"Воини в сянка (Специалните сили — поглед отвътре)" - читать интересную книгу автора (Кланси Том, Стайнър Карл, Колц Тони)

Наникъде

От 1946 до 1951 г. армията продължи да проявява интерес към създаването на капацитет за водене на нетрадиционна война и извърши множество научни изследвания, но на практика не се случи нищо конкретно. Тъй като съществуваше прецедентът с рейнджърите, едно от изследванията разглеждаше възможността за създаване на група рейнджъри, която да изпълнява както подобни на джедбъргските тренировъчни и обучаващи мисии, така и бързи, изненадващи атаки в тила на врага от рейнджърски тип. Друго изследване предложи създаването на военна сила за специални операции, като се използват войници бежанци от сателитните на Съветския съюз страни в Източна Европа, мнозина от които притежаваха богат опит за водене на нетрадиционна война срещу нацистите. Тези мъже можеха да бъдат привлечени съгласно условията на закона „Лодж“, който позволяваше на чужденци да служат във военните части на Съединените щати и след две години да получат американско поданство. Това щеше да бъде един вид американски чуждестранен легион от специални части.

За нещастие имаше не повече от 3 000 души за създаването на такава военна сила, което не беше достатъчна бройка (въпреки че по-късно доброволците по закона „Лодж“ се превърнаха в основна съставна част на първите специални сили).

От тези предложения не произлезе нищо.

Подобно на всички джедбърги, Арън Банк бе запознат донякъде с техниките за психологическа война, като разпространяване на слухове за повдигане морала на цивилното население, предизвикване на страх у врага или разпространяване на фалшива информация. Но Банк никога не си бе представял, че самият той ще бъде изпратен в екип за психологическа война. Той просто не беше обучен за такава дейност.

Но в началото на 1951 г. му се случи именно това. Банк, вече полковник, се намираше в Корея с бойното си подразделение — 187-ма въздушнопреносима бойна група, когато получи заповед да се върне в Щатите и да се яви на разположение на щаба за психологическа война под командването на бригаден генерал Робърт Маклуър.

Маклуър, забележителен човек, бе ръководил психологическата война (и по-точно я бе създал от нищото) в Европа за Айзенхауер и след войната ръководеше програмата за денацификация на съюзническото военно правителство в Германия. Избухването на Корейската война му посочи необходимостта от ново изграждане на капацитет за психологически операции.

Като човек на Айзенхауер, отговарящ за психологическата война, Маклуър често координираше операциите си с щаба на БСС и по такъв начин бе влязъл в контакт с подразделението за специални операции на БСС. Той беше впечатлен от видяното и когато настъпи времето сам да възобнови психологическите операции, настоя с успех в екипа му да бъдат включени и специални операции. За тази цел Маклуър събра Банк с още един забележителен човек — брилянтен и много енергичен подполковник на име Ръсел Волкман. Работата им се състоеше във връщането на специалните операции в армията.

Когато японците завзеха Филипините през първите дни на американското участие във Втората световна война, Волкман бе един от онези безстрашни американци, които не се предадоха. Той се присъедини към филипинските войници и още неколцина американци на остров Лусон за организиране на партизанска съпротива срещу японците. По думите на Банк:

За да почете приноса на партизаните за победата, Макартър осигури на Волкман — вече полковник — място на официалната маса при капитулацията9.

Банк, Волкман и Маклуър обединиха опита и изследванията си и се заеха с разрешаване на многобройните въпроси, които занимаваха отдавна експертите по нетрадиционна война: рейнджърски модел или модел на специални операции/партизанска поддръжка; проблеми на командването и контрола, щаба, логистиката и полевите операции; въпросът как да се използват чужденците по закона „Лодж“ и т.н. Тези въпроси щяха да продължат да занимават експертите по специални военни действия през следващите пет десетилетия.

Сухопътните сили свалиха за известно време от дневния си ред въпроси за рейнджърите, като разформироваха съществуващите части и създадоха училище за рейнджъри, където боен и друг подбран персонал щеше да получава рейнджърско обучение и после да се завръща по частите си. Това беше добра новина за Арън Банк, който предпочиташе БСС пред модела на рейнджърите за специални операции. Тъй като армията все още се нуждаеше от дълбокопроникващи, дълготрайни операции, разформироването на рейнджърските части щеше да освободи места за техния персонал.

Малко след това Банк и Волкман бяха натоварени със съставянето на схема за организацията и екипировката (СОИ) — последната стъпка, необходима за създаването на една военна част. Сега въпросите бяха: как да се създадат военни подразделения, които да оперират гъвкаво и находчиво в нестандартни ситуации? Колко големи трябва да бъдат оперативните екипи? Как трябва да бъдат окомплектовани?

Банк предпочиташе да събере група от отлично обучени мъже, които можеха да бъдат организирани в подразделения, създадени за целите на конкретни мисии. Но поради различни бюрократични причини в армията идеята не беше осъществима. БСС предложи два вече утвърдени модела: екипа „Джедбърг“ от трима души и оперативните групи от трийсет души. Макар и не толкова гъвкави или секретни, колкото би бил всеки екип „Джедбърг“, оперативните групи бяха в състояние да осъществяват преки внезапни нападения срещу трудни мишени далеч зад фронтовите линии или партизански действия в региони, където нямаше местни партизани. Възможността оперативните групи да бъдат разделяни на екипи от по петнайсет човека за по-голяма гъвкавост даде на Банк друга идея: защо да не създаде едно основно подразделение на специалните войски, което да бъде малко по-голямо и с по-големи възможности от малкия екип „Джедбърг“, но по-малко от ударните подразделения на оперативните групи? От тази негова идея се появи А-отделението (или А-екипът) на специалните войски. Първоначално това бяха оперативни групи с намален наполовина състав от 15 души, но скоро се превърнаха в подразделенията от 12 души на съвременните специални войски. Командваше ги капитан, с лейтенант за заместник (по-късно главен сержант), а останалият състав се състоеше от опитни войници. Всички трябваше да бъдат тясно специализирани, но заради гъвкавостта и многото задачи се налагаше да има по двама специалисти от всяка специалност. Щеше да има двама оръжейни специалисти, двама свързочни специалисти, двама медици и т.н. Всички щяха да бъдат обучени и в другите специалности — не като специалисти, разбира се, за да могат да се справят бързо и с другите задачи. Всички щяха да бъдат обучени като парашутисти и рейнджъри, но в началото малцина от екипите можеха да говорят свободно езика на страната, в която екипът щеше да действа. По-късно всеки войник от специалните сили получаваше подробно и на много високо ниво езиково и културно обучение.

А-отделението беше (и е) малко подразделение, което не притежава само по себе си голяма огнева мощ, но в ограничения си формат имаше много класа и опит. Същевременно то бе и много гъвкаво — разделяш едно на две и разполагаш с нещо много подобно на екип „Джедбърг“. Обединяваш две А-отделения и разполагаш с оперативна група.

А-отделението щеше да действа на терена в страна мишена. Б-отделение, обикновено командвано от майор, подпомогнат от двама други офицери и деветима войници, щеше да командва три А-отделения — обикновено от някое централно местоположение като голям град или регионална столица.

В-отделение със същия комплект офицери и войници щеше да командва три Б-отделения — обикновено от националната столица на страната мишена. В-отделението щеше да се командва от подполковник, който щеше да разполага със заместник майор.

Три В-отделения съставяха група, която се командваше от полковник. Групите имаха (и все още имат) регионална ориентация.

Мисията на специалните сили според дефиницията на СОИ е (по същество): „да проникнат по въздух, море или земя дълбоко в контролираната от врага територия и оставайки там, да организират, екипират, обучат, контролират и ръководят местния потенциал в осъществяването на операциите на специалните сили“. Операциите на специалните сили бяха дефинирани като: „организацията на съпротивителни движения и действия на техните съставни мрежи, водене на партизанска война, събиране на разузнавателни сведения, шпионаж, саботаж, подривна дейност, и дейности, свързани с бягство и избягване на врага“.

Всички тези хора щяха да се нуждаят от място за подслон и място за офиси, лекции и обучение. Имаха нужда и от център, където можеха да се изучават, дебатират и развиват теорията и практиката, политиката и доктрината, техниките и тактиките на специалните операции и нетрадиционните военни действия. Ако се бе изпълнило желанието на Арън Банк и Ръсел Волкман, щеше да има специален комплекс за тази цел — специален център и военна школа. Но тъй като засега специалните войски бяха съставна част на отдела за психологическа война, специалният център и военната школа щяха да започнат съществуването си като допълнение към един проектиран Център за психологическа война, който генерал Маклуър възнамеряваше да разположи във Форт Браг, Северна Каролина. Този център беше одобрен през март 1952 година. Той щеше временно да се командва от Банк. Същевременно Банк щеше да стане за по-продължителен период командир на първото активирано подразделение — 10-та група на специалните сили, която щеше да съсредоточи дейността си в Европа.

След това започна окомплектоването на личния състав, което в началото бе съсредоточено върху въздушнопреносимите сили, рейнджърите и доброволците по закона „Лодж“. „Зелените барети“ все още попълват състава си предимно от въздушнопреносимите сили и частите на рейнджърите.

На 19-ти юни 1952 г. Банк активира подразделението и пое командването му. „На сутрешната проверка — пише той — присъстваха седем войници, едни главен сержант и аз.“ Но броят им бързо нараства.

По-късно същата година 10-та група беше изпратена в Бад Толц на юг от Мюнхен, Германия, но след като бе разделена на две. Останалата в Щатите половина се превърна в новоорганизираната 77-ма група на специалните сили.

Маклуър, Банк и Волкман — заедно с много, много други, които им помогнаха, съветваха и подкрепяха — положиха добре и подобаващо началото на специалните сили на Съединените щати.

Но през онези дни това все още беше малка и периферна организация. До деня през 1961 г., когато специалните сили на Съединените щати доживяха да получат дефиниция какво всъщност представляват.