Уилям СароянПосетителят в склада за рояли

Работя в склада на Слиго amp; Бейли на Брайън стрийт между Първа и Втора улица, точно под завоя на рампата на Фримънт стрийт на моста Бей в Сан Франциско. Складът е дълъг от едната пресечка до другата и широк половин пресечка. Пълен е с рояли.

Слиго amp; Бейли е стар музикален магазин в Сан Франциско, намира се на ъгъла на Грант авеню и Джиъри стрийт, на около две мили от склада. Фирмата съществува от сто и единайсет години и разполага със собствена шестетажна сграда. Занимава се с всичко, което има някакво отношение към музиката, а също и с радиоапарати, телевизори, хладилници, печки, спортни стоки и много други неща. Никога не съм виждал Люкандър Слиго III, който притежава и управлява фирмата.

Първият Люкандър Слиго основал компанията заедно с Елтън Бейли. Години наред се занимавали изключително с рояли. Бейли нямал синове, но в компанията се включила дъщеря му Елтония. Бейли се надявал тя да се омъжи за най-големия син на Люкандър, но тя се омъжила за едного на име Спецафлай — била четирийсет и четири годишна, а той — десет или единайсет години по-млад от нея. Съпругът на Елтония не се интересувал от рояли, а едва ли се интересувал и от нея. Не се интересувал дори от техния син. Изоставил жена си още преди да роди.

Персоналът на склада Слиго amp; Бейли се състои от сина на Елтония, Оливър Морган Спецафлай, сега на шейсет и две години, и от мен, Ашланд Клюпър, двайсет и четири годишен.

Работя в склада за рояли от година и половина.

Обърнах се за работа към личния състав на Слиго amp; Бейли, на шестия етаж на сградата. Момичето, което работеше в този отдел, се заинтересува от биографията ми, но за съжаление никъде нямаше вакантни места.

— Освен ако не искате да постъпите на работа в склада — рече тя.

— В какво се състои работата?

Тогава тя ми разказа за О. М. Спецафлай. Съобщи ми, че през последните двайсет и пет години никой не се е задържал на работа при него повече от един месец.

— Защо не се задържат?

Опита се да ми обясни колкото може по-ясно, че О. М., както го наричаше тя, имал право на значително положение във фирмата, на значителна годишна заплата, но че още преди двайсет и пет години станало изключително належащо да го направят началник на склада, т.е. — направо казано, — да го махнат от пътя си.

Като началник-склад О. М. поискал персонал, а Люкандър Слиго III настоял О. М. да има секретарка, счетоводител, портиер, момче за всичко и акордьор. Секретарката обаче напуснала след една седмица, а след месец — и всички останали. Малко по малко О. М. стигнал до решението персоналът му да се състои само от един човек.

— Каква е заплатата? — попитах аз.

— Шейсет и пет долара седмично в началото. Обаче след всеки месец има по пет долара увеличение.

— Докога?

— Докато сте на работа.

— Ако остана, да кажем, три години?

— Всеки месец ще получавате по пет долара увеличение.

— В какво ще се състоят задълженията ми?

— О. М. ще ви обясни.

— Нямате ли представа горе-долу какви са?

— Страхувам се, че не — отвърна момичето. — Всичко, което знам, е, че от понеделник ще работите в склада — по осем часа дневно. Но не бих ви убеждавала да постъпите там.

След половин час бях в склада. Почуках на входната врата. Чуках, защото бе заключено. Най-сетне чух бързи и леки стъпки и вратата се отвори. Пред мен застана висок мъж в тъмен официален костюм. Представих се и той ме покани в кабинета си, чиято врата бе на няколко крачки от входа на сградата.

Кабинетът на мистър Спецафлай бе просторен и добре обзаведен. Писалището му бе огромно и скъпо. Столът бе облицован с черна кожа. Зад гърба му имаше голям портрет с маслени бои на дядо му, Елтън Бейли, а отстрани висеше портретът на майка му Елтония.

Разговорът ни бе кратък, макар че мистър Спецафлай разгледа внимателно бланката, която бях попълнил в „Личен състав“.

— Ашланд Клюпър?

— Да, сър.

— Да ви покажа вашата стая, мистър Клюпър.

Минахме сред най-различни марки рояли, между които нямаше специално оставен проход, и стигнахме другия край на склада, където една преградка отделяше малко пространство. Преградната почваше на две стъпки от пода и свършваше на пет. Влязохме през летяща врата и се озовах в тясно помещение, съвършено празно, ако не се смятат обикновеното писалище и обикновеният стол без политура. На писалището имаше телефон. Това беше всичко.

— Седнете, мистър Клюпър.

Заех мястото зад писалището.

— Много добре — рече мистър Спецафлай и излезе.

Десетина минути седях неподвижно. После почнах да отварям чекмеджетата и открих, че и шестте са празни. Цялата канцелария представляваше писалище и стол зад една преградка.

Към пет без петнайсет реших да използувам телефона, по-скоро за да сторя нещо, отколкото за да говоря. Реших да се обадя в Нюбигинз да попитам могат ли да ми препоръчат някоя хубава книга за роялите. Почнах да набирам „Телефонни услуги“, но в това време чух някой да казва „Да?“

Беше мистър Спецафлай.

— Мислех да се обадя в Нюбигинз да попитам нямат ли някоя добра история на пианото.

— На телефона О. М. Спецафлай.

— Да, сър.

— С кого разговарям, моля?

— Изглежда нещо става с телефона, мистър Спецафлай — казах аз. — Ашланд Клюпър е на телефона.

— Какво има, мистър Клюпър?

— Мислех дали не може да се обадя в Нюбигинз.

— Какво е Нюбигинз?

— Книжарница, сър.

— Ще ви позвъня — рече мистър Спецафлай. Мислех, че ще звънне след няколко минути.

Позвъня ми чак в петък в пет без четвърт.

— Мистър Клюпър — рече той, — преди да излезете, моля отбийте се в кабинета ми да си вземете чека.

— Да, сър.

Чекът беше сложен в зелена чиния, която можеше да служи и за пепелник.

— Ще получавате чека си всеки петък — уведоми ме мистър Спецафлай.

— Добре, сър. Благодаря ви.

Взех чека и почнах да го сгъвам, тъй че да остане време, ако той пожелае да ми каже още нещо.

— Чудесно! — отбеляза той. — Безупречно прегънато.

Почаках още малко с надежда, че ще добави нещо за моите задължения през идната седмица, но той не каза нищо повече.

В събота сутринта посетих личния състав на Слиго amp; Бейли и момичето ме попита:

— Е, как върви работата?

— Питам се, не бихте ли ми казали нещо повече за мистър Спецафлай?

— Да не сте решили да напускате?

— Не, не мисля да напускам.

— Какво правихте цяла седмица?

— Нищо.

— А той?

— Не зная.

— Чудак ли ви изглежда?

— Не мисля, че е чудак.

— Значи смятате да останете?

— Имате ли друго вакантно място?

— Откровено казано, има едно, но то е в отдела за печки с шейсет и пет долара седмична надница и без никакви по-нататъшни увеличения. Най-малко година-две. Искате ли да се срещнете с началника на този отдел?

— А ако остана една година на работа при мистър Спецафлай, ще получавам сто и двайсет долара седмично, така ли?

— Да, така е.

— Но това е доста хубаво, нали?

— Да, хубаво е.

— И не съм женен.

— Да, миналия понеделник видях в заявлението ви.

— Е, добре, ако след една година служба при мистър Спецафлай ви предложа да станете моя жена, какво бихте ми отговорили?

— Аз съм омъжена — отвърна момичето. — Искате ли да се срещнете с началника на отдела за печки?

— Не. Ще ми кажете ли нещо за мистър Спецафлай? Т.е., за моите задължения?

— Щом сте решили да останете още една седмица при мистър Спецафлай, защо не попитате самия него в понеделник?

В понеделник сутринта в осем часа мистър Спецафлай бе застанал пред вратата на кабинета си.

— Много държа на точността — каза той, — сега е осем без една минута. Обикновено аз идвам в осем без десет, но и това е добре — да идвате в осем без една.

— Да, сър.

— Освен това държа и на изрядната външност. Човек, който в понеделник идва изряден, ще бъде спретнат през цялата седмица.

— Мистър Спецафлай, в какво се състоят задълженията ми?

— Моето момче — отвърна мистър Спецафлай, — работата те очаква в канцеларията ти.

Кимна ми любезно и влезе в кабинета си. Промъкнах се между роялите и влязох в канцеларията си. Очаквах да намеря на писалището си купчина книжа, но там нямаше нищо. Седнах и се помъчих да си представя за кого ли е омъжена, но не можах. Момиче, което е омъжено, е омъжено и толкова.

Втората седмица премина точно както първата. В петък следобед в пет часа си взех чека и си отидох у дома. В събота сутринта отново отидох в личния състав, защото исках пак да я видя.

— В отдела за хладилници има вакантна длъжност — започна тя. — Искате ли да се срещнете с началника?

— Кой е той?

— Мистър Ставрос.

— Колко е заплатата?

— Шейсет и пет, но без вероятност за увеличение. Не сте ли доволен в склада?

— Не зная какво трябва да правя.

— Да, така става.

— Разчистих пътека между роялите.

— А мистър Спецафлай одобри ли това?

— Не ми е казал.

— Той минава ли по пътеката?

— Не, но в деня, когато разчистих пътеката, той ми телефонира в пет без четвърт и каза, че отсега нататък когато и да вдигам слушалката, трябвало да казвам „Ашланд на телефона“. А аз дотогава казвах „Ало“.

— Надявам се, че му е харесала пътеката, която сте направили?

— Мислите ли, че все така ще я карам и ще върша все такива неща?

— Да, струва ми се.

— А не трябва ли да се опитвам да продавам рояли?

— Интересувал ли се е някой от роялите?

— Не, но той винаги държи външната врата заключена.

— Но това е склад, а не магазин.

— А за какво са тези рояли?

— Хората продават стари рояли, за да ги заменят с разни модерни неща, а ние прибираме старите рояли в склада. Това е всичко.

— Излизат ли някога оттам?

— Старите рояли не се търсят много.

— При нас има сто двайсет и три. Преброих ги.

— Харесва ли ви сред толкова много рояли?

— Да, харесва ми. Обичам да ги гледам всяка сутрин. Разбира се, през целия ден мога да си ги гледам, но ми се струва, че сутрин ми е особено приятно да ги виждам. Ето ги, казвам си. Всичките. Най-различни марки. За кого сте омъжена?

— Мъжът ми е счетоводител в Уелс amp; Фаргоу. В отдела за хладилници по цял ден е пълно със смях и шеги, защото мистър Ставрос е много забавен човек. Искате ли да ви уредя среща с него?

— Не, но ако имате сестра, бих желал да се срещна с нея.

— Нямам. В отдела за хладилници обаче има три доста привлекателни момичета. Може би ще е по-добре да напуснете склада.

— Никога не съм предполагал, че ще работя в склад. Моята амбиция винаги е била да стана известен.

— Много хора смятат, че ако мистър Ставрос се появи на сцената, ще стане много известен. — Тя набързо надраска нещо на листче хартия с циклостилен надпис. После сгъна листчето и ми го подаде.

— Какво е това?

— Препоръчително писмо до мистър Ставрос.

— Точно сега не мисля да напускам склада.

В понеделник сутринта в осем без една минута мистър Спецафлай вече стоеше пред вратата на кабинета си.

— Аш, иди си право в канцеларията и седни зад писалището. Искам нещо да пробвам.

Отидох си в канцеларията, заех мястото си и след две-три минути телефонът иззвъня. Вдигнах слушалката.

— Ашланд на телефона — казах аз.

— Аш, мисля да не залоствам външната врата, за да може да се отваря и отвън. Мисля да опитам тази сутрин или по-скоро следобед.

— Добре, сър.

— Ако дойде някой, ще те уведомя по телефона.

— Да, сър.

— А в случай, че аз не забележа, а ти забележиш…

Мистър Спецафлай спря. Почаках един миг и после казах:

— Да, сър?

— Искам да кажа, Аш, да разбереш кой е.

— Да, сър. Да ви съобщя ли?

— Няма нужда, Аш, това е само експеримент.

— Да, сър.

Целия ден никой не дойде. Във вторник сутринта в осем и половина телефонът иззвъня и мистър Спецафлай ми каза:

— Искам само да те уведомя, Аш, че пак оставих вратата отворена.

— Хубаво, сър.

— И друго, ако влезе някой, обади ми по телефона. Ще кажеш само „Посетител в склада“. И аз ще разбера.

— Да, сър. Посетител в склада.

— Точно така.

Никой не дойде. В пет без четвърт реших да му позвъня и да попитам дали да се опитам да продам роял.

Когато вдигнах слушалката, чух го да казва:

— Посетител в склада ли, Аш?

— Не, сър. Звъннах да ви попитам ще ми разрешите ли да се опитам да продам роял.

— Аш, нека си звъним само когато в склада дойде посетител.

— Добре, сър.

Цялата седмица не дойде нито един посетител. В петък следобед си взех чека и се прибрах, а в събота сутринта се явих отново в личен състав и момичето там ми каза:

— Открих едно просто чудесно място в отдела за спортни стоки. Мистър Платок търси приятен млад човек, който да демонстрира тренировъчните весла и сгъваемите велосипеди. Искате ли да се срещнете с мистър Платок?

— Не знам.

— Ще ви разрешат да носите спортните дрехи, произвеждани от Слиго amp; Бейли, и ми се струва, че ще правите чудесно впечатление.

Тя пак почна бързо да драска на някакво листче, но аз изобщо и не мислех за демонстрации с тренировъчни весла и сгъваеми велосипеди. Мислех как да накарам някого да посети склада.

— Можете ли в понеделник да дойдете в склада по време на обедната почивка?

— Бих могла… разбира се — рече момичето. — Но има ли все пак някаква специална причина да идвам?

— Мистър Спецафлай се опитва да въведе нещо ново. Оставя външната врата незаключена, тъй че ако някой поиска, може да влезе в склада откъм Брайън стрийт. Но цялата минала седмица нямаше посетители. Мислех си, че ако вие дойдете, ще мога да се обадя на мистър Спецафлай.

— Разбирам.

— А после бихме могли да обядваме заедно. Знам едно място близо до пристанищните магазини.

— Обикновено обядвам с мъжа си в едно малко заведение близо до Уелс amp; Фаргоу.

— Не може ли един обяд да бъдете без съпруга си? В понеделник.

— Значи не искате да се срещнете с мистър Платок?

— Май не искам. Виждате ли, когато започна нещо, искам да го изпитам докрай.

— О, струва ви се, че нещо сте започнали, така ли?

— Да.

— И какво според вас сте започнали?

— Започнах да разбирам мистър Спецафлай.

— Наистина ли?

— Да, и още някои неща.

— Какво друго почнахте да разбирате?

— Например какво е да бъдеш известен. Как да ви кажа, да бъдеш известен по начин, по който са известни известните хора, не е всъщност истинска известност, но да бъдеш забележителен по начин, по който е забележителен мистър Спецафлай, това наистина е забележително. И още някои неща разбрах.

— Всички в Слиго amp; Бейли знаят от години славата на мистър Спецафлай. Кои са другите неща?

— Начинът, по който вие сте забележителна, ми се струва по-забележителен от начина, по който са забележителни забележителните филмови актриси.

— Много мило от ваша страна, но едва ли някой на света знае за мен.

— И това е едно от нещата, които почвам да разбирам. Вие сте забележителна, без да ви познават много хора, но хората, които ви познават, знаят, че сте забележителна.

— Откъде да разбера, че знаят?

— Ето, аз едва ви познавам, а зная, че сте забележителна, тъй че представете си какво сте за хората, които наистина ви познават, хора като вашия съпруг или децата ви, ако имате такива.

— Нямам.

— Но ако имахте, нямаше ли все пак да знаят колко сте забележителна?

— Да, предполагам, че щяха да знаят.

— Ще посетите ли склада?

— Може би няма да мога в понеделник, но във вторник или сряда сигурно ще мога.

— Ще намерите вратата отключена. Моята канцелария е в дъното, вдясно.

В понеделник си взех сандвичи и се нахраних под рампата на Фриймънт стрийт и моста Бей, а мистър Спецафлай изяде своя обяд на писалището си. Не зная защо яде сандвичите в кабинета си. Аз обядвам на улицата, защото ми е приятно да се разхождам през почивката.

Разхождах се по Първа улица към 38-и пристан или по Брайън стрийт до пристан 28-и, гледах там параходите и си мислех.

Мислех си за миналото, за настоящето и бъдещето, но предимно за бъдещето, въпреки че не можех да забравя миналото, особено след като съм прекарал толкова години в домовете на хора, които се питаха дали могат да ме осиновят и стигаха до извода, че не могат; когато бях към петнайсетгодишен, избягах, защото исках да живея самостоятелно, а на осемнайсет постъпих в морските войски и заминах за Корея и там ме раниха, но не ме убиха, както стана с трима мои приятели. Прекарах просто една година по разни болници и на двайсет и две годишна възраст ме освободиха от военна служба в Сан Франциско.

Но по време на разходките в обедните почивки си мислех предимно за бъдещето.

Във вторник, като стана дванайсет часа, не излязох от службата, въпреки че нямах нищо за ядене. Просто седях зад писалището и се ослушвах… Нямаше какво да слушам, но съвсем скоро може би щеше да има, а исках да съм подготвен. В дванайсет и четвърт го чух.

Беше посетителят в склада.

Стъпките приближаваха и после летящата врата на канцеларията се отвори.

Вдигнах слушалката.

— Посетител в склада, мистър Спецафлай.

— Какъв е, Аш?

— Едно момиче в синя рокля.

— Благодаря, Аш.

Мистър Спецафлай затвори телефона, затворих го и аз, а момичето в синята рокля пристъпи до писалището ми, извади някакво сгънато листче и ми го подаде. Беше препоръчителна бланка от личния състав на Слиго amp; Бейли, която гласеше: „Представям мис Стела Мейхю на мистър Ашланд Клюпър П. П. Всичко хубаво!“

Заобиколих писалището и подадох ръка на Стела Мейхю.

— Щастлив съм да се запозная с вас — казах аз.

Стела изглеждаше ужасно изплашена, а и самият аз бях много уплашен, защото, първо, бях очаквал посетителят да е момичето от личен състав, едно омъжено момиче, второ, Стела бе първият посетител в склада и, трето, никога не бях виждал момиче, което толкова да ми хареса.

Стела отвори бързо чантата си и извади сгъната бланка за постъпване на работа. Разгънах я и зачетох отговорите, които бе попълнила.

Исках да изглеждам колкото може по-делови, тъй че като прочетох няколко графи, рекох „Да, ясно“. Прочетох още няколко и пак казах „Да, ясно“.

А после — после просто я прегърнах и я целунах. Знаех, че трябва да си давам възможно по-делови вид, но непрекъснато си мислех за бъдещето и за миналото. Заради нея виждах цялото си минало изтрито, а бъдещето — точно тъй, както винаги ми се е искало да го виждам — малкия ни собствен дом, и двамата ние забележителни, и забележителния ни син, а малко по-късно и забележителна дъщеря.

Тъкмо целувах Стела, когато телефонът иззвъня.

— Ашланд на телефона.

— Какво желае посетителят, Аш?

— Не зная, сър.

— Всичко наред ли е?

— Да, сър.

— Добре, Аш. Тогава ще се заема с обяда си.

— Да, сър.

Мистър Спецафлай отново затвори телефона, затворих и аз.

Измъкнах стола иззад писалището и казах на Стела Мейхю да заповяда да седне, защото искам да поговоря с нея. Тя седна и аз й разказах целия си живот, миналото, настоящето и бъдещето, и после казах:

— Виждаш ли, аз не съм никакъв работодател. Не мога да предложа каквато и да било работа, но самият аз имам работа и смятам да остана на нея, особено щом има нещо хубаво и осезаемо, което да направя с парите, които изработвам. Бих искал да купя някъде на изплащане нова къща, но тази мисъл хич нямаше да ме занимава, ако нямаше някой, с когото да отида там, който да ми бъде жена. Това е единствената служба, която мога да ти предложа — ако ти харесва. Прочетох заявлението и всичко в него ми допада. И разбира се, можах да те видя. Искам да кажа, много се радвам, че си в Сан Франциско само от една седмица, радвам се, че и ти като мен си нямаш никого, а хора, които никого си нямат, когато се имат един друг… предполагам, че това вече има някакво значение. Нали съм прав?

— Да, сър — отвърна Стела Мейхю.

Тъкмо пак я целувах, когато дочух мистър Спецафлай да минава по пътеката, която бях разчистил сред роялите, но просто не можех да спра. Мистър Спецафлай бутна летящата врата и аз казах:

— Мистър Спецафлай, позволете да ви представя мис Стела Мейхю.

— Драго ми е, мис Мейхю — рече мистър Спецафлай.

— Мис Мейхю е бъдещата мисиз Ашланд Клюпър — казах аз.

— Хубаво, Аш — рече мистър Спецафлай. — Мисля, че това е чудесно. По-хубаво момиче не би могъл да намериш, ако щеш и целия свят да преобърнеш. — Той се усмихна към Стела. — И вие надали ще намерите по-добро момче.

— Благодаря, сър — каза Стела.

— Няма защо — рече мистър Спецафлай. Излезе от канцеларията, а ние със Стела се заслушахме в стъпките му, отминаващи по пътеката към кабинета му.

Тогава Стела ми разказа всичко, което знаеше за собствения си живот, минало, настояще и бъдеще. На няколко пъти се опитваше да не заплаче и дори успяваше, с едно единствено изключение. Както и аз.

Тази година и половина, откакто съм на работа в склада на Слиго amp; Бейли, е най-щастливото време през целия ми живот. Изобщо не мисля да напускам, въпреки че бях казал на момичето в личен състав да спре ежемесечното ми повишение от пет долара.

— Не още — бе казала тя. — Има още много време, докато увеличението спре. Как е мистър Спецафлай?

— Забележителен, както винаги.

— А как е вашата съпруга Стела?

— Все тъй забележителна, както винаги, благодаря.

— А синът ви?

— Синът ми е най-забележителният човек на света.

— Мога да ви предложа едно доста привлекателно място в отдела за телевизори — каза момичето от личен състав, но това беше просто шега, защото знаеше, че не искам да напускам склада.

Знаеше, че започна ли нещо, искам да го изпитам докрай.