"Ловът на „Червения октомври“" - читать интересную книгу автора (Кланси Том)

Американската подводница „Далас“

Операторът втори клас на сонар Роналд Джоунс беше изпаднал в обичайния си унес, както забеляза дивизионният му командир. Младият, прекъснал образованието си колежанин, се беше прегърбил над изпитателния си стенд с отпуснато тяло, затворени очи и лице, скрито зад празния израз, който придобиваше, когато слушаше на скъпия си личен касетофон някоя от многобройните си касети с музика на Бах. Джоунс беше човек, който категоризираше касетите си по техните дефекти — накъсано темпо на пиано, нескопосана флейта, неуверена валдхорна. Той слушаше звуците на морето със същото разграничаващо напрежение. Във всички флоти по света подводничарите бяха считани за странна порода, а те от своя страна гледаха на хидроакустиците като на чудаци. Въпреки това странностите им бяха сред най-толерираните в армията. Заместник-командирът обичаше да разказва истории за един старши сонарен оператор, с когото служил две години — мъж, който патрулирал с ракетни подводници в един и същи район през цялата си кариера. Той опознал така добре гърбавите китове, които прекарвали лятото в района, че започнал да ги вика по име. След уволнението си постъпил на работа в океанографския институт в Уудс Хоул, където се отнасяли към странностите му по-скоро със страхопочитание, отколкото с насмешка.

Преди три години Джоунс бил помолен да напусне Калифорнийския технически институт по средата на първата година. Той си направил една от остроумните шегички, с които студентите на този институт били известни, само че тя не намерила почва. Сега служеше във флота, за да осигури средства за завръщането си. Намерението му беше да защити докторат по кибернетика и обработка на сигнали. След получаване на степента щеше да постъпи на работа във военноморската изследователска лаборатория. Лейтенант Томпсън вярваше в това. При постъпването си на „Далас“ шест месеца по-рано той беше прочел досиетата на всичките си подчинени. Коефициентът на интелигентност на Джоунс беше 158 — най-високият на лодката. Той имаше невъзмутим израз на лицето и тъжни кафяви очи, които жените намираха за неустоими. На брега Джоунс бе имал толкова похождения, че биха могли да съсипят цяло отделение морски пехотинци. Лейтенантът не можеше да го разбере. Самият той бе футболен герой в Анаполис, а Джоунс — кокалесто момченце, което слуша Бах. Не, не му беше ясно.

Ударната подводница на САЩ „Далас“ от клас 688 се намираше на четиридесет мили от брега на Исландия и приближаваше към пункта си за патрулиране под кодовото име „Тол Буут“. Беше закъсняла с два дни. Една седмица преди това подводницата бе участвала във военните маневри на НАТО „Пъргав делфин“, отложена с няколко дни, защото най-лошото време в Северния Атлантик от двадесет години насам беше забавило другите кораби. В това учение „Далас“ беше използвала отвратителното време, за да се промъкне и разгроми условната вражеска формация. Това беше още една превъзходна изява на „Далас“ и на нейния капитан — капитан II ранг Барт Манкузо, един от най-младите подводни командири във флота на САЩ. Изпълнението на задачата бе последвано от вежлива покана в базата „Суифтшуъ“ на Британските военноморски сили в Шотландия и американските моряци още не можеха да се преборят с махмурлука след празненството. Сега им бе поставена друга задача — продължение на подводната игра в Атлантика. В продължение на три седмици „Далас“ трябваше да следи движението по „червения маршрут номер едно“.

През последните четиринадесет месеца съветските подводници бяха използвали странна, но ефективна тактика за откъсване от следящите ги американци и англичани. На югозапад от Исландия руските подводници се втурваха към Рейкджейнс Ридж — верига от подводни възвишения, насочена към дълбините на Атлантическия басейн. Пръснати на разстояния от половин до пет мили, тези планини с острите си като нож била от вулканичен произход съперничеха по размер на Алпите. Върховете им се намираха на около триста метра под бурната повърхност на Северния Атлантик. До края на шестдесетте години подводниците почти избягваха да се доближават до тези върхове и още по-малко да се промушват до безчислените долини. През седемдесетте години съветските лодки бяха забелязани да патрулират около веригата през всички сезони и във всякакво време, обикаляйки района надлъж и нашир. След това, четиринадесет месеца преди сегашното патрулиране на „Далас“, американската „Лос Анджелис“ бе преследвала съветска ударна подводница клас „Виктор II“. „Виктор“ заобиколила исландския бряг и се спуснала в дълбокото, наближавайки веригата. „Лос Анджелис“ я последвала. „Виктор“ се движила с осем възела, докато преминала през първата двойка подводни върхове, позната като „Близнаците на Тор“. Неочаквано развила максималната си скорост и поела на югозапад. Шкиперът на „Лос Анджелис“ направил опит да тръгне по следите на „Виктор“, но се провалил. Въпреки че подводниците от класа 688 бяха по-бързи от старите „Виктор“, руската подводница просто не намалила скоростта си в продължение на петнадесет часа, както се установило по-късно.

На пръв поглед опасността не изглеждаше чак толкова голяма. Подводниците разполагаха с прецизни инерционни навигационни системи, способни да определят местоположението с точност до няколкостотин метра всяка секунда. Но „Виктор“ заобикаляла канарите, сякаш капитанът й ги виждал, както изтребител се върти из каньон, за да избегне ракетен противовъздушен огън. „Лос Анджелис“ не могла да продължи преследването между скалите. При всяка скорост над двадесет възела пасивните и активните й сонари, включително дълбокомерът, ставали безполезни. По тази причина „Лос Анджелис“ плавала почти сляпа. По думите на командира й по-късно, това било като да управляваш лек автомобил с изцяло боядисани стъкла, въртейки волана по карта и хронометър. Теоретически било възможно, но капитанът бързо разбрал, че инерционната навигационна система прави грешки от неколкостотин метра и положението се усложнявало от гравитационни смущения. За капак на всичко картите му били направени за надводни кораби. Знаело се, че предмети на по-големи дълбочини от няколкостотин метра са изместени на мили разстояние, но това дотогава не интересувало никого. Промеждутъците между планините станали по-малки, отколкото кумулативната му навигационна грешка и рано или късно той щял да се забие в някой планински скат с повече от тридесет възела в час. Капитанът дал заден ход и „Виктор“ се изплъзнала.

В началото бяха развивани теории, че руснаците по някакъв начин са маркирали един определен маршрут, който подводниците им следваха с висока скорост. Руските капитани бяха известни с лудите си акробатични номера, но може би разчитаха и на някаква комбинация от инерционни системи, магнитни или жирокомпаси, настроени да следват определен маршрут. Тази теория остана недоразвита, защото през следващите седмици се установи, че руските подводници препускаха през планинската верига по различни маршрути. Единственото нещо, което американските и английските подводници можеха да направят, бе да спират периодично и да определят със сонари местоположението си и след това да побързат да ги настигнат. Но руските подводници никога не намаляваха скоростта и подводниците от класовете 688 и „Трафалгар“ продължаваха да изостават.

„Далас“ се намираше в пункт Тол Буут, за да наблюдава преминаващите руски подводници, да следи входа към коридора, който в американския флот се наричаше „червения маршрут номер едно“, и да слухти за всяко външно доказателство за нововъдението, позволяващо на руснаците да преминават през веригата така безгрижно. Преди да са го прекопирали, за американците съществуваха три непривлекателни варианта: можеха да продължават да губят контакт с руснаците, можеха да посрещат ударните подводници на познатите изходи на маршрута или да разположат цяла нова система за хидроакустично разузнаване.

Унесът на Джоунс продължи десет минути — по-дълго от друг път. Той обикновено определяше контакта за далеч по-кратко време. Сега морякът се облегна назад и запали цигара.

— Май се докопах до нещо, господин Томпсън.

— Какво е то? — приведе се Томпсън към преградата.

— Не зная. — Джоунс взе резервните слушалки и ги подаде на офицера. — Чуйте, сър.

Самият Томпсън беше кандидат за магистър по електроника и специалист по конструиране на сонарни системи. Очите му се затвориха плътно, докато се съсредоточаваше върху звука, който наподобяваше неясно нискочестотно ръмжене или може би свистене. Той не можеше да определи с точност. Послуша няколко минути, преди да остави слушалките, и поклати глава.

— Долових го преди половин час на страничната антена — каза Джоунс. Имаше предвид подсистема на многофункционалната хидроакустична станция BQQ-5 на подводницата. Основният й компонент се състоеше от купол с диаметър пет метра и половина, разположен при вълнореза. Куполът се използваше едновременно за активни и пасивни операции. Новост в системата беше комплектът от пасивни сензори, които бяха монтирани по протежение на шестдесет метра от двете страни на корпуса. Това беше механичен аналог на сетивните органи по тялото на акула. — Загубих го, пак го хванах, отново го загубих и пак го засякох — продължи Джоунс. — Това не е звук от витло, нито от кит или риба. Повече прилича на вода, течаща по тръба, като се изключи това, че този забавен шум се появява и изчезва. Както и да е, пеленгът е приблизително две-пет-нула. Това означава, че източникът се намира между нас и Исландия, тоест не много далеч.

— Дай да видим на какво прилича. Може би това ще ни подскаже нещо.

Джоунс свали от една кука кабел с два щепсела. Вкара единия в контакта на хидроакустичния си пулт, а другия — в жака на близкия осцилоскоп. Двамата мъже загубиха няколко минути в работа върху хидроакустичните прибори, за да изолират сигнала. Достигнаха до непостоянна синусоидална крива, която всеки път успяваха да задържат едва за няколко секунди.

— Непостоянна — промърмори Томпсън.

— Да, странно е. Чува се постоянна, но не изглежда постоянна. Разбирате ли какво искам да кажа, Томпсън?

— Не, ти имаш по-добър слух.

— Това е, защото слушам по-добра музика, сър. Рокбоклукът е смърт за слуха.

Томпсън знаеше, че е прав, но за един дипломант на Анаполис не беше необходимо да го чува от редник. Старите ленти със записи на Джанис Джоплин си бяха лично негова работа.

— Давай нататък.

— Да, сър. — Джоунс издърпа щепсела от осцилоскопа и го вкара в панел отляво на хидроакустичното табло непосредствено до компютърния терминал.

По време на последния основен ремонт „Далас“ беше получила и една много специална играчка заедно с хидроакустичната станция BQQ-5. Наречена ВС-10, тя представляваше най-мощният компютър, монтиран някога на подводница. Макар размерите му да бяха приблизително колкото на канцеларско бюро, цената надхвърляше пет милиона долара и извършваше по осемдесет милиона операции в секунда. В компютъра бяха използвани новоразработени 64-битови процесори и най-съвременни обработващи програми. Обемната му памет можеше с лекота да поеме компютърните нужди на цяла ескадра от подводници. Предвиждаше се до пет години всяка ударна подводница да бъде оборудвана с такъв компютър. Задачата му, доста сходна на тази на значително по-голямата система за хидроакустично разузнаване, беше да обработва и анализира хидроакустични сигнали. ВС-10 отделяше околния шум и другите естествени морски звуци, класифицирайки и идентифицирайки само произвежданите от човек. Той можеше да идентифицира името на кораба само по индивидуалната му акустична характеристика подобно на установяването на самоличността по пръстов отпечатък или гласов тембър.

Програмното му осигуряване беше също толкова важно, колкото и самият компютър. Четири години по-рано един доктор на науките по геофизика, работещ в геофизическата лаборатория на Калифорнийския технически университет, бе създал програма от шестстотин хиляди операции, предназначена за предсказване на земетресения. Проблемът, към който програмата беше насочена, се състоеше в отделяне на сигнал от шум. Тя се справи със затрудненията на сеизмолозите, като разграничи случайните шумове, постоянно отчитани от сеизмографите, от действително необичайните сигнали, предшестващи сеизмично събитие.

Министерството на отбраната предостави за пръв път програмата на Командването за техническо оборудване на Военновъздушните сили, което я намери напълно задоволителна за задачите си при контролиране на ядрените взривове из целия свят в съответствие с договорите за ограничаване на въоръженията. Научноизследователската военноморска лаборатория също я преработи за свои собствени цели. Макар и не напълно подходяща за сеизмични предвиждания, програмата се оказа изключително добра за анализиране на хидроакустични сигнали. Програмата беше известна във флота като система-алгоритъм за обработка на сигнали (САОС).

ВЪВЕЖДАНЕ СИГНАЛ САОС, изписа Джоунс на монитора.

ГОТОВ, незабавно отговори компютърът.

ИЗПЪЛНЯВАЙ.

ИЗПЪЛНЯВАМ.

Въпреки фантастичната скорост на ВС-10, шестстотинте хиляди операции на програмата, накъсани от безбройни преходи, се нуждаеха от време, в което машината да отдели естествените звуци чрез критериите си за случайни профили и след това да се съсредоточи върху аномалните сигнали. Бяха необходими двадесет секунди — цяла вечност при компютрите. Отговорът се изписа на монитора. Джоунс натисна клавиш, за да направи копие на матричния принтер.

— Хм — откъсна той листа. — „Аномален сигнал, оценен като разместване на магма“. Това е начинът, по който САОС иска да каже „вземи две аспиринчета и си гледай работата“.

Томпсън се разсмя. Въпреки всичкия шум, който бе съпровождал новата система, популярността й във флота беше незначителна.

— Помниш ли докладите в Англия? Нещо за сеизмична дейност около Исландия, както през шестдесетте години, когато островът изригна.

Джоунс запали нова цигара. Той познаваше студента, който първоначално бе съставил това недоносче, наречено САОС. Единият от проблемите беше, че то имаше гадния навик да анализира погрешни сигнали, което не можеше да се разбере от резултатите. Освен това, тъй като програмата е била създадена основно за наблюдение на сеизмични явления, Джоунс подозираше, че тя е склонна да тълкува аномалиите именно като сеизмични. Той не харесваше тази вродена склонност и допускаше, че научно-изследователската лаборатория не я бе отстранила напълно. Едно нещо беше да се използват компютрите като средство и съвсем друго да им се позволи да мислят вместо човека. И като капак на всичко те винаги откриваха нови морски звуци, които никой и никога не бе долавял и още по-малко класифицирал.

— Сър, честотата е напълно погрешна поради една причинна — никъде не е достатъчно ниска. Дали да не опитам да хвана този сигнал с R-15? — Джоунс имаше предвид буксирната антена от пасивни сензори, която „Далас“ влачеше след себе си на малка скорост.

В този момент влезе капитан Манкузо с неизменната чаша кафе в ръка. Ако имаше нещо плашещо в капитана, помисли Томпсън, това е талантът му да се появява винаги, когато става нещо. Да не би да е опасъл целия кораб с микрофони?

— Просто минавах оттук — обясни той небрежно. — Какво става в този прекрасен ден? — облегна се капитанът на преградата. Той беше дребен мъж, едва метър и петдесет и пет сантиметра висок, който през целия си живот се беше борил за линията си, но вече губеше поради добрата храна на подводницата и липсата на физически упражнения. Тъмните му очи бяха оградени с присмехулни бръчици, които ставаха по-дълбоки винаги когато се готвеше да извърти номер на някой друг кораб.

Ден ли беше, запита се Томпсън. Шестчасовите дежурства на подводницата бяха предназначени за удобство в работата, но след няколко смени трябваше да се натиска бутона на ръчния часовник, за да се определи дали е ден или нощ — в противен случай дневниците можеха да бъдат попълнени погрешно.

— Шкипер, Джоунс попадна на странен сигнал на страничната антена. Компютърът твърди, че е магмено разместване.

— И Джоунси не е съгласен с него — за Манкузо не беше необходимо да пита.

— Не, сър, капитане. Не съм. Не зная какво е, но съм сигурен, че не е това.

— Отново ти срещу машината.

— Шкипер, САОС работи добре през повечето време, но понякога се държи като идиот. — Епитетът, използван от Джоунс, беше най-силната ругатня на електрониците. — Първо, честотата е изцяло погрешна.

— Добре, ти какво мислиш?

— Не зная, капитане. Не е шум от витло, нито пък някой от естествените звуци, които съм чувал. Освен това… — Джоунс беше поразен от непринудеността на разговора с командващия офицер дори и след три години на ядрената подводница. Екипажът на „Далас“ беше като едно голямо семейство, защото всички се трудеха изключително усърдно. Капитанът беше бащата. Помощник-капитанът, съгласяваха се всички с готовност, беше майката. Офицерите бяха юношите, а редниците и сержантите бяха децата. Най-важно от всичко беше, че ако имаше да се каже нещо, капитанът го изслушваше. За Джоунс това означаваше много.

Манкузо кимна замислено.

— Добре, продължавай да се занимаваш. Няма смисъл да се оставя цялата тая скъпа машинария да бездейства.

Джоунс се ухили. Някога беше разказал на капитана с пълни подробности как от това оборудване би могъл да направи най-добрата в света стереоуредба. Манкузо бе изтъкнал, че това няма да е голямо постижение, тъй като само хидроакустичното оборудване в тази стая струва над двадесет милиона долара.

— Господи! — изпъна се младши операторът в стола си. — Някой стъпи на газта.

Джоунс беше ръководител на хидроакустичната смяна. Другите двама дежурни отбелязаха новия сигнал. Джоунс превключи слушалките си към жака на буксирната антена, а двамата офицери се отдръпнаха, за да не му пречат. Той извади бележник и записа времето, преди да се заеме с контролните прибори. BQR-15 беше най-чувствителната хидроакустична уредба на подводницата, но чувствителността й не беше необходима за този контакт.

— По дяволите — промърмори тихо Джоунс.

— „Чарли“ — обади се младшият оператор.

Джоунс поклати глава.

— „Виктор“. Със сигурност е клас „Виктор“. Движи се с тридесет възела — страшни избухвания от кавитационен шум, — копае страхотни дупки във водата и не му пука кой го чува. Пеленг нула-пет-нула. Шкипер, около нас е чисто, а сигналът е едва доловим. Не е близо. — Това беше най-приблизителната оценка за разстояние, която Джоунс можеше да даде. „Не е близо“ означаваше всичко, което се намираше на повече от десет мили. Той се върна към контролните си прибори. — Мисля, че познавам този приятел. Това е този с огънатата лопатка на витлото — звучи, сякаш около него се е усукала верига.

— Прехвърли го на високоговорителя — нареди Манкузо на Томпсън. Не искаше да притеснява операторите. Лейтенантът вече беше започнал да въвежда сигнала във ВС-10.

Високоговорителят, монтиран на преградната стена, можеше да държи четирицифрена цена във всеки магазин за стереоуредби заради чистотата на звука и съвършената си динамика и, както всичко друго в подводницата клас 688, беше най-доброто, което можеше да се купи с пари. Докато Джоунс работеше със звуковите прибори, те чуха виещото цвърчене от кавитацията на витло, пронизителния писък, отдаван на огънатата лопатка, и дълбокото ръмжене от работещия на пълни обороти реактор. Следващото нещо, което Манкузо чу, бе принтерът.

— Клас „Виктор I“, номер шест — заяви Томпсън.

— Точно така — кимна Джоунс. — „Вик“ — шест, пеленг все още нула-пет-нула. — Той мушна мундщука в слушалките си. — Контакт, сонар, имаме контакт. Клас „Виктор“, пеленг нула-пет-нула, измерена скорост на целта тридесет възела.

Манкузо се приведе към галерията и се обърна към лейтенант Пат Маниън, дежурен по кораб.

— Пат, попълни състава на групата за съпровождане и управление на огъня.

— Тъй вярно, капитане.

— Чакай малко! — вдигна ръка Джоунс. — Хванах още една — завъртя той няколко ръчки. — Тази е клас „Чарли“. Дяволите да ме вземат, ако и тя не прави дупка. Малко по на изток, пеленг нула-седем-три, скорост около двадесет и осем възела. Познаваме и този приятел. Да, „Чарли II“, номер единадесет. — Джоунс отдръпна слушалката от едното си ухо и погледна Манкузо. — Шкипер, руснаците да не правят днес състезание на подводници?

— Не са ме предупреждавали. Разбира се, ние тук не получаваме спортни вестници — разсмя се тихо Манкузо, разклащайки кафето в чашата си и криейки истинските си мисли. Какво, по дяволите, ставаше? — Предполагам, че трябва да отида отпред и да видя каква е тая работа. Спорна работа, момчета.

Той измина няколкото крачки напред към щурмовия център. Маниън бе поел управлението заедно с един младши дежурен по кораб и седем старшини. Оператор първи клас по управление на огъня въвеждаше данни от анализатора за движението на целта в компютъра Марк 117. Друг офицер въвеждаше корекции, за да поеме контрола върху следенето на целите. В това нямаше нищо необичайно. Цялата смяна вършеше работата си бързо, но без напрежение, което се постигаше с години на обучение и тренировки. Докато подразделенията на другите родове войски обикновено се упражняваха срещу съюзници или срещу самите себе си в съперничество с тактиката на Източния блок, ударните подводници на флота играеха с истински противник и без прекъсване. Подводниците действаха в реална бойна обстановка.

— Имаме си компания — забеляза Маниън.

— Не са много близо — обади се лейтенант Чарлз Гудмън. — Пеленгите не са се променили дори с косъм.

— Контакт, сонар. — Гласът беше на Джоунс и Манкузо отговори.

— Контакт. Какво има, Джоунси?

— Хванахме още една, сър. „Алфа 3“, пеленг нула-пет-пет. Чува се като земетресение, сър, но съвсем неясно.

— „Алфа 3“? Старата ни приятелка „Политовский“. Скоро не сме се натъквали на нея. Нещо друго да ми кажеш?

— Предположение, сър. Първо избълбука и след това утихна, като че ли прави завой. Мисля, че се отправя насам. Малко съмнително, сър. Долавяме и още един шум на североизток. Много е объркващо, за да го разберем веднага. Работим по въпроса.

— Добре, чудесно, Джоунси. Продължавай.

— Разбира се, капитане.

Манкузо се усмихна, остави телефонната слушалка и вдигна поглед към Маниън.

— Знаеш ли, Пат, понякога се питам дали Джоунси не е отчасти магьосник.

Маниън погледна към схемите, които Гудмън чертаеше върху хартия, за да поддържа компютърната обработка на данните за определяне на целта.

— Той е доста добър. Проблемът е, че вярва, че ние работим за него.

— В този момент го правим. — Джоунс беше техните очи и уши и Манкузо беше доволен, че го има.

— Чък? — обърна се Манкузо към лейтенант Гудмън.

— Пеленг постоянен и при трите контакта, сър. — Което означаваше, че целите се отправят към „Далас“. Също така означаваше, че не могат да обработят данните за дистанция, необходими за вземане на решение за стрелба. Не че всички искаха да стрелят, но това беше целта на учението.

— Пат, я да излезем малко на простор. Придвижи ни на около десет мили източно — заповяда Манкузо небрежно. Имаше две причини за тази заповед. Първо, щяха да установят базова линия, от която да изчислят с компютъра евентуалното разстояние до целта. Второ, по-дълбоките води щяха да създадат по-добри акустични условия, откривайки за тях отдалечената полоса на хидроакустична конвергенция. Капитанът огледа внимателно схемата, преценявайки тактическата ситуация, докато навигаторът даваше необходимите команди.

Бартоломео Манкузо беше син на бръснар, който затваряше всяка есен бръснарницата си в Сисеро, щата Илинойс, за да ходи на лов за елени в Мичиган. Барт придружавал баща си при тези ловувания, застрелял първия си елен още ненавършил дванайсет и продължил да го прави всяка следваща година, докато влязъл във военноморската академия. Никога след това ловът не му липсвал. Откакто станал офицер на ядрена подводница, се научил на много по-развлекателна игра. Сега ходеше на лов за хора.

Два часа по-късно иззвъня алармен звънец на ELF-радиото в свързочния пункт на подводницата. Както всички ядрени подводници, „Далас“ също влачеше дълга антена, настроена на изключително ниската честота на предавател, разположен в централната част на САЩ. Каналът покриваше досадно тясна информационна лента. За разлика от телевизионните канали, които предаваха хиляди, хиляди частици информация в един кадър, ELF-радиото подаваше данните бавно — приблизително един знак на всеки трийсет секунди. Дежурният радиооператор изчака търпеливо информацията да се запише на лентата. Когато съобщението свърши, той пусна лентата на висока скорост и преписа съобщението, подавайки го на свързочния офицер, който го очакваше с кодовата си книжка.

В действителност сигналът не беше код, а „еднократен“ шифър. Всеки шест месеца се издаваше книжка за ползване на подводниците, която беше попълнена с произволни транспозиции за всяка буква от сигнала. Всяка трибуквена група в тази книжка отговаряше на предварително определена дума или фраза от друга книжка. Дешифрирането на съобщението на ръка отне по-малко от три минути и когато завърши, то бе отнесено на капитана в щурмовия пункт.

Командващ подводните сили в района на Атлантика беше големият шеф на Манкузо вицеадмирал Винсент Галъри. Очевидно възрастният мъж възнамеряваше да прегрупира цялата си войска. Следващият сигнал за тревога, AAA — разбира се, шифрован, — щеше да ги подгони да слязат до дълбочината на перископната антена, за да получат по-подробни инструкции чрез SSIX — станцията на подводницата за сателитна информация — от геосинхронния комуникационен спътник, използван изключително от подводниците.

Тактическата обстановка се изясняваше, въпреки че стратегически изводи на този етап не бяха възможни. Придвижването им с десет мили на изток позволи да се получи достатъчна информация за дистанцията до първоначалните три контакта и до друга „Алфа“, която се бе появила няколко минути по-късно. Първият от контактите, с „Вик 6“, вече беше в обсега на торпедата. Едно от тях, „Марк 48“, беше вече насочено към нея и капитанът й но никакъв начин не би могъл да знае за присъствието на „Далас“. „Вик 6“ беше елен в очите на Манкузо, но сезонът за лов още не беше настъпил.

Макар и не бързи като „Виктор“ и „Чарли“ и с десет възела по-бавни от по-малките „Алфа“, „Далас“ и другите подводници от нейния клас можеха да се движат почти безшумно с около двадесет възела. Това беше триумф на технологичната и конструктивната мисъл, продукт на десетилетия труд. Но движението без да те засекат е полезно за ловеца само ако вижда плячката. Сонарите губят ефективността си, ако носещата ги платформа увеличи скоростта си. BQQ-5 на „Далас“ запазваше двайсетпроцентова ефективност при двайсет възела в час, което не беше много весело. Подводниците, придвижващи се с висока скорост от една точка в друга, бяха слепи и неспособни да навредят на никого. В резултат оперативната схема на ударните подводници приличаше твърде много на тази на пехотата. При пехотинците тя се наричаше „прибежка и прикриване“, а при подводниците — „спринтиране и дрейфване“. След като открие целта, подводницата се втурва към по-изгодна позиция, спира, за да захване отново жертвата си, след това се хвърля пак напред, докато овладее стрелкова позиция. Плячката на подводницата също се движи и ако подводницата успее да заеме позиция пред нея, не й остава нищо друго, освен да спре и да чака момента за решителен удар.

Подводничарският занаят изисква не само умение, а и усет, и артистичен подход, мономаниакална самоувереност и агресивността на професионален боксьор. Манкузо притежаваше всички тези качества. Той бе прекарал петнайсет години в изучаване на занаята и цяло поколение командири бяха служили при него като младши офицери, бяха го слушали внимателно при честите дискусии на маса, което правеше подводничарството съвсем човешка професия. Времето на брега бе запълвано с изучаване на различни компютъризирани моделиращи устройства, посещения на семинари, сравняване на записки и идеи с колегите. На борда на надводни кораби и противолодъчни самолети той се бе научил как „врагът“ — моряците на надводни кораби — играеше своята собствена ловна игра.

Подводничарите имаха едно мото: „Съществуват два вида кораби — подводници и цели.“ Какво ще преследва „Далас“, запита се Манкузо. Руски подводници? Е, ако това беше играта и руснаците препускаха наоколо по този начин, тя щеше да бъде съвсем лесна. Той и „Суифтшуъ“ току-що бяха надхитрили цял отбор от противолодъчни специалисти на НАТО — мъже, чиито страни зависеха от способността им да запазят морските пътища свободни. Подводницата и екипажът му бяха проявили качества, каквито всеки мъж би искал да притежава. Джоунс беше един от десетте най-добри оператори на хидроакустични системи във флота. Присъствието му позволяваше на Манкузо да бъде подготвен за всякаква игра. Както и при откриване на ловния сезон, всички странични съображения изчезваха. Той се превръщаше в оръжие.