I Настоящето й миналото временавярно заедно минават в бъдещето време,а бъдещето се съдържа в миналото.Ако цялото време винаги съществува,цялото време е непоправимо.Което е могло да бъде, е абстракция —постоянна възможностсамо в света на разсъжденията.Което е могло да бъде и което есочат към един и същи край — все в настоящето.Стъпки отекват в паметтапрез прохода, по който не поехме,към врата, която не отворихмекъм градината с розите. Моите думи отекваттака във вашето съзнание. Но какъв е смисълътда разтревожваме прахта по чаша с розови листане зная. Други ековеобитават градината. Да ги следваме ли?Бързо, каза птицата, открий ги, стигни гизад ъгъла. През първата вратакъм първия ни свят, да следваме лиизмамния глас на дрозда? Към първия ни свят.Там бяха те, достойни и невидими,стъпваха без допир върху мъртвите листав есенната топлина през въздуха трептящ,и птицата извика в отговорна нечута музика, укрита в храстите,и невидим поглед блесна, тъй каторозите изглеждаха като разглеждани цветя.Те бяха там — наши гости — и приети, и приемащи.Ние отивахме, те също, с церемониална стъпкапо пустата алея към чимширения кръгда хвърлим поглед във изпразнения шадраван.Сух шадраван, бетонът — сух, кафяв — ръбът му.И шадраванът се напълни със вода от слънцето,и лотос се издигна, тихо, тихо,повърхността блестеше от сърцето на светлината —те бяха тук, зад нас, отразени в шадравана.Внезапно мина облак — шадраванът се изпразни.Върви, каза птицата, понеже бяха пълни със деца листата,скрити възбудено, смеха си затаили.Върви, върви, върви — каза птицата, — Родът човешкине понася твърде много реалност.Миналото време и бъдещето време,което е могло да бъде и което е,сочат към един и същи край — все в настоящето. II Сапфир и чесън сред калтав търкалящата ос са впити.Трептяща, струната в кръвтапод белега втвърден запява —войните древни помирява.Танца във вената, в гърдите,на лимфата ни кръговратапотокът звезден очертава —в дървото лете те политат,трептим и ние в светлинитепредначертани сред листатаи слушаме в калта под насглиган и хрътка как със бяссе гонят пак и в този час —но примирени сред звездите.В неподвижната точка на кръжащия свят. Нито от плът, нито без плът,ни от, ни към; в неподвижната точка е танцът.Но не е застой, нито движение. И не го наричайте устойчивост,в която минало и бъдеще се сливат. Нито е движение от или към,нито възход, нито падение. Ако не беше тази точка — неподвижната —не би имало танц, а има само танц.Мога само да кажа — били сме ТАМ: но не мога да кажа къде.И не мога да кажа за колко, понеже то не е място във времето.Вътрешна освободеност е от земните желания,спасение от действия и от страдания, спасениеот външни или вътрешни принуди, но все пак сред обкръжениена сетивна благодат — на бяла светлина, спокойна и вълнуваща,Erhebung3 без движение, съсредоточеностбез откъсване, нов свят, а всъщностстарият — но вече обяснен, разбран,окръглил личната радост,размагьосал личния ужас.И все пак веригите на минало и бъдеще,вплетени в безсилието на променливото тяло,пазят човечеството от Небето и от Ада,които са непоносими за плътта. Времето — минало и бъдеще —оставя малко място за съзнанието.Да осъзнаваш значи да не бъдеш във времето,Но само във времето мигът на градината е розите,мигът на беседката, по която бие дъждът,мигът на обветрената черква с падащия димможе да бъде запомнен; замесен в миналото и бъдещето.Само чрез времето се побеждава времето. III Тук е мястото на недоволството —времето назад и времето напредв мъждива светлина: не дневна светлина,която надарява формите със ясна окончателности превръща сенките в преходна красотас въртене бавно, предполагащо трайност,не тъмнина, душата да пречисти,телесното да обезсмисли чрез лишенияи да оттегли любовта от мимолетното.Нито обилие, ни празнота. Само проблясъкпо напрегнати износени от времето лица,отвлечени от помрачение чрез развлечения,пълни с помисли, изпразнени от съдържаниев подпухнала апатия без съсредоточеностхора и хартии, за вихрени от ледения вятър,който духа преди и след времето,вятър вдишван и издишван от нездрави дробове,времето назад и времето напред.Оригване на боледуващи душив повехнал въздух: муднитеса понесени от вятъра, помитащ лондонските мрачни хълмове.Хампстед и Клъркънуел, Кампдън и Пътни,Хайгейт, Примроуз и Лъдгейт. Не,тук няма тъмнина, в този бърборещ свят. Но спусни се надолу, спусни се самов света на постоянна самота,свят не като света, а само това, което не е свят,вътрешен мрак, лишенияи липса на всякаква собственост,засуха в света на сетивата,пустота в света на помислите,неспособност в духовния свят;този път е единият, другияте същият, не в движение,а във въздържане от движение; докато светътсе движи цял в копнежи по металните си пътищаот минало време и бъдеще време. IV Камбаната и времето деня погребват с песен,вечерен черен облак слънцето отнесе.Дали към нас ще погледне слънчогледът, поветът,провесен надолу, към нас филизи поднесъл,дали ще ни сграбчи и прегърне?В хладпръсти на тис дали ще се вият по нас?След като крило на синьо рибарче отвърнасъс светлина на светлината и замлъкна, и е неподвижна светлинатав неподвижната точка на кръжащия свят. V Думите отекват и музиката се движи,но във времето само; което само живее,може само да умре. Думите, след изговарянето, стигатдо мълчанието. Само посредством формата, структурата,думите и музиката могат да достигнатпокоя, както една китайска делвапостоянно се движи в своя покой.Не става дума за покоя на цигулката, когато тонът продължава да звучи,не само за това, но и за едновременното съществуване,или да кажем, че краят предхожда началотоили краят и началото са съществували винагипреди началото, а също и след края.И всичко е винаги сега. Обтягат се думите,пукат се, понякога се късат под товара си,под натиска се хлъзват и изплъзват и загиват,гният от неточностите, не стоят на място,не стоят в покой. Пискливи гласовегълчащи, присмехулни или просто бъбрещиги нападат постоянно. Словото в пустинятанай-често бива атакувано от гласове на изкушението —разплаканата сянка в погребалния танц,гръмките жалби на неутешимата химера.Детайлът на структурата е движениекато във фигура от десет стълбища.Самото желание е движение,само по себе си нежелателно;Любовта е неподвижна в себе си —причина и край на движението,безвременна и без желанияосвен в аспекта на времето,където има формата на границамежду несъществуване и съществуване.Изведнъж в един сноп слънце,в който прахта се движи,се издига скритият смяхна деца в шубракабързо, хайде, тук, сега, винаги —смешно е погубеното тъжно време,проснато назад и напред.