"Воини в сянка (Специалните сили — поглед отвътре)" - читать интересную книгу автора (Кланси Том, Стайнър Карл, Колц Тони)

Скокове от самолети

Школите за парашутисти и рейнджъри последваха основния курс. Стайнър постъпи почти веднага в Парашутна школа. Той свърши основния курс в петък, в събота имаше почивен ден, яви се в Парашутната школа в неделя и започна обучението си в понеделник сутринта.

Обучението за парашутисти и рейнджъри е трудно! На малко хора им допада скачането от самолети. Рискът винаги съществува, а паниката те сграбчва за гърлото; парашутите не винаги се отварят и дори когато се отварят както трябва, войникът може да счупи костите си при приземяването.

Все пак не е много приятно да прекараш и две трудни седмици в някое блато през лятото или в планините през зимата, с малко или никакъв сън, като трябва да се храниш от даровете на природата, когато няма храна, докато провеждаш обучение не по-малко стресиращо и натоварващо физически, отколкото са истинските бойни действия. Обучението на рейнджъри изисква от войника достигането на абсолютните граници на възможностите на съзнанието и тялото.

От друга страна, войниците, които успешно преодоляват тези изпитания, имат право да се гордеят със себе си. Най-добрите войници обикновено са завършили школа за въздушнопреносимите или рейнджърските части, а въздушнопреносимите или рейнджърските подразделения обикновено се смятат за елитни.

Независимо от всичко това, през 60-те години всеки офицер трябваше да премине през парашутна или рейнджърска школа и офицерите, които очакваха да бъдат изпратени в бойни подразделения, без значение дали в пехота, бронирани или артилерийски части, трябваше да преминат и през двете. Армията очакваше от офицерите да бъдат универсални. Не беше достатъчно да служат ефективно в собствените си технически специалности; офицерите трябваше да притежават всички умения, необходими за командването на подразделение в боя, и по-широката перспектива, която даваха тези умения. Дори от офицери, които не служеха в бойни части, като тиловаци, топографи или свързочници, се очакваше да се справят със специални бойни задачи и предизвикателства.

Всеки офицер служеше най-малко две години в бойно подразделение, преди да отиде във вида части по неговата специалност и на основния квалификационен курс за офицери за този вид части. За офицерите, които не служеха в бойни подразделения, това бе не само ценен опит сам по себе си, но и по-късно им помагаше в обслужването и поддръжката на бойните части.

Практиката в армията вече не е такава, отчасти защото недостигът на офицери означава, че службите вече не могат да си позволят този лукс, и отчасти поради начина, по който армията се разви с течение на времето. Сега армията се ръководи като бизнес, в който повечето хора са специалисти. Преди четирийсет години на всички извън техническите части се гледаше като на универсални войници. Смяташе се, че на бойното поле няма значение какъв си и си по-добър командир, ако притежаваш основните офицерски умения, които ти позволяват да се грижиш за хората си при всички обстоятелства.

В повечето отношения армията днес е по-добре подготвена и по-ефективна сила от армията преди четирийсет години, но прекратяването на бойното обучение и опит за всички офицери е истинска загуба.

Целта на Парашутната школа винаги е била да обучи войника как да постави правилно парашута и екипировката си, после как да напусне самолета, да се спусне и приземи безопасно. Досетливостта, увереността и способността да се реагира автоматично на почти всичко, което може да се случи по време на скок, са критично важни.

Курсът обикновено продължаваше четири седмици, но армията проведе опити, за да провери дали свиването му можеше да спести време и пари, без да засегне качеството на обучение, така че за класа пехотни лейтенанти от випуск 1958 г. курсът беше свит до три седмици. Всички инструктори бяха подбрани войници, майстори парашутисти — и бяха корави професионалисти.

Програмата за обучение включваше седмица тренировки на земята, седмица на кула и седмица скокове — всичките прекъсвани от натоварена програма за физическо обучение и много строга лична проверка всяка сутрин и особено през първите две седмици.

След проверката на строя от „черните шапки“ (персонал на въздушнопреносимите сили) дневното обучение започваше с едночасови занимания от трудни физически упражнения: лицеви опори, клякания, изправяния, изтегляне на лост, силни свивания в коленете, подскоци от клекнало положение и петкилометров пробег с бойни обувки. Любимата техника на „черните шапки“ при обучението за бдителност беше да излаят: „Действай!“ Това можеше да се отнася за някой индивид или за цялата група. В момента, в който някой чуеше тази дума, трябваше веднага да подскочи на около двайсет сантиметра над земята и да заеме правилната позиция за напускане на самолета — тоест брадичка до гърдите, опънати предмишници и пръсти, сякаш сграбчващи резервния парашут, прибрани до тялото лакти, и да брои: „хиляда, две хиляди, три хиляди, четири хиляди, пет хиляди“, отмервайки секундите, необходими за отварянето на парашута. Веднъж заел позиция за скок, той започваше да подскача нагоре-надолу със свити колене и пръсти, сочещи към земята. Всеки, който реагираше бавно и/или не изпълняваше коректно някоя част от тази процедура, можеше да очаква да чуе: „Направи двайсет“, или колкото лицеви опори поискаше от него „черната шапка“.

Любимото им „оръжие“ за осигуряване на подчинение и умствена готовност бяха лицевите опори или подскоци от клекнало положение за всяко нарушение или грешка при обучението — независимо кой ги допускаше, — така че всеки ден на някой от курсистите можеше да се наложи да направи двеста или повече допълнителни лицеви опори.

През първата седмица Стайнър и останалите се обучаваха как да се приземяват с парашут от всяка посока (отляво напред, отдясно напред, отляво, отдясно, отляво назад, отдясно назад). Започваха застанали на земята в яма с дървени стърготини, подскачаха нагоре и после падаха в указаната посока. След като усвоиха това умение на земята — може би сто или повече приземявания с парашут (ПСП), — те се преместваха върху платформа за ПСП — дървена структура на метър и половина над земята. Продължаваха да падат оттам, докато станеха майстори при всеки вид ПСП.

Всеки път, когато някой правеше ПСП, той трябваше да симулира позиция „готов за приземяване“ — т.е. трябваше да се протегне нагоре и да дръпне двете предни ръчки за отваряне на своя (симулиран) парашут с плътно прибрани лакти до тялото, брадичка до гърдите, леко сгънати колена, стъпала и колена, здраво притиснати едни в други, и пръсти, леко насочени към земята. Когато докоснеше земята, той се претъркулваше в посоката, в която падането му щеше да бъде най-меко.

След ПСП те преминаха към „люлеещ се тренажор за приземяване“ — кръгла стоманена рамка, окачена на кабел над висока метър и осемдесет платформа. Обучаваният, надянал раницата на парашута, се закачваше за тази рамка, пристъпваше извън платформата и започваше да се люлее свободно. Инструкторът на земята контролираше люлеенето и определяше кога и как обучаваният да скочи на земята. Това най-често се случваше, когато той се намираше в най-неудобната за целта позиция. Устройството реалистично имитираше различните приземявания, които парашутистът можеше да направи в реални условия. Тъй като повечето наранявания се случваха при приземяванията, за обучавания беше жизненоважно да ги усвои всичките.

През втората седмица те работеха на високата десет метра кула, която осигуряваше приблизително подобие на усещането при скок от самолет, с изключение на липсата на въздушен вихър със скорост 125 възела. Според експертите десет метра е оптималната височина за предизвикване на най-силен страх: всеки, който пада от тази височина без парашут, има шанс да оцелее. Над тази височина това е невъзможно.

На върха на кулата имаше подобна на сандък структура, имитираща част от тялото на самолета. От вътрешността на този „фюзелаж“ излизаше надолу стоманен кабел под лек ъгъл в продължение на 45 метра, който след това бе закачен на около два и половина метра над земята. Обучаваният се закачваше за един скрипец, който се движеше по този кабел. При командата „Застани на вратата“, той заемаше позиция. При командата „Тръгни“ обучаваният скачаше нагоре и навън, след което незабавно заемаше свито положение на тялото и започваше да брои. До това време вече бе паднал до дължината на въжетата на парашута си, около два и половина метра, и можеше да почувства разтърсването на кабела (при действителен скок щеше да е паднал на 60 до 76 метра по времето на отваряне на парашута). Когато усетеше разтърсването, скочилият проверяваше своя (въображаем) купол, за да е сигурен, че се е разтворил напълно и е с не повече от четири скъсани въжета, и с разкъсвания, не по-големи от шлема му. Той правеше това чрез сравняване скоростта си на падане с тази на другите парашутисти във въздуха; ако падаше по-бързо от тях, преценяваше дали да отвори резервния си парашут.

По време на падането скочилият се оглеждаше, за да избегне сблъсък с другите парашутисти, и след това започваше подготовката си за приземяване, когато се намираше на около петнайсет до трийсет метра над земята. През това време вече беше стигнал до края на кабела. Веднъж озовал се там, той бе критикуван от „черна шапка“, която му нареждаше да се съвземе и да скочи отново. Около петнайсет до двайсет такива скока бяха необходими, за да може обучаваният да получи благословията „готов за истински скок“.

През последните два дни от втората седмица Стайнър и другарите му работеха на 76-метрови кули. Там обучаваният носеше специален парашут, който беше закачен на кръгла рамка с обиколка, равна на тази на истински парашутен купол. След това го издърпваха до стрелата на един кран върху кулата. На върха парашутът му се отваряше и той се спускаше до земята. Приземяването беше толкова твърдо, колкото при скок от истински самолет.

Третата седмица бе посветена на истински скокове от самолет. Беше включен и инструктаж за действия вътре в самолета, които се извършваха на тренажори. „Черните шапки“ изпълняваха задълженията на командващи скоковете и подлагаха всеки на командите за скок. Те бяха: „Двайсет минути“, което означаваше: „Направи предварителна проверка на екипировката си; затегни шлема и т.н.“ На десетата минута преди скока идваше: „Готови“, което означаваше: „Разкопчай колана на седалката и се подготви да се изправиш.“ След това се чуваше: „Външният персонал, изправи се“, което означаваше: „Скачащите, седнали най-близо до люка на самолета, се изправят първи.“ Следваше: „Вътрешният персонал, изправи се“, което означаваше: „Всички останали скачащи, изправи се.“ После: „Закачи се“, което означаваше: „Всички скачащи да закачат закопчалките си.“ Те бяха прикрепени в края на неподвижното въже и закачени за задържащото въже. След това прозвучаваше: „Провери екипировката“, което означаваше: „Всеки скачащ да провери собствената си екипировка, плюс неподвижното въже на скачача пред него.“ Следваше: „Докладвай проверката на екипировката.“ Проверката започваше в края на редицата от парашутисти, като всеки произнасяше високо „О’кей“ и плясваше по дупето мъжа пред себе си. Така докладването се предаваше напред от всеки мъж в редицата. Последният, получил доклада, съобщаваше на надзираващия скоковете: „Всичко е о’кей, командире.“ При оставаща минута до зоната на скока част от екипажа на самолета отваряше вратите за скачане. Надзираващият скоковете поглеждаше през тях, за да се увери, че наистина се намират над зоната за скок, и след това поглеждаше към задната част на самолета, за да удостовери, че следващи го самолети не са пуснали парашутисти под височината, на която неговите парашутисти щяха да скочат. Щом се убедеше, че е безопасно да се скача, той посочваше първия скачащ и даваше командата: „Застани на вратата“. Скачачът отиваше на вратата, заемаше позиция за скок и следеше за появата на зелена светлина. Когато тя светваше, надзираващият скоковете даваше команда „Напред“ и го плясваше по дупето. Скачащият излизаше през вратата, последван от останалите на интервали от една секунда.

Процедурата се спазваше преди всеки скок и днес все още се спазва от въздушнопреносимите подразделения, независимо от техния опит.

Всички скокове се правеха от самолети С–119 (старите летящи фургони с двойна опашка) и Стайнър отбелязва:

— Хората вече бяха почти готови да скочат без парашут, за да се отърват от въргалянето в ямата със стърготини и правенето на лицеви опори по цял ден. Първият скок беше най-лесен — продължава той, — поне за мен. Но онзи въздушен вихър със скорост 125 възела беше нещо, което никой от нас не бе преживявал. От земята „черните шапки“ крещяха с мегафони на курсистите, които не го правеха както трябва; те критикуваха строго всяко отделно приземяване.

През тази седмица скачахме четири пъти през деня. Петият скок беше с екипировка, която включваше цялото ни снаряжение и автоматична пушки М–1.

Събота беше голям ден. Приключване! Позволиха на семействата и приятелките да присъстват и да помагат при закачването на значките ни с крилца. Всички в групата ми завършиха успешно курса, освен неколцина, които бяха ранени. Всички се чувствахме много горди и привилегировани да носим парашутните значки.

Някои хора твърдят, че обичат скачането от самолети. Може и да е вярно. Но не и аз. Въпреки че прекарах по-голямата част от кариерата си във въздушнопреносими подразделения и направих 189 скока, и всичките през нощта с бойна екипировка, никога не съм си падал по скоковете от самолети. Но след като придобих увереността, дадена ми в Парашутната школа, скачането с парашут вече не ме притесняваше.

Въздушнопреносимите части са уникални със способностите, които дават — а именно операции с „насилствено проникване“. Не само парашутните скокове, а типът хора, които влизат в редовете на въздушнопреносимите части, правят толкова специална тази служба.