"Воини в сянка (Специалните сили — поглед отвътре)" - читать интересную книгу автора (Кланси Том, Стайнър Карл, Колц Тони)

IV.Карл провинциалистът

Карл Стайнър отрасна във ферма от сто акра в североизточната аграрна част на щата Тенеси, на дванайсет километра от най-близкия град Ла Фолет. През 30-те и 40-те години разликата между града и провинцията в тази част на света беше огромна. Главните пътища бяха павирани, а останалите — без настилка или покрити с чакъл. Хората понякога пътуваха до града, но все още пазаруваха предимно в провинциалните магазини. Имаше малко коли, електричеството бе оскъдно и до фермата на Стайнър стигна едва през 1948 година. Хората сами си създаваха забавления. За момчетата това бяха предимно занимания на открито — лов или екскурзии из близките планини Къмбърленд, плуване или риболов в езерото Норис — големия проект на електрическата компания в Тенеси, осъществен през 1936 година.

Това беше богобоязливо общество, което обичаше провинцията. Всички посещаваха (повечето) баптистки църкви в неделя и всеки годен за военна служба младеж служеше в армията на страната си.

Автобусна линия свързваше два пъти на ден Ла Фолет с близкия град Мидълсбъро в щата Кентъки. Стайнър все още ясно помни как на шест или седем години гледа навън от прозореца на къщата си към полята и вижда по-големи момчета, забързани към шосето да хванат автобуса за наборния център в Ла Фолет през Втората световна война. Всички те отидоха в армията, независимо дали бяха мобилизирани или доброволци. Той слушаше с уважение по-късно как завърналите се момчета, вече мъже, разказваха за бойните си преживявания — за страха, несгодите и болката, но и за шегите и радостта от парадите в новоосвободените градове. Хората, обзети от жертвоготовност, имаха цел, която дори десетгодишно момче можеше да разбере.

Когато настъпи неговото време, той знаеше, че дължи на страната си не по-малко, отколкото й бяха дали тези мъже18.

Като на повечето хора в селските области около планините Апалачи, семейните корени на Стайнър в Америка водеха началото си от далечното минало.

Фамилията Щайнер (оригиналното произношение) пристигнала в тази страна от Германия около 1710 година. Петимата братя Щайнер се установили в Пенсилвания, а след това семейство Щайнер се преместило във Вирджиния и Северна Каролина. През 1820 г. Хенри Стайнър (дотогава произношението се било променило) се прехвърлил в Източен Тенеси в търсене на земя. Той открил това, което търсел, до Големия завой на река Пауъл. Почвата в близост до реката била тлъста, горите — пълни с елени, реката гъмжала от риба, а наблизо живеели само още четири семейства. Хенри купил хиляда акра земя, а след това се върнал в Северна Каролина, за да прибере семейството си. Още няколко семейства се върнали с тях в долината на река Пауъл. През 1889 г. селището имало три магазина, парна дъскорезница и воденица; там живеели двайсет и седем семейства, включително повече от сто деца; имало трийсет и пет кучета и шейсет и пет коня.

По-късно, през 1936 г., изграждането на езерото Норис изместило общността от Големия завой на река Пауъл. Сред принудените да се преместят били Емит Стайнър и семейството му. Емит бе бащата на Карл.

Карл Стайнър помни семейството си така:

— От 1936 г. баща ми работеше като бомбаджия за електрическата компания на Тенеси, която изграждаше язовира Норис, както и някои други язовири, които се построиха през 30-те и 40-те години. Той пробиваше дупки в основите за язовирите и поставяше в тях експлозиви за взривяване на скалите или прокарване на път за преливниците. Когато войната започна, той вече имаше няколко деца, което означаваше, че не го взеха в армията, но вместо това го мобилизираха на строежа на атомната електроцентрала Оук Ридж (на няколко километра от Ла Фолет).

Когато не строеше язовири и атомни електроцентрали, баща ми се занимаваше със земеделие.

Строежът на атомната електроцентрала започна през 1942 г. (въпреки че съществуването й не беше официално известно, докато президентът Труман не обяви създаването на атомната бомба през август 1945 година). Това беше тайна програма и сигурността бе много голяма. Мястото се охраняваше с висока ограда, въоръжени пазачи патрулираха на коне и строителните работници трябваше да живеят като войници в казарма на територията на комплекса (където често работеха по седем дни в седмицата). Но баща ми понякога успяваше да се освободи и да си дойде вкъщи за уикендите. Когато го нямаше, майка ми, Хаси Стайнър, наглеждаше фермата и се грижеше за семейството.

Аз бях най-големият от петте деца — трима други братя и една сестра. Родителите на баща ми също живееха с нас.

Всички работехме много. Като се брои и взетата под аренда земя, ние обработвахме около двеста акра, отглеждайки тютюн, зърнени култури и добитък — и това беше, преди да се появят тракторите. Тази работа се вършеше от коне и мулета. Щом някое от момчетата навършеше шест години, то отиваше да работи на полето; и по време на прибиране на реколтата (когато не бяхме на училище) работехме от изгрев до залез, ако времето позволяваше, по шест дни в седмицата. Даже когато валеше, имаше какво да се прави — да се балира слама или да се мели храна за животните.

Трудно беше, но животът ни не бе суров. В неделя имахме свободно време за църква, приятели и игри. Тъй като всяко семейство разполагаше само с една кола, която не се използваше за развлечения, приятелите ни се събираха заедно на някое място, което най-често беше нашата ферма. През неделните следобеди там можехме да се съберем до петнайсет или двайсет момчета за игри с топка или бокс.

Момчетата харесваха фермата ни заради централното й местоположение, голямата равна ливада за игрите ни с топка; там имаше и много добитък в случай, че решим да се позабавляваме с малко родео (но никога, когато баща ми беше наоколо, защото той не обичаше да играем с животните). Понякога в края на деня се разделяхме на два отбора и се замеряхме с царевични кочани сред хамбарите. Тази битка можеше да продължи няколко часа. Да те ударят по главата с мокър царевичен кочан е преживяване, което не може лесно да се забрави.

Прекарвахме приятно и горе в планините (те сега го наричат екскурзия; ние го наричахме изкачване) — там имаше пещери, водопади, красиви гледки; и отровните змии бяха винаги съществуваща, но вълнуваща опасност. Наблизо езерото Норис винаги ни примамваше за плуване, гребане с лодка и риболов. То бе много красиво, сгушено сред планините, тясно, дълбоко и огромно, с много полуострови и заливчета — повече от осемстотин мили брегова линия. Отивахме на риба в петък или събота вечер, запалвахме голям огън и седяхме там и ловяхме риба до следващия ден. В разрешения сезон ходехме на лов.

Баща ми беше превъзходен ловец и винаги притежаваше двойка великолепни пойнтери. Когато пораснах достатъчно, за да мога да разбера за какво служи пушката, поисках да ловувам с него. Той ми разреши горе-долу по времето, когато започнах да му помагам във фермата. Не че бях достатъчно пораснал или бях достатъчно голям, за да нося пушка или да стрелям с нея. Но можех да дебна из храсталаците и да подплашвам птиците; научих от него и правилата за безопасно използване на оръжието, както и всичките му ловджийски трикове.

Бях на тринайсет години, когато получих първата си пушка. Тя беше едноцевка и не можех да я заредя, докато кучето не направеше стойка. Така имах шанс да уцеля птицата, но иначе не представлявах опасност. Ако изстрелът ми пропуснеше птицата, баща ми имаше време да я застреля.

Когато станах по-голям и научих всичко, което той смяташе необходимо за лова, баща ми разреши да ловувам самостоятелно. В гимназията винаги отивахме с неколцина приятели в Деня на благодарността, независимо дали валеше или грееше слънце, на ежегодния си лов на пъдпъдъци (поради причини, свързани с безопасността, никога нямаше повече от четири души във всяка отделна група). Ловувахме неспирно през целия ден, без дори да се храним. И накрая вечерта майките ни поднасяха на масата голямата печена пуйка.

Мястото бе страхотно за млади хора. Откривахме приключение във всичко, което правехме. И ако то не бе вече там, ние си го измисляхме. Излизахме и намирахме занимания, които ни доставяха радост, и се научихме да виждаме доброто и смисъла във всичко, което правехме — дори в тежкия физически труд във фермата. Това означаваше, че беше доста трудно да скучаеш и да се чувстваш разочарован.

Заниманията ни винаги ми доставяха удоволствие и голямо удовлетворение. Запазих тази способност. Все още живея и обработвам земята там. Предполагам, че просто нещо прещрака в мен. Напуснах дома си малко след колежа и прекарах по-голямата част от живота си далеч от него. Но след това трябваше да се върна у дома и да допринеса с каквото мога за моята родна общност, която ми даде толкова неща в детството.

Поглеждайки назад към тези дни, чувствам, че съм имал голям късмет да бъда отгледан в дом, където дисциплината, любовта, уважението и придържането към принципи бяха стандартите, в съответствие с които ни отгледаха.

Баща ми несъмнено оказа най-силно влияние върху мен. Той беше корав — твърд като бетона, с който работеше, — но справедлив и очакваше от всеки човек да покаже собствен характер. Той бе мъж с високи принципи и изискваше от нас, децата, да се придържаме към тях. Но не беше суров. Обичаше силно всички в семейството и искаше от нас да бъдем (с думите на старата армейска реклама) „всичко, което можем да бъдем“. От него можеше да излезе добър старши сержант.

Струва си да спомена някои от неговите принципи, които още спазвам и които се опитах да приложа в собствения си живот.

1. Винаги уважавай другите хора, освен ако не ти дадат повод да не го правиш;

2. Не тичай с кучета, които убиват овце, ако не искаш да изтърпиш последиците от залавянето ти с тях;

3. Всичко, което си струва да се направи, трябва да се направи както трябва. Никога не се получава нищо добро без упорита работа;

4. Никога не приемай нещо по-малко от това, на което си способен;

5. Трябва да служиш за пример на всеки, който работи за теб. Не очаквай от тях нищо, което не си готов пръв да направиш. (От нас, децата, той очакваше повече работа, отколкото от всеки нает работник.);

6. Гледай по-далеч от носа си и работи за това, което искаш да станеш.

Баща ми не хранеше големи илюзии. Никога не пожела да последваме стъпките му и цял живот да превиваме гръб в изнурително тежкото строителство и безкрайния фермерски труд. Той разбираше какво може да ни даде образованието (въпреки че самият той стигна само до осми клас). Колкото повече растяхме, толкова повече двамата с майка ми ни притискаха да получим най-доброто възможно образование. „Не искаш през целия си останал живот да правиш това, което правя аз — повтаряше ни той. — Гърбът ти няма да издържа вечно и никога няма да успееш да дадеш на децата си това, което ще ги подготви за издръжката на семействата им.“ Никога няма да забравя заръката му, когато двамата с мама ме оставиха в колежа (за пръв път отивах там; не бях виждал мястото, преди да ме приемат). Той каза „Момче, получи образование или не се връщай в къщи.“

Съветът му даде плодове. Всички, освен едно от децата, завършихме колежи и повечето продължиха учението си за придобиване на магистърска и докторска степен19.

През онези дни имаше и друг голям стимул за получаване на образование. Преди войната постъпването в колеж не беше по възможностите на повечето млади мъже от планинските райони на Тенеси. Но в следвоенния период бе приет Законопроектът за войниците — обучени лекари, адвокати и други професионалисти се завърнаха и предложиха уменията си на нашата общност в източен Тенеси и това донесе на всички ни дългосрочни ползи. Тези, които не желаеха да постъпят в колеж, можеха да се възползват от техническите способности и обучението, получени от тях в армията и други бойни служби, за да станат умели занаятчии — електротехници, механици, водопроводчици и т.н.

Беше удивително да се наблюдава как цялото това умение и вещина предизвика растеж в нашето общество. И не бе трудно да приложим тези уроци и към самите нас. Моята цел беше да постъпя директно в колежа след гимназията. Кандидатствах в два или три колежа и всички ме приеха.

В онези дни не разполагахме със съветници в гимназията, които да ни ръководят, а аз не разбирах много от нищо, освен от земеделие. Същевременно съзнавах силно задължението да служа на страната си след колежа (и смятах, че ще бъде по-добре да постъпя в армията като офицер). Затова избрах да постъпя в Политехническия институт на Тенеси, наричан „Тенеси Тек“, който единствен от трите колежа, където кандидатствах, предлагаше както степен по агрономия, така и програма на Корпуса за обучение на запасни офицери (КОЗО). „Тенеси Тек“ се намираше в Куквил, Тенеси, на сто трийсет и два километра северно от Нешвил. Макар политехниката да предлагаше само армейско обучение на запасни офицери, това за мен не беше проблем, тъй като никога не пожелах друга служба — сигурно отчасти заради влиянието на момчетата, които видях да отиват в армията и да се сражават през войната, и отчасти затова, че израснах в провинцията с много приятели. Армията предлагаше продължение на този живот. В действителност не познавах особено другите служби.

В деня на дипломирането ми на 30-ти юни 1958 г. бях произведен в чин младши лейтенант от пехотата. Това беше запасен чин; предложиха ми редовен чин на действащ офицер след две години. Въпреки че майка ми и двама от братята ми присъстваха на церемониите по дипломирането и производството в чин, нямаше време за празнуване, защото същия ден трябваше да се явя на военна служба. След един час отпътувах за Форт Бенинг (близо до град Кълъмбъс, Югозападна Джорджия) и шофирах, без да спирам, за да мога да се явя преди полунощ и да не бъда обявен за отсъстващ без разрешение (ОБР).

Форт Бенинг е огромна военна база, предимно пехотна — наречена „Дом на пехотата“. Там са настанени Пехотната школа, Въздушнопреносимата школа, Рейнджърската школа, както и основни и специални курсове за офицери, а също школа за кандидат-офицери. В Бенинг бяха разквартирувани много бойни бригади и 10-та Планинска дивизия, която току-що се бе завърнала от Германия. Отначало бях зачислен в нея като помощник-командир на взвод.

Първите ми задължения бяха на офицер на „яма“ (да движа мишените нагоре-надолу за учебно пушечно стрелбище с известно разстояние до тях) и офицер, отговарящ за полигон за 106-милиметрови безоткатни оръдия. Най-малко два следобеда седмично офицерите преподаваха общообразователни предмети на редниците, за да им помогнат да получат своите дипломи за средно образование.

Обикнах армията още от първия ден — въпреки че задълженията ми тогава не бяха особено вълнуващи и не носех особена отговорност. Харесвах всичко в нея: хората, структурираната среда, обучението, отговорността и възможността за растеж в службата, като използвам собствените си таланти, способности и инициатива.

След около шест месеца преминах основния курс за офицери, последван от Парашутната и Рейнджърската школа. Завърших всички за осемнайсет месеца.

Основният курс продължаваше оттам, откъдето КОЗО приключи. Усвоихме по-сложни умения и си изработихме техническа компетентност в лидерството, оръжията и тактическите предмети, които ни квалифицираха като взводни командири в бойни операции. Например изучавахме много по-подробно разчитане на карта, отколкото в КОЗО; научихме се как да използваме ефективно всяко оръжие, зачислено на взвода; научихме се на патрулиране и тактика на взводно ниво, координация на огъня и как трябва да действа пехотата с бронирани коли.

Другото ми голямо преживяване през тези ранни дни във Форт Бенинг бе срещата ми със Сю, която стана моя жена.

Точно както Форт Бенинг се нарича Дом на пехотата, така и Кълъмбъс е известен като тъща на пехотата, защото твърде много момичета оттам се омъжват за новите младши лейтенанти, които пристигат в града. Моята съдба определено беше такава.

Когато влязох с колата във Форт Бенинг през онази петъчна вечер след дипломирането си от колежа, беше десет часа вечерта. Явих се в щаба на дивизията, разпределиха ме в стая в офицерското общежитие и ми наредиха да се върна в девет часа сутринта в понеделник.

Нямах представа какво да правя през останалата част от уикенда и не познавах Форт Бенинг.

На другата сутрин, докато търсех място за храна, се натъкнах на лейтенант Джим Смит, който също живееше в общежитието и знаеше добро място за закуска — ако имах кола, защото бе повредил своята. Той каза, че можем да закусваме, а следобед да отидем с колата до офицерския клуб, където щяха да го чакат гаджето му и една нейна приятелка, така че да излезем всички заедно.

Това ми прозвуча като добро предложение. Така и направихме. Приятелката се оказа Сю.

Ан Скот, гаджето на Джим Смит, ни посрещна до басейна в офицерския клуб. След като се запознахме, Ан посочи приятелката си Сю, която плуваше в басейна, и я повика да излезе. След запознанството трябваше да се уговорим за вечерта.

— Искате ли да дойдете с нас на вечеря? — попита ни Джим двамата със Сю.

Предвид привлекателната външност на Сю и нейния ведър и приятен характер, определено се зарадвах на тази възможност, но знаех, че зад поканата му се крие притежаваната от мен кола. Мисля, че Сю го погледна малко накриво, но и двамата нямахме избор, защото двойката ни гледаше умолително. Двамата със Сю свихме рамене и се съгласихме, след което всички отидохме на вечеря в „Патън Хаус“ във Форт Бенинг.

По време на вечерята научих, че Сю е на деветнайсет години, работи като секретарка на президента и вицепрезидента на транспортната фирма „Бърам Ван Сървис“ и посещава вечерните лекции на центъра „Кълъмбъс“ на университета в Джорджия. Оказа се и че е кралица на красотата „Мис Джорджия на военните летци от запаса“ (очевидно и някой друг бе помислил като мен, че е красива).

В семейството й бяха пет сестри и един брат (почти противоположната комбинация на моето семейство). Брат й, най-големият от децата, се сражавал във Втората световна война и след това станал монтьор на електропроводи в електрическата компания на Джорджия, където загинал трагично от токов удар. Баща й работеше за манифактурната компания „Биб“ (текстилна фабрика в Кълъмбъс), а майка й се грижеше за дома.

От самото начало харесах много Сю и когато се запознах със семейството й, и те ми допаднаха. Не съм сигурен дали тя ме харесваше толкова, колкото аз нея, но започнахме да се срещаме от време на време и аз продължавах службата си на млад лейтенант.

Сприятелих се с един собственик на автомобилен сервиз на име Кърби Смит, който притежаваше и две състезателни коли. Въпреки че самият той не се състезаваше, Кърби спонсорираше механика си за състезанията с коли. Харесвах тези състезания и отивах с тях през уикендите, а след известно време започнах и сам да карам колите. Обикновено отивахме до Валдоста, Джорджия, състезавахме се там в петък вечер, после пътувахме до Монтгомъри, Алабама, състезавахме се събота вечер, след което се връщахме в Кълъмбъс навреме, за да присъствам на сутрешната проверка в понеделник.

Обичах автомобилните състезания — предизвикателството, конкуренцията, риска и живота на ръба на опасността. Предполагам, че винаги съм бил такъв — и армията ми даде възможност да изпитам подобно удовлетворение при повечето от назначенията ми.

Двамата със Сю ходихме година и половина и през август 1959 г. се сгодихме. След три месеца се оженихме в нейната църква, мемориалната баптистка църква „Портър“ в Кълъмбъс, Джорджия. Но женитбата със Сю сложи край на състезателната ми кариера. Когато повдигнах въпроса, тя ми постави ултиматум:

— Или състезанията, или аз — заяви тя. — Избирай. — Не ми трябваше много време, за да подредя приоритетите си.

Поглеждайки назад към четиридесет и една годишния ни брак, Сю се оказа най-добрия другар и съпруга, която един мъж може да желае — най-добрата ми приятелка и най-строгият мой критик. Тя беше образцова майка, отгледа две изключителни дъщери, като същевременно се грижеше за семейството и изпълняваше отговорностите си на домакиня във всяко подразделение, в което ме изпращаха. Бракът с нея се оказа най-разумното решение, което някога съм взимал.