"Портрет на една дама" - читать интересную книгу автора (Елиът Томас Стърнс)
Томас Стърнс ЕлиътПортрет на една дама
„Ти си извършил…“
„Прелюбодеяние: но то се случи в друга държава
и освен това момата вече е мъртва“
„Евреинът от Малта“1 I В мъглите, в пушека на декемврийската предвечерсами нещата се подреждат —както ти се струва после —със думите „за тебе този ден ми е наречен“;и — в затъмнената й стая — свещи, четири, от восък, четирисветлинни пръстена върху тавана —като в каменния гроб на Жулиета,където нещо ще се каже, друго тайна ще остане.А бяхме слушали най-модния поляк — в косата муи по пръстите прелюдиите бяха блеснали.„Този Шопен е толкова интимен, че душата мутрябва да се възкресява само за приятели,за двама-трима — те не ще посегнат към цветята,които пипа и оспорва по салоните тълпата.“Тъй разговорът ни се плъзва лесномежду желания неясни, обуздани съжаленияи през цигулките размити и проточени,преплита се с корнетите отдалечении започва.„А колко важни са за мен приятелите, ти не знаеш,и колко, колко рядко, колко странно — изведнъж намирашв един живот от дреболии и отпадъци до края(защото аз наистина не го обичам… Сам разбираш!Ти си наблюдателен!) —намираш изведнъж приятел, който има тези качества,който има, но и дававсе тези качества, с които дружба се създава.Колко важно е на тебе точно да го кажа —какъв кошмар! — животът без приятелства…“ Но на цигулките между извивките проточени и ариетитена дрезгави корнетивъв моя мозък някакъв там-там започванелеп и лично свой прелюд да блъска и да рони —капризно монотонен, —който е единствена „фалшива нотка“.— Хайде да вземем малко въздух, сред тютюнев транс,да се порадваме на статуите,да поговорим за събитията в статиите,да си сверим часовниците по общинската камбанария.И да поседнем после, чаша черна бира да изпием. II Сега, когато люлякът ухае,тя има ваза с люляк в свойта стаяи докато говори, клонче брули.„Ах, приятелю, не знаеш, не познавашживота, който сам държиш в ръцете си;(огъва бавно своя люляк)през твоите пръсти да изтича го оставяш,а младостта е твърде лоша и безмилостна —над туй, което не долавя, се надсмива тя!“Засмивам се и аз, разбира се,и чая си допивам.„Но все пак с тези залези априлски — връщат ме назадв погребания ми живот, Париж през пролетта —така спокойна се усещам и намирам, че светае в крайна сметка приказен и млад.“Гласът отново — упорито несъзвучен — се явява,подобно грохнала цигулка следобед през август:„Аз винаги съм сигурна, че ти добре съзнавашчувствата ни, винаги съм сигурна, че ми съчувстваш — да,и над водовъртежите ръка подаваш.Неуязвим си. Нямаш ахилесова пета.Ще продължиш по своя път и победител, някой денще кажеш: тук са се проваляли мнозина преди мен.Но какво, какво ли имам аз, приятелю. — не зная,какво ли би могъл от мене да получиш?Само моето приятелство и искрено съчувствиесега, когато моят път върви към края.Тук ще седя и на приятелите ще поднасям чая…“Аз взимам шапката си: мога ли страхливо да си трая —как да замажа туй, което тя ми каза?Всяка сутрин ще ме видите със спортно приложение —или с комикси на пейката в градината,втрещен от изумление,че актриса станала една графиня.На полски бал; един грък бил заколен.Поредна банка за фалита си признава.Аз съм спокоен,хладнокръвен си оставам,освен когато улично пиано, механично, уморено,повтаря градските мелодии познати, овехтелис дъх на хиацинти из градината,припомняйки неща, които други хора са желали…Дали е вярно мойто впечатление? III Октомври е, нощта се спуска; както всякога,но сега усещайки се малко притеснен,изкачвам стълбите, посягам към врататас чувството, че съм се изкачил на колене.„И тъй, в чужбина заминаваш; и кога се връщаш?Но защо ли питам!Ти едва ли знаеш всъщност,там ще трябва да изучиш много нещо.“Усмивката ми пада сред старинни вещи.Ти едва ли знаеш всъщност,Потрепва самообладанието ми за малко.Очаквах го.„Напоследък все си мисля — жалко —(но от началото не може да се види края!)защо не станахме приятели — не зная!“Чувствам се като човек усмихнат, който се извръщаи изведнъж си вижда отражението в чаша.Самообладанието ми се стапя; мрак е в къщата. „Защото всички смятаха, добрите ни приятели,че чувствата ни ще ни приближат накрая.За самата мен е непонятно.Но да се оставим на съдбата.Ще чакам писмата.Тук ще седя и на приятелите ще поднасям чая.“Всяка променлива форма бих наел,за да се изразя… да затанцувам танцкато танцуваща мечка,като маймуна да бърборя, да рева като козел.Хайде да вземем малко въздух, сред тютюнев транс.Е, хубаво, и ако тя умре един следобед,следобед сив, опушен, вечер жълта, розова;ако умре и сам с (перото ме оставии с пушек, който пада откъм покрива;несигурен за миг,не знаейки какво да мисля, и дали съзнавам,дали е мъдро или глупаво, дали е късно или рано…И тя не би ли имала тогава преднина?О, ето, тази музика „замира“ с вещинасега, когато става дума за агония —и бих ли имал право на ирония?