"Воини в сянка (Специалните сили — поглед отвътре)" - читать интересную книгу автора (Кланси Том, Стайнър Карл, Колц Тони)

Нов вид бойна сила

Бил Ярбъро беше изправен пред голяма задача, но първо трябваше да почисти къщата си — което включваше вдигането на летвата.

Малко след като пое командването на специалните сили през 1961 г., Ярбъро осъзна, че значителна част от старите войници в специалните сили не отговаря на стандартите, които изисква новата му бойна сила. Тези стари войници бяха корава пасмина — от устата им излизаше огън и жупел. Бяха изключителни войници, но не на всички можеше да се разчита, че ще оперират добре в политически и психологически чувствителни ситуации.

— Онези, от които преди всичко исках да отърва „зелените барети“ — отбелязва Ярбъро, — бяха „старите командоси със спортни бандажи“, тип рейнджър. И трябва да отбележа, че в специалните сили имаше значителен брой от тях.

Сражавал съм се с рейнджърите през Втората световна война, познавах ги и им се възхищавах заради най-добрите им качества: те бяха галантни „кръвопийци“. Бяха като бойни машини. Бяха всичко друго освен дипломати и отхвърляха всеки намек, че трябва да бъдат. И не обръщаха внимание на това, което можем да наречем по-човешки качества като състрадание, жалост и милост. Ако подобни прояви подхождаха на случая, много добре; но ако не подхождаха — още по-добре. Те бяха там, за да убиват. Боже, където и да изпращахме рейнджърите и командосите, те бяха готови да отидат. Нямаше никакво съмнение в това.

Та заради това някои от колегите ми в армията, заемащи ключови постове в Министерството на отбраната, продължават да гледат на специалните сили като на вид командоси. Те никога не можаха да разберат защо ние трябваше да се отървем от толкова голям брой стари войници с бандажи или защо по-късно имахме толкова висок процент отпаднали в нашия квалификационен курс. Те не можаха да разберат, че хората отпадат заради преценката си или заради неспособността си да разбират хуманността… Човек, който не можеше да легне по корем до някой планинец и да му покаже гледката (на мушката на оръжието), беше безполезен за мен.

Постоянно ни търсеха обяснение за високия процент отпаднали, но доколкото зависеше от мен, не отстъпихме и на сантиметър и аз защитавах докрай напускането на всеки човек, който излизаше от това врящо гърне и навън от системата.

Някои от старите войници в специалните сили бяха груба пасмина както по време на служба, така и извън нея — и това докара на Ярбъро нови проблеми за разрешаване.

Тъй като специалните сили бяха маргинално подразделение, където повишенията бяха рядкост, най-добрите офицери избягваха по възможност назначенията в тях. През онези дни нивото на обучението за офицери в специалните сили също бе ниско; квалификационният курс например можеше да не бъде задължителен за офицери от бойните части и те често се възползваха от това.

Поради различни причини бъдещето за добрите войници от специалните сили беше по-обещаващо и качеството на тяхната подготовка бе високо (мнозина от тях бяха ветерани от Втората световна война и/или Корея със значителен боен опит; повечето бяха ранявани), и Ярбъро искаше да използва максимално уменията им в обучението на по-младите си войници. Но те същевременно бяха склонни да действат така, сякаш имаха карт бланш да вършат всичко, както им скимнеше. Развихряха се, когато бяха на учения с по-младите войници.

Трябваше да бъдат обуздавани.

Офицерите обаче представляваха по-голям проблем. Сред тях имаше и забележителни изключения, но прекалено много офицери гледаха на назначението си като на място за паркиране и мъжки забавления — пиене, необуздани партита, ходене по жени, ухажване съпругите на колегите си.

Това трябваше да се спре.

Скоро след като пое командването, Ярбъро отведе офицерите си — капитани и с по-висок чин — на лагер в боровите гори и ги уведоми направо какво очакваше от тях. Той не беше деликатен.

Събитието дълго време се помнеше като „Горската реч“ на Ярбъро.

— Докато отговарям за Специалните сили — каза им той, — правилата ще бъдат променени. Ще има ново начало.

Първо, няма да има никакво женкарство, никакво пиянство, никакви диви партита, никакви изневери. Няма да има размирници. Никакви необуздани мъже. Отсега нататък всички тези безобразия се преустановяват и няма да има никакви отклонения от приетите норми на поведение. Ще има морални стандарти, ще има дисциплинарни стандарти, ще има стандарти за външния вид.

Второ, всички офицери ще преминат квалификационния курс. Никакви изключения. Независимо от ранга.

Трето, всичко, което казвам, се отнася за всички чинове. Никакви изключения. Така че ще обясните ясно всичко това на всеки от войниците си.

И накрая, ако не ви харесва, можете да постъпите по два начина. Можете да приключите кариерата си. Или можете да дойдете в офиса ми и да поискате прехвърляне някъде другаде. В противен случай, ако желаете да останете в този екип, тук ще има големи промени.

Най-лошите напуснаха. Най-добрите останаха. И Ярбъро се захвана с оставащата истинска работа.

Офицерите и войниците от специалните сили забелязаха, че започват да ги повишават в чин. Ако човек попаднеше в специалните сили и успееше да се задържи в тях, можеше да очаква много бързо повишение и дълга армейска кариера, ако я желаеше.

Така че специалните сили престанаха да бъдат задънена улица за необуздани мъже, неудачници и бивши фронтоваци. Те се превърнаха в желано място. Място, в което имаше истинско действие.

Скоро след като администрацията на Кенеди определи „контрареволюционната дейност“ като официален инструмент на външната политика на Съединените щати, стана ясно, че някои от главните оръжейни системи, необходими за тази дейност, трябваше да бъдат създадени от специфичните ресурси на поведенческите и социалните науки — психология, антропология, политология, икономика, история и международни отношения. Проблемът беше в интегрирането на тези дисциплини с по-преките военни функции за създаването на ефективен инструмент в сенчестата среда на действителните контрареволюционни кампании.

Центърът за специални бойни действия трябваше да изследва тази нова област.

Самият Бил Ярбъро беше учен и интелектуалец и опитът в разузнаването и контраразузнаването го бе научил как да разбира противниците (и приятелите си). Той знаеше къде и как да търси източници на познание и вдъхновение.

Първо се обърна към Роджър Хилсман, който вече беше играл главна роля в Държавния департамент и Белия дом за популяризиране на концепцията за контрареволюционната тактика и сложния свят на специалните бойни действия. Хилсман посети няколко пъти Центъра за специални бойни действия и запозна Ярбъро, щаба и студентите му с ценна информация и прозрения.

Също така Ярбъро и неговият щаб изучаваха положителни и отрицателни примери: положителни в случая с британците, чийто триумф в Малайзия посочи пътя към работеща контрареволюционна доктрина — комбинация от познание за местните култури и готовност за безкомпромисна бруталност при проникването в местните революционни движения и тяхното изкореняване. Отрицателен в случая с французите в Индокитай и тяхната фалшива победа в Алжир.

Другите му редовни съветници включваха експерти като Чарлс М. Тейър, шефът на военната мисия на Съединените щати в Югославия през Втората световна война, който по-късно оглави радиостанцията „Гласът на Америка“; доктор Джей Заводни, тогава професор по политология в университета на Пенсилвания, сражавал се с полските нелегални във Варшава през Втората световна война и по-късно автор на многобройни трудове за специалните бойни действия и психологическите операции; и неколцина други с подобен опит.

Някои от консултираните и изучавани източници бяха противоречиви. Ярбъро не се страхуваше да шокира студентите си. Работата нямаше да се свърши с традиционно мислене.

Клонящият към левия политически спектър френски воин и писател Бернар Фал например често изнасяше лекции в курсовете по специални бойни действия на Училището за специални бойни действия. Автор на сега вече класическата история на войната на Франция в Индокитай „Тъжна улица“, която се използваше като текст в училището, Фал имаше остър език, беше язвителен и се отнасяше презрително към американските усилия в югоизточна Азия. Думите му често предизвикваха разгорещената реакция на войнишката аудитория.

„На негова страна — пише Ярбъро — бяха фактите, цифрите, историята и личният опит. От страна на студентите обикновено се наблюдаваха емоционално огорчение от наранена гордост и недостатъчна информираност.“

Накрая презрението на Фал към американската политика във Виетнам привлече вниманието на „онези хора там в Пентагона“ към лекциите му във Форт Браг. Позвъниха на Ярбъро от Вашингтон:

— Французинът Бернар Фал вече не е желан в Училището за специални бойни действия — казаха му оттам. Но когато Ярбъро настоя да получи тази заповед в писмен вид, искането беше оттеглено и каталитичното присъствие на Фал продължи да разтърсва младите „зелени барети“ в училището.

Друг противоречив източник на прозрения за специалните бойни действия беше един изключително впечатляващ полковник от военновъздушните сили на име Едуард Лонсдейл — герой от действителния свят, който сякаш бе изскочил от шпионски роман. Фактически неговата история вдъхнови не един романист; той бе моделът за главния герой в романа на Греъм Грийн „Тихият американец“ и в романа на Ледърър и Бърник „Грозният американец“ (техният герой притежаваше елементи и от личността на Роджър Хилсман). Макар и противоречиви — поведението му във Виетнам се поставяше под въпрос, — неговите изпълнения бяха истински. През 50-те години Лонсдейл беше прехвърлен в ЦРУ и изпратен във Филипините, където осигури на агенцията най-голямата й победа срещу комунистическите въстаници там, наречени хуки.

Той постигна това по няколко начина. Първо, издигна един несъмнено велик човек, Рамон Магсейсей, като алтернатива на комунистите. Магсейсей, за когото се твърдеше, че е едновременно Вашингтон и Линкълн на Филипините, стана президент на страната, но загина при самолетна катастрофа много скоро, след като зае този пост. Второ, Лонсдейл бе лудият гений на изкуството, което по-късно стана известно като „черни“ психологически операции — вредни за врага лъжи. Например той разпространяваше по селата слуха, че мъже със злоба в сърцата си ще се превърнат в храна за местния вампир. След това караше хората си да източат кръвта на някой мъртъв хук, те пробождаха дупки на шията му и го оставяха по средата на оживен път, Мълвата, че хуките са станали плячка на вампира, се разнасяше много бързо. Но третото и най-важно за изследванията на Бил Ярбъро върху същността на специалните и политически бойни действия бе следното по собствените му думи:

— Ед Лонсдейл ме накара да разбера връзката между това, което ние неточно наричаме граждански въпроси, и способността на една редовна армия да функционира сред хората. Това прозрение до голяма степен бе отговорно за ефективността на контрареволюционната операция на Филипините. То накара хората да почувстват, че военните не са потисници, а представители на правителството; и че щом са готови да помагат на хората, значи и правителството им одобрява този подход.

Добрите дела на мъжете в униформа говореха в полза на добронамереността, правилните намерения и доброто име на правителството.

— По-късно при изследванията си — продължава той — открих, че не Ед Лонсдейл е авторът на тази концепция… а Мао Дзедун. Мао беше най-великият съвременен поддръжник на тази философия.

Изучавайки кампанията на Мао, довела до изгонването на Чан Кайши от континентален Китай, открих, че в началото националистическите армии са били много по-многобройни от комунистическите сили. Но при отстъплението на Мао по пътя на дългия му марш неговите войници се отнасяли към хората много щедро, любезно и с голямо уважение. Така, вместо да избягат от пътя на комунистите, както обикновено са постъпвали цивилните и армиите, хората са ги приветствали.

Това поведение води началото си от Деветте правила за поведение на Мао, които войниците от неговата Червена армия са били длъжни да запаметят (дори била написана музика към тях и те са се пеели ежедневно). Тези правила се спазвали много стриктно. Човек, който ги нарушавал, бил наказван жестоко и дори го екзекутирали.

Ето един пример:

— На практика това означаваше — продължава Ярбъро, — че използваните от войниците на бойното поле правила не важат. Цивилните не бяха изритвани, ако попаднеха на пътя им. Войникът беше поощряван да споделя последната си кора хляб с някой селянин. Ако войник сваляше врата от някоя къща, за да спи върху нея, което е традиция в Китай, тя трябваше да бъде върната преди заминаването на армията. Най-доброто място за разполагането на оръдие може да се окаже центърът на някоя гробница. Дори в такъв случай комунистическата армия уважаваше хората и поставяше оръдието някъде другаде.

Вследствие на тази тактика комунистическата армия увеличи личния си състав, докато силите на Чан Кайши губеха доверието на все повече хора.

Внимателното изучаване на Мао, както и на други комунистически авторитети като Че Гевара, изясниха още повече картината на различните аспекти на партизанската война. (Трябва да се отбележи, че такива изследвания не бяха особено поощрявани от „онези хора в Пентагона“.) Изследванията на Ярбъро разкриха, че техният тип партизанска война съдържа следните съставни части:

1. Търпение, за да се издържи на продължителен конфликт. „Времето работи за нас. Времето ще бъде най-добрият ни стратег.“

2. Политическа грамотност на всички чинове.

3. Интензивно ухажване на всички „малки хора“ за привличането им на страната на бунтовниците.

4. Отслабване морала на врага чрез непрекъсната пропаганда и терористични действия.

5. Непрекъснати атаки срещу вражеския личен състав и слаби пунктове, но само когато бунтовниците имат тактическо предимство.

6. Избягване на сражения с еднакви или превъзхождащи вражески сили.

7. Отбрана само когато е необходима за оцеляване или за да се помогне на друго подразделение да се оттегли.

8. Отношение към снабдителната система на врага като към своя собствена — принуждавайки го да изхвърли своите припаси и ги завладявай след това.

9. Постоянен стремеж да се превръщат нелегалните сили в редовни армейски части, способни да посрещнат врага на собствена територия, когато времето и обстоятелствата правят победата сигурна.

С тези изследвания, които послужиха за ръководство, новата посока на специалните сили се изясни.

Ако работата им се състоеше в обучение на въоръжените сили на някоя застрашена страна как да се сражават с местни бунтовници, тогава първата им задача бе да демонстрират внимателно премислени и осъществени военни и невоенни действия, които щяха да позволят на тези сили да победят и да запазят подкрепата на народа. Всичко това щеше да изисква най-високо ниво на дисциплина не само от страна на „зелените барети“, но и от местните сили. Такава дисциплина щеше да осигури поведение за пример и висок морал сред хората в политически чувствителни региони.

Въпреки че традиционните войници обикновено не се интересуват от цивилните, които се озовават сред огъня на войната, когато стана очевидно, че политическите и психологическите последици от такава незаинтересованост могат да обезсмислят брилянтната победа на бойното поле, военните лидери трябваше сериозно да променят мисленето си. В армията на Съединените щати специалните сили първи официално получиха този урок и го приложиха на практика като военен принцип.

Не след дълго „зелените барети“, използвайки американска версия на „Правилата за поведение“ на Мао, започнаха да оказват мощно влияние върху живота на „малките хора“ от държавите в Третия свят, живеещи в отдалечени райони, които нерядко представляваха джунгла. Преди такива хора не попадаха в общата схема на военните маневри. От своя страна „малките хора“ бяха подозрителни към чуждите войници на своя територия. Но комбинацията от лични качества и войнишки умения скоро започна да засилва сътрудничеството и взаимното доверие, които с времето се превърнаха във възхищение и приятелство.

„Зелените барети“ обръщаха внимание на всякакви дребни неща, от които останалите войници рядко се интересуваха. Например те помогнаха на един селянин да увеличи водата си за битови нужди, като му показаха проста техника за разкопаване на извори. Работиха заедно с него при построяването на дървен мост, който щеше да спести цял километър обиколка около блато, за да стигне до примитивното си парче обработваема земя. Показаха му как да изкопае напоителен канал. Дадоха му семена, от които поникнаха такива добри зеленчуци, каквито той дори не можеше да си представи. Но най-странният и най-стоплящ сърцето елемент от поведението им бе това, че обърнаха внимание на селянина като на човешко същество. Можеха да разговарят с него на собствения му диалект — може би не толкова гладко, но достатъчно добре. И споделяха живота на хората от селото. Хранеха се с тяхната храна и пиеха техните питиета; седяха вечер около огньовете им и разговаряха с тях; спяха в колиби като техните.

След установяването на приятелство започна изпълнението на военната задача за защита на селото. „Зелените барети“ очертаха контурите на селските укрепления и селяните поставяха ред след ред заострени колове в земята, наклонени към местата за подход към селото. С помощта на „зелените барети“ те изкопаха убежища в рамките на вътрешния периметър на селото. Изградиха система за подаване на тревога, като използваха стара джанта на камион или празна гилза от артилерийски снаряд, за да предупреждават за вражеско нападение. „Зелените барети“ през цялото време работеха заедно със селяните и когато нападението започна, те се сражаваха рамо до рамо с тях.

А-отделенията на „зелените барети“ винаги се отличаваха с медицински умения — в тях имаше двама отлично обучени медицински специалисти и всеки от останалите осем войници също притежаваше известни медицински умения.

Необходимостта от такова обучение бе наследена от мисията на първообраза на специалните сили, която се състоеше в организиране и обучаване на партизани и бунтовници. През първите дни от дейността си партизаните са извънредно уязвими. За да се защитят, докато силата им нарасне, те трябва да се крият в труднодостъпни райони като джунгли, блата или пресечен планински терен. При такива условия ежедневното оцеляване често само по себе си е триумф. Ако някой партизанин е болен или ранен, той не може да разчита на външна помощ.

И тук медицинските умения на „зелените барети“ влизат в играта. Медиците на „зелените барети“ са в състояние да осигурят медицинското знание, за да могат партизаните да продължат живота си на действащи бойци.

Тези умения се използваха по подобен начин в селата, които бяха почти толкова изолирани, колкото и базите на партизаните, и даваха още по-сериозни основания за приятелство и доверие. Нерядко селяните получаваха за пръв път достъп до основна зъболекарска помощ, съвети по време на бременността, антибиотици, ваксини и съвети за храненето и предотвратяването на болести.

Обучението за тези мисии бе интензивно, трудно и колкото бе възможно, по-реалистично. От завръщащите се от мисии в чужбина „зелени барети“ се изстискваше цялата възможна информация и те помагаха в обучението на хората, които щяха да ги заместят. Правеха се макети на селата, точни до най-малката подробност. При подготовката си за мисия баретите живееха точно така, както очакваха да живеят при полеви условия — със същата храна, подслон, работа, език, всичко. За учебно помагало Ярбъро използваше възстановка — макет на част от виетнамско партизанско село, изградено във Форт Браг, където можеха да се открият всички характерни предмети на бита, животни, както и тунели за бягство. При едно от по-следващите си пътувания до Виетнам той беше едновременно развеселен и удовлетворен, когато откри, че виетнамската армия използва в своя Център за обучение на пехотата копие на неговото село макет.

Привързаността на Бил Ярбъро към интензивната подготовка на специалните сили включваше и необичайно (за армията) внимание към специална лична екипировка като дрехи, медицински пакети и хранителни дажби. Можеше да се предвиди, че „големите“ монолитни сухопътни сили трудно ще преглътнат това.

— Винаги съм смятал, че екипировката на един войник от специалните сили служи предимно за неговото оцеляване и няма много общо с оръжието. Важно бе здравето на войника и ние можехме най-добре да се погрижим за това чрез осигуряване на най-доброто облекло, полеви медицински пакет и хранителни пакети. Фактически смятах, че ако американецът притежава превъзхождащо оръжие, когато се намира сред местни сили, които трябва да се задоволяват с нещо много по-обикновено, тогава доверието към него страда. Не бях убеден например, че автоматичната пушка М–16 трябва да бъде оръжието на специалните сили; войникът от специалните сили се нуждаеше повече от оръжие за оцеляване. Ако не разполагаше с необходимото оръжие за определени обстоятелства, той можеше да го вземе от врага или да импровизира.

За тази цел системата за обучение във Форт Браг включваше изключително широк спектър оръжия, събрани от източници по целия свят. Войниците от специалните сили трябваше да са запознати с всички тях и да могат да ги сглобяват и използват.

Не гледах на войника от специалните сили като на непосредствено бойно средство. Смятах го за катализатор, който можеше да събере около себе си онези, които би могъл след това да обучи и на които можеше да помогне да ръководят останалите, а какво оръжие носеше, бе второстепенен въпрос.

Затова отделих огромно количество време за личната екипировка и специалните униформи, въпреки че на такива неща не се гледаше с добро око от тиловите войски и други, които смятаха такива възгледи за прекалено романтични и че в армията най-важното нещо е да се даде на войника добро оръжие, достатъчно муниции, дрехи на гърба, обувки на краката и транспорт.

През 1961 г. отидох в интендантството в Натик, Масачузетс, за да видя с каква тропическа екипировка разполагахме на склад за момчетата, които заминаваха за югоизточна Азия. Когато пристигнах там, изпаднах в пълен шок. Те нямаха нищо подходящо за действия в джунглата. Очевидно целият боен опит от сраженията в джунглата през Втората световна война се беше изпарил.

В музея на интендантството открих така наречените от тях тропически работни дрехи. Приличаха на обикновените работни дрехи, с които се рине тор. Те изобщо не бяха практични. Представляваха риза и панталон. Ризата бе с два малки джоба на гърдите и изобщо нямаше долни джобове. Панталоните бяха с обикновени джобове, а не с джобове за багаж. Платът обаче беше отличен. Достатъчно плътен, за да защитава от ухапвания на комари.

Затова казах:

— Добре, нека видим. Платът е добър. Можем да започнем с него. — И продължих оттам. — Изпратете ми един чифт от тези — поръчах им, — а ние малко ще ги пооправим и ще видим какво можем да направим, за да ги превърнем в малко по-подходящи за сражение. — И така, взех това, което наричаха „тропически работни дрехи“, поставих джобове за багаж на панталоните и два големи джоба с басти на ризата. Поставих горните джобове на ризата под ъгъл за по-лесен достъп, когато се носи екипировка, добавих еполети и илици за копчета на кръста, за да може блузата да се събира. Ръкавите можеха да се навиват, ако нямаше комари наоколо и времето позволяваше.

Лека-полека и с наша помощ интендантството се снабди с униформа, подходяща за джунглата на Виетнам — макар никога да не признаха, че са имали нужда от нея.

Но да се постигне това беше много трудно. Само документите, необходими за създаването на униформа за джунглата, тежаха много килограми. И с първата пратка униформи пристигнаха заповеди те да бъдат носени само в полеви условия и само от специалните сили.

Разбира се, това се промени оттогава.

За армията на Съединените щати беше голям късмет, че когато накрая многобройни американски войски бяха изпратени във Виетнам, тропическата полева униформа, която ние изработихме за специалните сили, беше достъпна за общо ползване.

Докато Бил Ярбъро ковеше своя нов тип войник, „големите“ сухопътни сили продължаваха по своите по-конвенционални пътища и гледаха с все по-голяма неприязън на странната операция в Северна Каролина, одобрявана от президента и получила значително финансиране („Това, което те получават, аз губя“ — военните винаги действаха в стила на нулевата сума), и с нейното разрешение да лишава най-добрите части от най-добрите им мъже — особено от най-добрите им войници, — като ги „измъква от армията“, както се изрази един генерал с четири звезди.

Генералите започнаха да изразяват помежду си недоволство от повишенията на „зелените барети“ и „частната армия“ на Бил Ярбъро. Тези разговори така и не добиха публичност, но се създаваше консенсус в полза на изпитаното и истинското: „Те хранят войниците с лаоска храна там долу, във Форт Браг. За какъв дявол? Огневата мощ печели войните. А не гнусната храна.“ Или по-общо: „Те вървят по свой собствен път там долу. Не зачитат правилата. Вършат нещата по свой начин, а не според армейските правила.“

Някои от тези обвинения не бяха неоснователни. Макар Ярбъро никога да не нарушаваше правилата, той все пак ги изкривяваше и където в тях имаше пролуки, той се промъкваше през тях. Стриктната интерпретация на правилата нямаше да бъде в негова полза.

Когато се защитаваше обаче, той никога не беше нечестен. Щом се налага да импровизираш, е почти неизбежно да заобикаляш правилата. Фактически трудно е да си представим друг начин за създаване на организация, каквато правилата никога не са предвиждали.

Неодобрителните тенденции достигнаха кулминацията си скоро след убийството на Джон Кенеди. Генерал X. К. Джонсън, новият началник-щаб на армията с много традиционно мислене (той пое поста от генерал Максуел Тейлър, когато Тейлър стана посланик в Южен Виетнам), бе един от онези генерали, които просто не разбираха новата порода войници. Той се тревожеше много от това, което вършеше Ярбъро. Според генерала той се измъкваше с прекалено много нарушения на правилата.

Решението на Джонсън: трябваше да покаже на Ярбъро кой командва парада. Армията имаше няколко йерархични нива между Ярбъро и президента. Според Джонсън Ярбъро ги пренебрегваше.

В действителност Джонсън беше добър и почтен човек, а също и герой — японски военнопленник през Втората световна война. Преди да започне да действа, той посети Ярбъро и си тръгна много впечатлен.

— Знаеш ли — сподели Джонсън с друг генерал приятел, — той е събрал дяволски добър боен екип.

Въпреки всичко Ярбъро трябваше да си ходи. Освен това заемаше поста цели четири години. Време беше да бъде преместен.

Дотогава Ярбъро бе получил и втората си звезда на генерал-майор и го изпратиха в Корея, където представляваше ООН като старши член на военната комисия по примирието в Панминчжон. Там той работеше със севернокорейските и китайските делегации така, както можеше да го подготви само опитът му в специалните сили. Работата изискваше не само умения за водене на преговори, но също и умения за психологически операции и пропаганда. Повечето наблюдатели го нарекоха най-неотстъпчивия преговарящ, пред когото комунистите се изправиха в Панминчжон.

След Корея той служи в Пентагона, където най-важната му работа бе да ръководи разузнаването на армията (официалният му пост беше помощник началник-щаб по разузнаването). По-късно (през 1966 г.) го повишиха в чин генерал-лейтенант и му дадоха командването на I корпусна група, а след това през 1969 г. той се премести в Хаваите като началник-щаб и заместник-главнокомандващ на Тихоокеанската армия на Съединените щати. Пенсионира се през 1971 г. след трийсет и шест години активна служба.

По време на службата на Ярбъро като командир на специалните сили неговите „зелени барети“ не само изпълниха мисията си в югоизточна Азия, но и действаха в няколко други части на света.

Няколко екипа бяха изпратени от база в Панама в страните от централна и южна Америка и винаги по покана на тези страни. В Колумбия например десетте години партизанска война, известна като „Насилието“, причини смъртта на около 300 000 души. „Зелените барети“ и представителите на колумбийските служби за сигурност работиха заедно за създаването на първия разумен план — основан на гражданска активност в помощ на местната икономика, здравеопазване и образование — за справяне с терора. Въпреки че Колумбия щеше и по-късно да страда от терор, „Насилието“ приключи.

„Зелените барети“ в арктическо облекло обикаляха с кучешки впрягове и самолети най-северния периметър на Съединените щати, където осигуряваха медицинска и зъболекарска помощ и предаваха умения за планиране.

Други екипи на „зелените барети“ работеха в Тихия океан по островите под американско влияние, като изграждаха пътища, училища и туристически комплекси. Други работеха на Филипините, трети — в Етиопия и Конго (по-късно Заир, а след това отново Конго).

Когато Бил Ярбъро пое командването на специалните сили през 1961 г., той контролираше в продължение на четири години тяхната метаморфоза и експлозивен растеж и ги напусна като генерал-майор. Независимо колко често и силно разрошваше перата на своите началници, борейки се за любимите си „зелени барети“, кариерата му процъфтяваше.

През тези четири години на бурни промени огромен брой воини се присъединиха към сега трансформираните специални сили на Съединените щати. Един от тях беше млад капитан на име Карл Стайнър. Сега е време за неговата история.