"Воини в сянка (Специалните сили — поглед отвътре)" - читать интересную книгу автора (Кланси Том, Стайнър Карл, Колц Тони)

Нова форма на война

Размишленията на Джон Кенеди върху нетрадиционната война бяха в отговор на твърде реални тревоги през 50-те и 60-те години — изглеждащото неумолимо и коварно разпространение на „комунистическата империя“ и внезапния крах на колониализма.

Колониализмът — господството на западните сили върху народите от Третия свят заради икономическата им експлоатация — продължи няколко века. За неговата смърт (освен в съветската му версия) бяха необходими две десетилетия през годините след Втората световна война.

Тъжно е, че оттеглянето на старите колониални господари донесе много малко благополучие на новите независими страни от Третия свят; старите господари оставиха след себе си много малко способни местни лидери и много малко средства, с които те да работят. Отпадането на „бремето на белия човек“17 се оказа неизпълнено обещание. В повечето нови деколониализирани страни от Третия свят липсваха необходимите инфраструктури за поддържане живота на обществото — транспорт, образование, здравеопазване, банки и инвестиции, и най-вече приложими закони и ефективна съдебна система за тяхната защита. Новопоявяващите се лидери от Третия свят много често се интересуваха главно от личното си възвеличаване и богатство, вместо от продължителната тежка работа, необходима за изграждане на жизнеспособна нация.

Гражданите на тези държави искаха това, което всички желаят — по-добър живот за себе си и за своите деца. „Ние изхвърлихме старите господари. Сега заслужаваме да видим плодовете на победата си,“ с основание настояваха те (нерядко след продължителна, тежка борба, болка и жертви).

Когато резултатите не се появиха незабавно — и фактически, изглежда, се отдалечиха още повече в по-мизерното и прогнило от корупция бъдеще — не е трудно да си представиш, че те са обзети от смут и настроението им се влошава.

Естествено, тази потенциално взривоопасна ситуация се превърна в главно бойно поле на битката между комунистическите сили и Запада. Ставаше дума за властта и влиянието над огромна част от населението на света, както и за контрола над огромно богатство от природни ресурси.

Комунистите, повече подтиквани от идеологически причини, започнаха това състезание с няколко предимства: те не бяха свързани със старите, дискредитирани колониални сили и обещаваха рай на земята… и то скоро. Китайците разработиха особено ефективни техники за трансформиране на объркването, недоволството и гнева срещу провалилите се или провалящи се правителства от Третия свят, в механизми, които сериозно заплашваха тези системи.

Западните сили (особено Съединените щати като техен лидер) започнаха борбата със сериозно изоставане. Комунизмът символизираше светлото и бленувано бъдеще, а демокрациите и капитализмът — дискредитираното минало. И демокрациите не бяха особено вещи в психологическите операции на борбата. Демократичният капитализъм и господството на закона, приспособени към културните нужди и традиции на всяко общество, остават най-добрата надежда за повечето народи по света. Западът не успя да свърши много добра работа в пропагандирането на тази истина.

Победата на Мао Дзедун в Китай показа пътя на другите: объркването и недоволството могат да бъдат трансформирани в разкол и опозиция. Опозицията може да бъде трансформирана в подривна дейност за сваляне на правителството и тероризъм. Подривната дейност и тероризмът могат да бъдат трансформирани в активен метеж. Метежът може да бъде трансформиран в партизанска война. И с времето партизанската война може да бъде трансформирана в обичайни военни действия — но само когато партизаните се почувстват напълно уверени, че изходът ще бъде в тяхна полза.

Всяка фаза в този процес подкрепя действия, целящи да се използват слабостите на управляващата система. Целта не е пряка конфронтация, а причиняване на загниване отвътре. Агенти корумпират или „обръщат“ политиците. Други агенти превземат профсъюзите, студентските групи, фермерските кооперативи; те проникват в медиите, в армията и в полицията — и всички те са оръдия за пропаганда и подривна дейност.

Революционерите не очакват да унищожат системата с един-единствен удар или поредица от удари. Всяка слабост им върши работа — икономическа, политическа, психологическа, физическа. Фактически всяка система често е най-уязвима психологически. В резултат подкопаване волята на врага за продължаване на борбата е винаги главна цел на нелегалната опозиция. Това може да отнеме много дълго време — години, дори десетилетия. Подривното ръководство, както учеше Мао, трябва винаги да проявява търпение.

Следователно всяка отделна фаза се подкрепя от фазите преди нея и всяка фаза остава активна дори когато възникнат нови фази. Същевременно различните елементи и фази на подривната опозиция са защитени от разкриване чрез сложна клетъчна структура. Можеш да отрежеш един пръст, но тялото остава и пораства нов пръст.

От това следва и че всички тези елементи зависят от почти непогрешимо разузнаване и те, общо взето, разполагат с него. Очите им са навсякъде; знаят всичко, което знаят хората.

И накрая следва, че по-активните фази зависят почти напълно от подкрепата на хората — с доставки, разузнаване, пари и доброволци. Тази подкрепа много често е придружена от голям риск и значителни разходи. Управляващите — както германците в окупирана Франция — търсят възможности за отмъщение или просто начини за изразяване на предупреждение. Колкото са по-застрашени, толкова по-вероятно е да започнат удари на сляпо — което представлява психологическо предимство за революцията.

Разбира се, на такива нападения могат да устоят силни и високо мотивирани хора.

От това идва знаменитата алюзия на Мао за морето и рибата. Хората са морето, революционерите са рибата. Морето подкрепя рибите. То ги крие и от хищници. Революционерите искат да се показват открито само когато самите те не са уязвими. След това изчезват обратно в морето, планините или джунглата.

Разбира се, революционерите почти винаги получават подкрепа от една или друга комунистическа сила. Това беше война чрез представители.

Лидерите от Третия свят прекалено често продаваха услугите си на този, който даваше най-висока цена, или на този, който ги търсеше в момента.

Това беше новият тип война на президента Кенеди. Тя се водеше под много названия — революция, народна война, тайна война, многоизмерна война, тлееща война, война в сянка. Всички тези названия бяха полезни и описваха някой значителен аспект от борбата.

Но съсредоточаването върху прикриването и сложността сочи една трудна, но основна истина: старият начин за водене на войни просто нямаше да свърши работа. Не можеше просто да изпратиш кавалерията или бронираните полкове. Да бомбардираш хора бе възможно в каменната епоха и техните деца щяха да излязат от дупките си, за да хвърлят камъни и отново да се скрият обратно в тях.

Къде е врагът? Срещу кого всъщност се сражаваме? Когато завземаме парче територия, държим ли нещо, което си заслужава да се задържи?

Президентът го каза ясно: необходима е нов вид бойна сила. Тази сила трябваше да познава партизаните като пръстите на ръката си — как живеят, как се сражават, как плуват в морето от хора. В това отношение специалните сили на Банк-Волкман-Маклуър нямаха проблеми, но уменията за саботаж зад вражеските линии и воденето на партизанска война бяха твърде недостатъчни. В началото на съществуването на специалните сили се очакваше партизаните да бъдат наши приятели. Когато се превърнаха в наши врагове, бе необходима преориентация. Това не беше гигантска преориентация, но възгледите трябваше да се променят и да се усвоят нови умения.

Защото не можеш просто да ликвидираш партизаните, без същевременно да разбираш и да атакуваш сенчестите механизми, които ги пораждат и подкрепят — огромната мрежа от подривна дейност, терор, поддръжка и разузнаване. Но постигането на тази цел, без същевременно да се унищожат напълно свободите, които Съединените щати се опитваха да запазят и популяризират, беше невероятно трудна задача.

Нито пък бе лесно да се влезе в нечий чужд дом, за да се подреди. За суверенните държави вътрешната подривна дейност е много чувствителен въпрос. Те не са готови да допуснат чужденци до механизмите, които я подкрепят. Фактически правителствата на тези държави често сами са болни.

Предложеното от революционерите лекарство може и да не е подходящо, но каузата им може да е справедлива.

Това означаваше, че ако американските специални сили можеха да свършат нещо добро в една контрареволюционна обстановка, те трябваше да са в състояние да балансират по много тънко и рисковано въже. Трябваше да се отнасят към местното правителство с много внимание и ловкост, като спазват указанията, дадени от собствените им командири и правителство, и същевременно развиват добро разбирателство с местните хора.

Предвид тази много чувствителна психологическа и политическа среда, за Бил Ярбъро стана ясно, че критериите за специалните сили ще трябва да включват много повече неща от умения в партизанската война. Личният характер придоби изключително значение — преценката, зрелостта, самодисциплината и способността да се работи в хармония с хората, които бяха много различни в културно отношение от американците.

Какъв войник действа ефективно в такава среда?

Преди всичко — и това е толкова валидно сега, колкото беше и през 1961 г. — това е човек, който мисли така, както не може да се очаква от конвенционалните войници. Подобно на всички войници, мъжете от специалните сили действат под единно командване, но за разлика от останалите, те не винаги могат да имат пряка или дори редовна връзка с командирите си. Това означава, че понякога трябва да действат самостоятелно, което означава неизбежно да вземат собствени решения — макар и базирани, каквато е надеждата, на ясно разбиране на намеренията на техните командири и тяхното отечество. Понякога тези решения оказват много по-голямо влияние, отколкото решенията, които може да се наложи да вземат конвенционалните войници. Те не само могат радикално да променят живота на много хора или да доведат до смъртта им, но и да повлияят на политически решения нагоре по йерархичната стълба на командването чак до президента.

Същевременно възникват сложни проблеми, които могат да бъдат разрешени само от войниците на специалните сили. Много от тези проблеми са практически — на войник от специалните сили може да се наложи да изражда бебета, да вади зъби или да проектира мост и да надзирава неговото изграждане. Други проблеми са психологически — на войниците от специалните сили може да се наложи да убеждават, да ласкаят или да манипулират някой не особено приятелски настроен местен лидер, за да работи за цели, които са в интерес на Съединените щати, но не са очевидно в негов интерес. И в двата случая възникващите проблеми са по правило неочаквани, сложни и с неясен край, като няма гаранция за помощ от горе.

В допълнение, войниците от специалните сили не могат да фокусират индивидуалните си тактики, техники, способности и мислене само върху няколко конкретни дейности. Те не могат да разчитат само на добре усвоени войнишки умения. Те се обучават по такъв начин, че от тях се очаква да притежават широко мислене. Когато разрешават някой проблем, те не само се опитват да го разрешат по най-добрия начин за екипа си, но и по най-добрия начин за Съединените щати. Те трябва да умеят да различават и разрешават такива проблеми в цялата им сложност.

Въпреки че беше натоварен от президента да създаде такива войници, пред Бил Ярбъро стоеше голяма задача. Той трябваше да поеме „старите“ специални сили и да ги превърне в „нови“ специални сили — и не всички от „старите“ желаеха да станат „нови“. Той трябваше да развие малкия и маргинален екип в сила със значителни размери и с много увеличен капацитет и да привлече към нея най-добрия човешки материал. Това означаваше да „обходи“ останалата армия за хора, от които никой не желаеше да се откаже (той имаше властта да го направи, но не и без голямо възмущение). Трябваше да отстрани онези, които не отговаряха на изискванията, като същевременно образова и обучи по най-високи стандарти избраните и проверени мъже, които оставаха, и след това да ги изпълни в индивидуален и колективен план с гордост и самочувствие. Той трябваше да изучи природата на врага и начините, по които други се бяха научили да се сражават с такъв враг; трябваше да го постигне толкова щателно, колкото рядко — ако изобщо — е било постигано от военна организация, и трябваше да открие начини, за да накара своите специални сили не само да научат тези прозрения, но и да ги превърнат в част от кръвта и сухожилията си. И накрая, той трябваше да продължи да популяризира своите крехки и уязвими специални сили сред „големите“ сухопътни сили и американския народ.