"Записки по българските въстания" - читать интересную книгу автора (Стоянов Захари)

II

По това време именно в Русчук се самоуби Ангел Кънчев, един от най-редовните посетители на читалището, с когото моите приятели от читалището имаха тясна дружба. Аз бях очевидец на това убийство, което заслужава да бъде разказано по-наподробно, понеже е съпрежено с комитетските работи. Това се случи на 5 март 1872 г. Тоя ден се очакваше да пристигне от Видин новоизбраният български екзарх Антим, по тая причина на скелята бяха излезли всичките граждани: българи, арменци, много любопитни кадъни, от които беше побелял брегът, и всичките почти евреи, защото тоя ден беше събота. В това време малкото турско параходче Сейре, което работеше между Русчук и Гюргево, готвеше се да тръгне за последния град. Часът бе около 10½ по турски. Натрупаната навалица около скелята отваряше път на няколко румънски офицери и дами, които идеха откъм града и отидоха на парахода; с тях заедно вървеше и Ангел Кънчев, може би нарочно, като е искал да се възползува от лъскавата им униформа, за да премине по-свободно. Той изглеждаше така, като че малко искаше да знае кого чакат русчукските жители и кой ще да дойде.

Той премина през стражата, състояща от няколко души арнаути, като подаде своето червено билетче на Али ефенди, и наближаваше вече да влезе в парахода, когато тоя последният го спря да му иска паспорта. Ангел Кънчев започна да търси из джебовете си, но като не намери никакъв паспорт, каза на Али ефенди, че може би да го е забравил у тях или на кавенето, и тръгна да отиде да го търси.

— Хайде да отидем по-напред в писалището на паспортите, да видим дали действително ти си взел паспорт — отговори Али ефанди и подкара напреде си Ангел Кънчев. Той се покори на грубата заповед и тръгна към писалището на паспортите, пожълтял и разтреперан.

Писалището на паспортате се намираше така също на скелята на 100–150 крачки разстояние. Присъствующите там приятели и познайници на Ангел Къичев не обърнаха сериозно внимание на тая случка, която се считаше като нещо обикновено с пътниците, които отиваха в турско време за Румъния. Само пашите — на флотите и военният, — които надуваха своите наргилета пред хотел Гюлшен, попитаха Али ефенди каква е вината на тоя българин.

— Иска да премине без паспорт, ефендим — отговори низкопоклонният чиновник, като направи раболепно темане чак от земята.

— Ако му гледаш кайфета, ще кажеш кой знае какъв банкерин е, а той, чапкънинът, паспорт даже не си взел — отговори един от пашите.

Десят минути обаче не се изминаха, когато очите на цялата публика бяха обърнати към зданието на паспортите от грубия глас на няколко арнаути-заптии, които се деряха да викат, доколкото им стига силата: „Тутун!“ (Хванете го!) До каква голяма степен беше удивлението на публиката, като видя, че лицето, подир което викаха заптиите: „Хванете го!“, не беше други никой освен Ангел Кънчев. Той бягаше, колкото му държат краката, от писалището на паспортите към скелята, а Али ефенди заедно с двама заптии с голи сабли в ръцете тичаха подиря му да го гонят. Публиката, която се намираше напредя му по пътя, повечето жени, уплашени от това ненадейно произшествие, разделяха се на две колони, наляво и надясно, и отваряха свободен път на хероя, който приличаше в това време на разярен лев. Не се уплашиха обаче и турските паши, които бяха насядали пред хотел Гюлшен и покрай които трябваше да премине Ангел Кънчев. Щом видяха тия каква е работата, скочиха на крака, кой със сабля, кой със стол в ръцете, и се приготвиха да заградят пьтя на приближающата се жертва. Примерът на пашите се последва от мнозина матроси, слуги и пр. Викове: „Хванете го, дръжте!“, „Ще избяга!“, „Не е добър човек“ — се слушаха навсякъде. Страшно смущение последва в средата на грамадната публика, която се притискаше в отстъпванието си между високия бряг и Дунава.

Когато Ангел Кънчев се видя, че е заграден от всяка страна, а именно — от дясна страна — брега на Дунава, от лява — водата, отзадя му — Али ефенди и заптиите с голи сабли, а отпреде му тоже същото, той се спря за минута и с голяма бързина извади изпод връхната си дреха един револвер, с който се обърна срещу заптиите. Тия последните, които наближаваха вече да хванат своята жертва, щом видяха, че лъсна револвера, замръзнаха на местата си, още повече че тия едва ли са очаквали да им попадне човек из русчукските улици, снабден с револвер. Един изпомежду тях падна по гърба си, изпусна саблята и с издигнати нагоре ръце молеше за пощада разярения юнак; други хукна да бяга към немската скеля така бърже, щото дългият му ямурлук взе положение да четеш отгоре му пари; а третият, Али ефенди, нагази в Дунава до колене. Но не само тримата заптии се разбягаха; всички присъствующи там наоколо, в това число и двамата горепоменати паши, очистиха пътя. Всеки бягаше от страшното лице на героя или, по-добре, от неговото хладно оръжие. Разбира се само по себе си, че турците не побягнаха окончателно; множество заптии заеха позиции с пушките си зад ближните дувари.

Три до четири пъти цъкна с револвера си А. Кънчев подир тримата души заптии, но нито едия път не можа да гръмне. Тогава той пристъпи още няколко крачки напред, тялото му затрепери като есенен лист, големите му огнени очи се задръстиха от сълзи, изгледа жално наоколо си и след като извика с треперящ глас: „Да живей България!“ — хвана с две ръце дръжката на револвера си, студеното желязо на който напъха в пресъхналото си гърло… Глухо изгърмявание, като изпод земята, се раздаде наоколо, револверът, който не хвана против заптиите, отскочи настрана, двете ръце, които преди малко го стискаха, яко се заловиха за космите на разбития череп, като да искаха да прекратят болезнените действия на куршума, който беше се загнездил вече в мозъка — и грациозното тяло, безчувствено и окървавено, претъркули се на земята като клас, прерязан с жетварския сърп!…

Тая дързостна постъпка на А. Кънчева, която на минутата още се разпространи из целия град, като молний порази мало и голямо. Ония, които се занимаваха само с алъш-вериша и мислеха изключително за своите собствени черва, наричаха тая постъпка глупава и неразумна; други изказваха своето съжаление към младия патриот; трети не можеха ди си обяснят защо и за какво той се убива и пр. Не погледнаха обаче така косвено на въпроса турските правителствени мъже от Дунавската област и техните раболепни аркадаши — чорбаджиите. Те поклатиха злобно глава и неволно бяха принудени да се замислят малко по-сериозно.

Това бе начало на новото българско движение.

Близо около пет и половина години бяха се изминали вече от оня ден, в който пукна първата българска пушка при с. Върбовка, която обяви по един тържествен начин на целия образован свят, че и измежду българския народ има хора, които високо ценят свобадата и са готови да пролеят кръвта си за нейното придобивание. Близо около пет години бяха се изтекли, откак тая пушка тури в устата на петвековните ни врагове странната и омразна за тях дума „комита“, която породи силна ненавист и злоба между двата елемента на Балканския полуостров — българи и турци. Най-после близо около четири години и осем месеца ставаше вече от деня 6 юли 1868 г., откогато верноподаните чорбаджии бяха пристанали да поднасят на Високата порта благодарителни адреси и всепокорнейши меморандуми, чрез които благодаряха на някои мютесарифи, каймаками и мюдюри и искаха тяхното възвишение, защото били показали извънредна деятелност в преследванието на немирниците.

В разстояние обаче на това време турското правителство по уверенията на българските първенци беше се убедило, че действително комитата е изчезнала и че момците, които минаха Дунава в 1867 и 1868 г., са били хайдуци, изгонени от самия народ по Влашко и Сърбия. Но убийството на А. Кънчева поколеба това доверие на турците, които изново повтаряха думата комита и погледнаха с подозрение на българската младеж.

В късо време около трупа на А. Кънчев се събраха голямо множество любопитни, повечето турци и арменци, в числото на които имаше и няколко европейски консули. Но никой не смееше още да се трогне до студените останки на хероя, защото се чакаше известие от вали-паша, при всичко че тук беше цялата полиция заедно със своите многобройни алайбеювци и юзбашии. В продължение на това време из средата на събраната тълпа се слушаха разни предположения за постъпката на покойния; твърде често се чуваше, даже и от устата на турците, да изказват съжаление за това грозно убийство. Един от присъствующите там високи чиновници, Делевер паша, обръщаше се към находящите се наоколо българи с въпрос: „Не познава ли някой тоя човек?“, т.е. А. Кънчева; но всеки дигаше рамене, макар и да знаеше кой е той.

Най-после дойде позволение от пашата да дигнат мъртвото тяло, но предварително да претърсят строго всичките дрехи на умрелия и колкото неща се намерят в тях, да се приберат от особен чиновник. Гол-голеничък съблякоха усопшия, да търсят едно-друго; освен множество писма и различни записки, които намериха в него, оказа се и една сива, широка шапка, запасана на пояса му. В това време бащата на Ангела, дядо Кънчо Дюлгеринът, беше пристигнал да види рожбата си, като ревеше с глас още отдалече. Полицията се разпореди да го задържат, а шпионите като орли налетяха отгоре му, да го разпитват за туй-онуй, а най-много с какво се е занимавал син му и ходил ли е тия дене нанякьде.

На другия ден А. Кънчев се погреба тържествено с музика и певчески хор. На това погребение присъствуваха всичките русчукски младежи, което зачуди още повече турското правителство. Няма съмнение, че А. Кънчев е бил предаден. Различно се говореше него време за това предателство; най-много се подозряваха за предатели двама русчукски граждани, българи, Иван Чорапчиев и П. Златев, на служба при турското правителство, от които първият му беше и благодетел даже. Разказваха още, че тоя същия ден, когато се случи самоубийството, Ангел бил на гости у благодетеля си, който, възползуван от съня на Ангела, започнал да му вади куршумите от револвера. Ангел се събудил и взел револвера си от ръцете му, но само с два куршума, които той и не прегледал. Ето защо, когато той се обърнал да гърми на заптиите, не му хвана револверът. Аз имах случай да видя тоя револвер у покойния наш приятел и патриот Димитра Горов, зет на А. Кънчев; той го е задържал, както е паднал от ръката на героя, в който действително само два картуша са останали, единът — празен, а другият — пълен.

Ангел Кънчев е сиромашки син. Той се е родил в градеца Трявна, Търновска околия, отгдето заедно с баща си преселили се в Русчук около 1860 година. Ангел бил още младо момче и скоро постъпил в русчукското народно училище, гдето бил учител и Драган Цанков. Със своето прилежание той обърнал вниманието на някои русчукски граждани, които му помогнали да постъпи в Болградската гимназия. Тук А. Кънчев свършил за малко време. Идеята за свобода, която тлеела в неговите гърди още докато той бил в Турско, взела по-големи размери вече особено като видял той как щастливо живеят другите народи, гдето турският ятаган не може да се досегне. Нему хрумнало на ума да се посвети в борбата за освобождението на своя поробен народ. С тая цел той заминал за Белград, гдето влязъл в тамошното военно училище, като мислел, че не ще бъде зле, ако той се запознае с военната наука.

Както в Болград, така и в Белград А. Кънчев свършил в късо време с чин артилерийски офицер. От Сърбия той отишъл в Букурещ, гдето тамошните емигранти мислели да преминат в България, за да дигат въстание. Това тяхно намерение било отложено и А. Кънчев се завърнал в Русчук, гдето така също се уверил, че нищо не е още готово за бъдещето народно движение. За да не губи напразно време, той сполучил да си изходатайствува при турското правителство да го изпрати да учи земеделие в Европа, а именно в гр. Табор. След като свършил и земледелческото училище, на връщанието си в България А. Кънчев посетил изново Букурещ, гдето нарочно бил поканен от Л. Каравелов. Тук той се запознал с Васил Левски, който го посветил в тайните на революционния комитет, и решили да тръгнат заедно по България, за да проповядват словото на свободата.

Васил Левски, който бил вече уморен от толкова годишно скитание из България, мислел да се оттегли на няколко месеца на почивка, като запознае по-напред младия си другар с патриотите по разни градища. Ангел Кънчев преминал в Русчук да се яви пред турското правителство, че е свършил вече науките си; но за да не бъде задържан на някоя служба от това правителство, той предложил нарочно някакви си условия, само и само да остане на свобода.

След дълги изпитвания в Русчук той открил на няколко млади патриоти своята тежка мисия, които и поканил да се запишат членове на революционния комитет. Тия младежи били: Никола Обретенов, Ради Иванов, Т. Кърджиев, Иванаки Икономов и пр. Тия съставили частен комитет и първо заседание станало в къщата на баба Тонка Обретенова. Това се случило през 1870 година. Изработванието на устава на Българския революционен централен комитет, който ще намерят читателите ни по-нататък, е бил съставен във вид на проект от горепоменатите господа, а отпосле се одобрил в едно от главните събрания на комитета в Букурещ, след като се прегледал от другите комитети из България.

От Русчук Ангел заминал за Търново, с апостолска мисия, гдето така също сс явил на тамошните патриоти: Хр. Иванов, Хр. Караминков, Ив. х. Димитров, Гарибалди, Христо Симита и пр., които съставлявали вече комитет, учреден от Левски. В Ловеч той се срещнал с В. Левски, както се били сговорили още от Букурещ, и тръгнали от село на село и от град в град, под вид на търговци, работници и пр4. Ангел Кънчев имал фалшив контракт от една виенска къща, че събира уж кожи из България. Когато се уби, той беше се върнал преди два деня от Тракия и бързаше да замине за Букурещ, гдето трябвало да се срещнат с Левски и Каравелова за някои важни работи.

Ангел Кънчев умря твърде млад. Той беше красив момък, с черни големи очи, с черни дълги мустаци и със среден ръст. Той умря няколко крачки настрана от онова място, гдето преди пет години, на 20 август 1867, станаха жертва други двама юнаци — Никола Войводов от Враца и Цветко Павлов, сърбин — в австрийския параход Германия. Те тръгнали от Браила за в България по народни работи, като се качили на поменатия параход, но по-напред щели да излязат за Белград, за гдето им били подписани паспортите.

Три-четири часа имало още, докато пристигне параходът в Русчук, когато на австрийската скеля се групирали вече цели табори заптии и войски, заедно с техните командири и много други големци от чиновническата класа. Населението помислило, че има да дойде някое важно лице с парахода, та затова е излязла войската — да представи почетно оръжие.

После обаче излязло съвсем друго. Когато пристигнал поменатият параход на скелята, един юзбашия, който имал на ръка портретите на двамата патриоти, доставени на турското правителство чрез шпионите, влязъл в парахода с няколко заптии да ги хване. На въпрос: „Где ви са паспортите?“ — Никола Войводов показал устата на скрития си револвер. Тия постъпили по тоя начин, като мислили, че паспортите им са подписани за Белград и че се намират под покровителството на австрийското знаме. Тогава турското правителство се разпоредило да хване двамата другари насилствено. Най-напред извадили навън от парахода всичките пътници, заедно с матрозите и служителите. Цветко и Никола, които останали сами в парахода, наместо да се предадат на немилостивия тиранин, затворили се в долнята камера, запушили прозорците с находящите се там възглавници и приготвили се да удрят, доколкото им достигне сила. Военната команда се слушала вече наоколо и устата на старите белгийски шишанета били насочени към парахода.

Капитанинът на парахода, който разбирал своята длъжност, опитал се пред грубата въоръжена сила да спаси злощастните двама другари и да запази честта(!) на австрийското знаме. Той заповядал да постелят това последното пред входа на парахода и се оттеглил настрана, като казал на турците, че преди да влязат в парахода, то трябва най-напред да стъпят на австрийската чест. Разбира се, че турците са били задържани на минута, но австрийският в Русчук генерален консул, който така също се намирал на скелята и който имал предварително съвещание с вали-паша, а може би и със своето правителство, казал, че всичката отговорносг той взема на себе си и че австрийските параходи не трябва да служат свърталище на различни смутители. Когато се изравнили дипломатическите преговори между цивилизованата държава и варварска Турция, военният командантин изпратил най-напред в празния параход някого си Хюсеин чауш да помоли още един път Цветка и Никола да се предадат с добро на правителството; но докато той си отвори устата да предаде своето поръчение, от камерата се чул гръм, който повалил на земята чаушина. Разбира се по само себе си, че турците не можели да стоят вече хладнокръвно. Заповед била дадена на войската и около стотина пушки изгърмели върху парахода, на който всичките стъкла и тънките направи били потрошени. Гърмежът се продължил няколко часа, но двамата херои постоянствували още, като отговаряли от време на време със своите револвери срещу нападателите. Заптиите насядали на няколко каика по Дунава и заобиколили вапора от всяка една страна, върху който не преставали да гърмят. Страшно вълнение било възбудено в града от това приключение, а особено между българското население.

Турците престанали да гърмят чак тогова, когато престанал гърмежът на парахода и когато чули, че двамата мъченици започнали да пъшкат, което било знак, че те са вече наранени. Тях ги извлекли навън заптиите, облени в кръв, от които единът бил вече мъртъв, а другият — нашарен с куршуми на много места. По начин съвсем варварски били тия завлечени в конака на вали-паша: живия хвърлили в една проста талига, а умрелия вързали за краката от талигата и го влекли през улицата като мърша. На другия ден и двамата бяха погребани в българските гробища.

Както тогава, така и сега мнозина уверяват, че Цветко и Никола били предадени от Величко Симеонов, родом от Шумен. Това се случило така: Величко се намерил в Браила с двамата патриоти, на които се препоръчал за народен българин, избягнал в свободна Румъния уж от турския ятаган. Цветко и Никола били дотолкова наивни, щото открили своята цел пред поменатия мним патриотин. Той сполучил да им вземе и портретите, които изпратил на турските власти, а когато се качили на парахода, преминал в град Мачин, отгдето по телеграфа уведомил властите в Русчук. Всичко това обаче аз не съм видял с очите си, т.е. предателството, следователно не можа да гарантирам, доколко то е истина. Питах един път самия Величко Симеонов за това; но той не ми даде удовлетворителен отговор. Посмънка, позачерви се и ми каза, че времето щяло да покаже всичко. Няколко месеца след нашия разговор Величко Симеонов полудя, а това показва, че времето засвидетелствувало истината. Аз зная много шпиони, които след Освобождението ни или полудяха, или пък умряха без време, по причина, че тяхната нечиста съвест не ги е оставяла на мира. Така например поп Кръстю из Ловеч, който изпи кръвта на Левски, след Освобождението ни умря без време. Главната причина на неговата безвременна смърт бяха няколко допуски във в. Славянин, в които се говореше открито, че неговата свещеническа десница е предала Левски на бесилницата. Стефан поп Гецов из Русчук, на когото така също не беше чист косъмът, като влязоха русите в Русчук, захванаха оттук-оттам да му пошушват, че той е бил шпионин. Стефан мълчал, но вътрешно не бил спокоен — борбата със съвестта вървяла по своя установен ред. Един ден, ден празничен, Стефан отива при берберина. „Обръсни ми брадата, мустаците, веждите и главата“, казва той. Берберинът го послушал, без да се договеди каква е работата, т.е. без да познае, че на Стефана била изхвръкнала вече едната чивия. Хората се връщали от черква, а Стефан отива да ги среща и вика: „Не съм шпионин!“ После малко той умря в един манастир. Такъв е краят на шпионите; но не само на ония, които са шпионствували при турците, но въобще на всичките.

А параходът „Германия“, в който никой българин вече не искаше да влезе и на всекиго възбуждаше неприятно впечатление, скоро престана да се явява по Дунава. После 3–4 години той премина веднъж, но с друго име вече и преобърнат от пасажерски на прост хамалски вапор.

Но да продължим своя разказ, от който се отвлякохме твърде иадалеч. Убийството на А. Кънчев произведе на мене потресающи впечатления; дълго време аз не можах да забравя неговите огнени очи, думите му: „Да живей България!“ — разбития му череп и пр. Няколко нощи наред той ми се вестяваше насън във всичко свое мъченическо величие. Ангел Къичев! Той бе за мене същински ангел, той ми развали спокойствието, поколеба моите понятия за тоя и оня свят… Щом станеше дума за неговото убийство измежду младежите, които идеха в читалището, като очевидец, не закъснявах да взема участие в разговора и разказвах наподробно всичко, по кой начин именно стана това убийство. Едно аз желаех да зная, което никак не можех да си обясня: какви причини бяха принудили А. Кънчев да посегне на живота си, защото да се убие човек само за това, че нямал паспорт, видеше ми се чудно и странно. Хората ги бият до умирание, затварят ги за по петнадесят години в тъмница или до живот, но пак не се решават да турят край на живота си, а следват да търпят като волове и се молят твърде унизително за пощада. От мнозина слушах да говорят, че той бил човек на Букурещкия комитет, който го изпратил уж в България да донесе плана и събира момчета за на лято, които щял да води в Балкана да се бият с турците за българско царство и пр… И понеже имената на тия момчета А. Кънчев имал записани на книга, което писмо при всичко, че никой не можел да разбира, но като се боял с мъки да го не принудят да изкаже истината, той решил да се убие, отколкото да изгори толкова хора.

Всичко това, когато разказваха тия хора, наистина, че се въодушевляваха от предмета, похваляваха делата на подобни лица; но това беше минутно и служеше им само за забавление, да си прекарват празното време, защото никого от тях не чух да каже, че желае да се запише в тоя комнтет, ползата на който и тия сами не отричаха. Тия се отнасяха така към комитета и неговите деятели, като че тия последните да не бяха като тях хора, но някакви си свръхестествени същества. Разбира се, че както моите сьбеседници, така и аз, имахме твърде тъмни понятия за тоя комитет. Аз особено не можех да си разгатая неговата цел и ползата за съучастниците му, които подлежат на грозно самоубийство, толкова противно на християнските черковни правила, щото тялото на самоубиеца не се опява и душата му на оня свят е осъдена на вечно мъчение.

Чудно и необяснимо! Нима А. Кънчев, който беше се учил в толкова училища, не знаеше тия работи повече от мене? Както и да е, но аз дохождах до заключение, че учреждението „комитет“ трябва да е нещо свято дело. Ако А. Кънчев, когото почиташе цял град, когото сам вали-паша беше викал да го направи управител на правителствения чифлик, називаем Номуне, а българската община го канеше за учител и пр., ако такъв човек, казвам, презира всички тия блаженства и отива да се убие млад и зелен за чуждите хора, то защо аз, беден скиталец в чужд град, без всякаква кариера, не се потрудя и подействувам да се запиша, ако е възможно, в това дружество? От друга страна, немалко се смущавах, като си припомнях Изповедникът и Митарствата на блажена Теодора, във верността на които макар и да бях захванал да се съмнявам; но все пак ме смущаваха понякога, а именно, че самоубийците са лишени на оня свят от всякакво блаженство.

За разрешението на тая трудна задача вземах да чета разни книги, дано намеря в тях някакво обяснение, но напразно. В-к Дунав, който писа най-много по убийството на А. Кънчев, казваше, че той бил фантазирана глава, нямал добро поведение, не искал да залавя никаква работа и най-после, като останал без пет пари в джеба си, поискал да избегне в Румъния повечето от дългове, за да търси другари, подобни нему; но като не можал да сполучи в предприятието си, намерил за по-добре да се убие. Тия думи на в. Дунав ме заплетоха още повече. Сещах се аз, че неговът косъм не е дотам чист, защото, ако хора като А. Кънчев се убиват, че нямали пари, то що остава до нас скиталците и до ония, които заспиват много пъти гладни; освен това не ми се вярваше, че той се е лишавал от пари, защото, когато му разтьрси полицията дрехите, намериха се в кесията около десетина златни наполеона. Всичко това добре, но как можеше да повярва човек, че лицата, които пишеха във в. Дунав и които бяха така също учени хора като А. Кънчев, ще си позволят да пишат глупости? Аз вярвах, че всичко, което се пише било във вестници, било в книги, трябва да се взема за чиста монета. Така също и ония лица, които са написали Изповедникът и Митарствата, може да се каже, че са били най-просветените люде. Е добре тогава, кому да вярвам и как да отгатаеш кой е постъпал право?

Понякога питах моите двама приятели да ми разкажат нещо по тоя въпрос, но тия или нищо не ми отговаряха, или пък казваха да си събирам устата, защото Диарбекир не е далеч. Тежко беше по това време в Турция; гласността и свободното слово бяха погребани и ето защо хората не се поверяват един другиму. Не се поверяваха тия за това, защото бесилките и вонещите тъмници смущаваха всекиго и убиваха всякоя честна и деятелна натура.

Най-после моите заключения бяха такива: човек, който се решава да погуби себе си само за това, да не предаде своите братя и да не разплаче множество семейства, той никой път не може да бъде нехранимайко и фантазирана глава, защото е последвал примера на спасителя на человеческия род, който така също погуби себе си за доброто на другите. Тия мои предположения се подкрепиха още по-добре, когато наскоро прочетох една малка книжка под заглавие Отечество и любов, преведена от г. Славейков, в която видях, че и другите хора по света жертвуват себе си за благоденствието на другите и за някаква си свобода и отечество, които така също малко ми бяха познати.