"Воини в сянка (Специалните сили — поглед отвътре)" - читать интересную книгу автора (Кланси Том, Стайнър Карл, Колц Тони)

Шоубизнесмен

Армейската кариера не е точно очакваният избор на професия за човек, самоопределил се като чудак със склонност към нови идеи. Още по-странно е, че Бил Ярбъро беше рожба на армията; баща му, награден ветеран от сраженията през Първата световна война в Сибир и руски лингвист, се пенсионира като полковник. Той не хранеше илюзии за армейския живот. Нещо по-лошо, беше чувствителен и високоинтелигентен млад мъж е артистични наклонности. Обичаше да рисува с молив и маслени бои. Такива хора често имат неприятности с понякога сковаващите правила в армията, с дебелоглавата бюрокрация и оскъдната визия.

От друга страна, младият Бил Ярбъро съзнаваше, че въпреки институционалната глупост призванието на баща му е благородно, животът може да бъде едновременно удовлетворяващ и забавен и най-важното — самият той е воин.

Ярбъро постъпи в армията като войник през 1931 г., което му даде безценни познания за живота на обикновените войници. По-късно използва добре тези познания като командир на специалните сили.

След година той спечели назначение във военната академия „Уест Пойнт“. Там заедно с колегата си Тед Клифтън започна да издава академичния вестник „Уест Пойнт Пойнтер“12. Клифтън беше редактор, а Ярбъро главен редактор; той пишеше обзорни статии и рисуваше карикатури — занимание, което не изостави през целия си живот.

Ярбъро се дипломира през 1936 г., получи чин младши лейтенант от ръцете на генерал Джон Дж. Пършинг и бе изпратен в 57-ма пехотна дивизия „Филипински скаути“, разположена във Форт Маккинли на Лусон13. В периода преди да замине за Филипините той се влюби и се ожени за друга армейска рожба — макар това да не бе всичко, по което Норма и Бил Ярбъро си приличаха: и двамата споделяха доживотна любов към Далечния изток и изкуството на Азия (домът им в Северна Каролина е пълен с образци на това изкуство).

След тригодишно пребиваване във Филипините Ярбъро (типично за него) успя да се озове в предния отряд на новите сухопътни сили, което в началото на 40-те години означаваше скокове от самолети с парашут (тогава не много добре разработено приспособление). Той беше един от първите доброволци за изпитване на тази нова и много опасна форма на военни действия.

Парашутистите придаваха на сухопътните сили неимоверно увеличена мобилност, но това си имаше своята цена. Самолетите, които ги превозваха, бяха уязвими и парашутистите не можеха да носят със себе си достатъчно екипировка за оцеляване и оръжия. С други думи, в началото парашутните части действаха повече като екипи на специалните сили, отколкото като редовна пехота.

Докато изучаваше изкуството на парашутните скокове, неговите началници от въздушнопреносимите сили му предложиха шанс да упражни любовта си към символите.

За външни лица е лесно да пропуснат богатството от институционални символи в армията. Значки за квалификация, ленти, медали, нашивки на отделните подразделения — дори специални шапки, ботуши или песни — заемат голямо място в чувството на войника за принадлежност и гордост. Те наистина не са жизнено необходими, но представляват нещо повече от пищна украса. Силни мъже често се разплакват в присъствието на някое парче оцветен плат, което притежава особено голямо значение за тях.

Не че няма място за показност и перчене с военната униформа. Нужно е достойнство, но не е необходимо един войник да изглежда плах. Тук малко стил не е излишен. Ярбъро винаги съзнаваше тези истини.

„Характерната униформа — пише той, — подсилва индивидуалната гордост на войника, прави го особен човек, прави го специален.“

Не е учудващо, че неговите началници парашутисти са знаели за склонността му към рисуването и затова поискали от него да създаде първата значка за квалификация във въздушнопреносимите сили, а след това да намери майстор на сребърни изделия, който да изработи достатъчно значки за награждаване на първата група квалифицирани парашутисти. Въздушнопреносимите сили все още носят значката с крилца, проектирана от Бил Ярбъро.

Талантите му не се ограничаваха с тези значки. Той имаше дарба за моделиране на специално облекло: първите обувки за парашутисти например — обувките за скокове имаха същото значение за парашутистите, каквото имаха зелените барети за специалните сили — и по-късно той щеше да създаде и други образци военно облекло, някои от които намериха място в каталозите на специалисти по полево облекло като „Л. Л. Бийн“.

В първите си дни като командир на „зелените барети“, той настояваше за използването на ножа „Бауи“14 едновременно като оръжие за ръкопашен бой и като символ на достойнство. По едно време сабите задоволяваха тази нужда, но армията ги премахна. В XX век те не бяха по-практични от конната кавалерия. За Ярбъро ножът „Бауи“ изглеждаше великолепен заместител, символ на фронтовата традиция и героичното минало.

Ярбъро мечтаеше да подари нож „Бауи“ на всеки нов член на своите специални сили, заедно със зелената барета. От двете страни на ножа щеше да има надписи: от едната името на войника, а от другата — мотото на специалните сили: de oppresso liber („да освободим потиснатите“).

Сухопътните сили така и не одобриха идеята, но Бил Ярбъро продължи да предлага нови идеи.

Като филмите например.

През 1941 г. Бил Ярбъро се превърна в лидер на новия тип воини от въздушнопреносимите сили и научи важен урок за убеждаването на армията И американската общественост в полезността на авангардната, но може би до известна степен предизвикваща подозрения военна част.

Холивуд помогна.

През 1941 г. филмовото студио „Рейдио Кийт Орфиъм“ направи филма „Парашутен батальон“ за трима млади мъже, в ролите Робърт Престън, Едмънд О’Брайън и Хари Кеъри, които преминават обучение по парашутизъм. Тъй като големите звезди не можеха да рискуват живота си, скачайки от самолети, Бил Ярбъро и другарите му парашутисти изпълняваха ролите на дубльори каскадьори. Филмът не беше голям хит, но възхваляваше въздушнопреносимите сили и накара както „голямата“ армия, така и обществеността да им обърнат повече внимание.

По-късно Ярбъро използва подобна възможност, когато писателят Робин Мур се появи при него с идея за роман за специалните сили. Ярбъро толкова много хареса идеята, че се превърна в своеобразна муза при написването на „Зелените барети“, който по-късно стана хитов филм на Джон Уейд.

Филмът „Зелените барети“ изигра ролята на „Демонстрацията Гейбриъл“ за американската публика.

Но Ярбъро не спря дотук.

Той обичаше военните оркестри още от времето на службата си като обикновен редник. Харесваше начина, по който старите маршове и военни химни разнежваха сърцето. По-късно, като командир на специалните сили, силно вярваше, че „зелените барети“ заслужават собствен, вълнуващ сърцето военен химн. Той първо накара капелмайстора в „Уест Пойнт“ да напише марш на „зелените барети“. После един ден в офиса на Ярбъро се появи съвсем неочаквано млад сержант от специалните сили на име Бари Садлър и засвири написана от него песен, наречена „Балада за «зелената барета»“.

Това изпълнение бе последвано от друго и не след дълго сержант Садлър, все още на действителна военна служба, се появи в „Шоуто на Ед Съливан“, за да изпее баладата си. Публиката беше изумена; песента се превърна в хит; тя бе преведена на много езици; любовта и уважението към специалните сили на Съединените щати растяха главоломно — и Бил Ярбъро не само разполагаше с химн, но и постигна още един голям публичен успех за своите „зелени барети“15.

Сега той имаше свой роман за специалните сили, свой филм за специалните сили и свой химн на специалните сили. Трябваше му само още един компонент: молитва на специалните сили — няколко непринадлежащи към никое вероизповедание думи, които да изразяват и дефинират начина, по който войниците от специалните сили могат да се обръщат към своя Бог (в окопите нямаше атеисти). Това трябваше да бъде нещо, което да се отнася за всичките му хора, независимо от расата или вярата им. И ето какво написа той:

През Втората световна война Ярбъро продължи да скача от самолети, но вече в бойна обстановка — при нахлуването в Северна Африка през ноември 1942 г. (първото използване на американски парашутни войски в бой) и в по-късните операции в Тунис. Командваният от него парашутен батальон загуби при нахлуването в Сицилия двайсет и три самолета от „приятелски“ зенитен огън. По-късно батальонът се сражаваше в Анцио и един от войниците му, сержант Пол Б. Хъф, беше първият войник парашутист, спечелил Медал на честта. След това батальонът бе пуснат над южна Франция и се сражаваше на територия от френската Ривиера до приморските Алпи. Към края на войната той получи повишение на бойното поле в чин полковник и му възложиха командването на боен пехотен полк, който се сражаваше по скалистото италианско крайбрежие до Генуа. В хода на тези сражения бе награден със Сребърна звезда.

Ала в миналото Ярбъро бе стигал близо до провал на военната си кариера.

Винаги откровен, той открито подложи на съмнение решенията на своя командир при масираната въздушна атака срещу Сицилия, при която бяха свалени много транспортни самолети и загинаха много хора. Командирът му, генерал-майор Матю Риджуей, не беше доволен от избухванията на подчинения си и му отне командваното подразделение. За щастие тогавашният началник на Риджуей генерал-лейтенант Марк У. Кларк, командир на 5-та армия, харесваше Ярбъро и го смяташе за многообещаващ безразсъден млад човек. Кларк му осигури временна работа в щаба, а по-късно и друго бойно подразделение.

С времето Ярбъро и Риджуей станаха добри приятели и Ярбъро наистина осъзна, че Риджуей е направил необходимото със заповедта си за атаката. Това беше като историята с Айзенхауер и деня за започване на настъплението. Атаката трябваше да бъде толкова съкрушителна, че да осигури победа въпреки големите загуби. Това е кошмарът на всеки командир — но се оказа важен урок за младия Ярбъро.

След войната го изпратиха във Виена като командир на военната полиция на Съединените щати в Австрия и в столицата Виена. Работата приличаше на тази на полицейски началник, но включваше и сътрудничество със съответните офицери на трите други окупационни сили: Англия, Франция и СССР. Случи се така, че на този пост Ярбъро се запозна за пръв път с така наречените по-късно „граждански въпроси“.

Тъй като официалната мисия на четирите окупационни сили бе възстановяване на гражданския ред и върховенството на закона, Ярбъро се заинтересува как окупационните войски можеха да разстроят този процес — чрез престъпна дейност например. За тази цел той започна статистическо изследване, посочващо националностите, отговорни за най-големия брой престъпления, и характера на тези престъпления. След това публикуваше редовно брошура с графиките на убийствата, изнасилванията, кражбите, палежите, черната борса и т.н.

Резултатите бяха забележителни. Руснаците извършваха най-много престъпления, следвани от французите, американците и накрая британците.

Съществуваха много фактори за това. Националностите, страдали най-много под германска и австрийска окупация, не показваха особено желание да защитават правата на германците или австрийците. Но беше еднакво вярно, че профилът на различните окупационни войници е тясно свързан с тяхното поведение. Бойните американски части се държаха доста прилично и дисциплинирано, но когато на тяхно място започнаха да пристигат невоювали подразделения, дисциплината се влоши и престъпленията започнаха да се увеличават.

Руснаците очевидно изобщо не подбираха своите войници. Фактически, както Ярбъро научи от руския си колега, с когото се сприятели, беше съмнително дали повечето руски командири знаеха къде се намират хората им. Тяхното непрекъснато мотаене насам-натам беше жива подигравка с разпоредбите.

Ярбъро няколко пъти се опита да определи границите на американското участие в тази ситуация. Според него Виена бе нещо повече от окупирана столица; тя представляваше значителен политически експеримент, чийто успех или провал можеше да определи бъдещата политическа посока, поета от голяма част от Европа. Струваше му се, че Съединените щати трябва да изпратят представители, които да представят страната в добра светлина — хора, способни да упражнят положително психологическо влияние.

Но когато се обърна към началниците си с това предложение, те му дадоха ясно да разбере, че то е неосъществимо. Трябваше да се задоволи с такива хора, каквито се изпращаха навсякъде — както в сухопътните сили, — и да остави останалото на ръководството. Това беше, както той се изрази, „старият отговор“.

Имаше нужда от нов отговор: на това поприще трябваше да се допускат само подбрани хора. През последвалите години той приложи това прозрение и в други силно политизирани страни като Виетнам, Лаос, Камбоджа и Тайланд.

Във Виена (и по-късно в югоизточна Азия) цивилните имаха големи очаквания от американците, които се появяваха сред тях. Те бяха с висок статут и имидж. Представляваха огромна, могъща страна; намираха се там, за да помогнат. Старият армейски порядък нямаше да помогне за реализирането на тези очаквания.

„Обикновените“ войници не бяха подходящи за тази работа. Имаше нужда от „специални“ войници.

Бил Ярбъро загуби тази битка. Но прозрението остана в съзнанието му.

Последвалите години преминаха по нормалния и не особено вълнуващ път, отреден на офицерите от сухопътните сили със среден ранг. Той се дипломира през 1951 г. в Британския щабен колеж в Камбърли, Англия, след което прекара следващите две години като щабен офицер в Лондон, представляващ Съвета на началник-щабовете на Съединените щати в проекта за изработване на рамка за Организацията на Северноатлантическия договор. Там срещна и се сприятели с един човек, Роджър Хилсман, който щеше да окаже голямо влияние върху специалните сили. Също завършил „Уест Пойнт“ и бивш партизанин от Втората световна война с „Мародерите на Мерил“ в Бирма16, Хилсман по-късно стана шеф на разузнаването в Държавния департамент, после помощник-държавен секретар по далекоизточните въпроси по време на президентството на Кенеди и един от неговите главни външнополитически съветници. Хилсман повече от всички останали бе съветникът на Кенеди, отговорен за неговия интерес към специалните методи на воюване.

След като напусна Англия, Ярбъро се записа във Военния колеж на сухопътните сили и след дипломирането си остана там две години като преподавател. През този период той направи изследване на различните форми, които бъдещите войни могат да приемат, включително партизанската война. Във връзка с това изследване той посети специалните сили във Форт Браг, тогава под командването на подполковник Едсън Д. Раф, друг представител на първите парашутисти и ветеран от нахлуването в северна Африка през 1942 година. В щаба на специалните сили запознаха Ярбъро като изтъкнат гост с тяхната мисия и способности, но въпреки ентусиазма на Раф той не се впечатли особено от видяното: заключи, че по време на голяма война специалните сили могат да окажат известно влияние върху партизаните и да ги ориентират към нашата кауза, но това ще бъде от второстепенно значение.

През 1956 г. го изпратиха в Камбоджа като заместник-командир на Групата за военна помощ, където прекара много време на учения с камбоджанските войски — още едно полезно преживяване (той обичаше Камбоджа). Беше впечатлен преди всичко от физическите трудности при воденето на традиционна война в тази среда и от способността на камбоджанските войници да съществуват и виреят въпреки тях в нея.

Той разказва за това:

Семето за още една мисия на специалните сили беше посято.

През 1957 г. Ярбъро пое командването на 7-ми пехотен полк и го прехвърли в Германия от Форт Бенинг, Джорджия. Оттам го изпратиха в контраразузнаването в Европа… и след това във Форт Браг, за да командва специалните сили.