"Записки по българските въстания" - читать интересную книгу автора (Стоянов Захари)

IV

Дордето трая прочитанието на тоя устав, както и прокламации и правила, аз не си дигах очите да погледна настрана да не би да изгубя някоя дума. „Честото повтаряние думите — «привременно правителство», «тайни полиции», «пощи» и пр. — си мислех аз — показва най-добре, че тая работа не е шега.“ Получих клетва, че ще работя от всичката си душа и сърце за доброто и преуспяванието на революционния комитет, доколкото ми стигат силите; радвах се безпримерно и се гордеях, че съм се сподобил да се приема в него.

Приятелят в читалището, който завеждаше комитетските работи в Русчук, беше Никола Обретенов, момък не от богатите и знатни фамилии, скромен слуга на читалището и несвършил никъде високо образование. Той беше се посвятил всецяло на святото дело, заедно с всичката си фамилия. Двамата му по-големи братя, които минали с Хаджи Димитровата чета — единът беше осъден на вечно заточение в Акия, а на другия донесли главата в Търново. Той щял да придружи братята си в тая чета още в 1868 г., но Стефан Караджата го изпъдил в Гюргево, по причина че бил още малък. Благодарение нему и на огненото перо на Л. Каравелова, със съчиненията на когото твърде наскоро се запознах, искрата на патриотизма, която досега беше непонятна за мене, пламна вече с всичката ярост. Тия съчинения на българския патриот и списател бяха: в. „Свобода“ и „Независимост“, повестите „Неда“, „Стоян войвода“, „На чужд гроб без сълзи плачат“, „Хаджи Ничо“ и пр. Освен това от тях аз започнах своята деятелност, които ходех да продавам из града.

Сега ми разясни Н. Обретенов на подробно, че още за пръв път като се видял с мене, имал намерение да ми открие работите на комитета, но отложил това, за да ме изпита по-добре, за което и ме приел да живея на читалището. В това време, когато аз влязох в комитета, той беше в пълната си деятелност; във всичките почти градове из България и Тракия имаше основани комитети, с много или малко членове. Тия последните се приемаха след дълги изпитвания най-много между учителите, свещениците и еснафите. От чорбаджиите, по-първите търговци, дипломираните учени комитетът се вардеше като от турците, защото на тия хора гечинмекът беше добър, следователно малко ги тях интересуваше съдбата на България6. За по-добро доказателство на това служи и тоя факт, че в Русчук комитетът се управляваше от скромни слуги, в Шумен от кундураджии: Кръстю Кичюкът, Рахаил Мощето и пр.; в Търново — от един сиромах книговезец, Христо Иванов, Христо Караминков, халачин, Иван хаджи Димитров, бакърджия; в Чирпан — от Стою Филипов, куюмджия, Георги Данчев, фотографин; в Хасково — от Мирчо Попов и П. Берковски — учители; в Панагюрище — Найден Дринов, ханджия; в Коприщица — Петко Кундураджията; село Царацово — Иван Арабаджията и Божил Георгев — прости селяни; в Стара Загора — тоже кундураджии, Кольо Ганчев и Господин Михайловски, Никола Райнов — ханджия; в Търново-Сеймен — Стефан Георгиев, хлебар, Гано Атанасов и Койчо Георгиев, ханджии; в Ловеч — братя поп Луканови и пр., и пр. Видните богаташи, тежките търговци, учените и пр. не са вземали участие в революционния комитет с твърде малки изключения. Който се съмнява в моите думи, то нека разпита и изучи: има ли някъде по гората гроб на богаташ, на тежък търговец и на учен из Францня или другаде? Има ли да е обесен някой от тях? Може би някъде, но кой казва, че има правило без изключение? Напротив, гдето има мерзости, калпазанлък, хищничество, там учените ще да ги намериш повече. Черковният въпрос, въстанието, превратът в България и пр. са ясни доказателства. Никой селски учител, колкото и да е той безсъвестен, не е съветвал своите събратя да си променят язика и да го заместят с руския. Никой не е хулил своя народ дипломатически, че е без патриотизъм: а българският екзарх Йосиф направи това. Идете после това и уверявайте, че учението създава характери! Поразителен е още и тоя факт, че ни един робертколежки възпитаник не взе участие в редовете на борците за българската свобода. Заведение на свободолюбива държава изкарва роби!… Освен Васил Левски и Ангел Кънчев имаше и други апостоли по това време (1870–1873 г.), измежду които по-главни бяха: Димитьр Общият, обесен в София, Христо Иванов, книговезецът, Атанас Узунов, който поиска да убие хаджи Ставря в Хасково, гдето и биде хванат, отче Матея Преображенски, Н. Обретенов, Ст. Стамболов и пр. Тоя последният, който застъпи мястото на Левски, Кънчева и Узунова, в късо време можа да развие гореща деятелност между патриотическите общества, които бяха отслабнали малко после софийското приключение, благодарение на убедителното му слово.

Комитети в България се съобщаваха един с друг чрез тайни пощи. Любопитни бяха тайните писма, които, макар и да попаднеха в неприятелски ръце, твърде мъчно можеше да се разбира нещо от тях, защото съдържанието им беше алегорическо. Ето съдържанието на едно от тия писма, изпратено из Търново, от Иван хаджи Димитров до Н. Обретенов в Русе:

Трябва да ви кажа и това, че всичките градове из България бяха прекръстени от комитета с други имена, взети из българската история, които употребяваха в писмата. Така например Търново се именуваше Асен; Русчук — Кубрат; Сливен — Славомир, Стара Загора — Атил; Лясковец — Аспарух; Котел — Софрония; Варна — Еремия; Шумен — Крум; Разград — Мирослав; Плевен — Любомир; Ловеч — Иван Шишман; Троян — Боян; Сопот — Самуил; Пловдив — Делиян; Т. Пазарджик — Докум; Карлово — Стамаш(?); Хасково — Цоко; Одрин — Гръмник; Свищов — Алцеко; Габрово — Перун; Тетевен — Кардан; Орхане — Сарсаул; София — Роман; Враца — Борис; Етрополе — Драко; Тулча — Рашумир; Никопол — Ситом ир; Лом-паланка — Амасия; Ряхово — Нотов; Видин…

В останалите градове из България, като Силистра, Хаджиолу-Пазарджик, Берковица, Кюстендил, Джумая, па даже и Казанлък, не е имало основани комитети, та затова и не се споменават в горния списък. Така също и лицата, до които адресираха писмата по разни градове, наместо техните собствени имена, надписваха се до ония личности, които малко-много бяха познати на турците за верни хора на султана; а тайният куриер, който беше длъжен да носи тия писма, знаеше кому да ги даде. Тъй например комитетските писма, които се получаваха в Русчук, носеха надпис: „До господин Петраки Златов, Иванчо ефенди Чорапчиев или Селвели Чорбаджиев“; в Търново — до „Стефана Карагьозов и Тодор Шишков“; във Видин — до „Севастаки ефенди“; в Стара Загора — до „Хаджи Господина“; в Сливен — до „Иван Сароолу“; в Шумен — до „Димча Чорбаджи“, и пр.

По-късно, а именно в 1874 год., съобщението между тайните комитети стана по-лесно, защото много писма с революционно съдържание се изпращаха чрез самата турска поща. Тоя кураж придобиха комитетите тогава, когато се въведе в кореспонденцията им да пишат писмата си с химическо мастило8. Употреблението на това последното имаше тая добрина, че колкото и да се взираше човек, не можеше да познае писаното с просто око. После, като се намокреше книгата с друга една жидкост, всичко излязваше наяве. За да не бъде само бяла книга в плика, пишеха от едната страна на писмото или просто „много здраве от мене до тебе“, или пък „приех честното ви от 5-й того“, както захващат търговците своите писма.

И така, аз бях вече член на революционния комитет. При всичко, че отведнъж не ми се откриха тайните на тоя комитет, но пак можах да узная много неща. Освен дома на Н. Обретенов, който служеше като убежище на разни апостоли, куриери и пр., така също и народното читалище „Зора“ беше преобърнато на скривалище за различни комитетски принадлежности. В залата която служеше за занимание, над голямата маса горе на тавана, дъската на която се закачаше лампата, беше откъртена изкуствено и при всичко че се виждаха на нея много гвоздеи, но тия бяха прерязани отвътре, тъй щото тя се държеше само на дългата кука, на която висеше лампата денонощно. Тук на това място, т.е. отвътре дъската в тавана, стоеше скрит печатът на комитета. Той имаше големина колкото една бяла меджедия с надпис „Български революционен комитет“ и посред изобразен лев. На това същото място се държаха още и други разни фалшиви печати на турски язик, направени от восък и калай, на които бяха написани по-главните градове на България. Тия служеха за подправянието на турски тескерета, които така също, както и други разни паспорти, бяха в разположението на Русчукския революционен комитет. На друго място, а именно под стълбите, гдето така също бяха извадени гвоздеите, имаше цяла библиотека книги, всичките от съчиненията на Л. Каравелов, единствения по него време революционен списател, които книги, както и вестниците на същия списател „Свобода“ и „Независимост“ комитетът разпространяваше между народа.

Долу в избата под зданието на същото читалище имаше изкопана дупка, в която стоеше едно газено тенеке, пълно с различни отрови, които бяха доставени от българските ученици в Букурещкото медицинско лице. Тия бяха предназначени за враговете на българския народ. Главното обаче място, гдето се сьхрняваха всичките комитетски принадлежности в Русчук, не беше читалището. То се намираше в къщата на Н. Обретенов, под строгия надзор на старата му майка, баба Тонка. Нейната скромна къщица беше подкопана под основата и преобърната на скривалище, в което не само оръжия и други неща се държаха, но имаше място да се скрият и няколко души апостоли. Оръжията, запретените книги и вестници те пренасяха от Гюргево повечето от жени, на които полицията по-малко внимание обръщаше. Тия жени бяха сама баба Тонка, дъщеря й Петрана, съпругата на покойния Л. Каравелов — Наталия — и Тодорка Казанджиева от Гюргево. Бях свидетел един път, когато Наталия Каравелова пристигна от Румъния с оръжия, които носеше на себе си, отдолу под дрехите. Двете сабли, които бяха окачени на раменете й с дебели сиджимени върви, бяха се впили в месата й, докато дойде от Букурещ до Русчук. Разбира се, че когато гледаше човек как тия слаби жени рискуваха живота си за общото дело, то искрата на патриотизма се увеличаваше още повече. Много пъти тия същите патриотки са пренасяли и някои комитетски писма с по-важно съдържание. В по-главните градове комитетът си имаше определени къщи, в които отиваха апостолите и куриерите. В Търново бе къщата на Ив. хаджи Димитров; в Русчук — къщата на баба Тонка; в Гюргево — у Димитра Ив. Горов; в Пловдив — у Христаки Търнев; в Ловеч — у братя Луканови; в Карлово — у Ганя Маджереца; в Царацово — у Ивана Арабаджията и пр. По-късно комитетът в Русчук разполагаше с няколко каика по Дунава, между Русчук и Гюргево, които пренасяха оръжия, хора и пр. Когато се случеше да носят пушки, тия ги спущаха във водата, вързани с върва, от каика и спираха пред дома на баба Тонка, който се намира покрай самия бряг на Дунава. Нощно време отиваше някой да ги извади и ги донасяше у бабини Тонкини. Всичките каичкии бяха власи, с изключение на управителя им бай Димитър, който беше българин и човек на комитета.