"Ловът на „Червения октомври“" - читать интересную книгу автора (Кланси Том)

Москва

Кабинетът му не беше най-големият в Кремъл, но подхождаше на нуждите му. Адмирал Юри Илич Падорин се появяваше на работа в седем всяка сутрин след пътуването с кола от шестстайния му апартамент на Кутузовски проспект. Големите прозорци на кабинета гледаха отвисоко към стените на Кремъл. Тези, които му предлагаха изглед към Москва река, сега бяха напълно замръзнали. Гледката не липсваше на Падорин, въпреки че кариерата му беше започнала преди четиридесет години като командир на речен катер, превозващ провизии по Волга до Сталинград. Сега Падорин беше най-висшият политически офицер в Съветския флот. Работа му бяха хората, не корабите.

Минавайки покрай секретаря си, мъж на около четиридесет години, той кимна рязко. Волнонаемният скочи на крака и последва адмирала във вътрешния кабинет, за да му помогне да свали шинела. На синята военноморска куртка на Падорин блестяха орденски ленти и златната звезда на най-желаната награда в съветската армия — Герой на Съветския съюз. Беше я спечелил още като луничав двадесетгодишен младеж, сновящ нагоре-надолу по Волга. Това бяха добри времена, си казваше той, когато трябваше да се крие от бомбите на германските „щуки“ и от неточния артилерийски огън на фашистите, опитващи се да спрат ескадрата му. Както повечето мъже, той не помнеше смразяващия ужас от битката.

Беше вторник сутрин и на бюрото му го очакваше цяла купчина поща. Секретарят му донесе чайник и чаша — обичайната руска стъклена чаша в метална рамка, но неговата беше от чисто сребро. Падорин беше работил дълго и усърдно, докато получи привилегиите, свързани с този кабинет. Той се настани в стола си и първо прегледа разузнавателните донесения, копия от информация, която се изпращаше всяка сутрин и вечер на оперативния командващ на съветския флот. Един политически офицер трябваше да бъде държан в течение на домогванията на империалистите, така че да може да инструктира хората си как да отговорят на заплахата.

Следваше официалната вътрешна поща на Народния комисариат на флота и Министерството на отбраната. Той имаше достъп до цялата кореспонденция на комисариата, докато тази на министерството беше внимателно подбирана, тъй като съветските въоръжени сили споделяха възможно най-малко информация. Този ден нямаше много поща и от двете места. Обичайното заседание в понеделник следобед беше свършило по-голямата част от работата за тази седмица и почти всичко, към което Падорин имаше отношение, беше предоставено за изпълнение на подчинените му. Той си наля втора чаша чай и отвори нов пакет цигари без филтър — навик, който не можеше да изостави въпреки леката сърдечна криза преди няколко години. Прегледа настолния си календар — до десет нямаше никакви среши.

Почти на дъното на купчината се намираше официално изглеждащ плик от Северния флот. Кодовият номер в горния ляв ъгъл показваше, че идва от „Червения октомври“. Не беше ли току-що прочел нещо по този въпрос?

Падорин прерови паметта си. Така, Рамиус не се е явил в своя район на учението? Той сви рамене. Ракетните подводници трябваше да бъдат неуловими и старият адмирал нямаше да бъде особено изненадан, ако Рамиус в момента дърпаше нечии опашки. Синът на Александър Рамиус беше примадона, която явно гради култ към собствената си личност: задържаше някои от обучаваните от него офицери и освобождаваше други. Падорин не можеше да не признае, че отхвърлените за строева служба бяха станали отлични замполити и бяха показали повече строеви знания, отколкото беше необходимо. Но дори и така, Рамиус беше капитан, който трябваше да бъде наблюдаван. Понякога Падорин го подозираше, че е повече моряк, отколкото комунист. От друга страна, баща му беше образец на партиен член и герой от Великата отечествена война. А синът? Години на отлични изяви, както и дълги години на вярно партийно членство. Той беше известен с енергичното си участие на събранията и няколко брилянтни есета. Хората в морския отдел на ГРУ8, съветското военно разузнавателно управление, докладваха, че империалистите го считат за опасен и опитен противник. Добре, помисли Падорин, копелетата трябва да се страхуват от хората ни. Вниманието му се върна отново към плика.

„Червения октомври“, ето това беше напълно подходящо име за боен кораб. Не само заради революцията, променила завинаги световната история, но и заради тракторния завод със същото име. Много сутрини Падорин беше поглеждал на запад от Сталинград, за да види дали фабриката продължава да съществува като символ на съветските бойци, сражавали се с хитлеристките бандити. Пликът носеше клеймо „поверително“ и секретарят не го беше отварял, както правеше с останалата рутинна поща. Адмиралът извади от чекмеджето нож за отваряне на писма. Беше предмет, свързан със сантиментален спомен и служил му дълги години. Когато първият му катер бе потънал под него в една топла августовска нощ на 1942 година, той бе доплувал до брега и върху му се бе нахвърлил германски младок, който не бе очаквал съпротива от полуудавен моряк. Падорин го бе изненадал, забивайки ножа си в гърдите му, при което острието се бе счупило наполовина. По-късно един машинист го бе заострил. Това вече не беше истински нож, но Падорин не искаше да изхвърли сувенира си.

„Другарю адмирал“, започваше писмото, но машинописът беше задраскан и заменен с написаното на ръка „Чичо Юри“. Така Рамиус се обръщаше шеговито към него преди няколко години, когато Падорин беше старши политически офицер на Северния флот. „Благодаря ти за доверието и възможността, която ми даде, да командвам този чудесен кораб!“ Рамиус беше длъжен да е благодарен, помисли Падорин. Заслужил или не, такъв пост не се дава на…

Какво? Падорин спря да чете и след това започна отначало. Забравената му цигара догоря в пепелника, докато Той стигна до края на първата страница. Шега! Рамиус беше известен с шегите си, но за тази щеше да си плати. Беше отишъл твърде далеч. Падорин обърна страницата.

„Това не е шега, чичо Юри. Марко.“

Падорин спря и погледна през прозореца. Кремълската стена в тази си част беше хранилище от ниши за праха на верните партийни членове. Не, той не е прочел писмото вярно. Започна отново, а ръцете му затрепериха.

Падорин имаше пряка линия с адмирал Горшков, която не минаваше през никакви ординарци или секретари.

— Другарю адмирал, тук е Падорин.

— Добро утро, Юри — обади се Горшков любезно.

— Трябва да те видя незабавно. Тук има една работа…

— Каква работа? — попита Горшков предпазливо.

— Трябва да я обсъдим на четири очи. Идвам веднага. — Той по никакъв начин не би обсъждал създалото се положение по телефона, защото знаеше, че е подслушван.