"Воини в сянка (Специалните сили — поглед отвътре)" - читать интересную книгу автора (Кланси Том, Стайнър Карл, Колц Тони)

III.Воин на воините

Моментът, в който специалните сили получиха дефиницията си, бе на 12-ти октомври 1961 г. в клуба „Род енд Гън“ близо до езерото Маккелар във Форт Браг, Северна Каролина. Присъстваха командирът на новите специални сили, неотдавна произведеният в звание бригаден генерал Бил Ярбъро, военният съветник на президента Джон Ф. Кенеди генерал-майор Честър В. (Тед) Клифтън, самият президент Кенеди и различни други видни личности.

На пръв поглед Кенеди пристигна във Форт Браг с две цели. Едната беше да наблюдава 82-ра въздушнопреносима армейска дивизия, строена на летище „Симънс“ с развети знамена и с цялото си въоръжение и екипировка — Клифтън чувстваше, че за младия президент ще бъде от полза да наблюдава как една цяла армейска дивизия се разгръща пред очите му. Но другата причина представляваше истинската цел на пътуването и Клифтън, президентът и Бил Ярбъро съзнаваха добре това. Целта бе Кенеди да се запознае с възможностите на специалните сили.

Президентът вече имаше благоприятно отношение към специалните операции. За него те бяха изпълнени с романтика, а той винаги се отнасяше благосклонно към романтиката. Но за него бе много по-важно, че специалните сили притежават потенциал за действия, които той силно желаеше да бъдат осъществени.

По онова време Кенеди притежаваше визия, която малцина от лидерите на нацията споделяха. Той съзнаваше вероятността от скорошно замесване на Съединените щати в конфликт, който щеше да предизвика нов вид заплахи. По неговите думи, ние бяхме изправени пред „друг тип война“, различна от тази, която познавахме, и тя представляваше предизвикателство към обичайните ни начини за воюване, бидейки „нова с интензитета си, древна по произхода си — водена от партизани, саботьори, въстаници, убийци; войни от засада, вместо на бойното поле; с тайно проникване в тила, вместо с открита агресия, стремяща се към победа чрез подкопаване и изтощаване силите на врага, вместо чрез открит бой с него. Тя налага в ситуациите, в които ще се сблъскаме с нея, една съвсем нова стратегия и изцяло различна военна сила.“

Клифтън и Ярбъро стигнаха до извода, че едно живо, вълнуващо и подходящо организирано представяне на специалните сили със сигурност ще демонстрира на техния главнокомандващ вече притежаваната от армията военна сила, необходима за надмощие на това ново полесражение. Наистина тя бе далеч от пълното си окомплектоване и изграждане, но Ярбъро смяташе, че е в състояние да демонстрира необходимото за изграждането й ядро.

Като още един благоприятен признак в този ден и за пръв път на официално събитие специалните сили носеха не парадните, а обичайните зелени барети. По това време носенето на зелени барети като част от униформата беше строго забранено. Армията от 60-те години не позволяваше отличителна униформа за „елитни“ войски като специалните сили или парашутистите. Принципът беше еднообразие и хомогенизиране. Въпреки това всички войници от специалните сили пазеха някъде зелена барета и я носеха на полеви учения в отдалечени райони или когато никой от началниците не ги наблюдаваше.

Бил Ярбъро и Тед Клифтън бяха състуденти и близки приятели във военната академия „Уест Пойнт“ и останаха такива за цял живот. Преди пътуването на Кенеди до Форт Браг Клифтън и Ярбъро обсъдиха носенето на баретата пред президента. От една страна, те рискуваха военните си кариери. Но, от друга, чувстваха, че специалните сили трябва да бъдат признати от колегите им и публиката като изключителни. За Ярбъро, който бе дълбоко чувствителен към символите, баретата не беше само отличителна черта на униформата, а истинска емблема.

— Мисля, че на президента ще му хареса да види хората ти в зелените им барети — сподели Клифтън.

— И аз мисля така — отговори Ярбъро. — Но те не са разрешени, разбира се.

— Нищо — съгласи се Клифтън, — просто им нареди да излязат с тях.

— И какво ще се случи след това?

— Каквото и да се случи, ние ще се оправим.

И така, на 12-ти октомври от всякакви скришни места бяха извадени зелени барети с най-различни оттенъци и плат, като някои от тях бяха на ветерани, използвани в десетки полеви учения. Мъжете, които ги носеха в този ден, стояха гордо така, както в миналото не бе разрешено. Усмихнатият млад президент беше очарован.

По-късно, докато Съветът за униформите на армията се опитваше да превъзмогне възмущението си, пристигна телеграма от Белия дом за бригаден генерал Ярбъро. В нея се съобщаваше, че президентът е дал одобрението си за баретата като символ на превъзходство. От този момент нататък зелената барета бе официално разрешена.

Оттогава най-различни барети станаха официална част от униформата на различни видове войски в американските сухопътни сили — отначало за признатите елитни части като рейнджърите (черни барети) и парашутистите (червено-кафяви). В по-ново време — след значителни спорове — се даде разрешение на цялата армия да носи черни барети (рейнджърите сега ще носят жълто-кафяви).

Независимо от тази история, баретите не бяха главното събитие в топлия есенен ден преди четиридесет години. Главното събитие, „Демонстрацията Гейбриъл“10, също не бе забравено. Идеята се изразяваше в демонстрация на разнообразието, гъвкавостта и изобретателността на А-отделенията, разиграващи някои от най-значителните предизвикателства, пред които се очакваше да се изправят. При обикновени обстоятелства щяха да разведат президента из няколкото местоположения, където действаха екипите, но тук този подход не можеше да бъде приложен отчасти поради спецификата на специалните сили, чиито подразделения действат в много отдалечени един от друг райони в тайни и скрити операции, които правят наблюдението трудно — но най-вече, както Тед Клифтън предварително информира Ярбъро, защото болките в гърба на Кенеди не му позволяваха много да се движи.

Налагаше се вместо да заведат президента на представянето, да доведат войниците при президента.

За тази цел Клифтън и Ярбъро изработиха система, при която различни групи от специалните сили щяха да дефилират на открити платформи върху камиони. Всяка група щеше да спира пред президента, за да демонстрира способностите си. Екипировката, автомобилите и оръжията не се изтъкваха. Ударението падаше върху хората.

Една платформа например демонстрираше вражеска партизанска база като онези в Лаос, южен Виетнам и другаде в югоизточна Азия. Такива бази бяха трудни за откриване, фиксиране или унищожаване, тъй като се местеха непрекъснато и се криеха в блата, джунгли или планински убежища. Казаха на президента, че откриването и унищожаването на такива бази изисква отлично обучени, специално екипирани, малобройни мобилни бойни подразделения. А-отделенията на специалните сили можеха да изпълняват тези роли, но щеше да бъде по-подходящо да обучават други в тях.

Друга платформа показа как езиковото и културното обучение на войниците от А-отделението им позволяваше да обучават и помагат на местните сили. Трета демонстрира как гражданските действия на специалните сили (като медицинска помощ) допълват техните бойни функции, ползват обикновените хора, които иначе могат да помагат на противника, и по такъв начин привличат местното население на наша страна.

Трети демонстрираха психологическите и свързочните умения на специалните сили — чрез радиопредавания, високоговорители в селата или позиви. В този ден хиляди такива листовки паднаха от небето, за да подсилят впечатлението. Други показаха по-традиционни специални операции — като обучение на приятелски партизани за действия срещу вражески конвои и продоволствени депа дълбоко в територията на противника.

Представянето имаше успех.

Малко след това дойде одобрението на президента за много по-големи специални сили — повече групи, повече хора и много повече пари.

Този растеж си имаше своята цена. „Голямата“ армия не обичаше специалните сили и благословията на президента не промени нещата. Преди Бил Ярбъро да поеме командването, специалните сили бяха малобройни и маргинализирани, макар и евентуално полезни при продължителен конфликт. Личният състав на специалните сили не можеше да очаква дълга армейска кариера или бързо повишение. Отиването в тези войски се смяташе за влизане в задънена улица.

Голяма част от ръководството на армията в Пентагона щеше да бъде доволно, ако специалните сили си останеха такива.

Преди посещението на Кенеди Бил Ярбъро разбра съвсем ясно това от неколцина приятелски и доброжелателно настроени началници. Например командирът на XVIII военновъздушен корпус, генерал с три звезди, му каза:

— Ти току-що получи звездата на пагона си, Бил, но ще бъда откровен с теб. Опитваш се да постигнеш нещо, което никой особено не харесва и няма да приеме, освен ако президентът твърдо не го одобри. Подчертавам, че трябва да го одобри твърдо, защото в противен случай тези хора тук в Пентагона няма да те оставят на мира.

От друга страна, ще бъде погрешно отношението на „голямата“ армия да се представя като напълно обструкционистко.

Когато Бил Ярбъро пое командването на Центъра за специални военни действия11 през 1961 г., една от първите заповеди към подчинените му беше да разработят философията, която щеше да оформи центъра в съответствие с целите на президента Кенеди — сложна задача, затруднявана още повече от неспособността на „голямата“ армия да разбере проблемите, които Кенеди се опитваше да разреши. Все пак важни елементи в армията наистина се постараха сериозно да изпълнят желанията на президента в борбата срещу партизанските движения.

Например беше създадена Дирекция за специални бойни действия в рамките на кабинета на заместник-началник щаба на армията за военните операции. През януари 1961 г. тази дирекция откри първите курсове по обучение в борба срещу партизани в Школата за специални военни действия.

После, в началото на 1962 г., съвет от тринайсет генерали, председателстван от генерал Хамилтън Хаузи, се събра в Центъра за специални военни действия. Съветът „Хаузи“ препоръча всички армейски офицери от полковник до генерал с четири звезди, както и всички армейски подразделения в Съединените щати, да бъдат запознати и обучени в борбата срещу партизани. Съветът препоръча и удвояване на числеността на специалните сили от 2 300 на 4 600 души. До средата на 1968 г. този брой беше увеличен до осем групи специални сили с повече от 9 000 души личен състав.

Представянето, което Ярбъро и Клифтън организираха за президента през онзи октомврийски ден, беше всъщност кулминацията на три взаимосвързани, но не (по онова време) напълно признати или приемани армейски части.

Първо — и той не знаеше това, — Бил Ярбъро бе избран лично от Кенеди за командир на специалните сили с помощта и съвета на Тед Клифтън. Президентът уведоми началник-щаба на сухопътните сили, че държи на Ярбъро, и така той получи назначението си. Този знак на предпочитание неизбежно възмути „тези хора тук в Пентагона“, които бяха свикнали сами да определят кой къде трябва да отиде. Когато президентът им отне тази власт, това не им хареса, което означаваше, че Ярбъро започва с удари срещу самия себе си.

Второ, Бил Ярбъро знаеше, че специалните сили са единствената военна концепция на Съединените щати, ориентирана към „новата форма на военни действия“, която тревожеше толкова много президента, но същевременно съзнаваше колко трудно ще е сухопътните сили да бъдат убедени във валидността на тази концепция без помощта на Кенеди. Сухопътните сили продължаваха да следват стратегията от Втората световна война — война на масирана огнева мощ и войски — в продължение на десетилетия след спечелването на войната. Това означаваше, че Ярбъро трябва да се съобразява с посоката на вятъра, за да изгради и утвърди специалните сили. Трябваше да убеди президента и американската общественост. Тед Клифтън съзнаваше добре това, когато предложи Ярбъро на Кенеди, защото Ярбъро беше майстор в организацията и рекламата — „шоубизнесмен“ за своите приятели. Той бе подходящият човек за тази работа.

Трето — и това е основната причина, поради която онзи октомврийски ден се превърна в дефиниращ момент за специалните сили — сега, когато вече бе овластен от командира си, Бил Ярбъро започна да трансформира специалните сили в съответствие със собствената си представа. Ярбъро беше многостранна личност. И специалните сили се развиха именно по този начин.

Оставяйки това наследство, той доказа с гения, визията и действията си, че намесата на Клифтън-Кенеди, която го доведе във Форт Браг, е била верният избор. Преди Ярбъро специалните сили на Съединените щати бяха глуха линия за военна кариера. Съществуващите в наши дни с помощта на стотици други велики мъже специални сили са предимно негово творение.

В началото Ярбъро прие с известно неудоволствие назначението си в специалните сили. Когато му заповядаха да се яви във Форт Браг, той беше висш контраразузнавач в Европа — командир на 66-та контраразузнавателна корпусна група с щаб в Щутгарт, Германия, където бе натоварен с гарантиране на сигурността на всички части на Съединените щати в Европа. Неговите контраразузнавателни екипи работеха в местни централи в Германия, както и в Италия, Швейцария и Париж в тясно сътрудничество с германски, британски и френски агенции по сигурността. Той обожаваше тази работа и не му се искаше да я напуска. Харесваше интернационалния й характер, успехите й — благодарение на тях бяха идентифицирани, пленени или „неутрализирани“ изумително голям брой вражески агенти, — както и нейната динамика и подобната й на лабиринт сложност. Това беше страхотна работа за високоинтелигентен човек.

Смяната на предишните му задължения с командването на статична операция, както той възприемаше нещата, не предлагаше добра перспектива, нито особени вълнения за човек като Ярбъро.

— Представата ми беше много погрешна — признава той в наши дни.

Фактически той не грешеше в първоначалната си преценка за новото си назначение, а в неразбирането на това, което Кенеди вече знаеше — че е необходим нов вид войски за водене на нов тип война. Специалните сили на Арън Банк бяха запазили като в кехлибар неговото виждане за славните дни на Бюрото на стратегическите служби (БСС) и джедбъргите през Втората световна война. Сега бе необходимо войниците, които Банк и Волкман бяха обучили да вилнеят зад вражеските линии, да бъдат трансформирани в много по-умели, изобретателни, гъвкави и културни бойци. Ярбъро създаде мъже, способни да изпълняват много по-сложни мисии от онези, с които се занимаваше като разузнавателен офицер в Европа — и го постигна със стил, финес и прецизно фокусирана воля (когато се налагаше).

Не беше важно какви са били специалните сили в миналото; важно бе в какво ще се превърнат — и в това се състоеше творението на Бил Ярбъро.