"Записки по българските въстания" - читать интересную книгу автора (Стоянов Захари)IIIСега повече, отколкото по-напред дохождаха на читалището да се срещат с моите приятели разни чужденци: учители, свещеници, търговци, селяни и пр., с които тия говореха на особено, тайно от мене. Аз се пуках от любопитство, но не смеех да попитам за нищо, защото беше ми се забележило няколко пъти, че ако искам да живея в читалището, то трябва да не питам и щото видя да се върши там, пред никого да не говоря повън. Понякога достигах на улицата някои от тия непознати хора, особено селяните, които питах защо са дохождали в читалището и каква работа имат с моите там приятели? Едни от тях казваха, че дошли да си запишат вестник за селото, други да купуват книги и т.н. Пословицата казва, че между каквито хора живееш, такъв и трябва да станеш. Това същото се случи и с мене; малко по малко можах да се науча да не ставам на всяко гърне мерудия. Понякога обаче, като виждах нещо извънредно, пак се забравях и излязвах из търпение. Тъй например, измежду многото подозрителни личности, които идеха на читалището, имаше един господин, който се мая няколко деня в Русчук и който по облеклото си и обнасянието познаваше се, че не е някой прост и долен човек. Но въобразете си, че после няколко деня срещнах тоя същия господин, облечен по-напред с черни дрехи и очила — сега окъсан, с потури и дълга аба, с цървули на краката и една голяма торба на гърба му. Той беше с обръсната брада, почернял и изгорял от слънцето. Аз помислих, че той си е изгубил ума, и без да размишлявам по-надълго, изпречих се напреде му и след като му пожелах добре дошел, попитах какво му се е случило, та е навлякъл на себе си тия просешки дрипи. Наместо отговор непознатият ме изгледа кръвнишки и ускори крачките си из улицата, а голямата торба на гърба му отскачаше. Докато аз се наканя да обадя за всичко видено на моя приятел в читалището, той ме извика настрана и с револвер в ръката, който сега за пръв път виждах, заплаши ме, че ще да ме убие, ако не престана да се взирам в неговите работи и ако се осмеля да кажа нещо пред някои лица за непознатия господин. Иди после това и не се пукай от любопитство! Един ден дойде на читалището един непознат калугер, дотолкова окъсан, щото от появяванието му още на вратата няколко контета, които бяха дошли не да четат, но да се видят едни други, започнаха да се кикотят настрана и да казват: „Що търси лисица на пазар“ Скромният обаче отец не обърна никакво внимание на това. Той поздрави присъствующите и седна до масата при вестниците. Два-три деня после това тоя същият калугерин дойде един път заедно с приятеля ми на читалището, гдето бях само аз. Тия влязоха в библиотеката, като заключиха подиря си вратата. Аз се не стърпях и погледнах през една дупчица в библиотеката: но що да видиш? Скромният дрипав калугер беше съблякъл расото си и запасваше на кръста си една цяла дузина револвери, които моят приятел му подаваше един по един! Моето око се изпълни още повече от това, що видях. Тоя калугер, на когото отпосле научих името, беше отче Матея Преображенски, автор на книгата Оригинален човечец беше тоя отец Матей. Той не знаеше по-далеч от стените на Преображенския манастир, не беше чел ни Русо, ни Маркса, но би му позавидели и френските комунари, и руските нихилисти. За него нямаше нищо свято на тоя свят освен благоденствието на народа му, макар и да носеше на гърба си тежкото калугерско звание. И той, като Левски, почернил се най-напред от нямание друго по-свободно поприще за работа. Отпосле обаче махнал с ръка на св. Василиевите молитви и на акатиста. Като го изгонили събратята му во Христе из манастира, нощно време, ни в туй, ни в онуй време, той пълзеше по дервентските стръмнини да лепи остри сатири на манастирските порти против своите събратя. Няколко години наред той се е занимавал да прави барут, не зная от какви други елементи, непознати до него време. Нарочно той ходеше скъсан, с пожълтяла от времето капа, която била едно време черна, с окърпени габровски калеври, а на расото му трябваше да има кал и в най-сухото време. Ако не беше го преварила смъртта, съставил си бе план да гради манастир в Търновско, който да служи за свърталище на апостоли и бунтовници. Планът му се състоеше в следующето: ще закопай една стара икона в земята до някой извор, а после ще обяви на селяните, че му се явила насън св. Богородица и му казала: „Копай, преподобни Матея, на еди-кое място!…“ Тогава той ще подбере селяните и ще отиде при кладенчето. „Ако се освободи България — говореше той, — аз не искам друго нищо, освен да ме турят управител на калугерите, да направя преобразование в живота им.“ Забележителен е и тоя факт, че колкото други лица от нашето черно духовенство са заслужили на народа, всичките са били отстъпници и донякъде безбожници даже. Такива са: Бозвелията, Левски и пр. Нямаше вече никакво съмнение, че моите двама приятели завеждаха в Русчук българския комитет, а читалището „Зора“ служеше за свърталище на тоя комитет, при всичко че читалищният устав стоеше в златни рамки, който гласеше, че никаква книга или вестник с противно за правителството съдържание не се приемат. Това аз можах да науча и от някои странни работници из другите градове, които доходяха в Русчук и в разговора си, като мислеха и мене, че съм посвятен в дълбоката тайна, изпущаха някои думи. Един от тях например, след като изпразни една-две чаши вино, когато обикновено става човек по-весел и по-съобщителен, между другото каза и тия думи: „Ах, братя, кога ще му дойде времето да поколим турските читаци!“ След като си излезе отче Матея, аз се открих пред приятеля си, че съм видял всичко, какво той даде на калугера, и го молех да ми открие най-после що значат тези работи, като се кълнех напреде му, че никому нищо няма да съобща от онова, което ще ми каже. Той отговори да почакам още малко и всичко ще бъде свършено, стига само аз да си зная устата. Всичко трябваше да стане постепенно. Една вечер намерих върху масата в читалището, между другите вестници, и един сгьнат лист, в началото на който стоеше: „Братия българе!“ „Македонската дружина в Цариград пак иска някои помощи“ — си помислих аз. Но щом прочетох няколко реда от тоя лист, уверих се, че работата е съвсем друга. Сега за пръв път виждах да се говори за такива неща, от които космите на главата ми настръхнаха, и отведнъж пред очите ми се откри онова, за което се съмнявах толкова време. Между другото в тоя лист се говореше и следующето: „Братия българе! Турското правителство е намислило да прибави нови данъци към тия, които вече съществуват и които ние едва ли можем да изплатиме! То е намислило да ни пороби, заедно с жените и децата ни; да ни усвои нивята, лозята и ризите даже от гьрба… И с каква цел се налагат тия нови данъци? За купуванието на нови усъвършенствовани пушки, които ще раздаде на своите солдати, за да ги отправят в нашите гърди! За нас не остава нищо, братия българе, освен да въстанем с оръжие в ръка против нашите петвековни мъчители. За по-добро осъществление на нашата свята цел ние тряба да подадем ръка на сичките поробени народи на Балканския полуостров, които очаква същата съдба; а след окончателното ни освобождение ние ще да създадем бъдещето наше управление по образа на швейцарската федерация5… На оръжие, братия! Смърт на тиранина“ и пр… На края на листа имаше изображен лев, който тъпчеше в краката си турския полумесец. Цели два часа може да се изминаха и аз не пущах още от ръцете си тоя чуден лист, който повтарях и потретях да чета. Думите „На оръжие, братия“, „Смърт на тиранина“ силно подействуваха на мене, щото аз си въобразявах, че не на бяла книга гледам всичко това, а в действителност. Онова, което отдавна време слушах да се говори по улиците от лекомислената младеж, сега стоеше вече напреде ми. Да, аз се считах за щастлив, като че бо’зна какво имане бях придобил, защото можах да иамеря най-после разковничето на толкова въпроси, които ме вълнуваха от по-напред. „Ето коя е била причината, гдето нашите овчари, при всичките им денонощни мъки и трудове, не можеха да се видят с пукната пара в джеба си“ — мислех аз. Ден се не минуваше да не бият турците някого до умиране и да не му вземат дрешките от гърба; но никого не чух да се оплаче против своите угнетители, или пък да отворят дума по кой начин би можали да се отърват. Наистина, че някой се земаше да разказва нещо за руско-турските войни в 1828 и 1854 год., но темата биваше обикновено или как крадели казаците, как се кръстели, преди да пият вино, и пр., и че Русия била обявила война да освободи Божигроб от агарянска ръка, а не и българите. За подобни неща кой си отваряше устата, тия мислеха, че турският ятаган е проводен от провидението и че ако тоя ятаган е захванал да посещава начесто измъчените им членове, вината била пак тяхна, защото станали фармазони(?), не говеели в сряда и петък, а някои млади чапкъни мърсели даже и през Петровите пости, когато старите им прадеди държали и понеделниците. Когато се оплачех на баща си, че турците ми взели цървулите от краката, то той викаше и се караше пак на мене, защото с неблагоприличното си отнасяние може би да съм оскърбил с нещо агите. „Покорната глава сабля я не сечело“ — говореше той. От друга страна обаче, не можех да повярвам как е възможно да се борят българите с турското царство, когато това последното има топове и пр., а ние сме с голи ръце: „За това да си имат грижата ония, които са написали тоя лист“ — си помислих аз и се залових да вадя копие от тоя последния, за да го науча изуст, тъй щото когато се случи да говори някой, че господ си дигнал вече берекета от земята и че той наказвал ония свои раби, които обичал — да им запуши устата, или пък ако се случи да се завърна при моите овчари, да им отворя очите, че главната причина за техните страдания не са вълчите празници и петъците, но — турският ятаган. Пет реда не бях успял да напиша още от казаното възвание, когато се похлопа на вратата и моят приятел влезе, като каза, че уж забравил нещо, а всъщност идването не беше за друго нищо, освен да вземе от ръцете ми възванието; може би и да ме е гледал през прозореца, когато го четех. Той го взе от мене и каза, че принадлежало на Петраки Златов, името на когото действително беше написано в заглавието на листа. Пак недоразумение. Аз мислех, че измежду хората като Петракя, който носеше на гърдите си турска петала, който беше чиновник в конака и верен турски човек, и между ония, които викаха против турските зулуми — не може да има нищо общо. Изминаха се още няколко месеца, в разстояние на които видях още много чудни и секретни неща да се вършат в читалището. Единът от приятелите ми отсъствуваше твърде начесто от града; той ходеше из България и Румъния и беше станал по-откровен и съобщителен в някои работи, които служеха като предисловие. Между другото той разказваше за някого си Васил Левски-Дяконът, който отдавна време ходел из България да проповядва бунт против турците, как той във всеки град си преправял името, на едно място се показвал търговец, на друго — свещеник, на трето — овчар и така нататък. Благодарение на моето поведение, най-после бях щастлив да ми се открие съществуванието на Българския революционен комитет. Късно една вечер в зданието на читалището аз и още двама души бяхме посвятени в тайната. След като се заключиха всичките врата и се спуснаха пердетата на прозорците, приятелят ни с револвер в ръка изложи предварително в кратки думи, че няколко младежи в България, като се уверили, че положението на българския народ никой път не може да се подобри и че всички стремления към образование и просвещение са немислими да станат и да принесат ожидаемата полза дотогава, докато господаруват над нас турците, по примера да другите народи съставили патриотически общества под название „революционерни комитети“, главната задача на които ще бъде да подигнат българския народ на въстание против турците и пр., и пр. После това той прочете множество възвания и правила за целта на тия комитети и длъжностите на членовете, от които считам за неизлишно да поместя само устава, който съдържа най-интересните правила и който е твърде малко познат на читателите. Ето тоя устав: 1) Български революционни централни комитет има цел да освободи България чрез революция, морална и с оръжие. Формата на бъдещето българско управление ще бъде неопределена до онова време, дорде българското освобождение не стане дело свършено. 2) За да бъде изпълнена тая цел, позволява се сяко средство: пропаганда, печат, оръжие, огън, смърт и пр. 3) Ние, българите, желаеме да живеем със сичките наши съседи дружественно, а особено със сърбите и черногорците, които съчувствуват на нашите стремления, и с румъните, с които нашата съдба е тясно свързана, и желаем да съставим с тях федерация из свободни земи. 4) Ние желаеме, щото тая земя, 5) Нека сяка народност, както и секи човек, уварди своята свобода и да се управлява по своята собствена воля. Ние не желаеме чуждото, т.е. онова, щото не е наше; но не желаеме да дадеме и другимо своето. 6) Ние нямаме претензии за исторически права и затова оставяме на самият народ да реши своята съдба и да яви с кой отдел на съюза желае да се присъедини: със сръбския ли, с българския ли, с румънския ли, или с гръцкия — следователно у нас не могат и да бъдат въпроси за границите. 7) Ние желаем за себе си свобода народна, свобода лична и свобода религиозна; с една дума, свобода человеческа и затова желаеме такава съща свобода и на нашите приятели и съседи. Ние не желаеме да владееме над другиго и затова не дозволяваме да ни 8) Ние причисляваме в числото на нашите врагове и противници и ония български изроди и 9) Ние принимаваме и гърците в числото на нашите приятели и съюзници, ако само тия се откажат от своите досегашни панеллинически цели и от своите исторически претензии. 10) Ние не въставаме против турския народ, а против турското правителство и против ония турци, които го подкрепят и бранят. С една дума, ние считаме за приятели сичките народи и народности, които съчувствуват на нашето свещенно и честно дело, без да гледаме на вяра и на народност. Чл. 1. Българският революционни централни комитет има в ръцете си такава една власт, каквато и сяко привременно правителсгво. Той трябва Чл. 2. Българският революционни централни комитет ще прави споразумение с другите народи, съседни и отдалечени, които имат същите цели. Чл. 1. Както Българският революционни централни комитет, така и секи частен Български рвволюционни комитет се съставят от некомпрометирани пред българския народ българе, т.е. от родолюбци и от решителни, тайни и постоянни лица. Чл. 2. Местопребиванието на централния комитет е неизвестно: то е насякъде и никъде — затова и секи член, дето и да бъде, може да представлява сичкия централен комитет, ако само той има в ръцете си пълномощно писмо. Чл. 3. За изпълнение на предначертаната си цел централният комитет съставлява и Чл. 4. За наказание на престъпленията и за нагледвание на работите на частните комитети централният комитет има и Чл. 5. За улеснение на сношенията между централния и частните комитети са съставени Чл. 1. Както централният, така и секи частен комитет се съставлява от следующите лица: а) председател, б) подпредседател, в) касиерин, и г) неопределено число членове, които ще разделят длъжностите помежду си, съобразно със способностите на секи един. Чл. 2. Първото лице на централния комитет ще да се избира по вишегласие от упълномощените лица на частните комитети. Това лице ще да избира другите членове за централния комитет. Чл. 3. Частните комитети ще да съставляват комисия, която ще нагледва работите на централния комитет. Ако стане нужда, то тая комисия или упълномощените лица от частните комитети ще избират и назначават ново лице, което ще застъпи работата на първото лице. Чл. 4. Членовете на тайната полиция ще да се избират само от централния комитет. Числото на тия членове е неопределено. Чл. 5. Секи частен комитет ще да си има нужното число членове за тайната поща, според чл. 5, гл. II. Чл. I. Централният комитет ще стъпя в сношение с дейци и от други народности относително за народната ни цел: той ще да заключава заеми в името на българския народ; той ще да прави споразумения за съюзи; с една дума, той ще да върши сичко, което изисква сполуката на нашето народно освобождение. Чл. 2. Централният комитет подир освобождението на България ще да дава най-точна сметка за сичките приети помощи и за тяхното употребление. Секи член от тоя комитет е отговорен не само за себе си, но и за другите членове, негови другари; а най-много е отговорно първото лице, на което се дава преимуществено правото да избира другите членове, според гл. III, чл. 2. Чл. 3. Председателите на централния и на частните комитети имат право да свикат извънредни събрания, когато и да стане нуждно. Чл. 4. Председателят е длъжен да нагледва изпълняват ли длъжностите си подпредседателят, касиеринът и другите членове. Чл. 5. Подпредседателите са помощници на председателите. Чл. 6. Касиеринът на централния комитет ще да приема пари от частните комитети или от други кои и да е места и ще да дава разписка под номер; той ще да ги записва в касиерската книга и ще явява за тях и на комитета, за да се записват и в главната комитетска книга. Чл. 7. Касиеринът на централния комитет ще дава пари насякаде и за сичко, но само с разрешението на комитета. Сяко едно решение, за да се дадат пари, трябва да е приемено. Чл. 8. Касиеринът на секи частен комитет ще събира пари от комитетските членове и от други родолюбиви лица, на които ще да дава разписки за приетото количество. Тия пари ще да се дават на главния касиерин само по заповедта на централния комитет. Чл. 9. Секи частен комитет ще да се старае да приготовлява хора за бой, според чл. 1, гл. I, като полага особени грижи за събирание пари, които са потребни за поддържанието на комитетските нужди и преди, и подир захващанието на революцията. Чл. 10. Частните комитети са длъжни да съобщават на централния комитет: а) от колко села се състои околността им; б) в кое село колко жители има, от каква са народност и по колко; в) колко има българи юнаци, способни да носят оръжие, и колко са готови на пръв позив; г) колко оръжие има и какво е; д) има ли в околността им хора, способни за войводи, и на кое място се намират; е) колко може да се събере в нужно време жито, ечимик, сено, слама и сичко, щото е потребно за хората и за животните; ж) колко може да има волове, овце, крави, коне, кози и др.; з) колко яхъри има и за по колко животни. Чл. 11. Никой от частните комитети не може да стъпя в сношение с дейци от други народности относително за народната ни цел, освен с позволението на централния комитет, който има това право, според чл. 4, гл. I. Чл. 12. Секи член — от който и от какъвто и да е комитет, — ако бъде принуден да се отдалечи от града или от селото, гдето живее, той е длъжен да каже на комитета, от които зависи. Чл. 13. Секи член от революционарните работници трябва да знае сам и да таи на сърцето си онова, което му е поверено. Той не тряба да казва — не тряба даже ни да загатва за такива работи — ни на любовници, ни на жена, ни на деца, нито другиму, който може да издаде тайната. Само на ония, които могат да пазят тайната, той може да позагатне нещо и когато вече се увери, че и тия желаят заедно с него да делят щастие и нещастае на бойното поле, то може да гн приеме като членове, със съизволението на частния комитет, под който и той зависи. Чл. 14. Ако някой от революционерите падне в беда, то секи от другарите му, т.е. секи революционарен член, е длъжен да му помогне, като види известния знак. Чл. 15. Ако се появи някой непознат човек и ако поиска в името на централния комитет да буни иарода или да прави други подобни неща, то ако би той имал даже и нужния знак (може би откраднат или земен със силата на оръжието) — в такъв случай, който член и да е, щом види това, е длъжен да яви на централния комитет; а пък човекът ще се преследва и убива от тайната полиция. Чл. 16. Ако се случи да падне лозинката в неприятелски ръце, то в такъв случай, който из членовете и да се научи за това, длъжен е изведнаж да яви работата на своя комитет. Чл. 17. Ако някой революционарен член се научи, че неприятелите кроят нещо тайно, той тряба изведнаж да яви работата на централния комитет; а ако може, то и на другите частни комитети. Чл. 18. Тайната полиция е длъжна: а) да нагледва тайно делата на революционарните работници в града си и да ги сьобщава на централния комитет: б) да изпитва и да се уверява в точността и във верността на тайната поща; в) да шпионира турските шпиони, да следува стъпка в стъпка делата на турската полиция и сичко да съобщава на централния комитет; г) да гледа, щото заповедите на централния комитет да се извършват, т.е. да наказва престъпниците на закона; д) споразуменията на полицията с централния комитет ще да стават само с едно лице, което централният комитет е назначил и което е в същото време управител на другите членове. Чл. 19. Членовете на тайната поща тряба да са хора тайни и юнаци. Тия са длъжни да пренасят писмата и писмените или устните решения и заповеди на комитетите вярно и буквално, без да притурят нещо от себе си и без да заборавят нещо от поръченията, които им са направени. Чл. 20. Войводите са длъжни: а) да прегледат позициите по Българско; б) да избират и определят бранителни точки и да направят нужните фортификациални планове за укреплението им; в) да назначат операционните и комуникационните линии; г) да направат план за революцията; д) да приготвят нужния военен закон; и е) най-после, Чл. 21. Секи член, който приима участие в работата за освобождението на България, е длъжен да разумее и да изучи добре съдържанието на тоя устав. Чл. 1. Централният комитет ще се снабдява с пари: а) като прави заеми, дето и да намери, в името на българския народ; б) като приема събраните помощи от частните комитети; и в) като употреби, със съгласието на частните комитети, каквито начини и да намери за най-добри. Чл. 1. С хора (било за войводи, било за полицейски членове, било за действующи на пръв път войници) централният комитет ще да се снабдява или направо сам, или чрез частните комитети, според наредбата, която ще той да им даде. Чл. 1. Централният комитет зема на себе длъжност да въоружава постъпенно ония членове из частните комитети, които са способни да носят оръжие. Чл. 2. Оръжията, които централният комитет ще да набавлява, тряба да се прегледват от такива хора, които разумяват от оръжие. Чл. 1. Секи член от централния или от частните комитети, като влезе в работата, ще да полага клетва. Чл. 2. Който иска да земе участие в работата ни, той тряба да има препоръка от някого из познайните вече революционни работници. Чл. 3. Когато на някого от работниците са препоръчи някой вънкашен човек, то той тряба по-напред да го изпита кой е той, отде иде, какво иска, какви му са мислите и пр. После сичко това, той е длъжен да яви за сичко на централния комитет, като прибави още и добър опис на физиономията му и въобще на сичките му характеристически свойства; а пък него да го задържи дотогава, додето приеме отговор от комитета. Чл. 4. Когато на комитета са обади, че някой си — изпроводен от някого или от някое дружество — иска да влезе в споразумение, то той (комитетът) е длъжен да яви на тайната полиция, за да го изпита; а пък в същото време да се увери и сам писменно или устно от човека, когото нарочно тряба да проводи до ония, които са препоръчали най-напред работника или пък направо до оногова, от когото той казва, че е бил изпроводен. Когато комитетът са увери, че проводеният или препоръчаният човек е чист, то влазя с него в споразумение, и то посредством едного човека, когото е той сам отредил. Чл. 5. Войводите се приемат според чл. 2, 3, гл. VIII, със следующето само прибавление: когато някой войвода се яви на централния комитет и иска да бъде приет, то той по-напред тряба да положи изпит от нужните военни познания пред комисията, която е наредил централният комитет. Тогава, според знанията си, той ще да заеме приличното си място. Без изпит не е приет ни един войвода. Чл 1. Смъртните наказания щат да се извършват тайно; а в случай на нужда и на явни места, посред пладне. Чл. 2. Наказанията щат да извършват ония от членовете на тайната полиция, на които се падне жребие. Чл. 3. Осъжданията и смъртните наказания ще стават само по заповед на централния комитет. Чл. 4. Ако някой, бил войвода, бил член на комитета, централен или частен; с една дума, бил кой бил, дръзне да издаде нещо на неприятеля, ще да се накаже със Чл. 5. Ако някой от влиятелните българе или войводи — подкупен от чуждо правителство или от друго частно лице — поиска да пречи в работата, под какъвто начин и да е, то такъв ще се счита за неприятел на отечеството ни и ще да се накаже със Чл. 6. Ако някой очерни народната ни свобода, т.е. ако наруши правото и на други народности, като нас страждущи, то и такъв ще да се счита за неприятел на отечеството ни и ще се наказва със смърт. Чл. 7. Ако някой не припознае централния комитет и поиска да се опита да вдигне бунт на своя глава, то за първи път само ще да му се напомни да се спре от предприятието си; а ако това напомнювание не помогне, то той ще да се накаже със Чл. 8. Ако някой от членовете на тайната полиция се откаже да извърши заповедта, която му е наложена от централния комитет, то ще да се накаже със Чл. 9. Ако някой от служителите, като например председателя или друг някой, поиска да злоупотреби служебната си власт, то за пръв път само ще да се лиши от службата си; повтором ще да се изключи из числото на работниците, като се накара най-напред писмено да припознае погрешката си и да я поднесе на комитета; а ако и след това са покаже обиден и отмъстителен, то ще да се накаже със Чл. 10. Ако някой от членовете на тайната поща или други някой дръзне да отвори или да унищожи някое служебно писмо, то ще да се накаже със Чл. 11. Ако някой от касиерите издаде за нещо пари без знанието на централния комитет или ако земе и да усвои и най-малката част от поверените му суми, то ще да се накаже Централният революционен български комитет, в името на сичките ония, които са го избрали, упълномощили, увластили, уверен в своята тайна полиция и в I. Само Централният революционни комитет има длъжност да даде знак за общонародно въстание; а други никой няма никакво право да издава революционарни прокламации и да буни народа без знанието на Българския централни революционни комитет. II. Никой от българските войводи или чорбаджии няма право да представлява българския народ пред другите народности или да прави уговори с тях без знанието на централния комитет. III. Никой няма право да съставлява какъвто и да е революционарен комитет без знанието на централния комитет. Настоящият устав са нареди, одобри и потвърди с общото съгласие на упълномощените представители от частните български революционни комитети и ще трае до захващанието на революцията, когато с общото съгласие на централния и на частните комитети ще да се измени по обстоятелствата. Когато се захване революцията, то Българският централен комитет ще да свика депутати от сичките частни комитети, за да се нареди друго устройство. С една дума, тогава силата на тоя устав пада и се замеща с други военен закон, когото войводите, със съгласието на централния комитет, ще да наредят според обстоятелствата. |
|
|