от питието си и загледа чашата. „Нямам нужда от това — мислеше си. — Кръстосан разпит от някакъв аматьор аналитик. — Почувства как ядът й нараства, но внезапно си спомни реакцията на баща си към нейните думи само преди десет минути. — Точно като твоя старец, нали, Рут? — напомни си тя. — Истината боли, а?“

Тя прибра кичур коса зад дясното си ухо и го изгледа замислено. Той отвърна на зародилата се усмивка и сега тя разбра защо й се искаше да избяга. Беше се подготвила за примитивна привлекателност, а не за мъж, притежаващ освен това ум и сърце.

— Знаеш ли какво, О’Донован? — каза му тя. — Ти май си твърде сложен за мен. Може да не се окажа на ниво.

— Странно. Един от моите предположи същото. Обаче наопаки.

— Добро предупреждение и за двама ни.

— Хубаво, дай да сменим темата.

— Чудесно. — Тя махна с ръка, като да отпъди всички скорошни неприятности. — Е, май ми дължиш вечеря.

— Случаят още не е приключен.

— О, хайде сега!

— Може би нападателят е бил ирански евреин — опита се да остане сериозен той.

— Скръндза — ухили му се тя.

— Добре, добре — вдигна ръце той. — Да поръчваме.

— Всъщност не съм гладна.

— Господи! — Той вдигна очи в привидно разочарование.

Рут се засмя.

— Знаеш ли какво? Да си поръчаме по още едно питие, а после ще се преместим. Ще идем другаде за вечеря.

— Става. — О’Донован направи знак на сервитьорката и посочи празните чаши.

Ресторантът се пълнеше с гладни посетители. Опашка от шумни граждани, огладнели от ходенето по магазините и натоварени с опаковани подаръци, се беше насъбрала при входа. Някои слизаха на долния етаж. Откъм бара се носеше коледна песен, а сервитьорката донесе двете чаши заедно със сметката като намек или да си поръчат вечеря, или да освободят местата.

О’Донован вдигна чашата си.

— Честита Коледа.

— Весела Ханука20 — отвърна Рут, когато чукнаха чаши. — Но мисля, че е още рано за тези празници.

— Всяка година ги започваме все по-рано — каза О’Донован. — Някой път сигурно ще започнем да пеем „Ние, тримата царе“ и да хукваме за подаръци още през юли.

— В моята страна още не сме комерсиализирали Ханука.

— А би трябвало.

— Е, не се възхищавай толкова. Затова пък на Йом Кипур с хиляди ходим на пикници по плажовете.

— Ние, католиците, одобряваме модерната жертвоготовност.

— През 1973 година бях още дете — припомни си Рут. — На онзи Йом Кипур половината от населението беше в синагогите. Арабите постъпиха хитро. Тогава ни атакуваха. А до вечерта цялата ни армия беше изпратена от молитвите направо на заколението. — Тя въздъхна. — Затова на човек понякога му иде да каже „майната ти“ на Господ.

— Внимавай, госпожице — предупреди О’Донован.

— Защо? — смръщи се тя. — Какво би могъл да ми направи? Да ме изпрати в Ливан?

О’Донован се изсмя. Джери Байндър често използваше същия израз, само че мястото беше Виетнам.

— Майкъл. — Рут го изгледа с умолително изражение.

— Да? — Той се раздвижи на стола си, готов да парира ново заяждане.

— Имаш ли цигари?

С известно облекчение той бръкна в джоба на якето си.

— Само „Кемъл“.

— И камила ще свърши работа, щом няма мерцедес.

— Моля?

— Това е нашенска поговорка. — Тя запали от поднесената запалка, а О’Донован също запуши. — Май си помисли, че ще ти задам някакъв личен въпрос.

— Това не ме плаши.

— Как си със сексуалния живот?

Детективът се задави. Кашля по-дълго, за да спечели време, а Рут му се ухили.

— Извинявай, обаче те предупредих още вчера — каза тя.

— Да, знам. Че карате направо като чук за центровка.

— Какво е това?

— Инструмент. — Беше готов да обясни по-подробно, но отпусна ръце. — Не е важно.

— Добре, оттеглям въпроса.

— Не, няма нужда. — Щом тя иска да говорят по този въпрос, той няма да го отбягва. — Сексуалният ми живот… — той се позамисли — бих го определил като… празничен.

— Празничен ли? — ококори се тя, представяйки си карнавални оргии.

— Да. Обикновено по големи празници ми излиза късметът.

Рут се изсмя, впечатлена от скромността му. Беше сигурна, че едва ли му се случва толкова рядко.

— А твоят? — попита О’Донован, очаквайки с право тя да му отвърне „не е твоя работа“.

— Моят ли? — Тя подпря лакът на масата и облегна брада върху дланта си. — Бих го определила като избирателен.

О’Донован кимна. Избягваше да я погледне. Двамата пушеха. Избирателен. Какво ли означава това? Дали не намеква, че той може да е един от малкото или че трябва да се откаже от надеждите си?

— Хайде да сменим темата — предложи Рут.

— Добре — веднага се съгласи той.

— Да говорим за кариерата ти в армията.

Оптимизмът изчезна от лицето му.

— Може би е по-добре да се върнем към секса.

— После. Първо ще си разменим малко войнишки лъжи.

О’Донован сведе поглед към дланите си.

— Трябва ли?

— Така ми се струва.

Той разбираше какво има тя предвид. Армията очевидно е голяма част от неговата биография и характер. Също както и от нейните. И ако избягват разговор по този въпрос, няма да стигнат далеч. Той огледа близките маси, после приближи стола си към Рут, която, свикнала с подобно поведение, се наведе към него.

— Бях на деветнадесет години, когато се записах доброволец в осемдесет и втора военновъздушна дивизия — започна той. — На двадесет години постъпих в Специалните сили…

Той спомена накратко общите аспекти на армейския живот, защото Рут със сигурност беше минала през същото и то й беше достатъчно известно. Но когато стигна отново, както през многото безсънни нощи в леглото си, до онази адска нощ върху солените плата на пустинята, разказът прозвуча както никога преди. Изповедта му се изля искрено с потоците запомнени миризми и образи, несвързани случки, които той чувстваше, че тя ще разбере така, както никой свещеник или боен другар не би могъл. Преди той винаги беше сдържал болката си. Но сега, седнал пред тази жена, произхождаща от воинско племе, той се предаде на чувството, че Господ най-после му е изпратил един закален в битките ангел, който може да го разбере и вероятно да му даде опрощение. Най-после щеше да разкаже всичко.

Когато накрая свърши разказа си, ръцете му останаха неподвижни, а цигарата се беше превърнала в цилиндърче сива пепел. Сега пръстите на Рут почиваха върху рамото му.

— Било е жестоко, Майкъл — нежно изрече тя.

— Да — прошепна той.

— Чувала съм тази история.

— Тя не е тайна.

— Не. Казвам, че съм я чувала. АМАН прехвана всички предавания от Иранската пустиня през онази нощ. Аз още не бях в армията, но съм слушала записите. Било е ужасно.

Той я погледна. Очите му се присвиха от мисълта, че трябва да затвори прозореца към душата си.

— Срамуваш ли се, Майкъл? — попита тя. Лицето й беше много близо до неговото.

— Не — започна да лъже той. — Да. Или поне тогава се срамувах. И това трая дълго. Сега не знам. По-скоро ме е яд.

— Или ти е тъжно — поправи го тя.

Той кимна. Тя премести дланта си надолу, докато хвана китката му.

— Мога ли да ти кажа нещо? — попита, но всъщност не искаше разрешението. — Ти си като член на каста, поставена извън закона от вашето общество. Може би Войната в Залива ще промени това, не знам. Но тук твоят опит все още е опит на самотник. Затова всичко се е превърнало в срамна тайна за самия теб. — Другата й длан покри юмрука му и тя продължи да говори. — Аз бях офицер от разузнаването. Работех в Дупката — в Главния щаб в Тел Авив. Наблюдавах развитието на различните мисии. Ние рядко съобщаваме на света за провалите си, но заедно с всяка победа като тази в Ентебе, има поне три малки провала. Заедно с всеки рейд на суперкомандосите, достигнал световните заглавия, аз съм чувала за дузина неуспехи.

О’Донован гледаше блясъка на очите й и усещаше топлината на дланите й.

— Онова неприятно спокойствие на командирите, когато започват, а после шумът, стрелбата, объркването — продължи тя. — Искало ми се е да си запуша ушите, да викам, да избягам от проклетата стая. Да се махна от армията. Да се махна от страната. Чувала съм хеликоптерите, писъците на момчетата, крясъка на сержантите за медицинска помощ, когато войниците им са смъртно ранени. И понякога, когато не издържах, когато се чувствах като някаква воайорка, кучка, заключена в онази антисептична дупка, хващах някой също така разстроен офицер и отивахме в болницата. Да видим ранените, да ги носим от хеликоптерите до операционната. За да не подлудеем от мъка.

Една сълза потече от дясното й око, но тя не помръдна. Сълзата капна от бузата върху копринената й блуза. Той продължи да я гледа замръзнал на мястото си.

— Ти не си сам на този свят, Майкъл. — Тя бавно поклати глава. — Просто не си срещнал сродна душа. — Тогава тя примигна, вдигна ръце, изтри очите си и отпи голяма глътка от чашата си.

Двамата останаха заедно мълчаливи известно време. Наблюдаваха подтичването на сервитьорките, слушаха звъна на приборите, смехът, сдържан през целия работен ден. О’Донован усети как го облива вълна от облекчение. Нямаше нужда вече да пази тайните си, да ги крие от страх, че ще го осъдят. На този свят имаше и други, жени, които няма да се уплашат от кошмарите му, защото също сънуват свои кошмари. Животът с някоя като нея би започнал на съвсем друга основа. „Колко е прекрасно — помисли си той. — Да можеш без страх и без да се криеш да изпадаш понякога в лошо настроение заради спомените си.“

— Какво има? — би попитала тя.

— Пак Иран — би отговорил той. А тя би кимнала с разбиране и вероятно би го целунала с красивите си устни.

— Знам — би казала. — Знам…

После внезапно фантазията му се замени от меланхолия. Съзнаваше, че няма пътека, която да води към подобна утопия. Интересът й към него сигурно щеше да отмине, а и престоят й в Ню Йорк ще свърши. Вероятно тук тя изпитваше същото доволство, което той би чувствал в бедуински лагер. Една любовна афера с нея би била като романс по време на пътуване: всеобхватна, докато оркестърът свири и луната блести върху вълните. А после, разделени от реалността, под ярката светлина на сушата. Рут О’Донован. Той поклати глава. Със същия успех можеше да се влюби в марсианка.

— Искаш ли да поговорим за баща ти? — попита той, в търсене на тема, която да наруши създадената интимност.

Рут го изгледа, вдигнала вежда.

— А защо не за кървяща язва?

— Не, наистина — настоя Майк.

— Не — поклати глава тя. — Наистина.

— Добре.

— Искам да се оправя сама.

— Ясно.

Тя въздъхна.

— Но може би ще трябва да поговоря по този въпрос. — Рут скръсти ръце пред гърдите си. — Той не се завърташе много вкъщи. Но както всички израелски деца, ние не бяхме по-особени от останалите. Имам двама братя. Те сега са войници. — Тя вдигна чантата си, намери кърпичка, издуха си носа и я смачка на топка. — Когато той си беше у дома, се държеше както всеки друг баща с особена работа. Никога не ни говореше за работата си, като че ли е зъболекар или кой знае какво. „Е, просто поредния труден зъб за вадене, деца.“ — Тя се извърна към О’Донован и сви дланите си в юмруци. — Но той не беше зъболекар или адвокат, нито шофьор на автобус. Ние знаехме какво работи, а той не искаше да споделя с нас. Не можеше, но въпреки това нас ни болеше. Особено мен. — Тя махна с ръка и се намръщи. — Глупави детски психози.

— Твоят проблем не е толкова тривиален — намеси се О’Донован — Макар да знаеш как се казва.

Рут се приготви да отговори, но замълча. Помисли си, че никой обикновен познат няма право да бъде толкова красив, толкова умен, с толкова голямо сърце, такива рамена и толкова сини очи. Как има нахалството само за няколко минути да се превърне в нещо повече от обещание за една-две нощи забавления? Докъде, по дяволите, мисли да стигне с цялата тази работа?

Тя посегна и леко хвана брадата му. Усети мекото бодване на бръснатите косъмчета.

— Не забравяй, Майкъл — прошепна тя настойчиво, като че го караше да се закълне. — Където и да си, каквото и да се случи, с която и жена да ги имаш… децата ти да са винаги на първо място за теб.

— Ако се случи — съгласи се той.

— Ще стане. Обещай.

— Обещавам. — Той посегна и хвана китката й. — Ако и ти обещаеш нещо.

— Какво?

— Че твоите дъщери, ако са като теб… няма да докоснат мъж като мен, а после да го оставят.

Мина секунда, но после тя разбра. Стана от стола си и се наведе напред. Поколеба се, когато устните й се приближиха до неговите, а погледите им се срещнаха. Пулсът им се ускори, а в следващия миг той се докосна до нея. Когато устните им се съединиха, те затвориха очи. Въздъхнаха леко един към друг с вкус на дим и лед, запечатани от невероятно нежна топлина.

Рут бавно се отдръпна. Косата й го погали по бузата. Очите му останаха затворени, а тя с очакване го наблюдаваше. Той въздъхна дълбоко, постави ръка на сърцето си и прошепна нещо.

Тя се приведе напред.

— Моля?

— Обади се на деветстотин и единадесет — повтори той, продължавайки да се държи за гърдите. После се ухили изчервен.

Тя отвърна на усмивката му.

— Ще те отведа до линейката.

— Амин.

Двамата се извърнаха към извинителното покашляне на салонния управител. Младият мъж със зеленикав двуреден костюм и къса, кестенява опашка беше застанал на прилично разстояние. Усмихваше им се.

— Добър вечер.

Те кимнаха.

— Ако желаете да поръчате вечеря, ще може ли да ви преместя на маса за двама? — посочи той към другия край на залата. Майк и Рут се спогледаха. Всеки се опитваше да разбере какво мисли другият. — Или ако искате по още едно питие, да ви предложа да седнете при бара? Следващото питие е от заведението — усмихваше се той, макар предложението да не беше изгодно за него.

О’Донован можеше да покаже значката си и човекът би ги оставил на мира. Но баща му го беше учил, че подобно поведение кара обществеността да се отнася със съмнение към полицията.

Той подаде на управителя достатъчно пари за покриване на сметката и бакшиша.

— Много благодаря — измърмори младежът и се оттегли.

— Весели празници — отвърна му О’Донован.

— Друго място ли имаш предвид? — попита Рут.

— Всъщност не. Как е апетитът ти?

Тя погледна тавана.

— Може би малко възбуден.

— Какво ще кажеш за „Малката Италия“?

— Далечко е. — Лицето й изобрази невинност. — Знаеш ли какво? Макар че ти загуби баса, няма да те карам да готвиш.

— Мъдро решение.

— В горната част на Уест Сайд има хубав китайски ресторант.

— Страхотно.

Двамата станаха и закопчаха палтата си. Сложиха си ръкавиците. Рут го хвана под мишница и погледна нагоре към лицето му.

— Аз живея наблизо — каза тя. — Можем да вземем храна за вкъщи.

— У вас ли? — Искаше му се да е сигурен, за да не си прави илюзии.

— Мога да ти покажа файловете от моята база данни.

Той й се усмихна весело.

— Модерният еквивалент на „бродирани покривчици“ ли е това?

— Не те разбирам.

— Ще ти обясня друг път.

— Добре — каза тя. — Води ме, Макдъф.

— Хей! Ти цитираш Барда!

— Все пак съм учила в гимназия.

Те излязоха от ресторанта хванати за ръце.

В по-далечния край на овалния бар в ресторанта един дребен човек седеше върху столчето и опипваше с пръсти горната си устна, сякаш търсеше нещо по наскоро обръснатата кожа. За Фуад това беше странно усещане, тъй като още от юношеството си беше носил брада и мустаци. Но мисията изискваше незабележимо, обръснато лице и той се подчини, надявайки се, че Бог ще му прости.

Наблюдаваше как високият американец и красивата еврейка се прегръщат нескромно и се отправят към вратата. Човек би помислил, че следващото му действие е предизвикано от висока температура. Той погледна към по-ниското ниво на ресторанта, вдигна ледената зелена бутилка с безалкохолна бира и я опря до челото си.

В ниската част на около десетина метра от него до ъгловата маса седяха трима души. Широките гърбове на двама добре облечени мъже бяха обърнати към залата, а срещу тях жената като че се радваше на вниманието им. Косата й беше дълга и права, черна като козината на сибирска норка, с бретон, спускащ се ниско над тъмните вежди. Носеше тъмни очила със сини рамки над внимателно начервените си устни. Роклята й беше от дебело вълнено трико, достигаща до кръстосаните глезени.

Жената държеше дълга бяла цигара, чието огънче описваше малки кръгове, докато тя говореше оживено, усмихваше се на придружителите си и отпиваше от виното. Нищо в позата й не показа, че е видяла жеста на Фуад откъм бара, макар веднага след това тя да си поигра малко със златната си запалка, като запали пламъка на два пъти.

Фуад остави десет долара върху бара, смъкна се бързо от столчето и забърза подир двойката. През стъклената фасада на хотела ги видя да се качват в такси. Това беше чудесно. Щеше да се качи в колата на Мохамед, която ще ги следва още преди онзи да се е паникьосал и да е тръгнал сам подире им.

Жената посегна към чантата си. Извади пейджър, изключи звука и го вдигна така, че да вижда добре написаното върху екранчето.

Погледна двамата едри младежи и едва не се изсмя, защото те продължаваха да се усмихват все така глупаво, както докато слушаха вече от час безсмисленото й бърборене. Единият тъкмо беше получил голяма чиния с пилешка салата, а другият със спагети. Но и двамата не бяха докоснали храната.

— Сега ще чакаме — каза Мартина. Двамата мъже я погледнаха, но останаха неподвижни. — Яжте си храната.

Те приведоха мускулестите си рамене и с благодарност се заеха със задачата, като че досега ги е държала гладни.

— Не бързайте — направи им забележка Мартина. Те забавиха поглъщането на храната. Тя се сети как Централното разузнавателно управление беше нарекло „ръбове“ хората от групата й и за миг се зачуди дали американците не са запознати все пак с начина им на хранене. После отново се усмихна, като си представи полицая, който я беше гонил, и дъщерята на Бенжамин Баум.

„Няма нужда да бързам — мислено си каза тя. — Тези двамата ще потанцуват, преди да идат да се чукат.“

Всъщност Рут и Майк не танцуваха. Но и не бързаха.

По време на дългото пътуване с таксито на север, разговорът им затихна. Наближаваха квартирата на Рут и очакването накара и двамата да се затворят в себе си. Спряха при китайския ресторант на „Бродуей“, наречен „Пинг Тунг“ и изчакаха да изпълнят поръчката им. Стояха загледани в аквариума със златни рибки, но никой от двамата не мислеше за живота в моретата.

После отидоха пеша до апартамента на Рут, приведени пред насрещния вятър. Сега не се държаха за ръце, а Майк носеше пакета с храната. Номер 550 беше голяма, стара сграда без портиер и Рут, прегърнала двете бутилки с безалкохолно, извади ключовете си и бутна с рамо тежката входна врата. Качиха се до третия етаж със стария асансьор, затварящ се с метална решетка.

Влязоха с облекчение в апартамента й, намиращ се в края на дълъг коридор. Радиаторите бяха го изпълнили с приятна топлина и докато Майк събличаше якето си, с изненада забеляза, че мястото много прилича на собствения му апартамент, намиращ се на двадесет пресечки оттук. Стените бяха боядисани в същия цвят с пластове бежова боя, като че ли манхатънските притежатели на имоти ползваха един и същ склад за бои. Върху големия персийски килим имаше модерно, но неподбрано обзавеждане. Над малкия диван в рамка се виждаше панорамна снимка на Йерусалим, а светлата масичка за кафе беше почти затрупана от книги по психология и разхвърляни листи. В шест глинени вази имаше подредени сухи цветя, сякаш тук никой нямаше време или желание да сменя водата на живи растения.

Майк погледна към отсрещния край на хола, където се виждаха отворените врати на две малки спални.

— Имаш ли съквартирантка?

— Само на книга — отвърна Рут, докато окачаше връхните дрехи и взимаше плика с храната от ръцете на Майк.

— Къде е тя? Или е той?

— Тя временно отсъства. — Рут дръпна шнурчето и запали високия лампион, после се отправи към кухненски бокс. — Влюбена е.

— Харесваш ли я?

Тя спря, преди да влезе в кухнята, намръщи се и се извърна, като да търсеше нещо.

— Тя е приятна, весела, еврейка е и отсъства. Ако бях мъж, бих се оженил за нея.

Той се усмихна, а тя се втренчи в малката масичка. После я приближи, вдигна крак и с едно бързо движение изрита всичките си книги на пода. След това постави пакета с храната върху масата, потри длани и му се ухили.

— Вечерята е сервирана — изрече величествено.

— Много си старателна. — Той тръгна към дивана. — Предпочитам без официалности.

— Като спомена — погледна Рут към полата си. — Отивам да се преоблека. Ей сега ще се върна.

Докато Майк вадеше храната от омазнения плик, Рут се появи откъм спалнята си в сини джинси и сива спортна блуза с надписа на университета. Беше боса. Нямаше да му се стори по-секси дори и да беше облякла копринено бельо, купено от „Виктория“.

Тя включи малкия телевизор и двамата седнаха върху дивана да гледат местните новини, докато демонстрират неспособността си да се хранят с китайски клечки. Макар да бяха минали само четири дни, нападението над израелското консулство беше оставено на заден план, след новините за последните разкрития на връзките на Белия дом с иранските контри и доста приказки за тениса на кмета по време на отпуската му. Не се споменаваше нищо за снощната престрелка в горната част на Ийст Сайд. Щом няма ранени, значи няма и новина. Гейб Пресман, когото Рут много харесваше, най-накрая заговори за експлозията. Но беше принуден да вземе интервю от друг журналист, Робърт Фридман, когото Рут презираше заради кариерата, направена на основата на самообвинения към собственото му малцинство. Фридман заяви, че нападението може да е работа на фанатични евреи, последователи на равина Кахане, а Рут направо го освирка.

Тя вкуси от говеждото с ориз на Майк.

— Лютооо!

Той опита нейната порция и така се подлюти, че изгълта на един дъх половин чаша сода.

Тя загаси телевизора и пусна музика на компактдискплейъра. Дискът беше с бавни, носталгични израелски фолклорни песни, аранжирани от Арик Айнщайн. Докато слушаха мелодичната балада за момичето и дома, Рут преведе думите на Майк:

Нямаше повече признания за мъчителни военни преживявания. Разказаха си някои спомени от детството, търсеха нещо общо, каквото всъщност нямаха, и се усмихваха на представата си за другия в онези ужасни, безпомощни години на пубертетски тревоги, училищни летни лагери и открития. Когато стигнаха до младежките години, когато явно и двамата са били тревожени от чувства към другия пол, и двамата замълчаха.

— Какво ще кажеш за малко кал? — попита Рут, когато и двамата приключиха с храната.

— Това предложение за лицева маска ли е или за борба?

— За кафе. Турско кафе.

— Ти готвиш?

— Хайде да не преувеличаваме.

Тя отиде в кухнята, а Майк се отпусна върху дивана, заслушан в китарите и нежните мелодии, изпълнявани на нейния език. Гласът на певеца беше топъл, а думите му напомняха италиански или гръцки. Майк беше очаквал да чуе характерните арабски извивки и сега се почувства някак засрамен. Но разбираше, че не би могъл да попълни незнанието си за една вечер.

Виждаше гърба на Рут през арката към кухненския бокс. Тя стоеше пред печката, отметнала коса върху гърба си и постоянно повдигаше конусообразното джезве, докато то кипеше, а тя го дръпваше, преди да е преляло. Когато сложи лъжичка в джезвето и започна да бърка, задникът й се люшна като на диригент, а той отмести поглед.

После отново седяха един до друг, отпиваха от сладката, тъмна „кал“, а тя посочи към другия край на стаята.

— Ей там е моят звяр.

Всъщност Майк не беше забелязал компютъра. Този вид уреди вече се бяха превърнали в нещо обикновено като обзавеждането на баня. Намираше се върху малко бюро, прибрано под библиотечни лавици, които бяха готови да се срутят от натрупаните отгоре им книги.

Рут отиде до него, дръпна стола и включи машината. После изпъна пръсти като пианист и започна да чука по клавиатурата.

— Ще извикам най-интересното — каза тя, докато чакаше компютъра да се събуди. „Колко ли ще се бави? — Тя потропваше с пръсти по края на клавиатурата. — Аз вече го целунах веднъж и няма да повтарям.“ — Използвам „Дибейз 3“, но ми се иска да го ъпгрейдвам. „Ако беше израелец, нямаше да започнем с яденето“ — протестираше тя мълчаливо. — Наистина ми трябва по-бърза машина. — „От друга страна, ако беше израелец, всичко щеше да свърши за десет минути и сега щеше да мърмори, че храната е изстинала.“ — Готово. Да хвърлим един поглед на мадам Клумп. — Тя започна да въвежда инструкции: търсене на „тероризъм“, прехвърляне към „германски“, прехвърляне към „Фракция «Червена армия»“. — „Може би е от чесъна“. — Тя прекара език по зъбите си, направи грешка при писането, удари клавиатурата и започна да пише отново. — „Хайде, Майкъл. Кажи нещо. Направи нещо или ще те изпъдя!“

— Ама това е на иврит, за бога!

Рут се смръзна. Той беше застанал зад нея. Чувстваше тялото му да се допира към гърба й, а гласът му кънтеше точно над главата й.

— Не за Бога — отговори тя. — За сигурност.

— Да, ама аз не мога да го прочета. — Той постави длан върху рамото й.

— Мога да ти превеждам — едва прошепна тя. — „Внимавай за какво се молиш“ — предупреди се тя и лека тревога накара лицето й да се изчерви, докато се молеше все по-горещо. — Защото темата е доста чувствителна.

Усети, че той отмята косата от дясното й рамо, а после пръстите му докоснаха врата й и се насочиха към брадичката. Тя вдигна глава и го погледна.

— Ти също — прошепна Майк и наведе глава към нея. — Въпреки фасадата си.

И тогава я целуна.

Първоначално устните им бяха внимателни. Леко докосване без жар, без движение. После Рут притисна босите си крака в пода, завъртя се със стола, лицата им се разделиха, те се погледнаха в очите и се прилепиха отново. Тя вдигна ръце към лицето му и го задържа към своето, докато той коленичи между колената й.

Сега устните им вече не можеха да спрат, пръстите опипваха лицата, очите, косите. Рут разтвори устни и се потопи в замайващите аромати на храна, кафе и сладост. Притисна тила му, опитвайки да го обгърне цял, а после се плъзна, целуна очите, веждите, косата му. Неговите устни се впиха в шията й и двамата се плъзнаха върху пода.

Той се обърна по гръб и тя се изви към него. Косата й се разпиля върху лицето му, тя обгърна кръста му с колене и сведе глава към лицето му. Той усещаше как кръвта изпълва слабините му, но копнееше за лицето й, което беше желал да докосне от мига, в който я видя. А сега беше свободен, най-после можеше да го стори и докато се целуваха, той галеше бузите й, шията й. После я стисна за раменете и нежно я отблъсна, защото искаше пак да зърне очите й.

Тя ги отвори. Бяха още по-сини отпреди, разширени и задъхани. Тя седна, отметна косата си и двамата потръпнаха.

— Горещ си — отбеляза прегракнало Рут. Посегна към кръста му, а той се надигна и тя с едно решително движение съблече полото му.

— Ти също — каза той. Ръцете и на двамата хванаха края на блузата й. Тя отново се изправи. Носеше скромен бял сутиен, но тялото й бе такова, че никакво бельо не би могло да скрие страстта.

— О, Господи — прошепна Майк, докато я гледаше застанала така с кичури коса върху почервенелите бузи. Диафрагмата й се надигаше в такт с туптенето на сърцето му.

Той искаше да изчака, да й достави удоволствие, да удължи мига. Да изчака, докато тя бъде готова, докато му подаде сигнал, докато го погълне. Тя трябваше да реши. Искаше да й даде търпението си, нежността си, убеждението, че е тук първо заради нея, а чак след това заради себе си.

Тя като да прочете мислите му.

— Познавам те, Майкъл О’Донован — изрече тихо. — Знам какъв човек си. — Тя го целуна нежно. — Недей да ми показваш колко силна воля имаш. Искам те сега.

Той притисна устни към нейните, а тя посегна с ръка зад гърба си и бялото бельо падна. Останалите им дрехи се смъкнаха, без да отделят устните си. Възбудената им кожа внезапно усети килима. Внезапно Рут стана, хвана го за ръката и бързо го поведе към спалнята си. С едната си ръка загаси светлината, а с другата го обгърна.

Застанаха за миг пред леглото, отново прилепили нежно устни. После паднаха върху белите чаршафи като в гнездо и след миг и двамата се извиваха задъхано, съединени в успокояващата топлина на телата си.

Когато свърши, толкова бързо, сякаш е паднала светкавица, те останаха легнали, окъпани в пот, с оплетени крайници и заслушани в ехото на задъханото си дишане в малката спалня. Влажната й коса покриваше шията и раменете му, двамата се взираха в лицата си сред тъмнината, сякаш всеки се чудеше дали е възможно другият наистина да е бил задоволен за толкова кратко време. Беше като пътна катастрофа. Внезапен изблик на енергия, оставил само спомен за събитието, резонанса от физическото докосване и поток от адреналин.

Както при всички за пръв път срещнали се любовници, напрежението изчезна заедно със съмненията. Сега можеха да се наслаждават истински, да върнат очакванията си отново към върха.

Започнаха отново с леки докосвания и целувки, които се изместиха от устните, към неизследваните равнини на телата. След доста време устните им се срещнаха отново. Рут се плъзна върху Майк, гърдите й докоснаха неговите и тя започна бавно да се движи. След това изстена, вдигна го към себе си и го погледна решително. Той обхвана лицето й, целуна гърдите й. Гледаше я и знаеше, че може да й даде точно онова, което тя желае. Очите й се затвориха и дългите вежди почти се сключиха в бръчката над носа, когато тя започна да шепне на иврит.

— Сега, сега! — извика тя.

После отхвърли глава, а ръцете й се стегнаха като камък. Тялото й затрепери. Майк внезапно чу някакво ехо от възбудения й вик.

Беше друг вик. Подобен, но без екстаза на любовната възбуда. Бяха женски, умолителни писъци. Но идеха отвън. Откъм коридора отвъд вратата на апартамента. Той отдели Рут от себе си, притисна я силно към гърдите си, но когато тя отвори уста да заговори, той допря пръст до устните й.

— Шшшш.

Тя надигна глава и се заслуша.

— И аз го чувам — прошепна тихо.

Двамата лежаха като ловци в засада. Чу се отново.

Тънък, женски вик, дълъг поток от „ох“, всеки последван от леко блъскане, като че ли някой се опитва да чука върху вратата на апартамента на Рут.

Тя се надигна на лакти.

— Я — прошепна тихо. — Може би е Лиза.

Тя скочи от леглото и хукна към вратата на спалнята, като пътьом грабна бял халат от закачалката. Бързо го облече и завърза колана, докато Майк също се надигаше на лакът.

— Тя няма ли ключ? — попита той. От разказа й беше разбрал, че Лиза е „идеалната“ съквартирантка на Рут. Но му се стори повече от странно, че тя би се появила в полунощ и ще чука на вратата на собствения си апартамент.

Но Рут вече крачеше към вратата, вероятно окуражена от присъствието на „своя“ детектив. Майк не беше толкова уверен и докато я наблюдаваше как наднича през шпионката и бързо отключва, той скочи от леглото и навлече бельото си, мислейки за сигурността, която би му дал 38-калибровият пистолет от джоба на якето.

Светлината от коридора нахлу в хола и за миг, преди Рут да се хвърли напред и да коленичи, той зърна малките подметки на женски обувки. Токчетата сочеха свито на кълбо тяло, извиващо се от болка.

Засрами се от моментното съмнение, което беше изпитал. Пресече хола и погледна в коридора. Нито една от вратите не беше отворена. „Нюйоркчани“ — недоволно си помисли той.

Когато стигна вратата и видя Рут, коленичила над фигурата, той усети как в гърдите му се надига гордост. Изненадваща вълна от удоволствие извика усмивка и убеждение, че тази нощ е началото на нещо прекрасно.

Той пристъпи през вратата. В този миг един тридесетсантиметров железен прът се появи отляво и го удари в основата на носа. Просто чу удара на метала в костта си, масивната експлозия в главата и пред очите му блесна яркожълта светкавица. Той залитна назад, размахал ръце. Китките му се удариха в рамката на вратата и той рефлекторно опита да се задържи. Но отдясно дойде нов удар: юмрук, крак или приклад — не би могъл да разбере, защото болката в слънчевия сплит го накара да се свие. Още един удар и гърбът му се блъсна в пода, а следващият отметна главата му назад. Той отвори уста, за да извика името на Рут, но в гърдите му вече нямаше въздух, а голите му ръце и рамене бяха стиснати в огромна маса мускули, които го влачеха назад.

Рут почти нямаше време да извърне глава.

Тя се опитваше нежно да успокои жената, да види лицето й, скрито под свитата ръка. Беше погалила обърканата черна коса и усетила кръвта, течаща от носа. Нещастната фигура беше облечена в мръсно сиво палто и червена скиорска шапка.

— Няма нищо. Ще извикаме линейка — шепнеше Рут, когато чу шумолене на дрехи зад себе си и един силен удар накара главата и да се извърне. Когато видя двама огромни мъже да влачат Майк, тя замръзна само за част от секундата, а после отвори уста, за писък.

Но от устата й излезе само задавена въздишка, защото една ръка се уви около врата й. Тя понечи да се извърне отново към падналата жена, а очите й вече изпъкваха насълзени, защото усети, че някой я вдига. Ръцете й се опитваха да се освободят от мощната хватка.

Пръстът на Мартина се беше забил така надълбоко в нежната плът, че от устата на Рут не можа да излезе нито звук. Тя размахваше ръце и се мъчеше да рита с крака, но Мартина, стиснала зъби в мъртвешка гримаса я вдигна и хвърли назад към отворената врата.

Уплахата на Рут се превръщаше в паника, но тя успя да стисне косата на жената и за част от секундата изпита надежда, когато я дръпна с всичка сила. Но косата и шапката се отделиха веднага в ръката й, а от устните й изскочи лек вик, защото откъм рамото на онази силна ръка й се хилеше лицето от снимката, направена в германския затвор.

Мартина с лекота изблъска отпуснатото сега тяло на Рут в апартамента. Тя ритна с крак вратата и я затвори, вдигна свободната си ръка и заби иглата на стъклена спринцовка през дрехата под рамото на Рут.

Но не лекарството постигна моментален ефект.

Рут припадна от ужас.